Р Е Ш Е Н И Е
№……………./17.01.2019 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ районен СЪД, гражданско ОТДЕЛЕНИЕ,
ХLIX-ти състав, в публично заседание на осми януари, през две хиляди и деветнадесета година, проведено в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДИМИТЪР
ДИМИТРОВ
при
участието секретаря Милена Узунова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело №5316 по описа на Варненски районен съд за 2018 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по постъпила искова молба от „П.К.Б.” ЕООД
***, ЕИК:****, със седалище ***, против Й.Х.С., ЕГН: **********,
с адрес: ***, с която са предявени обективно съединени искове по чл.422 от ГПК,
за съществуване и дължимост на сумата от 589,59 лв. /петстотин
осемдесет и девет лева и 89 стотинки/, представляващи неизплатено парично
задължение по Договор за потребителски кредит № ****, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението и осъдителен иск по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 456,66 лв., претендирана като
възнаграждение по споразумение за предоставяне на пакет за допълнителни услуги
към договор за потребителски кредит. Приложени са писмени
доказателства, относно твърдените от ищеца факти.
Обстоятелствата, от които произтичат претендираните
права: Ищецът твърди, че на 14.11.2016г. е сключен Договор за потребителски
кредит № **** между „П.К.Б." ЕООД като кредитор и Й.Х.С., като длъжник.
Твърди, че договора е сключен при следните параметри:
- Сума на кредита: 500 лв.;
- Срок на кредита: 9 месеца;
- Размер на
вноската: 65.51 лв.;
- Падеж на вноската:
десети ден от месеца;
- Годишен процент на
разходите (ГПР): 49.87 %;
- Годишен лихвен
процент: 41.17 %;
- Лихвен процент на
ден: 0.11%;
- Общо задължение по кредита: 589.59 лв.
По избран и закупен пакет от допълнителни услуги:
- Възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги: 465.66 лв.;
- Размер на вноска по закупен пакет от
допълнителни услуги: 51.74 лв.
Общо задължение по кредита и по пакета от допълнителни
услуги:
- Общо задължение:
1055.25 лв.;
- Общ размер на вноска: 117.25 лв.;
- Дата на
погасяване: 10 ден от месеца.
Ищецът твърди, че съгласно Декларации т.А
към Договора за потребителски кредит (ДПК) неразделна част от него са Общи
условия (ОУ), които са предадени при подписване на договора и с които
длъжниците внимателно са се запознали преди подписване на договора, приемат и
нямат забележки към тях и се задължават да ги спазват, за което полагат подписа
си под клаузите на този ДПК и ОУ. Съгласно Декларации т.Г
на клиента се предоставя безвъзмездно, на хартиен носител, в
ясна и разбираема форма, на български език, информация във формата на
Стандартен европейски формуляр. На базата на него и разяснения от страна на кредитен експерт от дружеството клиентът
преценя доколко предлагания ДПК съответства на неговите възможности и финансово
състояние. Правят се разяснения и за допълнителния пакет от услуги, който
предлага дружеството, като при желание за ползването
му клинетът подписва Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги. Твърди, че е изпълнил точно и в срок задълженията си по договора, като
на 15.11.2016г. е преведена парична сума в размер на 500.00 лв. по посочена от
длъжника Й.Х.С. банкова сметка (***: 270FTBM163200001, с
дата 15.11.2016г.).
Твърди, че от своя страна длъжникът е поел задължение по
Договор за потребителски кредит № ****, като го сключва за срок от 9 месеца, с
месечна вноска по погасителен план в размер на 117.25 лв. и падежна дата всяко
10-то число на месеца. Предвид факта, че длъжникът не
е изпълнявал точно поетите с договора задължения и не е направил нито една
погасителна вноска, след изпадането в забава и съгласно уговореното и прието от страните в т. 12.3. от Общите условия към договора за
потребителски кредит, на 14.03.2017г. договорът е прекратен автоматично от
страна на П.К.Б. ЕООД и е обявена неговата предсрочна изискуемост. На
15.03.2017г. на Й.Х.С. е изпратено уведомително писмо от
страна на дружеството, с което той е уведомен, че
договорът е прекратен и че е обявена неговата предсрочна изискуемост. Изтъква,
че съгласно уговореното в ОУ при прекратяването на ДПК на основание т.12.3 от Общите условия, клиентът дължи остатъчните и
непогасени вноски по погасителен план, включващи и възнаграждение при закупен
пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и такси.
Твърди, че към настоящия момент размерът на погасеното от
Й.Х.С. задължение по Договор за потребителски кредит № **** е в общ размер на
0/нула/ лева. Твърди, че към датата на подаване на
заявлението по чл.417 от ГПК длъжника Й.Х.С. дължи на „П.К.Б." ЕООД сумата
от 1055.25 лв. /хиляда петдесет и пет лева и двадесет и пет стотинки/. Поради
това ищецът моли съда да постанови решение, с което да установи съществуването
на вземане в полза на „П.К.Б." ЕООД срещу длъжника Й.Х.С.,
възникнало на основание неизпълнение на Договор за потребителски кредит № ****
в размер 1055.25 лв. /хиляда петдесет и пет лева и двадесет и пет стотинки/,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението.
В срока за отговор
ответника оспорват иска като недоказан. Изтъква се противоречие в изнесените от
ищеца твърдения относно размера на изплатената от ответника част
от дължимите вноски. Предвид изложеното се настоява за отхвърляне на
предявените искове.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства
и по вътрешно убеждение приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
Със заповед № 10490/29.12.2017г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена в производството по ч.гр.д. ч.гр.д.№ 19507/2017г. на Районен съд – Варна, Й.Х.С. е осъден да заплати на „П.К.Б.“
ЕООД сумата от 1055.25 лева /хиляда петдесет и пет лева и двадесет и пет
стотинки/, представляваща главница по договор за потребителски кредит № **** от 15.11.2016г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 28.12.2017г. до окончателното изплащане на задължението,
сумата от 8.66 /осем лева и шестдесет и шест стотинки/ лева, представляваща
лихва за забава за периода от 11.01.2017г. до 14.03.2017г., както и сумата от 25 лева /двадесет и
пет лева/ заплатена държавна такса за заповедното производство и сумата
от 50 лева /петдесет лева/ юрисконсултско
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК, вр. чл. 26 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и на осн. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК и в срока по
чл. 415, ал. 4 ГПК, заявителят е предявил специалния установителен иск за
установяване дължимостта на сумата от 500 лв., претендирана като неизплатена
главница по договор за потребителски кредит № ****/14.11.2016 г.
Като основание, от което вземането произтича се сочи
валидно сключен въз основа на искане за отпускане на кредит, договор за
потребителски кредит №****/14.11.2016 г.
Не
се спори, че в случая се касае за сключен договор за потребителски кредит по смисъла
на чл.9 от Закона за потребителски кредит.
Процесният
договор, представен от ищцовата страна, ведно с всички приложения, е сключен в
писмена форма, на хартиен носител по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора
/чл.10 ЗПК/.
Получаването
на преддоговорна информация от ищеца за параметрите на кредита се установява с
представения по делото стандартен европейски формуляр от 14.11.2016г.
Установено
е и изготвянето на погасителния план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, връчен на ищеца /за което е положен подпис/,
ведно със договора за потребителски кредит на
14.11.2016г.
Предвид на това са спазени изискванията на чл.11, ал.1 т.7 и
т.11 от ЗПК.
Закрепена
е възможността на кредитополучателя да се откаже от кредита в определен срок,
както и е налице информация за размера на лихвения процент на ден /чл.11, ал.1,
т.20 от ЗКП/.
С
договора е установен фиксиран лихвен процент, поради което не е необходимо да
се съдържа методика за изчисляване на референтен процент, съгласно чл.33а от ЗПК /чл.11, ал.1, т.9а/. Разпоредбите на чл.12 от ЗПК са неприложими към
настоящия договор, доколкото кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт.
Следователно
процесния договор е действителен по аргумент на противното основание, съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК.
Съобразно така сключения договор, „П.К.Б.“ ЕООД, е поел
задължение да предостави на потребителя сумата от 500 лв. за срок от 9 месеца
при уговорен ГПР от 49,87 % и годишен лихвен процент от 41, 17 лв., а Й.Х.С. да
върне сумата от 589.59 лв., от която
500 лв. главница и 89,59 лв. възнаградителна лихва на месечни вноски с падеж десето число, съобразно погасителен план.
Не
се спори от ищцовото дружество, че общите условия са предварително изготвени,
както и не се твърди от длъжника, че не са му били предоставени при подписване
на договора. Напротив – налице е положен от
кредитополучателя собственоръчен подпис под всяка страница на ОУ.
Съгласно чл.3 т.1 и т.2 от ОУ към договора за потребителски кредит на длъжника
не само е предоставена възможността, но му е вменено като задължение да провери
всички клаузи и данни от договора за потребителски кредит, като едва след
попълването им собственоръчно го подписва, както и приложенията към него. Следователно на кредитополучателя е предоставена възможност да
изрази съгласие или не с основните параметри на договора, като с полагането на
подписа си е демонстрирал одобрението им. Следователно
налице е индивидуално договаряне на конкретните условия по кредита, подкрепено
и с получения стандартен европейски формуляр, съдържащ преддоговорна
информация.
Не се
спори от ответника, че в качеството му на кредитополучател не е заплащал нито една
погасителна вноска по кредита.
Годишният
процент на разходите по кредита, който изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит /чл. 19, ал.1 от ЗПК, Обн., ДВ, бр.18
от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ включва лихвите, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора. ГПР по
процесния кредит е в размер на 49.87
%, като годишния лихвен процент е 41.17 %.
Принципно
за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за
забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. С ПМС № 72 от 08.04.1994
г. е определен само размерът на законната лихва. Със заключителната
разпоредба §1 е отменено ПМС № 1238 от 25.06.1951 г. за определяне на максималния
процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер на
договорната лихва. Разпоредбата на чл.19, ал.4
от ЗПК, съгласно която годишния процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с ПМС, е приета преди датата на сключване на договора /14.11.2016г./
със ЗИД на ЗПК и е в сила от 23.07.2014 г. Следователно към датата на сключване
на договора за кредит страните са били обвързани от законовото изискване,
третиращо размера на ГПР.
Съдът намира, че в случая не е налице противоречие с добрите нрави, доколкото същите са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал.1 от ЗЗД/. Понятието "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие.
При
преценка дали уговорения размер на договорната лихва противоречи на добрите
нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на
възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства
за ползване от потребителя, както и адекватния размер на всички останали
разходи, които кредиторът е направил, прави и ще реализира като съпътстващи
предоставянето, обслужването и възстановяването на кредита, но които се
заплащат от кредитополучателя, следва да се отчете характера на договора,
неговата цел, задължението на кредитодателя да предостави договорената сума в
уговорения срок и възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски,
макар и с лихва. Когато едната престация е предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва
следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със
срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът
е обезпечен. Ето защо съдът намира, че при потребителски заем за сума от 500
лв., с кратък срок на ползване - 9
месеца, уговарянето на възнаградителна лихва в полза на кредитора в размер от
41.17 % е обяснимо с разходите, които прави заемодателят, както и с риска,
който носи, а също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Следва да се отчете обстоятелството, че се касае за
необезпечено вземане, с единствен длъжник по него.
Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между
предоставената услуга и уговорената за това цена, се нарушава принципът на
добросъвестност при участие в облигационните отношения, независимо от спецификата
на сделката като заемна сделка по ЗЗД или кредитна услуга, предоставена от
търговец на потребител. Нещо повече, законодателят по предвидения от
него ред /ЗПК/ предприема регулация на предоставените от търговците кредитни
услуги, като ограничава размера на възнаградителната лихва по
отношение на договорите за потребителски кредит, при което вече е налице
ограничаване на волята на страните не с добрите нрави, а с императивни правила
на закона. Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Към
момента, предвиден за плащане на вноските, включващи и възнаградителната лихва,
размерът на законната лихва е бил 10 %, а петкратния й размер – 50 %. Т.е.
в конкретния случай ГПР не надхвърля петкратния размер на законната лихва по
просрочени вземания за целия период на кредита, следователно не е налице
нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави, като уговореният
размер на „оскъпяване“ на заетите
парични средства не противоречи на добрите нрави, защото не злепоставя интереса
на икономически по-слабата страна в облигационното отношение.
Освен това между страните е сключено и Споразумение за
предоставяне на пакет за допълнителни услуги на обща
стойност от 465.66 лв., разпределен на 9 вноски по 51,74 лева, които е следвало
да бъдат изплатени заедно с анюитетните вноски по основния договор за кредит.
Неразделна част от сключения договор са
Общи условия на „П.К.Б.“ ЕООД към договор за потребителски кредит, които
ответникът е заявил, че писмено приема.
Кредиторът е изпълнил задължението си да предаде на
потребителя сумата от 500 лв., факт, който не се оспорва от ответната страна и
се установява със заверяване сметката на потребителя с посочената сума на
15.11.2016г.
Не се оспорват и твърденията, че Й.С. не е погасил на падежа нито една месечна вноска,
съобразно погасителния план. Плащания не са отразени и в извлечение от сметка към договор за
потребителски кредит № ****/14.11.2016 г.
Необслужването на кредита е дало основание на „П.К.Б.“ ЕООД да обяви вземането
за предсрочно изискуемо, на осн. чл. 12.3, поради забава с повече от 30
календарни дни, без да е необходимо изпращането на уведомление, покана,
предизвестие или други.
Изявлението на кредитора без посочена дата, с което
уведомява потребителя Й.С., че счита вземанията по договора за потребителски кредит
за предсрочно изискуеми, не е достигнало до адресата. Липсват данни
уведомителното писмо изобщо да е било изпратено до постоянния и настоящ адрес
на ответника.
С решение № 7/19.05.2017г., постановено по гр.д. №
60053/2016г. на ВКС, II г.о., е допуснато касационно обжалване на въззивно
решение в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т, 1 ГПК по следния въпрос: към
кой момент, в производството по чл. 422 ГПК вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да
се установи съществуването, респ. несъщестуването на вземането на банката по издадена заповед за изпълнение
по реда на заповедното производство и изискуемо ли е в
хипотезата на иск с правно осн. чл. 422, ал. 1 ГПК вземане, произтичащо от
договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от
банката кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК и
чл. 60, ал. 2 ЗКИ, но безспорно е налице неизпълнение на падежирали вноски по
договора за банков кредит към момента на подаване на молбата за издаване на
заповед за изпълнение на парични задължения въз основа на документ, респ.
такива с настъпил падеж в хода на делото.
В решението на касационната инстанция е прието, че когато
предсрочната изискуемост на цялото задължение по договора за кредит не е
обявена надлежно преди подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК, то не би
могло да се отрече съществуване на вземане за неизплатената част на
задължението, съставляващо сбора от непогасените вноски с настъпил падеж до
момента на приключване на устните състезания
във въззивната инстанция по арг. на чл. 235, ал. 3 ГПК, който размер следва да
бъде присъден.
В случая по делото
се установи, че волеизявлението на
финансовата институция за отнемане преимуществото на срока не е достигнало до
длъжника преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта. В същото време обаче е безспорно, че както към момента на подаване
на исковата молба по настоящото производство, така и към момента на депозиране
на Заявлението по чл.410 ГПК, послужило като основание за образуване на ч.гр.д.№ 19507/2017г. на ВРС, е настъпил падежа на всички договорни анюитетни вноски и те са били
дължими от ответника.
Въз основа на изложеното, съобразявайки разпоредбата на
чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът приема, че Й.С. дължи към датата на приключване на
устните състезания пред настоящата инстанция – 08.01.2019г. всички падежирали 9
вноски в пълен размер, съставляващи главница в размер на 500 лв. и сумата от
89,59 лв. възнаградителна лихва, съобразно представения погасителен план, ведно
със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.12.2017г. до окончателното
изплащане на задължението.
По осъдителната претенция по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
Ищецът претендира и възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги към договора за потребителски кредит в размер на 465.66
лева при месечна вноска от 51.74 лева за целия период на
кредита.
На първо място, доколкото не се твърди, а и по делото не
се представят доказателства за ползване на допълнителните услуги, заплащане на
възнаграждение по споразумението не се дължи.
На следващо място, както се установи по-горе, ответникът
има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР
на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), според който потребител е всяко
физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с
отпускането на кредит в размер на 500 лева в полза на ответника като физическо
лице му е предоставена „финансова услуга” по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Съгласно
разпоредбата на чл.143 от ЗЗП понятието „неравноправна клауза” в договор с потребител е определено като всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 18 точки от посочената разпоредба. Според
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително
и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им
особено в случаите на договор при общи условия. Идентично разрешение е
дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.IV.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в
българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на
ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи
са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Според Директива 93/13/ЕИО не се счита
за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание.
Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са
индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или
доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия
е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този
факт.
Съгласно разпоредбата на чл.145 от ЗЗП неравноправната
клауза в договор, сключен с потребителя, се преценява, като се вземат предвид
видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички
останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Преценяването на
неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му
предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една
страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от
друга страна, при условие че тези клаузи на договора
са ясни и разбираеми. В случая
е видно, че клаузите на споразумението от 14.11.2016г. за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги към договора за потребителски кредит не са индивидуално
договорени. Не са индивидуално договорени и клаузите, отнасящите се до
допълнителните услуги, така както са възпроизведени и в Общите условия, версия 07. Очевидно кредитополучателят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им, което не е ясно и разбираемо, доколкото
липсва яснота относно цената на всяка една от услугите по т.н. пакет
допълнителни услуги. В споразумението изрично е посочен като
определяем размер възнаграждението единствено по отношение на услугата
„приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит“ – 15
% от цялото възнаграждение, но не повече от 300 лева. Същевременно
доказателства, че тази услуга, която всъщност следва да се третира като
задължение на кредитора, е извършена, не са ангажирани от ищцовото дружество.
Освен това в споразумението е вписано, че тази сума е
изцяло дължима от клиента при сключване на договора, но заплащането й е
разсрочено за срока на
кредита и е част от вноските по закупения пакет от допълнителни услуги. Така
формулираната регламентация на съотношението между общата стойност на пакета,
цената на една от услугите и начина на плащане на възнаграждението за
допълнителни услуги е напълно неразбираемо и объркващо за
обикновения потребител. Доколкото тази клауза в споразумението, съответно
липсата на ясно и точна регламентация на правата и задълженията на всяка една от страните по него, не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора, респ. на споразумението
/чл.143, т.8 от ЗЗП/, то същото следва да се прецени като сключено във вреда на
потребителя, т.к. не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
Аргумент в тази насока е и съотношението в размера на предоставените
за ползване парични средства в размер на 500 лева и стойността на пакета
допълнителни услуги от 465,66 лева, при което цената
на допълнителните услуги е близка като стойност до размера на предоставената
основна услуга. Едновременно с това чрез възнаграждението за допълнителни
услуги ГПР по договора надвишава многократно определения с разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК, а съгласно ал.5 подобна клауза е
нищожна.
В обобщение съдът намира, че споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги е сключено във вреда на
потребителя по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи
са нищожни, ако не са уговорени индивидуално. В случая ищецът не е доказал, че
споразумението е уговорено индивидуално, нещо повече, то е изготвено
предварително и ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието му.
Едновременно с това споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги към договор за потребителски кредит от 14.11.2016г. е нищожно и поради
противоречие с добрите нрави, доколкото за
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използува се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг. Липсва
основание за дължимост на възнаграждението по нищожното споразумение.
Предвид изложеното, осъдителната претенция по чл. 79, ал.
1, предл. 1 ЗЗД, следва да бъде отхвърлена.
При
този изход на спора с право на разноски разполага ищцовото дружество „П.К.Б.“ ЕООД, чиито размер, съобразно уважената част възлиза на които 405,72 лв. за настоящото производство и 97,78 лв.
за производството по ч.гр.д. №19507/2017г. на Районен съд – Варна, на
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Й.Х.С.,
ЕГН: **********, с адрес: *** ДЪЛЖИ на „П.К.Б.“ ЕООД, *** сумата от 589,59 лв. /петстотин осемдесет и девет лева и 89 стотинки/, в това
число сумата от 500 лв. и сумата от 89,59 лв. възнаградителна лихва,
представляващи неизплатено парично задължение по Договор за потребителски
кредит № ****/14.11.2016г., формирана от сбора на падежиралите вноски до
депозиране на заявлението по чл.410 ГПРК в съда – 28.12.2017г., ведно
със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК - 28.12.2017г.
до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена заповед №
10490/29.12.2017г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, в
производството по ч.гр.д. ч.гр.д.№ 19507/2017г. на Районен съд – Варна по реда на чл. 422 ГПК с правно осн. чл. 9, ал. 1 ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „П.К.Б.“ ЕООД, *** срещу Й.Х.С., ЕГН: **********,
с адрес: *** иск за заплащане на сумата от 465.66 лева /четиристотин шестдесет
и пет лева и 66 стотинки/, представляваща възнаграждение по споразумение за
предоставяне на пакет за допълнителни услуги към договор за потребителски
кредит № ****/14.11.2016г., на осн. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА Георги Димитров Цветанов, ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ
на „П.К.Б.“ ЕООД, *** сумата от 503,50
лв. /петстотин и три лева и 50 стотинки/, от които 405,72 лв. за настоящото
производство и 97,78 лв. за производството по ч.гр.д. №19507/2017г. на Районен
съд – Варна, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Варна в
двуседмичен срок от връчването на препис
от акта на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: