№ 1002
гр. София, 28.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Михаил Ал. Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Михаил Ал. Малчев Въззивно гражданско
дело № 20211100512119 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №20118505 от 18.05.2021 г., постановено по гр. д. № 14331/2020 г. на
Софийски районен съд, 34 състав, е осъдена П. И. Д. да заплати на Г. Х. С. на основание чл.
127, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: сума в размер от 9355.50 лв.,
представляваща припадащата се 1/2 част от изплатената от ищеца главница през периода от
10.04.2017 г. до 10.04.2019 г. по договор за ипотечен кредит от 17.08.2015 г., сключен с
„Обединена българска банка” АД, по който ищецът е кредитополучател, а ответникът -
солидарен длъжник, ведно със законната лихва, считано от 13.03.2020г. /датата на
депозиране на ИМ/ до окончателното изплащане на вземането и сума в размер на 70.17 лева
- обезщетение за забава за периода от 14.02.2020 г. до 11.03.2020 г., като е отхвърлен
предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 70.17 лева до
пълния предявен размер от 1769.41 лева и за периода от 10.04.2017 г. до 13.02.2020 г.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство - П. И. Д.,
действаща чрез процесуалния си представител. Изложените доводи във въззивната жалба са
за неправилност на решението в обжалваната осъдителна част. Поддържа се, че районният
съд необосновано е приел, че в разглеждания случай е налице солидарно задължение на Д..
Изтъква се в тази насока, че относно изплатени погасителни вноски през процесния период
от страна на Г. Х. С., двете страни са посочили в допълнително споразумение №2 от
03.06.2019 г., че нямат взаимни претенции един към друг. Излагат се подробни съображения
за неправилност на решението в обжалваната част. Моли се решението в тази част да бъде
отменено, като предявените искове бъдат изцяло отхвърлени. Претендира се присъждане на
сторените във въззивното производство разноски и се прави възражение за прекомерност на
размера на заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение.
Ответникът по въззивната жалба - Г. Х. С., действащ чрез процесуалния си
представител, е депозирал в законовоустановения срок отговор на въззивна жалба. В него се
1
излагат съображения за правилност и законосъобразност на решението на районния съд в
обжалваната част. Иска се присъждане на сторените пред въззивната инстанция разноски в
полза на въззиваемия, за което се представя списък по чл. 80 ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване единствено относно приетата от
районния съд за установена фактическа обстановка и приложимото право, което очертава
обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да постанови обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд правилно е
съобразил релевантната фактическа обосновка. Безспорно се установява, че по време на
брака между страните е бил сключен договор за ипотечен кредит от 17.08.2015 г. с
„Обединена българска банка“ АД, по който ищецът е кредитополучател, а ответникът -
солидарен длъжник, като получената сума по процесния договор за кредит е използвана за
закупуване на семейното жилище по време на брака. Бракът между страните е бил
прекратен с решение № 66127 от 17.03.2017г., постановено по гр. дело № 69604/2015 г. по
описа на СРС, 86 състав, влязло в сила на 17.03.2017 г. Безспорно е и обстоятелството, че Г.
Х. С. със свои лични средства е изплатил главницата по сключения договор за ипотечен
кредит в периода от 10.04.2017г. до 10.04.2019г. в претендирания размер. Напълно
обосновано районният съд, след тълкуване на уговорките в т. 3 от договор за замяна на
недвижими имоти, обективиран в нотариален акт за замяна на недвижими имоти е вх.рег.№
21164 от 11.04.2019 г., акт 128, том II, дело 15994, както и в чл. 6, ал. 2 от допълнително
споразумение № 2 от 03.06.2019 г. към договора за ипотечен кредит от 17.08.2015 г., е
приел, че липсва формирано между страните съгласие изплатената само от Г. Х. С. сума до
10.04.2019 г. по договора за ипотечен кредит да остане за негова сметка. Също така
правилно районният съд е съобразил, че в разглеждания случай ответникът е поставен в
забава с получаването на нотариалната покана от 09.01.2020 г., поради което акцесорният
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен само за периода от 14.02.2020 г. до
11.03.2020 г.
Изложените правни аргументи от районния съд, въз основа на които са уважени
предявените искове, са законосъобразни, обосновани са при правилно прилагане на закона и
след анализ на събраните по делото доказателства, поради което настоящият състав счита,
че постановеното решение в обжалваната част е правилно и следва да се потвърди.
Неоснователни са възраженията на въззивника, обективирани във въззивната жалба. На
първо място липсват писмени доказателства, съгласно които Г. Х. С. да се е отказал от
2
процесното вземане спрямо бившата си съпруга. В тази насока позоваването от страна на
въззивника на чл. 6, ал. 2 от допълнително споразумение № 2 от 03.06.2019 г. към договора
за ипотечен кредит от 17.08.2015 г., е напълно безпочвено. Всъщност това споразумение
касае отношенията между кредитора „Обединена българска банка“ АД от една страна и
длъжниците по ипотечния кредит от друга, а не вътрешните отношения между бившите
съпрузи. Към 03.06.2019 г. задълженията за периода 10.04.2017 г. до 10.04.2019 г. към
„Обединена българска банка“ АД вече са били погасени от Г. Х. С., като за банката е било
напълно ирелевантно дали бившите съпрузи имат или не уговорка между тях за чия сметка е
станало това. Конкретно текстът на чл. 6, ал. 2 от допълнителното споразумение № 2 от
03.06.2019 г. касае само и единствено собствеността на ипотекирания имот. Този текст няма
никакво отношение към процесното вземане. Следва по категоричен начин да се заключи, че
твърденията на въззивника, че между бившите съпрузи е била постигната уговорка, че Г. Х.
С. няма претенции срещу П. И. Д. за изплатени през процесния период погасителни вноски,
са недоказани и следователно несъстоятелни. Липсват писмени и/или гласни доказателства,
от които да може да бъде установено постигането на подобна уговорка. Предвид бланкетния
характер на останалите възраженията на въззивника и липсата в тях на конкретност,
относима към предмета на спора, въззивният съд не намира за необходимо да ги обсъжда по
- детайлно.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното
решение в обжалваната част на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК следва да се
потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК, на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 1180 лева. В случая от въззиваемия са представени доказателства за заплащане в
брой на сумата от 1180 лева за адвокатско възнаграждение и списък по реда на чл. 80 ГПК.
Неоснователно се явява възражението на прекомерност на заплатения размер по смисъла на
чл. 78, ал. 5 ГПК, предвид обстоятелството, че този размер е под минималния такъв от 1236
лева съгласно действащата редакция към 08.02.2023 г. на чл. 7, ал. 2 , т. 2 от Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение №20118505 от 18.05.2021 г.,
постановено по гр. д. № 14331/2020 г. на Софийски районен съд, 34 състав.
ОСЪЖДА П. И. Д. с ЕГН:********** да заплати на Г. Х. С. с ЕГН:********** на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК разноски за въззивната инстанция в размер на
1180 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
3
Решението на въззивната инстанция може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд с касационна жалба в 1-месечен срок от получаването на препис, при
обосноваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4