№ 823
гр. София, 13.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100510128 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.05.2021 г. по гр.д. № 53439/2019 г., СРС, І ГО, 171 с-в е
признал за установено по обективно кумулативно и евентуално съединени
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, положителни установителни
искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК, чл.92, ал.1
ЗЗД, чл.79, ал.1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, предявени от „А. за
с. на в.“ ЕАД, ЕИК **** срещу Р. Г. Г., ЕГН **********, че Р. Г. Г. дължи на
„А. за с. на в.“ ЕАД сумата от 3 302,79 лв., от които главница 1500 лв., ведно
със законна лихва от 27.02.2019 г. до изплащане на вземането, договорна
лихва в размер на 208,14 лв. за периода от 4.2.2018 г. до 3.8.2018 г., такса
експресно разглеждане на заявката в размер на 594,79 лв., неустойка в
размер на 594,79 лв. за периода от 9.1.2018 г. до 3.8.2018 г., разноски в размер
на 245 лв., законна лихва в размер на 160,07 лв. за периода от 4.8.2018 г. до
11.2.2019 г. и 266,06 лв. разноски по делото, а именно: 66,06 лв. държавна
такса и 200 лв. възнаграждение на юрисконсулт, за които в. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 19.03.2019г.
по ч.гр.д.№ 11876/2019г. по описа на СРС, 171 състав. Осъдил е на основание
чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК Р. Г. Г., ЕГН **********д да заплати на „А. за с. на
в.“ ЕАД, ЕИК **** сумата от 366, 06 лв., представляващи направени по
делото разноски и сумата от 116,06 лв. разноски за заповедното
производство.
С решение от 11.07.2921 г.. по гр.д. № 53439/2019 г., постановено по
реда на чл.247, ал.1 ГПК, СРС, I ГО, 171 състав е допуснал на основание
1
чл.247, ал.1 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в решение №
20118201/17.05.2021 г., като в диспозитива на решението, вместо: признава
за установено по обективно кумулативно и евентуално съединени искове с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК, положителни установителни искове с
правно основание чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК, чл.92, ал.1 ЗЗД,
чл.79, ал.1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, предявени от „А. за с. на
в.“ ЕАД, ЕИК **** срещу Р. Г. Г., ЕГН **********, че Р. Г. Г. дължи на „А.
за с. на в.“ ЕАД сумата от 3 302,79 лв., от които главница 1500 лв., ведно със
законна лихва от 27.02.2019 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в
размер на 208,14 лв. за периода от 4.2.2018 г. до 3.8.2018 г., такса експресно
разглеждане на заявката в размер на 594,79 лв., неустойка в размер на 594,79
лв. за периода от 9.1.2018 г. до 3.8.2018 г., разноски в размер на 245 лв.,
законна лихва в размер на 160,07 лв. за периода от 4.8.2018 г. до 11.2.2019 г. и
266,06 лв. разноски по делото, а именно: 66,06 лв. държавна такса и 200 лв.
възнаграждение на юрисконсулт, за които в. е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК от 19.03.2019г. по ч.гр.д.№
11876/2019г. по описа на СРС, 171 състав.
да се чете:
признава за установено по обективно кумулативно и евентуално
съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, положителни
установителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, вр. чл.9
ЗПК, чл.92, ал.1 ЗЗД, чл.79, ал.1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД,
предявени от „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК **** срещу Р. Г. Г., ЕГН **********,
че Р. Г. Г. дължи на „А. за с. на в.“ ЕАД сумата от 3 302,79 лв., от които
главница 1500 лв., ведно със законна лихва от 27.02.2019 г. до изплащане на
вземането, договорна лихва в размер на 208,14 лв. за периода от 4.2.2018 г.
до 3.8.2018 г., такса експресно разглеждане на заявката в размер на 594,79
лв., неустойка в размер на 594,79 лв. за периода от 9.1.2018 г. до 3.8.2018 г.,
разноски в размер на 245 лв., законна лихва в размер на 160,07 лв. за периода
от 4.8.2018 г. до 11.2.2019 г., за които в. е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК от 19.03.2019г. по ч.гр.д.№ 11876/2019г.
по описа на СРС, 171 състав.
Решението е обжалвано с въззивна жалба вх. № 25098516 от ответника
Р. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“****, чрез пълномощника
по делото адвокат К.М., със съдебен адрес: гр.София, ул.“**** с мотиви,
изложени в нея. Твърди се, че решението е неправилно и необосновано.
Съдът е обсъдил единствено възражението на ответника за липсата на
активна процесуална легитимация на „А. за с. на в.“ ЕАД. В настоящия казус
цесиите на вземането на кредитора спрямо ответника са две-една от страна на
„Вива кредит“ ООД към „А. за контрол на просрочени задължения“ ЕООД и
в последствие към ищеца „А. за с. на в.“ ЕАД. С отговора на исковата молба е
оспорено уведомяването от страна на първия цедент за първата цесия, което
се твърди в исковата молба, че е извършено на 09.10.2018 г., но не са
представени доказателства в тази насока. Това възражение не е обсъждано в
решението.
На следващо място, неправилно съдът е приел, че страните са
уговорили валидна неустоечна клауза, по силата на която Р.Г. дължи сумата
от 594,79 лв. така договорената неустойка по чл.4, ал.2 от договора
2
противоречи на добрите нрави, следователно клаузата, по силата на която се
претендира, е нищожна. Дори и да се приеме, че договорената неустойка не е
в противоречие с добрите нрави, то същата е прекомерна на основание чл.92,
ал.2 от ЗЗД и следва да бъде намалена. В конкретния казус е видно, че
уговорената неустойка е в размер на повече от 1/3 от заемната сума, като
размерът на вредите е в пъти по-малък от 594,79 лв.
Съдът не е обсъдил и възражението на ответника за недължимост на
предвидената такса за експресно разглеждане на документите за отпускане
на кредита, който е в същия размер, като този на уговорената клауза за
заплащане на такса в размер на 549,79 лв. има неравноправен характер, тъй
като липсва каквато и да е еквивалентност между начислената такса и
извършената услуга. В отговора на исковата молба е оспорено
обстоятелството, че Р.Г. въобще е ползвала въпросната услуга експресно
разглеждане на документите. На основание чл.183 от ГПК се прави
доказателствено искане да бъде задължен ищецът да представи оригиналите
на всички документи, приложени към исковата молба. Същото е оставено без
уважение с определение от 27.09.2021 г.
Моли съда да постанови решение, с което да отмени процесното и да
бъдат отхвърлени изцяло предявените от „А. за с. на в.“ ЕАД искове.
Въззиваемото дружество „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление: гр. София, СО, район Люлин, бул. „****, Офис сграда
****, представлявано от Изпълнителния директор Ю.Ю., чрез пълномощника
юрисконсулт М.Х. оспорва въззивната жалба. Претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лв.
Съдът приема, че въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от
ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Съдът констатира следното от фактическа страна:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, вр.
чл.9 ЗПК, чл.92, ал.1 ЗЗД, чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД за
установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
„А. за с. на в.“ ЕАД сумата в размер общо на 3 302,79 лв., от които от които
главница 1500 лв., ведно със законна лихва от 27.02.2019 г. до изплащане на
вземането, договорна лихва в размер на 208,14 лв. за периода от 4.2.2018 г.
3
до 3.8.2018 г., такса експресно разглеждане на заявката в размер на 594,79
лв., неустойка в размер на 594,79 лв. за периода от 9.1.2018 г. до 3.8.2018 г.,
разноски в размер на 245 лв., законна лихва в размер на 160,07 лв. за периода
от 4.8.2018 г. до 11.2.2019 г. и 266,06 лв. разноски по делото, а именно: 66,06
лв. държавна такса и 200 лв. възнаграждение на юрисконсулт, за които в. е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
19.03.2019г. по ч.гр.д.№ 11876/2019г. по описа на СРС, 171 състав.
Ищецът „А. за с. на в.“ ЕАД твърди, че на 05.01.2018 г. Р. Г. Г. като
заемател е сключила договор за паричен заем № 5407375 с „Вива кредит“
ООД като заемодател. Заемодателят се е задължил да предостави на
заемателя паричен заем в размер на 1500 лв., която сума е предоставена на
заемателя, като с подписването на процесния договор заемателят е
удостоверил, че е получил същата. Длъжникът се е задължимл да върне
отпуснатата сума, ведно с дължимата договорна лихва в размер на 208,14 лв.,
на 7 месечни погасителни вноски. Твърди се, че Р.Г. се е възползвала от
допълнителната услуга за експресно разглеждане на заявката на подадените
от нея документи за отпускане на кредита и се е съгласила да заплати за това
такса от 594, 79 лв., представляваща такса за експресно разглеждане на
документите за отпускане на паричен заем.
Съгласно клаузите на договора заемателят се е задължил в 3-дневен
срок от подписване на договора за заем да предостави на Заемодателя
обезпечение на задълженията му по договора - поръчител, който да отговаря
на следните изисквания: да е навършил 21 годишна възраст, да работи по
безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си
работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1,000.00
лв.; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем; през
последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има
кредитна история със статус не по-лош от 401 „Редовен“, да не е поръчител
по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в
качеството си на заемател или банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя,
която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото
задължение на Заемателя по договора за целия срок на договора. Заемателят е
бил длъжен да даде съответното обезпечение, което той не е изпълнил,
поради което съгласно уговореното от страните, на заемателя е начислена
неустойка за неизпълнение на задължение за периода считано от
09.01.2018г. - трети ден след усвояване на заемната сума, респективно
непредоставяне на договорено обезпечение в същия срок от страна на
длъжника до 03.08.2018г. - падеж на договора, в размер на 594.79 лв.
Претендираната неустойка представлява такава за неизпълнение на
4
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна
неустойка за забава. Следователно неустойката за неизпълнение се начислява
в момента на допускане на неизпълнението. Начислената неустойка е
разсрочена на равни части, като във всяка от месечните погасителни вноски е
включена част от нея и съответно същата е дължима на съответните падежни
дати на погасителните вноски по договора за заем.
Съгласно договора и тарифата на „Вива кредит“ ООД при забава на
плащането на погасителна вноска Заемателят дължи на Заемодателя разходи
и такси за извънсъдебно с. на просрочени задължения, представляващи
направени разходи за изпращане на смс-и, провеждане на телефонни
разговори, изпращане на писма, покани и електронни съобщения за с. на
просрочено вземане. При настъпване на дълготрайна забава /брой дни,
изрично посочени в договора/ следва предприемане на действия, включващи
и ангажиране дейността на служител, който осъществява и администрира
дейността по с. на вземането, като общият размер на начислените разходи и
такси за извънсъдебно с. е 245 лв.
По договора за паричен заем, длъжникът не е извършвал плащания,
като длъжникът е трябвало да изплати целия заем на 03.08.2018г. /последната
падежна дата/, като от тогава до подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист сроковете по всички падежи на
тези остатъчни вноски са изтекли, а длъжникът по делото продължава
виновно да не изпълнява задълженията си. Поради гореизложеното
длъжникът дължи и обезщетение за забава върху непогасената главница, в
размер на 160.07 лв., както и законната лихва от момента на подаване на
заявлението в съда до окончателното изплащане на дължимите суми.
Съгласно подписаният между страните Договор за заем, Заемателят има
право да прехвърли вземането си по договор за паричен заем на трето лице.
На 01.10.2018г. е подписано Приложение №1 към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия) от 01.12.2016г. на основание чл.
99 от ЗЗД между „Вива кредит“ ООД, ЕИК **** и „Агенции за контрол на
просрочени задължения“ ЕООД, ЕИК ****, по силата, на който вземането е
прехвърлено в полза на „А. за контрол на просрочени задължения” ЕООД
изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Длъжникът е
уведомен по реда на чл. 99 от ЗЗД за извършената продажба на вземането на
09.10.2018г. от „Вива кредит“ ООД посредством уведомително писмо,
изпратено с обратна разписка.
На 03.05.2019 г. било подписано Приложение № 1 към Рамков договор
за прехвърляне на парични задължения/цесия/ от 03.05.2019 г. между „А. за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД и „А. за с. на в.“ ЕАД, по силата
на който вземането, произтичащо от сключения между Р. Г. Г. договор за
паричен заем № 5407375/ 05.01.2018 г. било прехвърлено на „А. за с. на в.“
ЕАД.
Ето защо, предявява настоящия иск, с който моли да бъде признато за
5
установено, че ответникът му дължи посочените по-горе суми.
Ответникът Р. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“****, чрез
пълномощника по делото адвокат К.М., със съдебен адрес: гр.София, ул.“****
е оспорил изцяло исковете.
От правна страна:
По делото не е спорно, а и се установява от представените писмени
доказателства, че между ответника Р. Г. Г. и „Вива кредит“ ООД са
съществували облигационни правоотношения, възникнали по силата на
Договор за паричен заем № 5407375 от 05.01.2018 г., представляващ договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК в сила от 12.05.2010 г.,
който е приложимо право към момента на сключването на договора, че на
01.10.2018г. е било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения/цесия/ от 01.12.2016 г. между „Вива
кредит“ ООД и „А. за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, а на
03.05.2019г. било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения/цесия/ от 03.05.2019 г. между „А. за
контрол на просрочени задължения“ ЕООД и „А. за с. на в.“ ЕАД, по силата
на който вземането, произтичащо от сключения между Р. Г. Г. и „Вива
кредит“ ООД Договор за паричен заем № 5407375/ 05.01.2018 г. било
прехвърлено на „А. за с. на в.“ ЕАД.
Длъжникът твърди, че не е бил уведомен за извършените цесии.
Първият въпрос е свързан с това дали ищцовото дружество е
материално легитимиран кредитор на в.та по договора за предоставяне на
паричен заем.
Прехвърлянето на в. и задължения е уредено в нормите на чл. 99-чл. 102
ЗЗД. Общото между тази правни институти е промяната в субектите на
облигационното отношение. Правната доктрина допуска прехвърляне не само
на в., но и на права по договор чрез цесия, както и прехвърляне на
правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на
заместването в дълг.
Съответно цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане-
цедент, го прехвърля на трето лице-цесионер, като последният разполага с
правото да го събере от длъжника. Предмет на същата несъмнено могат да
6
бъдат в. /действителни/, които имат имуществен характер /каквито са и
процесните/. Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва
изискване за форма за действителност на цесията. Цесионерът придобива
вземането в състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването
на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона
преминават и всички акцесорни права /освен ако е уговорено противното/.
Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора,
така и на трето лице- длъжника, налага извършването на допълнително
действие – съобщаване на длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД.
Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че
вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е
неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от стария
кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде
достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му
кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е.
изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1
ЗЗД, като по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/
няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване
на уведомлението за цесията-това упълномощаване не противоречи на целта
на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на
уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт,
който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде
съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.
235, ал. 3 ГПК /виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК,
както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о.,
ТК, Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о.,
ГК, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. №2639/2014 г., ІІ т. о., ТК
и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК,
постановени по реда на чл. 290 ГПК и съставляващи задължителна съдебна
практика/.
Видно от представените по делото писмени доказателства, ищецът, от
името на предходния цесионер „А. за контрол на просрочени задължения“
ЕООД е изпратил две уведомителни писма до ответника за извършените
цесии на в.та по договора за кредит, но няма данни да са получени. Към
исковата молба са представени копия за извършените две цесии, като е било
7
направено искане за връчването на ответника, ведно с исковата молба и
приложенията към нея. Предвид цитираната съдебна практика, следва да се
приеме, че ответникът е бил уведомен за извършените две цесии по чл.99,
ал.3 ЗЗД с връчването на исковата молба и приложенията към нея.
Следователно доказано е, че по силата на твърдения договор за цесия/ии
на ищеца са били прехвърлени в.та по договора за предоставяне на паричен
заем № 5407375/ 05.01.2018 г./Договора/ По силата на посочения договор за
заем, ответникът получил сумата от 1500 лв., като следвало да изплати
погасителна вноска в размер на 328,99 лв. за 7 месеца и брой вноски 7.
Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора ответникът се съгласил да заплати такса за
експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в
размер на 594,79 лв. Твърди, че при просрочие на вноски ответникът дължал
и разходи за извънсъдебно с. на вземането в размер не повече от 175 лв., а при
просрочие с повече от 57 дни - дължал разходи за извънсъдебно с. на
вземането в размер на 70 лв., или общо му дължал разходи за извънсъдебно с.
на вземането в размер на 245 лв. Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора ответникът
се задължил да заплати и неустойка поради непредставяне на обезпечение на
дълга си в размер на 594,79 лв., която се задължил да върне разсрочено по
плана за връщане на главницата. Съгласно чл. 8, ал. 2 от договора ответникът
дължал и лихва за забава при просрочие.
В чл.2, т. 5 е посочен ГЛП по заема от 40,30 %, ГПР 49,46 %.
Относно твърдението, че по делото няма данни ответникът да е получил
и усвоил сумата по заема, то и съгласно чл.2, ал.2 от Договора, с
подписването на този договор, заемателят удостоверява, че е получил от
Заемодателя заемната сума, като договорът има силата на разписка за
предадена, съответно получен сума.
Както вече бе посочено, договорът за потребителски кредит е сключен
при действието на Закона за потребителския кредит – Обн., ДВ, бр. 18 от
05.03.2010 год., в сила от 12.05.2010 год., като регламентацията му се
съдържа в нормата на чл. 9. Приложимите в частност разпоредби на чл. 33,
ал. 1 и 2 ЗПК /по арг. за противното от чл. 4 от закона/, които са императивни,
указват последиците при забава на потребителя -в този случай кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата, като размерът на обезщетението за забава е лимитиран до законната
8
лихва.
От данните по делото се установява, че ответникът не заплатил
главница в размер на 1500 лв., поради която той я дължи.
Относно претендираната възнаградителна/договорна/ лихва от 208,14
лв. за периода от 04.02.2018 г. до 03.08.2018 г., СГС намира следното:
Преди всичко следва да бъде отбелязано обстоятелството, че в тази част
няма развити доводи за нищожност на клаузата, с която е договорено
заплащане на възнаградителна лихва/ чл.2, т.5 , където е посочен ГЛП на
заема от 40,30 %, /, но съдът дължи служебна проверка на тази клауза.
Аргумент за това следва от мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на
ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за нищожност на
неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция, че съдът
следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната
престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите
нрави и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи. При тази
проверка съдът не дава указания на страните да правят такива твърдения,
нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция дължи при
констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да
зачете правните последици на този правоизключващ факт (така и решение №
125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., Ill г.о. на ВКС). В
горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на волята
на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора,
което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, те не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на
годишния процент на разходите по потребителски кредити и
възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи,
посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния
размер на законната лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното
лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза,
9
предвиждаща размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на
законната лихва, е всякога валидна и при липса на изрична законодателна
уредба не лишава съда от правомощието му служебно да провери
съответствието й с добрите нрави. Този извод следва от обстоятелството, че
ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не конкретно
към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели
да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на
твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от
всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който
е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно
съответствието й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от
нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение,
което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя
финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от
възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като
се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в
съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на
кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. №
1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва
може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват
вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки),
с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка
относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва.
В случая приетият в договора лихвен процент от 40,30 % е четири
пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на
договора е в размер на 10 % . С така уговореното възнаграждение, което се
явява почти половината от предоставената сума, изчислена на годишна база,
10
се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат
страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил
на един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не
бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото
възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, „А. за с. на в.“ ЕАД като
търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва
необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на
кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично
неиздължаване. Неизпълнението от страна на потребителя е нормален
стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен
чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за
финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл.
16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши преценка за
имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно
информация, в т.ч. информация, получена от потребителя, и ако е
необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в
друга база данни, използвана в Република България. Ето защо, предвиденият
фиксиран лихвен процент от 40,30 %, съдът намира за противоречащ на
добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за
кредитора, поради което клаузата на т.5 от договора, в която е посочен
годишен лихвен процент от 40,30 % се явява нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Относно неустойката в размер на 594,79 лв. за периода от 09.01.2018 г.
до 03.08.2018 г., въззивната инстанция намира следното:
Ищецът е претендирал и неустойка по чл.4, ал.2 от Договора в размер
на 594,79 лв. за неизпълнение на договорно задължение по чл.4, ал.1 от
потребителя да предостави допълнително обезпечение под формата на
поръчителство чрез трето лице, за което му се начислява неустойка в
посочения размер, която следва да се заплаща на равни части към всяка от
погасителните вноски, посочени в чл.2, ал.1, т.4. Следва да бъде отбелязано,
че клаузата за неустойка по чл.4, ал.2 от процесния договор обезпечава
изпълнението не на основното договорно задължение на ответника-
кредитополучател за погасяване на задължението си по договора, а на едно
11
вторично поето задължение за допълнително обезпечаване на кредита. По
същество кредиторът като търговец, който следва да положи значително по-
голяма грижа към своята дейност, прехвърля финасовия риск от
неплатежособността на кредитополучателя върху последния, въпреки че
преценката на имущественото състояние на ответника е задължение на
финансовата институция и поначало е следвало да бъде извършена преди
предоставянето на сумата. В съвкупност с това обстоятелство следва да се
има предвид, че видът на неизпълнението на непаричното задължение за
осигуряването на поръчител е скрепено с парична санкция, чийто размер не е
обвързан по никакъв начин с евентуално настъпилите вреди, и не отговоря на
присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционни
функции. Още повече че задължението се кумулира наред с лихва за забава
на самото парично задължение и е предвидено като част от текущото
задължение на кредитополучателя. По този начин неустойката се явява
средство за неоснователно обогатяване на кредитора, представлява уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Ето защо процесната клауза
покрива общия фактически състав на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и доколкото не се
установява да е индивидуално уговорена, на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗД се
явява нищожна като неравноправна. В този смисъл клаузата не е годна да
породи задължения за кредитополучателя независимо дали е налице хипотеза
за нейното приложение, а начислената въз основан нея сума е лишена от
основание и претенцията следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
В настоящия казус се претендират още 594,79 лв. такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на паричен заем и 245 лв. разходи
за извънсъдебно с. на просрочени задължения.
Въззивната инстанция намира, че с клаузата, на база която са начислени
процесните такси и разноски за извънсъдебно с. на в.та и такса за експресно
разглеждане на документи, се цели заобикаляне на нормативно предвиденото
ограничение с императивната норма на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, ограничаваща
дължимите обезщетения при забава по потребителския кредит до размера на
законната лихва. Така би се стигнало до оскъпяване на кредита и
неоснователно обогатяване на кредитора, което безспорно е в нарушение и на
добрите нрави. Настоящата инстанция приема, че на практика дейностите, за
12
които са начислени тези такси, не са допълнителни услуги, а са дейности по
усвояването и управлението на кредитната сума. Задълженията за заплащане
на такси за с. на просрочени задължения се пораждат от неизпълнението на
главните задължения на заемателя /потребителя/ да върне на падежа
предоставената му в заем сума, видно с възнаградителната лихва, т.е. и с тях
се цели обезпечаване на срочното изпълнението на тези задължения и да се
обезщетят вредите от забава. Същевременно целта на таксите и комисионните
по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни
услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит, а отделно от това следва да се
посочи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси за действия,
свързани с управление на кредита, тъй като те са част от дейността му по
предоставяне на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и да събира повече от
веднъж такса за едно и също действие. В тази насока следва да се посочи, че
последните противоречат и на разпоредбата на чл.10 а, ал.2 от ЗПК, която
забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Изложеното е в
синхрон и с последната практика по чл.290 от ГПК на ВКС, отразена в
решение № 345/09.01.2019 г. по т.д. № 1768/18г.
Изводът е, че е налице нищожност на уговорките за начисляване на
такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем
от 594,79 лв. и 245 лв. разходи за извънсъдебно с. на просрочени
задължения, поради противоречие на закона на предвидените в договора
клаузи, на база които са начислени "разходи и такси за извънсъдебно с. на
задължението и такса за експресно разглеждане на документи, поради което
решението в тези части следва да бъде отменено като незаконосъобразно, а
исковете отхвърлени.
Изводът е, че в полза на „А. за събиране на в.та” ЕАД срещу Р. Г. Г. са
възникнали в. за претендираните суми от 1500 лева-главница, ведно със
законната лихва от 27.02.2019 г. до изплащане на вземането , както и 160,07
лв. законна лихва за периода от 04.08.2018 г. до 11.02.2019 г. и в тази част
решението следва да бъде потвърдено, а в останалите части отменено, като
исковете бъдат отхвърлени.
13
Относно разноските:
Ищецът е направил разноски за заповедното производство в общ размер
от 116,06 лв., които и съобразно уважената част от иска възлизат на 58 лв. За
исковото производство разноските са общо 366, които и съобразно уважената
част от иска възлизат на 183 лв. Решението следва да бъде отменено в частта,
в която ответникът е осъден да заплати в полза на ищеца разноски за
заповедното производство над 58 лв. до присъдените 116,06 лв., а за
исковото производство разноски над 183 лв. до присъдените 366,06 лв.
При този изход на спора следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение на пълномощника на ответника по реда на чл.38 ЗА в полза
на неговия адвокат, което и съобразно отхвърлената част от иска възлиза на
344,99 лв.
За въззивната инстанция въззивникът/ответник е направил разноски за
държавна такса в размер на 66, 06 лв., които и съобразно отхвърлената част от
иска, възлизат на 33,03 лв., а за адвокатско възнаграждение липсват
доказателства такива да са били направени.
За въззиваемото дружество се следва юрисконсултско възнаграждение
от 100 лв., което и съобразно уважената част от иска възлиза на 50 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 17.05.2021 г. по гр.д. № 53439/2019 г. и решение
от 11.07.2021 г. по гр.д. № 53439/2019 г., постановено по реда на чл.247, ГПК
в частта, в която СРС, І ГО, 171 с-в е признал за установено по обективно
кумулативно и евентуално съединени искове с правно основание чл.422, ал.1
ГПК, положителни установителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и
ал.2 ЗЗД, вр. чл.9 ЗПК, чл.92, ал.1 ЗЗД, чл.79, ал.1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
99, ал. 1 ЗЗД, предявени от „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК **** срещу Р. Г. Г., ЕГН
**********, че Р. Г. Г. дължи на „А. за с. на в.“ ЕАД договорна лихва в
размер на 208,14 лв. за периода от 04.02.2018 г. до 03.08.2018 г., такса
експресно разглеждане на заявката в размер на 594,79 лв., неустойка в
размер на 594,79 лв. за периода от 9.1.2018 г. до 03.8.2018 г., разноски в
размер на 245 лв., както и в частта, в която е осъдил Р. Г. Г., ЕГН **********
14
да заплати на „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК **** разноски за заповедното
производство над 58 лв. до присъдените 116,06 лв., а за исковото
производство разноски над 183 лв. до присъдените 366,06 лв. , вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК **** срещу Р.
Г. Г. , ЕГН **********, за признаване за установено между страните, че
ответникът
Р. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“**** дължи на ищеца „А. за
с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:. гр. София, бул.
„****, офис сграда „****, офис 4 следните суми като задължения по Договор
за паричен заем № 5407375/05.01.2018 г., прехвърлени на ищеца с два
договора за цесия, а именно договорна лихва в размер на 208,14 лв. за
периода от 04.02.2018 г. до 03.08.2018 г., такса експресно разглеждане на
заявката в размер на 594,79 лв., неустойка в размер на 594,79 лв. за периода
от 9.1.2018 г. до 03.8.2018 г., разноски в размер на 245 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление:. гр. София, бул. „****, офис сграда „****, офис 4 да заплати на
адвокат К.М. с адрес на упражняване на дейността: гр.София, ул.“****
адвокатско възнаграждение за първата инстанция според отхвърлената част
от исковете в размер на 344,99 лв.
ОСЪЖДА „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, СО, район Люлин, бул. „****, Офис сграда ****,
представлявано от Изпълнителния директор Ю.Ю., чрез пълномощника
юрисконсулт М.Х. да заплати на Р. Г. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.София,
ж.к.“****, чрез пълномощника по делото адвокат К.М., със съдебен адрес:
гр.София, ул.“**** направените разноски за въззивната инстанция в размер
на 33,03 лв.
ОСЪЖДА Р. Г. Г. , ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“****, чрез
пълномощника по делото адвокат К.М., със съдебен адрес: гр.София, ул.“****
да заплати на „А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, СО, район Люлин, бул. „****, Офис сграда ****,
представлявано от Изпълнителния директор Ю.Ю., чрез пълномощника
юрисконсулт М.Х. направените разноски за въззивната инстанция в размер на
15
50 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16