Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 09.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЙОАНА ГЕНЖОВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 7966 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 06.08.2018г.,
постановено по гр.д. № 16373/2016г. на СРС, ГО, 66 състав, е уважен предявеният от „К.“ ООД срещу „К.Л.“ ЕООД /с
предишно наименование „К.Е.Н.“ ООД/ иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за осъждане на ответника да заплати сумата от 53, 71 лева – обезщетение за
забава за периода от 21.10.2015г. до 02.03.2016г. в размер на законната лихва
върху сумата от 1 440 лева /възнаграждение по заявка-договор от
17.08.2015г./. Със същото решение е отхвърлен иска за разликата над сумата от
53, 71 лева до пълния предявен размер от 54, 16 лева, както и за периода от
20.10.2016г. до 21.10.2016г.
С решение от 14.01.2020г., постановено по същото дело,
съдът е допуснал на основание чл. 247 от ГПК поправка на очевидна фактическа
грешка в постановеното решение, като е допълнил диспозитива на съдебния акт с
отхвърляне на претенцията на ищеца за осъждане на ответника да заплати сумата
от 1 580 лева – направени разноски в обезпечителното и изпълнително
производство.
Срещу решението, в частта, в която е отхвърлен иска с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както и в частта, в която е отхвърлена
претенцията за присъждане на разноски в обезпечителното и изпълнителното
производство, е подадена въззивна жалба от ищеца, в която са изложени оплаквания
за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за
нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че на 23.02.2016г. „К.“
ООД е подал молба за допускане на обезпечение на бъдещ иск срещу „К.Л.“ ЕООД /с
предишно наименование „К.Е.Н.“ ООД/ с предмет – иск за заплащане на
възнаграждение по договор за превоз от 17.08.2015г. в размер на 1 440
лева. Сочи, че с определение от 23.02.2016г., постановено по ч.гр.д. №
9742/2016г. по описа на СРС, ГО, 35 състав, било допуснато исканото обезпечение
чрез налагане на запор върху вземанията на бъдещия ответник срещу търговски
банки, а обезпечителната заповед била издадена на 26.02.2016г. За привеждане в
изпълнение на наложените обезпечителни мерки молителят образувал изп. дело №
20168080400219 по описа на ЧСИ З.Д.. Твърди се, че веднага след налагане на
запорите по банковите сметки, ответникът заплатил процесната сума от 1 440
лева. Останало непогасено обаче вземане за обезщетение за забавено изпълнение в
размер на 54, 16 лева за периода от 20.10.2015г. до 07.03.2016г. Освен това
молителят направил разноски в обезпечителното производство в размер на 40 лева
за заплатена държавна такса и 480 лева адвокатско възнаграждение, както и
разноски по изпълнителното производство, изразяващи се в адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лева и 760 лева – такси по делото. В жалбата се
твърди, че първоинстанционният съд не е изложил никакви мотиви относно приетата
за неоснователна част от предявения иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. По отношение
на направените разноски в обезпечителното и изпълнително производство са
изложени съображения, че същите са били реално сторени, за което били
ангажирани съответни доказателства. Изразява се несъгласие с изводите на
първоинстанционния съд, че същите не могат да се разглеждат в настоящото
производство, тъй като те не били направени във връзка с предявения по делото
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, а във връзка с друг иск –
обезпечения бъдещ иск за заплащане на възнаграждение по договор за превоз. В
случая от съществено значение било, че ответникът е заплатил дължимото
възнаграждение в размер на 1 440 лева след налагане на допуснатото
обезпечение, като сторените от молителя разноски в производството подлежат на
репариране. Този извод е мотивиран с твърдението, че разноските са пряка и
непосредствена последица от неправомерното поведение на ответника и са
направени при и по повод образуваните обезпечително и изпълнително
производство. Претенциите за същите са били предявени в настоящото производство
в указания от съда по обезпечението едномесечен срок. По тези съображения е
направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и за
постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат в пълен размер.
Насрещната страна „К.Л.“ ЕООД /с предишно наименование
„К.Е.Н.“ ООД/ не изразява становище по въззивната жалба.
По делото е подадена въззивна жалба от ищеца и срещу
решение от 14.01.2020г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка в постановеното решение. В жалбата са изложени съображения за допуснато
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът бил
сезиран с няколко обективно кумулативно съединени искове за разноските в
обезпечителното и изпълнителното производство, но в постановеното решение
претенцията била разгледана за общия предявен размер от 1 580 лева. По
тези съображения е направено искане за обезсилване на обжалваното решение, а в
условията на евентуалност за неговата отмяна.
Насрещната страна в производството „К.Л.“ ЕООД /с
предишно наименование „К.Е.Н.“ ООД/ не взема становище по подадената въззивна
жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
По въззивната жалба срещу решението на СРС от 14.01.2020г.,
постановено по реда на чл. 247 от ГПК, с което първоинстанционният съд е
допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение от 06.08.2018г.:
За да е налице очевидна фактическа грешка в решението,
която може да се поправи по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК, следва да се
констатира несъответствие между формираната воля на съда в мотивите на
решението и изразената воля, обективирана в диспозитива на същото. По този ред могат да се поправят единствено грешки, допуснати в някои
от елементите на решението, съставляващи неговото съдържание.
Явна фактическа грешка е всяко несъответствие
между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения
текст на решението. Такава грешка представляват погрешното посочване в
решението на съда на имената на страните, на границите на спорния имот, на
размера на присъдената сума, погрешните пресмятания на суми, неотразяването в
диспозитива на решението формираната воля на съда, личаща от мотивите на акта.
Според нормата на чл. 247 ГПК
поправянето на очевидна фактическа грешка може да стане по почин на съда или на
която и да било от страните без ограничение във времето. При обжалване
въззивната инстанция разполага със същите правомощия, както и първата
инстанция, касаещи производството по поправка на очевидна фактическа грешка. По
повод на подадената въззивна жалба против решение, с което е допусната поправка
на очевидна фактическа грешка, въззивният съд проверява само дали има допусната
очевидна фактическа грешка в основното решение, правилно ли е отстранена грешката
или не, но не и ревизия по същество на спора.
В аспекта на изложеното се налага извод, че
обжалваното решение по реда на чл. 247 от ГПК е правилно и следва да бъде
потвърдено. Съгласно чл. 236, ал. 1, т. 5 от ГПК решението трябва да съдържа
произнасяне по въпроса какво постановява съдът по съществото на спора. При това
положение се налага извод, че диспозитива на решението следва да е съответен на
формираните в мотивите изводи относно основателността, съответно –
неоснователността на предявените искове.
В конкретния случай предмет на исковата молба, с която
е сезиран първоинстанционният съд, е иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и искане за присъждане на сторени в обезпечително и в изпълнително производство
разноски, което според изложените фактически твърдения е предявено като
самостоятелен иск за репариране на претърпени имуществени вреди от неточно
/забавено/ изпълнение на договорно задължение. В мотивите на основното първоинстанционно
решение се съдържа формирана воля за неоснователност на искането за присъждане
на съдебни разноски, направени от ищцовото дружество в обезпечително
производство. В диспозитива на същото решение обаче е липсвало отразяване на
формираната от първоинстанционния съд воля за неоснователност на това искане. Установеното
несъответствие е такова между формираната воля в мотивите на решението и
обективираната воля в диспозитива на същото, което следва да бъде отстранено в
производство по реда на чл. 247 от ГПК.
Като е достигнал до същите изводи и е допуснал
поправка на очевидна фактическа грешка, първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено. Изложените във въззивната
жалба оплаквания относно формираният извод за неоснователност на претенцията за
присъждане на направени от ищеца разноски, претендирани като имуществени вреди
от неточно изпълнение на договорно задължение, е извън предмета на дължимата от
въззивния съд проверка на решението, постановено по реда на чл. 247 от ГПК,
поради което същите не следва да бъдат обсъждани в рамките на произнасянето на
съда по тази въззивна жалба. Доколкото същите оплаквания са развити и във
въззивната жалба срещу основното решение, то по тях съдът ще вземе становище
при разглеждане на постъпилата въззивна жалба срещу решението от 06.08.2018г.
По въззивната жалба срещу основното решение на СРС,
постановено на 06.08.2018г.:
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел за установено, че между страните по делото е
бил сключен договор за международен превоз на стоки от 17.08.2015г., по който
ищецът в качеството на превозвач е изпълнил поетото задължение. Уговореното в
договора възнаграждение, дължимо от изпращача – ответник в производството, в
размер на 1 440 лева, било платимо до 37 работни дни след получаване на
оригинални, заверени с подпис и печат, без забележки CMR товарителници и фактури за превоза. Прието е за
безспорно установено, че посочените документи били получени от ответника на
27.08.2015г. В мотивите на решението е посочено още, че срокът за изпълнение на
задължението за плащане на възнаграждението е изтекъл на 20.10.2015г. и от
следващия ден – 21.10.2015г., същият е изпаднал в забава. Установено било, че
главницата била заплатена от превозвача на 02.03.2016г., поради което
претенцията за присъждане на законна мораторна лихва е уважена за периода от
21.10.2015г. до 02.03.2016г. в размер на 53, 71 лева, определен от съда по реда
на чл. 162 от ГПК. За разликата до пълния предявен размер от 54, 16 лева и за
периода от 20.10.2015г. до 21.10.2015г. иска е отхвърлен като неоснователен. По
отношение на претендираните разноски, направени от ищеца в обезпечителното и
изпълнителното производство е прието, че същото е неоснователно. Изложени са
съображения, че отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира
при постановяване на решението по същество на обезпечения иск и съобразно
неговия изход. В случая предявеният в настоящото производство иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не е бил предмет на обезпечителното
производство, поради което и с оглед задължителните разяснения по т. 5 от ТР №
6/2012г. на ОСГТК на ВКС, направените разноски в производството по чл. 390 от ГПК не следва да се присъждат, доколкото не са направени по повод обезпечаване
на разглеждания по настоящото дело иск. Освен това е посочено принципното
разбиране, че отговорността за съдебни разноски съставлява гражданско
правоотношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон, и е обективна,
безвиновна отговорност, а не отговорност за вреди, която може да бъде
реализирана само в рамките на висящото исково производство, но не и в друго
такова.
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл.
86, ал. 1 от ЗЗД:
Между страните по делото на етапа на въззивното
производство не е спорно обстоятелството, че същите са обвързани от договор за
международен превоз № 14948/17.08.2015г., по силата на който ищецът е поел
задължение да извърши превоз на стоки. Насрещната престация на изпращача
/ответното дружество/ е да заплати възнаграждение в размер на 1 400 лева,
платимо до 37 работни дни след получаване на оригинални, заверени с подпис и
печат, без забележки CMR товарителници
и фактури за превоза. Не се спори и относно факта, че всички необходими
документи във връзка с превоза били получени от ответника на 27.08.2015г., за
което е представено известие за доставяне на пощенска пратка. С оглед
изложеното се налага извод, че срокът за изпълнение за задължението /падежът/ за
заплащане на уговореното възнаграждение по договора, е изтекъл на 20.10.2015г.
При изчисляване на срока за плащане съдът съобрази и обстоятелството, че 22.09.
/Ден на независимостта на Република България/ е официален празник, т.е.
неработен ден и не следва да се включва при определяне течението на срока.
Другият официален празник по време на течението на срока е 06.09. –
Съединението на България, но същият е бил в неделя, почивен ден, и на това
основание не е включен при изчисляване на срока за изпълнение. При това
положение ответното дружество е изпаднало в забава, считано от 21.10.2015г., както
правилно е приел първоинстанционният съд.
По делото не е спорно, а и това се установява от
представеното преводно нареждане от 02.03.2016г., че на посочената дата
изпращачът е заплатил главницата от 1 440 лева в полза на ищцовото
дружество. Изрично признание за плащането на 02.03.2016г. е направено от
процесуалния представител на „К.“ ООД в проведеното на 07.02.2018г. публично
съдебно заседание, в което същият е оттеглил първоначално предявения иск за
разликата над сумата от 54, 16 лева до 56 лева и за периода от 02.03.2016г. до
07.03.2016г., като производството по делото в посочената част е било
прекратено.
По отношение на размера на обезщетение за забавено
изпълнение съдът съобрази разпоредбата на чл. 162 от ГПК и с помощта на
компютърна програма определя същия на 53, 68 лева. В случая решението на СРС в
частта, в която е уважен иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до размер
на сумата от 53, 71 лева, т.е. до размер, по-висок от приетия от въззивния съд,
е влязло в сила като необжалвано. Доколкото първоинстанционното решение не е
обжалвано от ответника в посочената част и предвид забраната за влошаване на
положението на жалбоподателя /чл. 271, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК/, се налага
извод, че решението в частта, в която е отхвърлен иска с правно основание чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, следва да бъде потвърдено.
По отношение на иска за присъждане на направени от „К.“
ООД разноски в обезпечително и изпълнително производство:
По делото е установено, че по молба на „К.“ ООД за
допускане на обезпечение на бъдещ иск е било образувано на 23.02.2016г. ч.гр.д.
№ 9742/2016г. по описа на СРС, ГО, 35 състав. С определение от 23.02.2016г.
съдът е допуснал на основание чл. 390 от ГПК обезпечение на бъдещ иск с правно
основание чл. 372 от ТЗ за сумата от 1 400 лева, представляваща неплатено
възнаграждение по договор за международен превоз на стоки от 17.08.2015г.,
който ще бъде предявен от „К.“ ООД срещу
„К.Е.Н.“ ООД, чрез налагане на запор върху вземания на ответника по
банкови сметки срещу търговски банки. В същото производство молителят е
представил доказателства за платена държавна такса от 40 лева. На 26.02.2016г.
в полза на молителя е издадена обезпечителна заповед. В настоящото производство
е представен договор за правна защита и съдействие от 22.02.2016г., с който
възложителят „К.“ ООД е възложил на
Адвокатско дружество „С. И С.“ да предостави правно съдействие и защита в
производството по обезпечаване на бъдещ иск срещу „К.Е.Н.“ ООД, за което е уговорено
възнаграждение в размер на 400 лева без ДДС, платимо след приключване на
обезпечителното производство. От представената фактура и преводно нареждане от
16.03.2016г. се установява, че така уговореният адвокатски хонорар е бил платен
в полза на довереника.
След издаване на обезпечителната заповед „К.“ ООД е
подал на 01.03.2016г. молба за образуване на изпълнително дело с оглед налагане
на допуснатите обезпечителни мерки, въз основа на която било образувано изп.
дело № 20168080400219 по описа на ЧСИ З.Д., с рег. № 808 на КЧСИ и район на
действие – ОС – Варна. По това изпълнително производство молителят заплатил
следните такси и разноски: 300 лева адвокатско възнаграждение по договор за
правна помощ от 01.03.2016г. и 760 лева такси по ТТРЗЧСИ, за което е
представено удостоверение от ЧСИ З.Д. с изх. № 5752/07.03.2016г.
Както бе посочено по-горе обезпеченото вземане е било
заплатено доброволно от длъжника на 02.03.2016г., т.е. след издаване на
обезпечителната заповед и след образуване на изпълнителното производство по
налагане на допуснатия запор върху вземания по банкови сметки.
Настоящият съдебен състав счита така предявеният иск
за процесуално недопустим по следните съображения:
Предмет на настоящото производство е иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено
изпълнение на главница по договор за международен превоз на стоки от
17.08.2015г. Тази претенция не е била предмет на молбата за допускане на
обезпечение на бъдещ иск по чл. 390 от ГПК, съответно – не е била предмет на издадената
в полза на молителя обезпечителна заповед. При това положение се налага извод,
че задължителните разяснения, дадени в т. 5 от Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013г. на ВКС по тълкувателно дело № 6/2012г., ОСГТК, са неприложими. В
посоченото Тълкувателно решение е прието, че отговорността за разноски при
обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решение, с което се
разглежда спора по същество и съобразно неговия изход, тъй като привременно
осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните
последици от решението. В случая както бе посочено, исковата претенция по чл.
86 от ЗЗД, не е била предмет на обезпечителното производство.
На следващо място, съдът счита, че самостоятелен иск
за присъждане на сторени в съдебно/изпълнително производство разноски, е
недопустим по следните съображения:
Правото на разноски за обезпечителното производство е
предпоставено кумулативно от положителния изход на това производство за
молителя и от разрешаване на спора по същество в исковото производство изцяло
или частично в негова полза, с оглед на това, че обезпечителният процес, от
една страна, е отделно производство от исковото, но от друга, има обслужващ
характер спрямо исковия процес. За да се приеме, че разноските са направени в
обезпечителното производство, следва да се представят доказателства за това до
приключване на това производство, тъй като въпреки, че присъждането им зависи
от изхода на спора по същество, това производство е отделно от исковото
/определение № 396 от 28.07.2017г., постановено по ч.т.д. № 729/2017г. по описа
на ВКС, I ТО/.
Съдебната практика /напр. - решение № 67 от
3.04.2014г. на ВКС по гр. д. № 2944/2013г., IV ГО, решение № 414 от
27.07.2009г. на ВКС по гр. д. № 1049/2008г., IV ГО, и др./ и правна теория са
константни в разбирането си, че отговорността за разноски по делото
представлява правото на едната страна да иска и задължението на другата страна
да плати направените разноски на тази страна, в чиято полза съдът е решил
делото. Отговорността за разноски представлява гражданско правоотношение, което
произтича от процесуалния закон и е уредено от него. Фактическият състав, от
който тя се поражда, включва - неоснователно предизвикан правен спор, разноски
причинени от воденето на делото по повод на този спор и съдебно решение, което
потвърждава правното твърдение на претендиращата страна. Отговорността за
разноски е обективна, невиновна отговорност и не е отговорност за вреди, защото
има за предмет само направените по делото разноски. Тази отговорност може да
съществува само по висящ процес и затова не може да се търси в отделно
производство. Тя включва направените по делото разходи за внесена държавна
такса, изплатен адвокатски хонорар, изплатени възнаграждения за вещо лице, за
явяване на свидетели в открито съдебно заседание, хонорар на преводач и т.н.
Всички суми, изплатени на някое от тези основания, представляват разноски,
които страната прави по повод на делото /чл. 78, ал. 1 ГПК/ и се дължат от
страната, която с поведението си неоснователно е причинила възникването на
съдебния спор. Извън конкретното производство, в което са направени и по реда,
установен в процесуалния закон, съдебните разноски не могат да се търсят в
друго производство чрез предявяване на самостоятелен иск /така решение № 54 от
17.02.2016г. по гр.д. № 5091/2015г. по описа на ВКС, IV ГО/.
По тези съображения се налага извод, че разноските,
направени от страната за процесуално представителство и защита в производството
по допускане на обезпечение, респ. и в изпълнителното производство, образувано
по издадената обезпечителна заповед, се подчиняват на общия режим на
отговорността за разноски в процеса, съответно – приложение намира разрешението
по т. 5 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г., постановено по
тълкувателно дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС /в случаите, в които, обезпеченият
иск е бил предявен за разглеждане пред съответния съд/.
В обобщение следва да се направи извод, че извън
конкретното производство, в което са направени и по реда, установен в
процесуалния закон, разноските не могат да се търсят и присъждат. Не съществува
правна възможност съдебните разноски да бъдат търсени в отделно гражданско
производство. Същите не могат да бъдат предмет на самостоятелна искова
претенция и когато се твърди те да представляват имуществени вреди за
изправната страна, инициирала обезпечителното производство. И това е така, тъй
като съдебните разноски са предмет на самостоятелно облигационно
правоотношение, уредено от процесуалния закон и по естеството си не произтичат
пряко и непосредствено от твърдяното неизпълнение, а от процеса по допускане и
налагане на обезпечение.
По изложените съображения се налага извод, че
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която съдът се е произнесъл
по иск за присъждане на сумата от 1 580 лева – разноски в обезпечителното
производство, е процесуално недопустимо и на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК
подлежи на обезсилване, а производството по делото в тази част следва да се
прекрати.
Когато обезпеченият иск не е бил предявен поради изпълнение
на обезпеченото вземане от страна на длъжника, предприето след издаване на
обезпечителната заповед и след налагане на обезпечителните мерки, молителят в
производството по чл. 390 от ГПК /респ. чл. 389 от ГПК/ следва да предяви искане
за присъждане на сторените от него разноски по допускане и налагане на
обезпечението пред съда, разгледал искането му по чл. 390 от ГПК /респ. чл. 389
от ГПК/. С постановяването на акт за отмяна на допуснатото обезпечение и
обезсилване на издадената обезпечителна заповед, производството по делото
приключва и в този случай приложение следва да намери нормата на чл. 81 от ГПК.
В конкретния случай се установява, че с определение от
28.10.2016г., постановено по гр.д. № 16373/2016г. по описа на СРС, ГО, 66 състав,
е отменено обезпечението, допуснато по ч.гр.д. № 9742/2016г. по описа на СРС,
ГО, 35 състав. Искането на молителя в производството по чл. 390 от ГПК за
присъждане на сторените в това производство по допускане и налагане на
обезпечението разноски е направено в исковата молба от 23.03.2016г., по която е
образувано настоящото производство. По тези съображения съдът приема, че в тази
част исковата молба има характер на искане по чл. 248 от ГПК /релевирано
преждевременно – преди отмяна на наложеното обезпечение, което е допустимо/ за
присъждане на сторените в производството по ч.гр.д. № 9742/2016г. по описа на
СРС, ГО, 35 състав съдебни разноски. Ето защо след обезсилване на
първоинстанционното решение и прекратяване на производството по делото по
предявения иск, делото следва да се върне на СРС за разглеждане и произнасяне
по искането по чл. 248 от ГПК на „К.“ ООД /обективирано в исковата молба/ за
допълване на определение от 28.10.2016г., постановено по гр.д. № 16373/2016г.
по описа на СРС в частта му за разноските, направени от молителя, в общ размер
на 1 580 лева.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има
въззиваемата страна, но предвид липсата на искане в този смисъл и на
доказателства за сторени разноски, такива не следва да се присъждат.
С оглед цената на предявените искове и на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящето решение е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от
14.01.2020г., постановено по гр.д. №
16373/2016г. по описа на СРС, ГО, 66 състав, с което е допусната на основание
чл. 247 от ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение
№ 465138/06.08.2018г., постановено
по същото дело.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 465138 от 06.08.2018г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение от
14.01.2020г., постановено по гр.д. № 16373/2016г. по описа на СРС, ГО, 66
състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.
86, ал. 1 от ЗЗД.
ОБЕЗСИЛВА решение № 465138 от 06.08.2018г., поправено по реда
на чл. 247 от ГПК с решение от 14.01.2020г., постановено по гр.д. №
16373/2016г. по описа на СРС, ГО, 66 състав, в частта му, с която е отхвърлена претенцията на ищеца за осъждане
на „К.Л.“ ЕООД да заплати направените разноски в обезпечителното производство в
общ размер на сумата от 1 580 и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в посочената част.
ВРЪЩА делото на СРС за произнасяне по искането по чл. 248
от ГПК на „К.“ ООД /обективирано в исковата молба/ за допълване на определение
от 28.10.2016г., постановено по гр.д. № 16373/2016г. по описа на СРС, ГО, 66
състав, в частта му за разноските, направени от молителя в обезпечителното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.