№ 35
гр. Бургас, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на петнадесети
май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Радостина К. Калиманова
Янко Н. Новаков
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Радостина К. Калиманова Въззивно търговско
дело № 20252001000062 по описа за 2025 година
С решение № 302 от 29.11.2024 година, постановено по търг. дело № 467/2023 година
по описа на Окръжен съд - Бургас, допълнено с определение № 1149 от 27.12.2024 година,
„Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на
управление: град Бургас, ж. к. „Победа“, ул. „Генерал Владимир Вазов“ № 3, представлявано
от изпълнителния директор Цв. М., е осъдено да заплати на „Слънчев бряг“ АД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: община Несебър, град Несебър, п.к. 8230,
ТК „Слънчев бряг“, представлявано от изпълнителния директор С. Ен., сумата от 611 765
лева, представляваща обезщетение за ползването след прекратен договор за наем от
08.03.2005 година на водопроводната мрежа и съоръженията на територията на к. к.
„Слънчев бряг“, източна част, за периода 01.01.2022 година - 31.12.2022 година, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба -
13.11.2023 година до окончателното изплащане, като е отхвърлена претенцията за разликата
над 611 765 лева до претендираните 640 000 лева, ведно със законната лихва върху
разликата, както и сумата от 22 000 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 15.05.2023 година до датата на предявяване
на иска – 13.11.2023 година. Присъдени са разноски.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „Водоснабдяване
и канализация“ ЕАД, чрез адв. Р. И. - САК, с адрес за връчване: град София 1463, ул. „Д-р
Христо Стамболски“ № 3, ет. 2, в която се обосновават съображения за неговата
неправилност. Обосновава се липса на основания за уважаване на иск по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД
поради присъждането на обезщетение за вещи извън предмета на този иск. Твърди се, че в
1
договора за наем и в петитума на иска липсва индивидуализация на наетите вещи.
Претендира се ограничаване предмета на наемния договор по териториален признак, както и
че същият не се отнася до предмети, несъществували към момента на сключването му.
Изразява се позиция, че в процесния период ВиК Бургас не ползва /държи/ движими,
недвижими вещи и съоръжения, собственост на ищеца, а само такива, предоставени му от
областната и общинската администрация на основание договор от 25.02.2016 година между
него и „Асоциация ВиК Бургас“ ЮЛНСЦ. Твърди се, че представената от насрещната страна
и оспорена от въззивника справка за ДМА е частен писмен документ, който не доказва кои
са вещите, предмет на наемното правоотношение, ползвани от въззивника след прекратяване
на договора за наем въпреки противопоставянето на наемодателя, както и че посочените в
справката активи се намират именно на територията на к. к. „Слънчев бряг“. Оспорва се
възможността на ищеца - въззиваем реално да получи ползи в присъдения от съда размер
като експлоатира лично или чрез трето лице процесната ВиК мрежа. Изразява се несъгласие
с присъденото обезщетение за забава на кредитора и се сочи, че същата не настъпва
еднократно. Според въззивника, с оглед териториалния признак на наемния договор по
делото са били предявени два различни иска при условията на главно обективно
съединяване. Твърди се, че претендираното обезщетение многократно надхвърля
уговореното в договора и се сочи, че силата на пресъдено нещо по предходните съдебни
спорове между страните не се разпростира върху размера на обезщетението за отделните
периоди. Сочи се, че в наемния договор наемната цена е определена като 50% от
рентабилността само на питейната вода, а претенциите на насрещната страна обхващат 50%
от рентабилността на трите услуги: доставка на питейна вода, отвеждане на отпадните води
и пречистване на отпадните води. Инвокира се нищожност на процесния договор като
противоречащ на закона, тъй като негов предмет е пораждане на наемно правоотношение
относно вещи извън гражданския оборот. Изисква се произнасяне от страна на съда по
наведените доводи за нищожност и се твърди противоречие на обжалваното съдебно
решение с ТР № 1/2020 година на ОСГТК на ВКС от 27.04.2022 година.
Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне предявените искове в
цялост.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Слънчев бряг“
АД, чрез адв. М. К. - БАК и адв. М. С. - БАК, двамата с адрес за връчване: град Бургас, ул.
„Гладстон“ № 1, вх. Б, ет. 1, с който същата се оспорва като неоснователна. Според
въззиваемото дружество е недопустимо въззивникът да се позовава на нищожност на
наемния договор. Във връзка с това се сочи влязлото в сила решение № 184/12.01.2018
година по търг. дело № 24/2017 година на ВКС, II т. о между страните. Като ирелевантни се
разглеждат наведените във въззивната жалба доводи, че наетият обект е публична държавна
собственост и наемодателят не е имал право да го отдава под наем. Изтъква се, че наемният
договор има чисто облигационно действие между страните, което не зависи от
вещноправния статут на имота и наличието на чужди права върху него. По отношение
2
изложените аргументи за липса на индивидуализация се сочи, че процесното ползване
обхваща един комплекс от вещи, функциониращи като система. Акцентира се върху целта на
договора, а именно - извършването на водоснабдяване на територията на к. к. „Слънчев
бряг“ - изток и се твърди, че предметът на договора е определен и определяем. Твърди се, че
мрежата на „Слънчев бряг“ АД не е публична общинска собственост и се сочи чл. 19, ал. 1,
т. 4 от ЗВ. Аргументира се липса на проведено насрещно доказване от страна на въззивника.
Изтъква се, че съдът е присъдил обезщетение в съответствие с представеното, прието и
неоспорено от страните експертно заключение по отношение на средния пазарен наем.
Твърди се, че въззивникът е оспорил само справката за ДМА, но не и самите счетоводни
записвания на конкретни ДМА в баланса на въззиваемия. Сочи се също, че експертното
заключение по делото е извършвало изчисленията си на база сравнение между
счетоводствата на страните и представения договор с АВиК Бургас, като съвпадащите ДМА
са били извадени от сметките и не са формирали крайните изводи по стойности. Настоява
се, че страните по настоящото производство са обвързани със сила на пресъдено нещо по
валидността на договора от съдебните актове по изброени предходни дела между тях.
Моли се за оставяне на въззивната жалба без уважение.
Претендират се разноски.
Постъпила е и частна жалба от „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, чрез адв. Р. И. -
САК, срещу определение № 1149/27.12.2024 година, постановено по делото. Твърди се, че
присъдената на „Слънчев бряг“ АД сума в общ размер на 37 983.73 лева е формирана от
сбора на присъдените суми за адвокатско възнаграждение, държавна такса и депозити за
експертизи и вещи лица, поради което необосновано и неправилно с обжалваното
определение съдът е присъдил допълнително сумата от 26 413.82 лева, представляваща
разноски за държавна такса и възнаграждения на вещи лица.
Моли се за отмяна на обжалваното определение.
По частната жалба е постъпил отговор от „Слънчев бряг“ АД, чрез адв. М. С. - БАК, в
който се твърди, че представеният пред първата инстанция списък за разноски е включвал
сумите от 26 480 лева - държавна такса, 1 700 лева - депозити за експертизи и 48 000 лева с
ДДС - за адвокатско възнаграждение, като съдът е уважил направеното възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение и е намалил сумата на 37 476 лева.
Впоследствие, обаче е присъдил общо сумата от 37 983.73 лева, включваща адвокатско
възнаграждение, държавна такса и депозити за експертизи и вещи лица, която надлежно е
била изменена с обжалваното определение. Освен неоснователност, се претендира и
недопустимост на частната жалба поради липса на своевременно направено искане за
изменение на решението в частта за разноските.
Моли се за оставянето й без разглеждане, респективно за отхвърлянето й като
неоснователна.
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да обжалва
страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на изискванията на правната норма за
3
редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл. 269 от ГПК,
Апелативен съд - Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
По отношение на наведените в жалбата съображения за неговата неправилност,
Бургаският апелативен съд, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните по
делото доказателства поединично и в тяхната съвкупност и съобрази и разпоредбите на
закона, намира следното:
Установява се от представените към исковата молба доказателства, че на 08.03.2005
година между страните в настоящото производство е бил сключен договор със срок на
действие до 31.12.2005 година, по силата на който ищцовото дружество е предоставило
водопроводната и канализационната си мрежа и съоръженията към нея за ползване на
ответното срещу заплащане на наемна цена в размер на 50% от рентабилността, разчетена в
цената на питейната вода, като водните количества се отчитат на базата на инкасираната
вода от абонатите, захранващи се с питейна вода от главния водопровод, собственост на
дружеството-ищец. На основание чл. 11, раздел V срокът на договора е бил удължаван до
31.12.2008 година.
С писмо изх. № И94-00-283/09.12.2008 година ищецът е уведомил ответника, че
прекратява взаимоотношенията между тях, произтичащи от договора от 08.03.2005 година и
същевременно му е отправил предложение за сключване на нов договор, с начало на
действие - 01.01.2009 година, както и нова по размер наемна цена. Последният го е
уведомил с писмо № 13413 от 06.01.2009 година, че не приема така направеното
предложение за сключване на нов договор. С писмо от 02.02.2010 година ищецът е поканил
ответника да му заплати там посочената сума, дължима за осъщественото от него ползване
на водопроводната и канализационна мрежа за периода от 01.01.2009 година до 31.01.2010
година.
Налично е, също така, удостоверение от 28.03.2018 година, издадено от Община
Несебър, в което е посочено, че същата не възразява и е съгласна ответното дружество да
експлоатира и поддържа пречиствателната станция и всички други съоръжения на
техническата инфраструктура на В и К мрежите, които съгласно ЗОС, ЗВ, ЗМСМА са
общинска собственост и се намират на територията на к. к. „Слънчев бряг“, както и че
нейната администрация е била уведомена за осъществената експлоатация и поддържането от
страна на същото това дружество на тази общинска собственост от 2010 година и до
момента на изготвянето му, не е изразявала несъгласие с това фактическо положение и не се
противопоставя същото да продължи да ползва тази общинска собственост с цел
задоволяване потребностите на потребителите на територията на общината.
С влязло в сила решение №349 от 10.05.2014 година, постановено по търговско дело
№54/2011 година по описа на Бургаския окръжен съд ответникът по делото е бил осъден да
заплати на ищеца обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД в размер на сумата, посочена в него,
4
представляваща обезщетение за ползването на водопроводната и канализационна мрежа на
територията на к. к. „Слънчев бряг“ - изток за цялата 2009 година. С влязло в сила решение,
постановено по търговско дело № 693/2013 година по описа на Бургаския окръжен съд,
ответникът е бил осъден да заплати обезщетение за времето 01.01.2010 година до 31.12.2010
година и за времето от 01.01.2011 година до 31.12.2011 година. На настоящия състав на съда
е служебно известно, че решение № 114 от 18.10.2016 година по търговско дело № 216/2016
година по описа на Апелативен съд - Бургас и потвърденото с него решение № 186 от
07.06.2016 година по търговско дело №184/2015 по описа на Окръжен съд-Бургас, с което са
били отхвърлени предявените от „ВиК“ ЕАД срещу „Слънчев бряг“ АД искове за
установяване на нищожност на сключения между страните договор за наем от 08.03.2005
година са обезсилени с решение № 184 от 12.01.2018 година по търговско дело № 24/2017
година на ВКС, ІІ т. о. и производството по исковете е прекратено поради преклудирането
им с влязлото в сила решение по посоченото по-горе търговско дело № 54/2011 година по
описа на Окръжен съд-Бургас.
Установява се още от доказателствата, че с нотариална покана рег. № 3087/2023 от
24.03.2023 година, том 1, акт № 127 на нотариус с рег. № 464 на НК, с район на действие
Районен съд-Бургас, ищецът е поканил ответното дружество в тридневен срок да заплати
обезщетение за ползването на водопроводно-канализационната мрежа на к. к. „Слънчев
бряг“ - изток за 2022 година в размер на 725 000 лева, като в случай на неизпълнение е
претендирал законната лихва за забава от деня на получаване на поканата. Нотариусът е
удостоверил личното връчване на поканата на Г. Й. Т. като представител на „ВиК“ ЕАД на
10.05.2023 година.
По делото, за установяване на правнорелевантните факти и в съответствие с
отправените от страните в тази насока искания са допуснати и извършени три експертизи.
Вещото лице по хидротехническа експертиза сочи, че процесната В и К мрежа предоставя
следните услуги, а именно: водоснабдяване за питейни нужди, такова за благоустройствени
нужди, водоснабдяване на публични сгради, вода за административни сгради, здравни
заведения, детски градини, обществена пералня, театри, хотели и други, водоснабдяване за
производствени нужди, съответно за противопожарни нужди и приемане, изпомпване,
пречистване и заустване на отпадъчните води от горните видове водоснабдяване чрез
канализация. Категорично е невъзможно пречистване на отпадъчните води в
пречиствателните станции на ответника без ползването на ВиК мрежата на ищеца относно
отпадните води на к. к. „Слънчев бряг“ - изток. Канализационната система, съставена от
тръби, канални и помпени станции е разположена в к. к. „Слънчев бряг“ - изток. Също там
са всички останали съоръжения за водоподаване. Тези от напорния резервоар, както и
всички след КПС 10а /събирателна/ напорен канал, причиствателна станция „Равда“ и
заустващ канал в морето са извън територията на последното.
Вещото лице по съдебно-икономическа експертиза в представеното и прието
заключение е посочило, че общата стойност /изграждане, реновиране, поддръжка/ на В и К
мрежата на ищеца в к. к. „Слънчев бряг“ е в размер на 33 071 964.54 лева, а общата им
5
балансова стойност към 31.12.2022 година е в размер на 20 196 798.39 лева. Начислените
разходи за амортизация за периода 01.01.2022 година - 31.12.2022 година са в общ размер на
333 113.16 лева. През процесния период разходите по предоставяне на В и К услуги в
счетоводството на ответника се отчитат в група 60 от сметкоплана на дружеството, като
преките са отразени на аналитични нива по направления /вода, канал и пречистване/, а
непреките - по видове дейности, но не са отчетени разходи на аналитично ниво,
инвидуализиращо само процесната територия. Ответникът не е отчитал разходи по
предоставяне на В и К услуги на аналитично нива само за к. к. „Слънчев бряг“. Съгласно
наличните по делото справки за разходи на ответника по предоставяне на В и К услуги в к.
к. „Слънчев бряг“ за периода 2005 година - 2009 година включително, чрез математическо
изчисление на средноаритметичната стойност, разходите по предоставяне на В и К услуги в
к. к. „Слънчев бряг“ - изток за 2022 година са изчислени в общ размер на 2 503 116 лева.
Начислените приходи на ответника по предоставяне на В и К услуги в к. к. „Слънчев бряг“
за 2022 година са в общ размер на 4 114 066 лева. Финансовият резултат от дейността на
ответника по предоставяне на В и К услуги в к. к. „Слънчев бряг“ за процесния период е
изчислен в размер на 1 610 950 лева, на база на тези данни, при което размерът на
обезщетението като 50% от положителния финансов резултат възлиза на сумата от 805 475
лева.
Експертът по съдебно-оценителната експертиза, след проучване на всички книжа и
документи от значение в тази насока е посочил, че пазарния наем за 2022 година на
елементите от ВиК мрежата, разположена на територията на к. к. „Слънчев бряг“ - изток,
съдържаща описаните ДМА по счетоводни записвания - дълготраен актив на ищеца е в
размер на 611 765 лева. Направил е пояснение, че всички ДМА, за които е установено, че се
дублират между двете дружества са изключени, като по този начин са оценени само тези на
„Слънчев бряг“ АД; изключени са и такива активи /обекти/, които се намират на територията
на к. к. „Слънчев бряг“ - запад.
При тези фактически обстоятелства, установени и от първоинстанционният съд по
горния начин, от последния са направени правни изводи, които настоящата инстанция
споделя изцяло, като на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
Безспорно се установява от събраните и представени по делото доказателства, че
страните в настоящото производство са били в правоотношение по договор за наем на
водопроводната мрежа и съоръженията, намираща се на територията на к. к. „Слънчев бряг“
- изток. Той е бил прекратен на 31.12.2008 година с изтичането на срока, за който е бил
сключен, след като за периода от 2005 година до посочения момент е бил на няколко пъти
продължаван. Същият е действителен и валидно е обвързвал сключилите го дружества. В
тази връзка следва да се отбележи, че с влязлото в сила решение по търговско дело
№54/2011 година по описа на Бургаския окръжен съд възраженията за неговата нищожност
са преклудирани, като това се отнася за всички тях. Това именно е дало основание и на
касационната инстанция с решение №184 от 12.01.2018 година по търговско дело №24/2017
година да обезсили постановените от Бургаския окръжен съд и Бургаския апелативен съд
6
решения, с които са били отхвърлени предявените от „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД
срещу „Слънчев бряг“ АД искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с §7 от ЗМСМА, чл. 8, чл.
11, чл. 19 от ЗОС за установяване нищожност на сключения между страните договор за наем
от 08.03.2005 година и евентуално съединения по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 28 от
ЗПСПК за установяване нищожността на същия договор за наем и прекрати производството
по делото, образувано по тях.
Несъмнено е, също така, че през процесния период от време, а именно 2022 година
ответното дружество е продължило да ползва вещта, предмет на наемния договор след
неговото прекратяване, поради което именно е налице хипотезата на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. В
тази връзка следва да се отбележи, че задължението за връщане на наетата вещ от страна на
наемателя е установено от закона с разпоредбата на чл. 233, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД.
Връщането на наетата вещ по смисъла на чл. 233, ал. 1 от ЗЗД не е просто изоставяне на
същата, а акт предприет по инициатива на наемателя, който подлежи на доказване, каквото в
случая не е проведено /така и в решение № 477 от 20.07.2010 година на ВКС по гражданско
дело № 1081/2009 година, III г. о./. В подкрепа на този извод следва да се разглежда и
поддържаното и пред настоящата инстанция възражение, че ползването от негова страна се
осъществява на различно правно основание, което именно му дава право на това.
По въпроса относно предмета на договора и оплакването, че се претендира
обезщетение за ползване на вещи, попадащи извън неговия обхват поради това, че не са на
територията на к. к. „Слънчев бряг“, съдът намира, че следва да бъде съобразена
разпоредбата на чл. 2 от договора между страните, съгласно който за временно ползване се
отдава съвкупност от неиндивидуално посочени вещи, представляващи водопроводна мрежа
и съоръжения, служещи за водоснабдяване на горепосочения курортен комплекс. Анализът
на възприетата от тях формулировка сочи, че те са определили като индивидуализиращ
белег предназначението на вещите, а не тяхното местоположение, от което може да се
заключи, че постигнатото договорно съгласие обхваща и вещи, непринадлежащи към
териториалния обхват на комплекса. Това от своя страна прави поддържаното и пред
настоящата инстанция възражение от въззивника неоснователно.
Възражението, че съдът е присъдил обезщетение за вещи, част от които не са предмет
на договора и не са съществували към датата на сключването му не следва да бъде
разглеждано по същество, тъй като такова в процеса пред окръжния съд е направено едва с
писмената защита от жалбоподателя и впоследствие с въззивната жалба. Дори и да се счете
своевременно въведено, същото съдът намира за неоснователно. Както сам е посочил във
въззивната жалба жалбоподателят, присъденото в негова тежест обезщетение е за ползване
на цялата водопроводна и канализационна мрежа, осигуряваща предоставянето на
водопроводни и канализационни стоки и услуги на територията на к. к. „Слънчев бряг“ -
изток, т. е. за съвкупност от вещи, които съставляват процесната мрежа и правят възможно
нейното функциониране по предназначение.
За недоказано съдът намира твърдението на въззивника, че ползването на
водопроводната система и съоръжения е било продължено на правно основание, различно
7
от наемния договор и по-специално, че той ползва част от мрежите на техническата
инфраструктура на процесната територия, която е негова собственост и тази, която е
публична държавна и публична общинска собственост, като се е позовава на договор,
сключен между него и „Асоциация ВиК Бургас“ за стопанисване, поддържане и
експлоатация на ВиК системите и съоръженията и предоставяне на водоснабдителни и
канализационни услуги от 25.02.2016 година. Преди всичко следва да се отбележи, че по
делото не са представени изброените в него приложения и най-вече „Публични активи“ и
„Обособена територия“. Освен това, липсва проведено успешно доказване съоръженията,
предмет на договора за наем да са включени в договора, сключен от ответника по иска с
„Асоциация по ВиК на обособената територия“, обслужвана от „ВиК“ ЕАД, т. е. да е налице
пълно или частично тъждество между попадащите под неговото действие и тези по
процесния наемен договор обекти.
Необходимо е във връзка с изтъкнатите от същия доводи и възражения да се посочи,
че притежанието, респективно липсата на правото на собственост по отношение на вещта,
предмет на процесния договор в патримониума на ищцовото дружество е факт ирелевантен
за претендираното от него обезщетение. Константна е съдебната практика, че въпросът за
правото на собственост на наемодателя е без значение за иска по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. Нито
в правната доктрина, нито в практиката на ВКС съществува съмнение относно установеното
в тези норми задължение на наемателя за връщане на наетата вещ на наемодателя след
прекратяване на договора за наем и заплащане на обезщетение за ползването на имота след
прекратяване на наемния договор до връщане държането на имота, както и относно
облигационния характер на тези задължения, като задължението на наемателя по чл. 233 от
ЗЗД да върне наетата вещ след прекратяването на договора за наем е такова само спрямо
наемодателя и единствено последният е легитимиран да иска изпълнението му. Дали
бившият наемател упражнява реална фактическа власт върху вещта или не след
прекратяване на договора за наем е без значение при иска с правно основание чл. 236, ал. 2
от ЗЗД. При положение, че не е доказал, че е върнал държането на вещта на бившия
наемодател, бившият наемател следва да заплати обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД /така и
в решение № 230 от 31.03.2010 година на ВКС по гражданско дело № 42/2009 година, IV г.
о., определение № 332 от 19.06.2009 година на ВКС по търговско дело № 160/2009 година, II
т. о./. По тези доводи съдът намира за несъстоятелно и възражението на въззивника за забава
на въззиваемия, включително при отчитане на безспорния по делото факт, че последният
няма лиценз за В и К оператор, а единствен такъв на територията на к. к. „Слънчев бряг“ е
той.
По отношение на твърдението, че е налице забава на кредитора, съдът намира, че този
въпрос не може да се пререшава. Това е така, тъй като поканата, отправена на 01.03.2011
година от наемателя до наемодателя е осъществена в период преди процесния. Значението
на този факт е обсъдено в съдебните решения, постановени по предходни водени между
страните процеси, поради което и същият е преклудиран от силата на пресъдено нещо. Що
се касае до писмо - отговор № К-2118-1 от 21.07.2021 година година, то следва да се
8
отбележи първо, че по делото липсва писмото, на което се дава отговор с цел преценка и на
съдържанието на самия отговор, а на второ място липсват доказателства същото изобщо да е
достигнало до ищеца. Съдът изцяло споделя изводите в тази насока на окръжния съд,
поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тя.
Така продължилото ползване на процесната В и К мрежа от наемателя след
прекратяването на договора на 31.12.2008 година, през цялата 2022 година и изрично
изразеното противопоставяне от страна на наемодателя - ищец сочи, че от този момент
ползването на наетия имот е без правно основание. Това държане на имота е неправомерно
и дотогавашният наемател дължи обезщетение за вредите, които търпи наемодателят на
имота в резултат на поведението му. От момента, след като договорът за наем е прекратен и
наемодателят е заявил изрично на наемателя, че се противопоставя повече да ползва имота и
следва да му го предаде, наемателят дължи обезщетение по смисъла на цитираната по-горе
норма на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД.
Обезщетението има за цел да възмезди наемодателя за понесените от него вреди
вследствие на едностранно установеното от наемателя след прекратяване на договора за
наем продължаване на ползването. Съобразно константата съдебна практика по чл. 290 от
ГПК, при ползване на имот от наемателя след прекратяване на договор за наем,
обезщетението по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД следва да се определи в размер на пропусната полза,
изчислена на базата на средния пазарен наем за вещ от същия вид за съответния район и
период, ако същият надвишава по размер сумата на уговорената по договора наемна цена, и
обезщетението е претендирано за вредите над наемната цена, дължима по договора, т. е. в
общия случай обезщетението е в размер на средния пазарен наем, като той не може да бъде
по-нисък от уговорения размер на наема по прекратения договор за наем.
Поради липсата на актуална счетоводна отчетност на разходите за съответната
територия, вещото лице по съдебно-икономическата експертиза се е позовало на стари
данни - до 2009 година, съобразно поставената му задача. Изчислило е разходите и
приходите като средноаритметична стойност на разходите на ответника за процесната
територия по години от 2005 до 2009 година, като е отчело и натрупаната инфлация след
този период. Предложило е вариант за размера на обезщетението като 50% от положителния
финансов резултат от дейността на въззивника през 2022 година, като е съобразило стойност
на същия, изведена от направените изчисления за съотношението приходи/разходи,
посочени по-горе.
Съдът намира, че механичното осъвременяване на старите разходи с данните за
инфлацията не съобразява диференцираното изменение в обема и цените на отделните ВиК
услуги в новите икономически условия. Наред с това, предвид начина на водене на
счетоводството на ответника, разходите при него за предоставяне на В и К услуги са били
отчитани икономически за цялата мрежа, т. е. какви са те точно за к. к. „Слънчев бряг“ през
2022 година не може да бъде установено, поради което и достоверността на този вид
изчисление е поставена под съмнение.
При тези противоречиви данни следва да се приеме, че дължимото от ответника
9
обезщетение следва да се равнява на пазарния наем, както бе посочено по-горе, по там
изложените съображения, който наем възлиза на сумата от 611 765 лева, съгласно
заключението по обсъдената съдебно-оценителска експертиза. В рамките на своята
неоспорена компетентност вещото лице е дало пълен и изчерпателен отговор на поставените
му въпроси от значение за делото, включително след запознаване с цялата информация и
документация в тази насока. Ползите, от които наемодателят е бил лишен поради
продълженото ползване на обектите, следва да се съизмерят със стойността, която той е
пропуснал да получи като граждански плод, поради това, че вещите не са му били върнати.
Предвид изложеното, въззивният съд приема, че ответникът „Водоснабдяване и
канализация“ ЕАД дължи на ищеца „Слънчев бряг” АД обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД
за 2022 година в размер на 611 765 лева, поради което и правилно окръжният съд е присъдил
сума именно в този размер.
На основание чл. 84, ал. 2 от ЗЗД ответникът е изпадал в забава с изтичането на три
дни след връчването на 11.05.2023 година на нотариалната покана за плащане и дължи
обезщетение в размер на законната лихва, която за периода от 15.05.2023 година до
13.11.2023 година - датата на завеждане на исковата молба възлиза на сумата от 39 442.87
лева, съобразно посоченото и възприето и от първоинстанционния
съд. С исковата молба се търси от ищеца само сумата от 22 000 лева, поради което и
правилно тази претенция е била уважена от окръжния съд в пълен размер така, както е
предявена.
От изложеното до тук е видно, че изводите на двете инстанции съвпадат, поради
което и обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С определение № 1149 от 27.12.2024 година, постановено по търг. дело № 467/2023
година окръжният съд е допълнил решението по същото дело, като е осъдил ответната
страна да заплати на ищеца сумата от 26 413.82 лева, представляващи направени от него
разноски за заплащане на държавна такса и възнаграждения на вещи лица, съобразно
уважената част от исковете. Със самото решение в тежест на ответника са възложени
разноски в размер на 37 983.78 лева, също съобразно уважената част от исковете.
Ответникът е депозирал частна жалба против посоченото по-горе определение по чл. 248 от
ГПК. Съдът намира, че наличието на тази частна жалба, с оглед разрешаването на въпроса за
разноските по горния начин, открива възможността за него да се произнесе по разноските
пред първата инстанция, дължими от ответника, включително с разглеждането на
възражението му за прекомерност на адвокатското възнаграждение по същество, още повече,
че същият, при съобразяване на диспозитива на съдебното решение, не е имал правен
интерес от депозиране на молба по чл. 248 от ГПК.
За разглеждане на делото пред първата инстанция, ищецът е заявил искане за
присъждане на разноски, съгласно списък по чл. 80 от ГПК, в това число адвокатско
възнаграждение в размер на 48 000 лева. Ответникът е направил възражение за неговата
10
прекомерност, което съдът счита за основателно. При съобразяване на фактическата и
правна сложност на делото, включително наличието на множество предходни спорове между
същите страни със същото правно основание, в които изложените и поддържани от тях
доводи и съображения са бил обсъдени и установени, извършените от пълномощника
процесуални действия по защита, съдът намира, че на адвоката на ищеца следва да бъде
определено възнаграждение в размер на сумата от 28 000 лева с включен ДДС. При това
положение, съобразно уважената част от исковете, на същия следва за защитата от адвокат
да бъде присъдена сумата от 26 805.72 лева с включен ДДС. Останалите направени от него
разноски, а именно такива за държавна такса и депозити за експертизи възлизат на сумата
общо от 28 180 лева. От тази сума, съобразно уважената част от исковете, на ищеца следва
да бъде присъдена сумата от 26 978.09 лева или общо за разноски на същия се следва сумата
от 53 783.81 лева. При това положение, обжалваното определение следва да бъде отменено
за горницата над 15 800.06 лева до общо присъдените 26 413.82 лева, а в останалата част
същото следва да бъде потвърдено.
Пред настоящата инстанция въззиваемият - ищецът е направил разноски за адвокат в
размер на 48 000 лева с включен ДДС. Ответната страна е направила възражение за
прекомерност, което съдът счита за основателно. Преценката на обстоятелствата от значение
за неговото определяне, посочени по-горе, включително и извършените пред апелативния
съд действия по защита чрез подаване на отговор на въззивна жалба, такъв на частната
жалба и явяване на единственото проведено съдебно заседание обуславя определяне на
такова в размер на сумата от 22 000 лева с включен ДДС. Тази именно сума следва да бъде
присъдена на ищеца с оглед изхода на процеса. Представени са доказателства за реалната
направа на посочените по-горе разноски, поради което и именно са налице предпоставките
на закона за възлагането им в тежест на въззивника. Разноски в полза на последния не
следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и по изложените съображения, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 302 от 29.11.2024 година, постановено по търг. дело №
467/2023 година по описа на Окръжен съд - Бургас.
ОТМЕНЯ определение №1149 от 27.12.2024 година, постановено по търг. дело №
467/2023 година по описа на Бургаския окръжен съд, с което е допълнено решение № 302 от
29.11.2024 година, постановено по същото дело в частта, в която „Водоснабдяване и
канализация” ЕАД, ЕИК ***********, със седалище град Бургас и адрес на управление: ж.
к. „Победа“, ул. „Ген. Владимир Вазов“ № 3, представлявано от Цв. М. - изпълнителен
директор е осъдено да заплати на „Слънчев бряг” АД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: к. к. „Слънчев бряг“, Община Несебър, представлявано от С. Ен. -
изпълнителен директор за съдебно-деловодни разноски сума над размера от 15 800.06 лева
до общо присъдената такава от 26 413.82 лева.
11
ПОТВЪРЖДАВА определение №1149 от 27.12.2024 година, постановено по търг.
дело № 467/2023 година по описа на Бургаския окръжен съд, с което е допълнено решение
№ 302 от 29.11.2024 година, постановено по същото дело в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Водоснабдяване и канализация” ЕАД, ЕИК ***********, със седалище
град Бургас и адрес на управление: ж. к. „Победа“, ул. „Ген. Владимир Вазов“ № 3,
представлявано от Цв. М. - изпълнителен директор да заплати на „Слънчев бряг” АД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: к. к. „Слънчев бряг“, Община Несебър,
представлявано от С. Ен. - изпълнителен директор, сумата от 22 000 лева с включен ДДС
/двадесет и две хиляди лева/ лв., представляваща направени от него съдебно-деловодни
разноски пред настоящата инстанция.
Настоящото решение подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщението му
на страните с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12