Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 8977 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение от 02.04.2019 г., постановено по гр. д. № 88636/2017 г., по описа на Софийски районен съд, I ГО, 31-ви състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД по реда на 422 от ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е признато за установено, че ответницата О.В.Б. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 1 955,36 лева, представляваща стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.01.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.02.2016 г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 156,28 лева, представляваща мораторна лихва върху стойността на топлинната енергия за периода от 01.03.2013 г. до 11.03.2014 г., сумата от 76,09 лева, представляваща стойност на извършеното дялово разпределение за периода от 01.01.2013 г. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.02.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 11,12 лева, представляваща обезщетение за забава върху стойността на дяловото разпределение за периода от 01.03.2013 г. до 11.03.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 9523/16г. по описа на СРС, 31-ви състав, като са отхвърлени исковете за разликата над уважения размер до пълния предявен размер и за остатъка от периода. С решението ответницата е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 336,54 лева – разноски в заповедното производство, както и сумата от 710,11 лева – разноски в исковото производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „П.И.“ ООД.
Срещу решението в частта, в която исковете са уважени, е подадена въззивна жалба от ответницата О.В.Б., в която са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен акт поради нарушения на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Въззивницата поддържа, че по делото не е установено да е налице валидно облигационно правоотношение между нея и ищеца за доставяне и потребление на топлинна енергия, както и че не е проведено дължимото пълно и главно доказване на претенцията на ищеца. Предвид изложеното моли за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени в цялост.
Въззиваемата
страна „Т.С.“ ЕАД и третото
лице-помагач „П.И.“ ООД не изразяват
становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД.
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и
е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС, 31-ви състав, решение за
валидно, допустимо и правилно, като споделя изложените в мотивите му
съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от „Т.С.“
ЕАД иск по чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД /чл. 272 от ГПК/. Във връзка с
доводите в жалбата следва да се добави и следното:
За уважаване на
предявения иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на
ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти:
съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на
топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия
за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
Основният спорен
по делото въпрос е дали между страните е съществувало валидно договорно
отношение за продажба на топлинна енергия, респ. обема и стойността на
доставената такава.
Настоящият съдебен състав намира, че
законосъобразно и правилно с обжалваното решение е прието, че от събраните по
делото доказателства – нотариален акт за продажба на недвижим имот № 27, том LXXXX, дело 17921/94 от 04.08.1994 г., се
установява, че ответницата има качеството на клиент на топлинна енергия за
битови нужди по смисъла на чл. 150, ал.
1 от ЗЕ и пар. 1, т. 2а
от ЗЕ по отношение на процесния топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, жк „*******.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал.
1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиентите на топлинна енергия за битови нужди, се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР. Следователно между страните за процесния период
е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при
публично известни Общи условия за продажба, каквито са Общите условия,
публикувани във вестник „Дневник“, броя от 14.01.2008 г., и тези от 12.03.2014
г., публикувани във в-к „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., и в-к „19 минути“,
съгласно изискването на чл. 150, ал.
2 от ЗЕ. В случая съдът съобразява и разпоредбата на чл. 150, ал.
3 от ЗЕ, която предоставя възможност за клиентите, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. Ответницата не твърди и не
установява да е упражнила правото си да възрази по горепосочения начин срещу
Общите условия, поради което съдът намира, че ги е приела. Нормата на чл. 150, ал.
2 от ЗЕ не изисква публикация на Общите условия в ‚Държавен
вестник“ като условие за пораждане на правното им действие в отношенията между
страните. Единственото законово изискване те да са публикувани в един централен
и местен ежедневник, което изискване е спазено. С оглед изложените мотиви съдът
приема, че за исковия период от време между ищеца и ответницата е съществувало
валидно облигационно правоотношение с предмет – доставката на топлинна
енергия за битови нужди за процесния имот. Обстоятелството колко точно
количество топлинна енергия е доставено в сградата и конкретно - в жилището на
ответницата, е от значение единствено за доказване размера на иска, като
евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до
отхвърлянето му - съгласно чл. 162 от ГПК.
Така
придобитото качество законът не ограничава със срок и не го поставя под
условие, в зависимост от различните нови основания за пораждане на търговски
отношения с нови потребители на топлинна енергия и загубването на това качество
става при отчуждаване на топлоснабдения имот или настъпване на други
законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения. Доколкото по
делото не са ангажирани доказателства от ответницата в посочения смисъл се
налага извод, че районният съд в правилно приложение на закона е приел
наличието на договорна връзка между страните и при формирането на този извод не
е допуснато нарушение на материалния закон.
Установено е
въз основа на заключението на вещото по допуснатата и приета в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което съдът
намира за обективно и компетентно изготвено, че делът на ответницата за
отопление на имота, за сградна инсталация и за битово горещо водоснабдяване са
били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба.
Количеството топлинна енергия, постъпило в сградата – етажна собственост, се
измервала чрез монтиран в абонатната станция топломер, който е преминал на
периодични метрологични проверки за техническа годност. Посочено е, че
начислените суми за процесния период са в съответствие с действащите нормативни
актове. За процесния период е бил осигуряван достъп до имота за отчет на УДР, като
съгласно заключението за процесния
имот е разпределяно потребление на топлинна енергия по отчет на 2 бр. ИРРО и
два водомера за топла вода, като за имота е разпределяна и топлинна енергия за
сградна инсталация и две отоплителни тела, на които няма възможност да се
монтират топлинни разпределители /3- колонна лира от тръби 2 и отоплителен
щранг-2/. Съгласно заключението, сумата за
потребена топлинна енергия за исковия период е в размер на 1 955,36 лева, в
която сума не са включени лихви за просрочено плащане и стари задължения, ако
има такива, междинни погасявания и суми за услуга „топлинно счетоводство“.
Доколкото няма доказателства да е
заплатена претендираната за исковия период главница /напротив, събрани са данни
за обратното съгласно заключението по съдебно-счетоводната експертиза/, то
следва да се приеме, че за процесния период м. 01.2013 г. – м.
04.2015 г. ответницата дължи на ищцовото дружество заплащане на присъдената с решението
на СРС сума за главници за ТЕ в размер на 1
955,36 лева, както и сумата от 156, 28 лева – обезщетение за забава върху
главниците за периода 01.03.2013 г. – 11.03.2014 г., съобразен със заключенията
на приетите съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи, както и с
общите условия на ищцовото дружество от 2008 г. Районният
съд е достигнал до същия извод, поради което изложените от жалбоподателя в
обрания смисъл доводи са неоснователни и като такива следва да бъдат оставени
без уважение.
От представения
по делото протокол на общо събрание на етажните собственици се установява, че е
взето решение за сключване на договор с третото лице – помагач за извършване на
индивидуално измерване на топлинна енергия в сградата и вътрешно
разпределение на разходите за отопление и топла вода между етажните
собственици. От съдебно-техническата експертиза се установява, че услугата
реално е предоставяна, като за периода 2012/2013 г., 2013/2014 и 2014/2015 г.
ответницата е осигурила достъп до имота за извършване на реален отчет на уреди.
Дължимата цена от ответницата за предоставяне на услугата дялово разпределение
в размер на 76,09 лева за периода м. 01.2013 г. – м. 04.2015 г.е доказан въз
основа на заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза.
По
останалите възражения на жалбоподателя срещу основателността на иска съдът
намира следното:
Възражението,
че не е установено реалното потребление на топлинна енергия се опровергава от
доказателствата по делото /заключението на съдебно-техническата експертиза,
което следва да се кредитира като обективно и компетентно/, съобразно което стойността
на потребената топлинна енергия е изчислена в съответствие с действащата за
процесния период нормативна уредба и въз основа на извършен реален отчет на
показанията на монтираните в имота уреди. Обстоятелството колко точно количество
топлинна енергия е доставено в сградата и в жилището на ответницата е от
значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл.
162 от ГПК. Както бе отбелязано, в случая количеството на доставената в цялата
сграда топлинна енергия е отчетено от общия топломер, който според извършените
от вещото лице проверки на предоставените му при изготвяне на заключението
документи, отговаря на метрологичните изисквания. От същото се установява, че в
конкретния случай дяловото разпределение е извършено правилно и съобразно
нормативните изисквания. Този извод е направен не само на база едностранно
съставени от ищеца частни документи /в какъвто смисъл са доводите на въззивника/,
но и въз основа на документите за реален отчет на уредите, с които вещото лице
се е запознало при изготвяне на заключението. Следва да бъде отбелязано, че
след като назначаването на вещо лице е предпоставено от липса на специални
знания у съда, експертът по правило не може да бъде ограничаван в източниците,
въз основа на които изготвя специализираното си заключение, независимо дали са
били приобщени по делото или не - наличието на специални знания по въпроса,
предмет на изследване, логически включва притежаването на такива и за
използваните от експерта източници и методи. При съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се стига до
извод за основателност на претенцията на ищеца в уважения от СРС размер.
Ответницата не е представила никакви доказателства, които да оборят извода за
дължимост на сумата за доставена и потребена топлинна енергия.
На следващо място въззивният съд намира, че
въвеждането в експлоатация на абонатната станция, макар да представлява условие
за ползването й, няма характера на материалноправна предпоставка за уважаване
на иска за заплащане на продажна цена на доставена топлинна енергия. Поради
тази причина възражението на жалбоподателите, че по делото не е представено
доказателство за въвеждане на абонатната станция в експлоатация е
неоснователно.
На последно място, настоящият
съдебен състав намира за неоснователен поддържаният от ответницата доводи за нарушение на разпоредбата на чл. 62 от ЗЗД. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 2/2016 г. от 25.05.2017 г. по тълк. д.
№ 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 от ЗЗП вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Съгласието за
доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява
„искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 от ЗЗП, поради
което между двата закона не съществува противоречие и не може да става въпрос
за приложението на § 1 ДР на ЗЗП.
За пълнота следва да се посочи, че
на настоящия съдебен състав служебно е известно решение № 4777/13.04.2018 г. по
адм. дело № 1372/2016 г. на ВАС. Необходимо е да се отбележи обаче, че дори
формулите от методиката за дялово разпределение, установена с Наредба №
16-344/2007 г., да бъдат отменени с влязло в сила съдебно решение, то съдебното
решение за отмяна ще има действие само за в бъдеще – от момента на влизането му
в сила, съгласно нормата чл. 195, ал. 1 от АПК, поради което и не би рефлектирало
върху приложимите правни норми за конкретния казус, които остават в сила за
процесния минал /предходен/ период, доколкото отмяната няма обратно действие.
Предвид изложеното, поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като
правилно и законосъобразно в обжалваната му част. При този изход на спора
направените от ищеца и своевременно поискани разноски за исковото производство
пред районния съд правилно са възложени в тежест на ответницата.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски
има ищецът – въззиваем. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.
8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ, на ищецът - въззиваем се дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя в общ размер на 100 лева, като ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 100 лева, представляваща
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 02.04.2019 г., постановено по гр. д. № 88636/2017 г., по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 31-ви състав,
в обжалваната част.
ОСЪЖДА О.В.Б., ЕГН **********,
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***
на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100 лева - разноски за юрисконсултско
възнаграждение във въззивното производство.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „П.И.“
ООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.