№ 132
гр. Бяла Слатина, 22.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЯЛА СЛАТИНА, I-ВИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ
при участието на секретаря Соня Анд. Ралчева
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ Гражданско дело №
20241410101522 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявен осъдителен иск с основание чл.55, ал.1,
предл.1 от ЗЗД за сумата в размер на 5,00лв./пет лева/, предявен като частичен иск от сумата
в размер на 131,76лв./сто тридесет и един лева и седемдесет и шест стотинки/,
представляваща недължимо платена сума по Договор за паричен заем Кредирект
№584373/25.10.2021г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба
– 05.09.2024г., до окончателно изплащане на вземането, от А. К. К., ЕГН **********, със
съдебен адрес: гр. София, бул. „Ал. С.“ №125-2, ет.5, оф.5-3, чрез адвокатско дружество „Д.
М.“, представлявано от Д. М., против „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул.Цариградско шосе №115, вх.Е, ет.5, общ. Столична, обл.
София (столица).
Ищцата сочи, че на 25.10.2021г. между страните е сключен Договор за паричен заем
Кредирект №584373, по силата на който е получила от ответника, в качеството му на
кредитор, сумата в размер на 1000,00лв., като било уговорено сумата да бъде върната на 3
месечни погасителни вноски. Сочи се, че чл. 6.2 от договора за заем се предвиждала
неустойка в размер 411,51 лева.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор във връзка с
предявената искова молба, в който е признал иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
Инвокирал доводи за прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК. Реливира доводи за
наличие на злоупотреба с право.
С определение от открито съдебно заседание, проведено на 04.02.2025г., съдът по
искане на ищеца е допуснал изменение размера на иска по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, като
1
същият да се счита предявен за сумата в размер на 131,76лв./сто тридесет и един лева и
седемдесет и шест стотинки/, представляваща платено без основание възнаграждение по
процесния договор.
В хода на производството са събрани писмени доказателства.
Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото
доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
от фактическа страна следното:
Meжду страните не се спори, като на основание чл.146, ал. 1, т.3 и т.4 съдът е отделил
като признати и ненуждаещи се от доказване фактите, че между страните е сключен Договор
за паричен заем Кредирект №584373/25.10.2021г., по силата на който ответника е
предоставил на ищеца главница в размер на 1000,00лв., както и че ищецът е извършил
плащания в размер на 1000.00лв. за главница, 25,68лв. за договорна лихва и 106,08лв. за
неустойка.
Видно от приложените по делото писмени доказателства с Решение №6/30.01.2023г.,
постановено по гр.д.№1127/2022г. по описа на РС-Бяла Слатина, влязло в законна сила на
23.02.2023г., съдът е прогласил нищожността на клаузата за неустойка по процесния
договор.
От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Както беше споменато по-горе, с отговора на исковата молба ответникът е заявил, че
признава иска. Разпоредбата на чл. 237 от ГПК предвижда възможността ищецът да поиска
от съда да прекрати съдебното дирене и да поиска постановяването на решение при
признание на иска. В този случай съдът постановява решението си, като в мотивите му е
достатъчно да се укаже, че същото е постановено при признание на иска. В конкретния
случай липсва искане на ищеца за постановяване на решение при признание на иска, поради
което съдът дължи произнасяне по същество във връзка с предявения иск.
Съобразно изложените от страните факти, релевираните доводи и възражения и при
съвкупната преценка на представените доказателства, съдът намира, че възникналото
облигационно правоотношение произтича от сключен между страните Договор за паричен
заем Кредирект №584373/25.10.2021г, по силата на който заемодателят е предоставил на
ответника сума в размер на 1 000 лв. Договорът е сключен по реда на ЗПФУР по електронен
път от разстояние. По отношение на тези договори освен общите нормативни правила,
установени със Закона за потребителския кредит, приложими са и съдържащите се в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните услуги и
платежните системи и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги. Между страните не се спори, като същото се установява и от събрания в хода на
делото доказателствен материал, че между страните в настоящото производство е
възникнало облигационно правоотношение по силата на договор за кредит от разстояние.
Страните са сключили договор за кредит с посоченото съдържание, доколкото ищецът
2
е подал през системата на кредитодателя заявка за сключване на договора с посочване
неговите параметри. В искането се съдържат личните данни на кредитополучателя. Не се
твърди неправомерно боравене с профила на потребителя. Сумата по кредита е реално
усвоена, поради което обосновано може да се приеме, договорът е сключен.
Доколкото страна по процесния договор за кредит в качеството му на
кредитополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в
рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид предмета на сделката, в
случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма
на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори.
Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за
кредит съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите,
уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид
действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна
проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за
потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -
12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно 11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя. Легална
дефиниция на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК и включва всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по-специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора
за услуга е задължително условие за получаване на кредита или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Посочването на
размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото дава на
потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да
прецени икономическите последици от сключване на договора. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК
3
забранява да бъде по-висок от пет пъти законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а
водещите до надхвърляне на прага клаузи чл. 19, ал. 5 от ЗПК обявява за нищожни. Поради
това посочването на ГПР в договора за потребителски кредит е условие за действителността
на самия договор, а неспазването му води до недействителност на договора съгласно чл. 22
от ЗПК.
В конкретния случай договорът за потребителски кредит съдържа информацията,
посочена в т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК – посочен е годишният лихвен процент – 40,05 %,
посочен е ГПР – 47,19 % и общата сума, дължима от потребителя.
С Решение №6/30.01.2023г., постановено по гр.д.№1127/2022г. по описа на РС-Бяла
Слатина, влязло в законна сила на 23.02.2023г., съдът е прогласил нищожността на клаузата
за неустойка по процесния договор. Съгласно чл.297 от ГПК влязлото в сила съдебно
решение е задължително за съда, който го е постановил, както и за всички съдилища, а
разпоредбата на чл.299,ал.1 от ГПК предвижда забрана за пререшаемост на правен спор,
разрешен с влязло в сила съдебно решение.
По начина, по който е регламентирана от кредитора, включително и начина на
погасяването й, уговорената неустойка има наказателен характер, а не само обезщетителен и
обезпечителен и поставя потребителя в изключително неравностойно положение спрямо
търговеца. В този си вид представлява своеобразен източник на допълнителна печалба за
кредитора над уговорената такава под формата на договорна лихва, като е изгубила своето
законово предназначение да служи като обезпечение на задължението и да служи като
обезщетение на вредите. Неустойката е дължима независимо дали заемът е върнат от
потребителя своевременно, или не е върнат, доколкото тя има отношение към неизпълнение
на задължение на потребителя да осигури обезпечение на задължението, което налага извод,
че при нейното определяне по основание, параметри и по размер заемодателят не е спазил
правилата на добросъвестността.
Настоящата съдебна инстанция счита, че уговорената неустойка от 411,51 лв.,
съставлявайки скрита печалба по договора, е разход по кредита, и следва да бъде включена в
годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, за който ал.4 предвижда да е в
максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. Видно от дадената в
чл.19, ал.1 от ЗПК дефиниция за годишен процент на разходите по кредита и при
съобразяване с § 1 на ДР на ЗПК, с уговорената неустойка се въвеждат именно
допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и
съответно годишния процент на разходите реално надхвърля 47,19%. Така размерът на ГПР
се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %/за
периода на кредита/, определен в чл.19, ал.4 от ЗПК. По този начин с уговорената неустойка
се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като в годишния процент на разходите не
се включва нейният размер. Тъй като неустойката е прикрит разход по кредита, с който се
надхвърля допустимия размер на разходите по чл.19, ал.4 от ЗПК, при сключване на
договора кредитополучателя е бил заблуден относно действителния размер на ГПК.
4
Доколкото ГПР е част от същественото съдържание на договора, неговият размер
следва да бъде ясно, точно и конкретно определен към сключването му, като в него се
посочат всички компоненти, които го формират. За действителния размер на договора
кредитополучателя следва да бъде уведомен, за да направи обоснована преценка дали да
сключи договора. Търговски практики, с които се заобикалят тези изисквания, са нелоялни и
обуславят нищожност на клаузата за ГПР, а оттам и за недействителност на самия договор за
кредит.
Ето защо договорната клауза, регламентираща ГПР е недействителна, тъй като
посоченият ГПР, освен че не отговаря на реалния, надвишава предвидения в закона
максимум от пет пъти размерът на законната лихва.
Предвид изложеното настоящата съдебна инстация счита, че договорът не
удовлетворява в достатъчна степен критерия за яснота, пълнота и прозрачност, предвиден в
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Реквизитите на цитираната законова разпоредба са съществена
гаранция за потребителския интерес, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и по този начин да служи за недвусмислен показател за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на отговорността си. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че в чл. 22 от ЗПК изключва валидността на договарянето.
Следователно, непосочването на действителния годишен процент на разходите в договора за
кредит влече неговата нищожност на основание чл. 22 от ЗПК. В този смисъл са и
задължителните тълкувания, дадени в Решение на Съда (девети състав) от 21 март 2024 г. по
дело C-714/22, според което когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен
процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от Директирвата
разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Според чл. 3, буква ж)
от Директивата „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с
изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в
допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за
получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.
Предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД предполага
установяването, че ищецът е заплатил процесната сума на ответника при начална липса на
основание. Основните предпоставки на фактическия състав на неоснователното обогатяване
по чл. 55, ал. 1, предл.1 от ЗЗД са получаването на имуществена ценност от един правен
субект и отсъствието на основание за получаването, като получаването е фактическо
5
действие, в резултат на което получилият имуществена облага установява своята фактическа
власт върху полученото. Съобразно константната практика на съдилищата по този
фактически състав на неоснователното обогатяване ищецът доказва плащането на сумата, а
ответникът – наличието на валидно основание за престиране на същата.
Съгласно разпоредба на чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Между страните не се спори, като същото се
установява и от събрания в хода на производството доказателствен материал, че във връзка с
процесния договор за кредит ищецът е заплатил на ответника сума в общ размер на
1131,76лв, която с оглед гореизложеното следва да се отнесе изцяло към получената чиста
стойност по кредита в размер на 1000,00лв., доколкото съдът намира, че договорът е
недействителен. Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск е изцяло
основателен и следва да бъде уважен.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът на основание
чл.78, ал.1 от ГПК. Видно от приложения списък по чл.80 ищецът претендира разноски в
размер на 531,37лв., от които – 50лв. за държавна такса, 1,37лв. – за банков превод, и 480лв.
– адвокатско възнаграждение с включен ДДС.
С отговора на исковата молба и последваща молба ответникът е възразил срещу
присъждането на адвокатско възнаграждение на ищеца предвид наличието на предходно
дело между същите страни във връзка с процесния договор. Релевирал е доводи за
злоупотреба с право. Съдът намира инвокираните доводи на ответника за основателни.
Безспорно с Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 беше прието, че Наредба №
1/09.07.2004 г. противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС, като
определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда
в правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от определения
с тази Наредба. Не се установява друга причина за предявяване на настоящия иск в отделно
дело, а не заедно с другите искове по предходното гр. дело № 1127/2022 г. по описа на РС-
Бяла Слатина, освен цел на адвоката -пълномощник да получи допълнително
възнаграждение, което представлява злоупотреба с права по смисъла на чл. 3 от ГПК. Не е
имало никаква пречка исковете да се предявят в едно производство, като защитата на
ищцата Костаданиова би била еднакво гарантирана, тя би охранила интереса си в същата
степен. Право на ищцата е да избере конкретния път за осъществяване на своите права, без
обаче да се допуска злоупотреба с права, каквато законът в чл. 3 ГПК забранява. Касае се за
постигане на противоправен резултат – неоснователно обогатяване чрез калкулиране в
тежест на ответника на неоправдано висок размер на разноски за адвокатско възнаграждение
със законово установени средства. Следва в случая да се съобрази и съвсем ниската
фактическа и правна сложност, при което присъждане на още едно възнаграждение от 480
лв., каквото вече е присъдено по предходното дело, не би съответствало на критериите за
разумност и пропорционалност, съгласно решение по дело С-57/15 на СЕС. Целта да се
6
кумулират разноски за адвокатско възнаграждение е видна и от обстоятелството, че напълно
адекватна защита ищцата е могла да получи и при предявяване само на настоящия
осъдителен иск за връщане на недължимо платено, основан на твърдение за
недействителност договора за кредит, при което съдът в мотивите си, за да даде отговор на
въпроса дали дружеството-кредитор следва да върне исковата сума, най-напред трябва да
отговори дали договорът е недействителен. Не е избран обаче от страна на пълномощника
този път за защита на ищцата именно заради намерението да постигне присъждане на още
едно възнаграждение в размер на 480лв. с ДДС.
Предвид изложеното, настоящата съдебна инстанция намира, че в тежест на ответника
следва да бъдат възложени сторените от ищцата разноски в общ размер на 51,37лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл.1 от ЗЗД „Сити кеш“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.Цариградско шосе №115,
вх.Е, ет.5, общ. Столична, обл. София (столица), със съдебен адрес: гр. София, ул. „О.П.“ №
15, офис 6, чрез адвокатско дружество „Н.У., М.“, чрез адв.Х. М. – САК, ДА ЗАПЛАТИ на
А. К. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Бяла Слатина, ул.В. №18, общ. Бяла Слатина, обл.
Враца, със съдебен адрес: гр. София, бул. „Ал. С.“ №125-2, ет.5, оф.5-3, чрез адвокатско
дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М., сумата в размер на 131,76лв./сто тридесет и
един лева и седемдесет и шест стотинки/, представляваща платено без основание сума
Договор за паричен заем Кредирект №584373/25.10.2021г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул.Цариградско шосе №115, вх.Е, ет.5, общ.
Столична, обл. София (столица), със съдебен адрес: гр. София, ул. „О.П.“ № 15, офис 6, чрез
адвокатско дружество „Н.У., М.“, чрез адв.Х. М. – САК, ДА ЗАПЛАТИ на А. К. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. Бяла Слатина, ул.В. №18, общ. Бяла Слатина, обл. Враца, със
съдебен адрес: гр. София, бул. „Ал. С.“ №125-2, ет.5, оф.5-3, чрез адвокатско дружество „Д.
М.“, представлявано от Д. М., сума в размер на 51,37лв./ петдесет и един лева и тридесет
и седем стотинки/, представляваща сторени разноски в производството.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ОС-Враца в двуседмичен срок от
уведомяването на страните по делото.
На основание чл.7,ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от страните.
Съдия при Районен съд – Бяла Слатина: _______________________
7