№ 209
гр. П., 07.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на тридесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Ивайло Юл. Колев
при участието на секретаря Лили В. Асенова Добрева
като разгледа докладваното от Ивайло Юл. Колев Гражданско дело №
20211720102769 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, депозирана от М. Р. ЗДР. и АГН.
Р. ЗДР. срещу „Топлофикация П.“ АД. Ищците твърдят, че в полза на ответника е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от
29.04.2010 г. по ч.гр.д.№ 7224/2009 г. по описа на Районен съд П., по силата на която
техният наследодател – Г. И. З. (починала на 22.05.2020 г.) е осъден да заплати на
ответното дружество сума в размер на: 1732,45 лева за доставена топлинна енергия в
периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011 г. ведно със законна лихва от 08.11.2012 г.;
359,23 лева - законна лихва за забава върху месечните плащания за периода 30.06.2009
г. до 09.10.2012 г., както и 241,83 лева разноски.
Твърди се, че въз основа на посочения изпълнителен лист е било образувано и.д.
№ 180/2013 г. по описа на ЧСИ С. Д., по което не са извършвани действия по
изпълнение, поради което вземането е погасено по давност. Позовава се на кратка
тригодишна такава.
С оглед на изложеното ищците молят съда да приеме за установено, че не
дължат (всеки един от тях) по ½ от посочените суми, а именно: 866,22 лева за
доставена топлинна енергия в периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011 г. ведно със
законна лихва от 08.11.2012 г.; 179,62 лева - законна лихва за забава върху месечните
плащания за периода 30.06.2009 г. до 09.10.2012 г., както и 121,00 лева разноски като
погасени по давност.
Претендира разноски.
Ответникът е депозирал отговор в срок. Намира предявените искове за
допустими но неоснователени. Поддържа, че погасителната давност е била прекъсвана
многократно в рамките на образуваното изпълнително дело. Намира, че вземането,
удостоверено във влязлата в сила заповед за изпълнение се погасява с обща пет
1
годишна давност като прави разграничение между сроковете по чл. 110 и сл. ЗЗД и
този по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Намира, че до при действието на Постановление №
3/18.11.1980 г. погасителната давност е спряла да тече до отмяната му на 26.06.2015 г.с
Тълкувателно решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на
ВКС.
С оглед на изложеното моли съда да отхвърли предявените искове. Прави
възражение за прекомерност на заявените от ищеца разноски.
Претендира разноски.
В съдебно заседание страните се представляват. Ищецът поддържа така
предявените искове. Ответникът оспорва същите.
Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора
доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Съдът констатира, че в исковата молба ищецът неправилно е посочил, че сумите,
чието право на принудително изпълнение оспорва са по издадена в полза на ответника
заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от 29.04.2010 г. по
ч.гр.д.№ 7224/2009 г. по описа на Районен съд П.. Вярно е, че такава заповед за
изпълнение е издадена срещу Г. И. З. в полза на същия ответник, но тя касае други
суми и периоди.
Конкретно оспорените вземания, индивидуализирани по размер и период в
исковата молба са предмет на ч.гр.д.№ 7968/2012 г. по описа на Районен съд П., която
заповед за изпълнение е приложена по и.д. № 180/2013 г. по описа на ЧСИ С. Д.,
прието по делото като доказателства. Ето защо съдът (воден от фактическите
твърдения на ищеца) приема, че се оспорва именно задълженията по издадената
заповед за изпълнение в рамките на ч.гр.д.№ 7968/2012 г. по описа на Районен съд П. и
издадения въз основа на нея изпълнителен лист от 06.03.2013 г.
Районен съд П. е сезиран с обективно, кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК
предоставя възможност на длъжника за защита срещу материалната
незаконосъобразност на принудителното изпълнение. Предмет на спора по предявения
отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е отричаното от ищеца право на
принудително изпълнение за вземането на ответника поради погасяването му по
давност, въз основа на факти, непреклудирани от формираната сила на пресъдено нещо
и водещи до погасяване на възникналото и претендирано право на взискателя или на
отговорността на длъжника (така Решение № 105 от 18.09.2019 г. на ВКС по гр. д. №
2978/2018 г., IV г. о., ГК).
В настоящия случай ищецът оспорва вземанията, като се позовава на нов факт –
погасителна давност, изтекла след издаване на процесния изпълнителен лист, което
свидетелства за правния му интерес от предявяване на исковете.
При въведено възражение/позоваване на някоя от страните по спора за
приложимия давностен срок, съдът следи за изтекла давност. В случая е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, изм. ДВ,
бр. 12 от 1993 г. постановява, че ако вземането е установено със съдебно решение,
срокът на новата давност е всякога пет години, като началната редакция на текста, обн.
ДВ, бр. 275 от 1950 г., е предвиждала същото правило, изключвайки вземания срещу
2
държавата и държавните предприятия. При влизането в сила на редакцията на чл. 117,
ал. 2 ЗЗД с ДВ, бр. 275 от 1950 г. действащ е бил Законът за гражданското
съдопроизводство, който е уреждал заповедното производство и изрично е
предвиждал, че подаването на молба за издаване заповед за изпълнение произвежда
действието на подаване искова молба и само в случай че молбата бъде оставена без
уважение или не бъде връчена, тя няма такова действие (арг. чл. 156г ЗГС). При
действието на ГПК (отм.), заповедното производство не е било уредено, а на
процесуалния закон са били познати т.нар. „несъдебни изпълнителни основания“ по
чл. 237 ГПК (отм.), предвидени от законодателя като преки основания за издаване на
изпълнителен лист.
Понастоящем в заповедното производство издаването на изпълнителен лист се
предпоставя от издаването на специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез
която се установява дали вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително
основание (арг. чл. 404, т. 1, предл. 3 ГПК). Правните последици на влязлата в сила
заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в сила съдебно
решение – същата има установително и преклудиращо действие в отношенията между
страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства оспорването на
задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства, които са били известни
на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се снабди до изтичането на срока
за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на пререшаване, освен чрез
използване на извънредните способи, лимитативно очертани в чл. 423 ГПК и чл. 424
ГПК, аналогични на чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 5 ГПК. Същевременно практиката на ВКС
по чл. 290 ГПК е наложила, че по отношение на заповедното производство, по което е
издадено изпълнителното основание, е допустим и иск по чл. 439 ГПК, макар да не
било проведено съдебно дирене. Чрез тези специални норми законодателят е придал на
влязлата в сила заповед за изпълнение характера на влязло в сила решение за
вземането, защото е ограничил нейното атакуване до степен в каквато е ограничено и
атакуването на влезли в сила решения.
Същевременно вземането за периодични плащания, установено с решение,
постановено по реда на чл. 422 ГПК след подадено по реда на чл. 414 ГПК възражение
срещу заповедта, се погасява с общата 5-годишна давност. Ако се приеме, че същото
вземане би се погасило с кратката 3-годишна давност, в случай, че срещу заповедта не
е подадено възражение и същата е влязла в сила, това би създало ситуация в която
обстоятелството каква ще е давността за едно вземане, да зависи от процесуалното
поведение на длъжника.
Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение
№ 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о. изрично е посочено:
„Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява
с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на
срока за подаване на възражение.“. Следователно по действащия ГПК няма основание
да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и редица други актове
на ВКС (Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.,
Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.;
Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.;
Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.). В този
смисъл е и константната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК -
3
Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.; Решение №
6/21.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1562/2015 г., I т. о., ТК.
По изложените съображения съдът намира, че погасителната давност за
вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение е общата 5-годишна
давност по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай.
За прекъсването на давността е от значение датата на влизане в сила на акта
подлежащ на принудително изпълнение, исканията за прилагане на конкретни
изпълнителни способи, на коя дата е било предприето валидно изпълнително действие
и дали от тази дата са изминали повече от пет години, за да се приеме, че вземането,
което е предмет на принудително изпълнение е погасено по давност. Ето защо, за
изясняване на спорния предмет от значение е, от една страна – дали е налице висящо
производство по принудително изпълнение, както и дали в рамките на същото са били
предприемани действия, годни да прекъснат давността за вземането, респ. кога са били
предприемани същите.
При бездействие на кредитора в период от две години производството се
прекратява поради т. нар. „перемпция“. Прекратителното основание на
изпълнителното дело в тази хипотеза настъпва ex lege (ТР № 2/2013г. от 26.06.2015 г.
по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), без да е необходим допълнителен юридически
факт. В този случай новата давност е започнала да тече от предприемането на
последното по време валидно изпълнително действие. Същевременно по силата на чл.
116, б. „в“ ЗЗД и разясненията в т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се
прекъсва при предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ – поискано от взискателя или предприето по
инициатива на съдебния изпълнител.
По отношение спирането и прекъсването на давността следва да се добави, че
към момента на образуване на изпълнителното дело е било в сила ППВС №
3/18.11.1980 г., съгласно което образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече, като
с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено
различно разрешение, а именно, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но давността не спира.
Към настоящия момент е налице противоречива съдебна практика и висящо
тълкувателно дело по въпроса за това от кой момент поражда действие отмяната на
ППВС № 3/1980 г. и дали ТР № 2/26.06.2015 г. се прилага за вземания по изпълнително
дело, което е образувано преди приемането му. До постановяването на решение по
новообразуваното т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав
следва да се съобразява с разрешението, застъпено в Решение № 170/17.09.2018 г. по
гр. дело № 2382/2017 г. ГК, IV г. о. на ВКС, че отмяната на ППВС № 3/1980 г. има
действие занапред, а новото тълкуване на правната норма започва да се прилага
именно от момента на постановяването на новия тълкувателен акт, т. е. от 26.06.2015 г.
От приложената по делото заповед за изпълнение се установи, че срещу Г. И. З. е
издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист за сумите, описани в исковата
молба. Установи се също, че изпълнителния лист е издаден на 06.03.2013 г., поради
което заповедта е влязла в сила най – късно на 05.03.2013 г., при липса на обективни
данни за връчването и по – ранното стабилизиране, поради което на тази дата
давността за вземането е прекъсната.
4
От представеното по делото удостоверение за наследници се установи, че Г. И.
З. е починала на 22.05.2020 г., а нейни наследници по закон са ищците М. Р. ЗДР. и
АГН. Р. ЗДР. (дъщери).
От приобщеното по делото копие от и.д. № 180/2013 г. по описа на ЧСИ С. Д. се
установява, че то е образувано на 28.03.2013 г. въз основа на изпълнителен лист,
издаден на основание влязла в сила заповед за изпълнение по ч. гр .д. № 7968/2012 г. на
Районен съд П. за сумите, посочени в исковата молба. В молбата са инкорпорирани
искания за прилагане на конкретни изпълнителни способи, следователно депозирането
на същата е действие, годно да прекъсне давността за вземането, съгласно чл. 116 ЗЗД.
По повод последваща молба, на 03.10.2013 г. е наложен запор върху получавана от Г.
И. З. трудово възнаграждение, което действие също прекъсва погасителната давност и
такава не е текла до 26.06.2015 г. по изложените по – горе мотиви.
На 07.09.2015 г. и 14.06.2018 г. са депозирани нови молби от ответника, с които
се възлагат на съдебния изпълнител прилагане на конкретни изпълнителни способи. В
рамките на това изпълнително производство липсват данни за извършване и/или
възлагане на действия по изпълнение освен посочените.
При тези обективни данни, разясненията, дадени в ТР № 2 от 26.06.2015 г. по
т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и най – вече разширителното тълкуване, дадено с
Решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., съдът следва да
приеме, че давността за вземането е прекъсната с влизането в сила на заповедта за
изпълнение, искането да бъде приложен определен изпълнителен способ, с
„предприемането“ на такъв – арг. т. 5 от ТР № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г.,
ОСГТК на ВКС, прилагането на такъв и чрез постъпването на парични суми от трети
задължени лица. Доколкото между всяко едно от установените действия, водещи до
прекъсване на погасителната давност не е изтекъл период по - дълъг от пет години, то
към датата на постановяване на настоящото решение погасителната давност не е
изтекла. При липса на изрична разпоредба и разясняване на закона със съдебна
практика по конкретни въпроси (освен тълкувателна), в опит се тя да бъде приложена
по огромен брой дела, които макар и сходни, винаги разкриват своя специфика, съдът
приема, че предявените искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло.
Само за пълнота следва да се посочи, че давността е прекъсната и с подаването
на отговор на исковата молба по същата – 28.06.2021 г., тъй като с предявяване на
отрицателни установителни искове, ищците не прекъсват давността текла в тяхна
полза. В Решение № 99 от 10.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 681/2012 г., I г.о. се приема,
че прекъсването на давността в хипотезата на чл. 116, б. "б" ЗЗД се свързва винаги с
действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би
могло да се позове на погасителна или придобивна давност, а не обратното. В този
смисъл е и Решение № 257 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 694/2019 г., III г.о., с
което се дава отговор по един от въпросите, по които е допуснато касационното
обжалване - при предявяването на отрицателния установителен иск от длъжника, че
вземането е погасено по давност, поддържано от ответника насрещно възражение за
неизтекъл давностен срок, е действие прекъсващо давността, защото след
предявяването му кредиторът не може да противопостави насрещен положителен иск
със същия предмет, нито (в общия случай) да предприема действия за принудително
изпълнение. Прекъсването е под условие – ако с влязло в сила решение отрицателният
установителен иск бъде отхвърлен (по арг. от чл.116, б. „б” вр. с чл.117, ал.2 ЗЗД). Ето
защо давността следва да се счита прекъсната и с подаването на отговор на исковата
молба.
5
По разноските:
С оглед изхода на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на
ищеца е да заплати сторените от ответника разноски и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100,00 лева, както и доказаните такива в общ размер на
29,00 лева за заплатени такси за съдебни удостоверения и преписи на изпълнителните
дела, поради което следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 129,00 лева в
полза на ответника, възложени по равно на ищците.
В светлината на гореизложеното изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявените от М. Р. ЗДР., ЕГН ********** и АГН. Р.
ЗДР., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК
за признаване за установено, че в полза на „ТОПЛОФИКАЦИЯ П.“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. П., ж. к. „Мошино“, ТЕЦ
„Република“ не съществува изпълняемо право (право на принудително изпълнение)
срещу всяка една от тях в качеството им на наследници на Г. И. З. за сума в размер на
866,22 лева за доставена топлинна енергия в периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011 г.
ведно със законна лихва от 08.11.2012 г.; 179,62 лева - законна лихва за забава върху
месечните плащания за периода 30.06.2009 г. до 09.10.2012 г., както и 121,00 лева
разноски като неоснователни поради неизтичане на законоустановения давностен срок.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК М. Р. ЗДР. да заплати
„ТОПЛОФИКАЦИЯ П.“ АД, ЕИК ********* сума в размер на 64,50 лева – разноски
по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК АГН. Р. ЗДР. да заплати
„ТОПЛОФИКАЦИЯ П.“ АД, ЕИК ********* сума в размер на 64,50 лева – разноски
по делото.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните с въззивна жалба пред Окръжен съд П..
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
6