№ 82
гр. Бургас , 27.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на тринадесети октомври, през две хиляди и двадесета
година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Таня Т. Русева Маркова Въззивно гражданско
дело № 20202100502108 по описа за 2020 година
С Решение № 83 от 23.03.2020г., постановено по гр. дело №
207/2019г. по описа на Районен съд – Несебър е отхвърлен като неоснователен
иска на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД със седалище гр. София
против Е. Г. Д. от гр. Несебър за приемане за установено между страните, че
ответника дължи на ищцовото дружество сумата от 1 799 лева, ведно със
законната лихва върху главницата, начиная от 02.11.2018г. – датата на
подаване на заявлението пред съда, представляваща дължима главница по
Договор за кредит Бяла карта № ***/07.05.2014г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и длъжника, вземането по който е прехвърлено чрез
Договор за цесия от 01.07.2014г., Анекс № 2/01.08.2014г. с подписано към
Договора за цесияу Приложение № 1/09.11.2017г. в полза на заявителя,
сумата от457, 63 лева, представляваща договорна лихва върху главницата за
периода от 20.11.2016г. до 06.04.2017г., сумата от 279, 49 лева,
представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 07.11.2017г.
до 02.11.2018г. – датата на подаване на заявлението в съда.
Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба от
1
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД със седалище гр. София, с която се
претендира атакуваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено ново решение по съществото на спора, с което предявените
искове да бъдат уважени. В жалбата се посочва, че неправилно съдът е
отхвърлил исковата претенция, като е приел, че цесията не е произвела
правно действие по отношение на длъжника и не му е противопоставима, тъй
като връчването на преписа от исковата молба на ответника е извършено по
реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, а представителната власт на особения
представител се била изчерпвала с осъществяване на процесуалното
представителство по конкретното гражданско дело и не обхваща
получаването на материалноправни изявления до представлявания от
особения представител отсъстващ ответник. В жалбата се посочва, че съдът
неправилно е приел и че ответната страна не е уведомен за настъпилата
предсрочна изискуемост. В жалбата се посочват редица съдебни решения,
като сочи, че е налице съдебна практика, с която първоинстанционният съд не
се е съобразил.
Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред
настоящата инстанция.
Отправя се искане да бъдат присъдени направените по делото
разноски и пред двете инстанции.
В съдебно заседание въззивната страна не изпраща представител.
Депозира писмено становище, в което посочва, че поддържа своята жалба и
счита, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено.
Ответната страна по въззивната жалба чрез назначения й особен
представител депозира по делото писмен отговор, в който посочва, че
решението на първоинстанционния съд е правилно, законосъобразно и
мотивирано. Претендира се същото да бъде потвърдено и да бъде отхвърлена
жалбата на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД.
В съдебно заседание въззиваемата страна чрез назначения й особен
представител оспорва жалба и счита, че първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
2
Бургаският окръжен съд като взе предвид исканията и твърденията
на страните, разпоредбите на закона и представените по делото доказателства
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са няколко обективно съединени иска от „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД със седалище гр. София против Е. Г. Д. от гр.
Несебър, с които се претендира да бъде прието за установено по отношение
на ответната страна, че ответната страна дължи на дружеството следните
парични суми:
- сума в размер на 1 799 лева, представляваща дължима главница
по Договор ;
- сума в размер на 457, 63 лева, представляваща договорна лихва
за периода от 20.11.2016г. до 06.04.2017г.;
- сума в размер от 279, 49 лева, представляваща обезщетение за
забава, считано от 07.11.2017г. до датата на депозиране на заявлението пред
Районен съд – Несебър за издаване на заповед за изпълнение;
- законната лихва за забава върху главницата от датата на
входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението.
Безспорно е, че исковете са предявени след постановяване на
Заповед № 502 от 05.11.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК, постановена по частно гр. дело № 1063/2018г. по описа на
Районен съд – Несебър.
Ответната страна по предявения иск – Е. Г. Д. депозира чрез своя
процесуален представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК писмен
отговор на претенцията, в който се посочва, че ищецът не е доказал своята
активна процесуална легитимация, което води до извод за неоснователност на
заявената с исковата молба претенция. В писмения отговор се посочва, че не е
настъпила автоматична предсрочна изискуемост по договора на 06.04.2017г.,
а дори и да е настъпила такава, то тя не е съобщена на кредитополучателя.
За да отхвърли изцяло претенцията, първоинстанционният съд е
приел, че длъжникът не е получил препис от исковата молба и от
3
приложенията към нея, за да се приеме, че е налице връчване на уведомление
за извършената цесия, тъй като връчването е извършено надлежно по реда на
чл. 47, ал. 5 от ГПК, а представителната власт на особения представител се
изчерпва с осъществяване на процесуалното представителство по
конкретното гражданско дело, по което същият е назначен и не обхваща
получаването на материални изявления до представлявания от особения
представител отсъстващ ответник. В решението се приема, че цесията не е
произвела правно действие по отношение на длъжника и не му е
противопоставима. Съдът е приел и обстоятелството, че и обявената
предсрочна изискуемост не е произвела правно действие спрямо ответника,
тъй като не е надлежно съобщена.
По делото безспорно се установява, че на 07.05.2014г. между
ответната страна – Е. Г. Д. в качеството й на кредитополучател и „Изи Асет
Мениджмънт АД със седалище гр. София в качеството му на
кредитополучател е сключен Договор за кредит „Бяла карта“, въз основа на
който кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредит в максимален
размер от 1 200 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се
усвоява чрез международна кредитна карта. На кредитополучателя е
предоставен платежен инструмент- кредитна карта № ***, издадена от
„Интеркарт Файнанс“, за което е подписано и Приложение № 2, неразделна
част от договора, съдържащо условия за ползване на международна платежна
карта.
По делото безспорно се установява, че на 01.07.2014г. е сключен
Договор за продажба и прехвърляне на вземания и Анекс към този договор от
01.02014г., от които е видно, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД в качеството си
на продавач - цедент и „Аксес Файнанс“ ООД в качеството си на купувач-
цесионер, от който е видно, че на цесионера са прехвърлени всички
ликвиддни и изискуеми и съответно бъдещи вземания с ненастъпил падеж,
произхождащи от Договори за кредит „Бяла карта“.
По делото се установява и обстоятелството, че на 07.11.2014г.
между „Аксес Файнанс“ ООД, като цедент и ищцовото дружество „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, като цесионер е сключен Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия). В договора страните са се
4
уговорили, че продавачът ще прехвърли на купувача вземания,
произхождащи от договори за заем по смисъла на ЗЗД и ТЗ и от договори за
потребителски кредит по смисъла на ЗПК, сключени между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и физически лица, които продавачът е придобил по силата
на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 01.07.2014г., които
вземания са индивидуализирани в Приложение № 1, което е неразделна част
от договора. Видно от приложение № 1 от 09.11.2017г. е прехвърлено
вземането по договор с № **, с длъжник Е. Г. Д., с остатък на дължимата сума
към датата на продажбата – 09.11.2017г. в общ размер от 2 334, 63 лева, от
които непогасена главница в размер на 1 799 лева, непогасена законна лихва в
размер на 457, 63 лева, както и лихва за забава в размер на 78 лева.
От представения по делото Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 07.11.2014г., купувачът се задължил от името на
продавача да изпрати писмени уведомления до длъжниците за сключения
договор за цесия. От представеното пълномощно на л. 20 от
първоинстанционното дело е видно, че „Аксес Файненс“ ООД упълномощава
„Агенция за събиране на взамения“ АД да уведоми по реда на чл. 99, ал. 3 от
ЗЗД от негово име всички длъжници по договори,вземанията по които са
прехвърлени съгласно договора за цесия от 07.11.2014г. На 05.02.2019г. е
изпратено уведомление от упълномощения цесионер до ответника за
сключения договор за цесия. Видно от съобщението към известието за
доставяне, уведомлението е изпратено на адрес: гр. Н., обл. Б., ул. „Х. К.“, бл.
* вх *, ет. *, ап. *, посочен от ответната страна в договора за кредит. Това
съобщение е върнато с отбелязване, че пратката не е потърсена от получателя.
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, от
неоспореното заключение на която е видно, че съгласно счетоводните
записвания на ищеца ответника е извършил следните приходни операции,
осчетоводени по кредита, както следва – общо внесена сума по сметката в
размер на 17 970, 26 лева и към 06.11.2017г. са погасени следните задължения
– лихва за забава от 06.04.2017г. до 06.11.2017г. в размер на 32 лева, такса
разходи в размер на 100 лева, такса револвинг в размер на 3 707, 31 лева,
договорна лихва по чл. 10, ал. 1 в размер на 1 037, 45 лева и договорна лихва
по чл. 9, ал. 1 – 2 164, 28 лева и главница в размер на 10 929, 22 лева. Вещото
лице посочва, че общият размер на усвоените от ответната страна суми
5
възлизат на 12 728, 22 лева, като са внесени 10 929, 22 лева и остава дължима
сума в размер на 1 799 лева. Вещото лице посочва, че структурата на дълга
към 02.11.2018г. възлиза на сума в размер на 1 799 лева, представляваща
главница, сума в размер на 457, 63 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 20.11.2016г. до 06.04.2017г., както и сума в размер от 279, 49 лева.
Вещото лице посочва и обстоятелството, че за периода от 11.05.2014г. до
05.02.2016г. ответната страната е усвоила 67 броя тегления от
международната кредитна карта на сума в общ размер от 12 728, 22 лева.
По отношение на направеното възражение относно действието на
извършените цесии по отношение на длъжника, настоящата инстанция
намира следното:
Безспорно е, че към исковата молба също е приложено
уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, което, ведно с препис от молбата, е
връчено на особения представител на ответницата, назначен по реда на чл.
47, ал. 6 от ГПК. В тази връзка, настоящият състав намира, че е основателно
възражението във въззивната жалба, че неправилно районният съд е приел, че
връчването на особен представител не произвежда действие за длъжника, тъй
като уведомлението не е връчено лично, а особеният представител не може да
приема материалноправни изявления от страна на кредитора по договора за
заем. Трайна е практиката на ВКС, че получаването на уведомлението по чл.
99, ал. 3 от ЗЗД, приложено към исковата молба, с връчването на преписа и
доказателствата към нея не може да бъде игнорирано - с оглед
доказателствата за връчване на съобщението като част от преписката към
исковата молба на ответника, е изпълнено изискването длъжникът да е
уведомен. Съобразно Решение № 198/18.01.2019г., постановено по търговско
дело № 193/2018г. на І т.о. на ВКС, на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК при
изпълнение на предпоставките по чл. 47, ал. 1-5 от ГПК, с оглед охрана на
интересите на ответника на последния се назначава особен представител.
Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е
направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици. Настоящият състав счита,
че с оглед на тези разрешения, връчването на уведомление по чл. 99, ал. 3 от
ЗЗД на особения представител на длъжника–ответник има правните
последици, посочени в тази разпоредба - цесията има действие за
6
ответницата.
По отношение на направеното възражение във въззивната жалба
относно настъпването на автоматична предсрочна изискуемост на дължимите
вземания по сключения договор, настоящата инстанция намира за установено
следното:
Във въззивната жалба се посочва, че кредитодателят е небанкова
институция и приетото в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г.,
постановено по тълкувателно дело № 4/2013г. по описа на ВКС на РБ не може
да се прилага по отношение на тези институции.
С оглед на приетото в Тълкувателно решение № 4/2013г. по описа
на ВКС на РБ - предсрочната изискуемост следва да се разбира като
изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 от
ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на
две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ предполага
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък
от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Безспорно е, че
кредитодателят в настоящия случай не е банкова институция, видно от
предмета му на дейност, същият се занимава с отпускане на заеми със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства, придобиване на участия в друга финансова
институция, придобиване на вземания по кредити, извършване на други
финансови услуги, позволени съгласно чл. 3 от Закона за кредитните
институции. По отношение на процесния договор приложение следва да
намерят разпоредбите на чл. 240 ЗЗД и Закона за потребителския кредит. С
позоваване на т. 18 от цитираното по-горе тълкувателно решение, в
постановените по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 135 от 16. 10. 2015г.,
постановено по т. д. № 1672/2014 г., I т. о. по описа на ВКС, Решение № 83 от
7
26. 05. 2017г., постановено по т. д. № 50394/2016г. по описа на ВКС, IV г. о. и
Решение № 101 от 15. 08. 2017г., постановено по гр. д. № 53684/2015г., IV г.
о. по описа на ВКС са изложени съображения, че правото да се обяви кредита
за предсрочно изискуем представлява потестативно право на кредитора за
изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление,
което следва да достигне до длъжника. С достигане на това волеизявление на
кредитора до длъжника и ако обективно са настъпили предвидените в закона
или в договора условия, договорът се трансформира от срочен в безсрочен и
стават изискуеми и вноските, чиито падежи все още не са настъпили. В
Решение № 99 от 1. 02. 2013г., постановено по т. д. № 610/2011г. по описа на
ВКС, I т. о. е прието, че уговореният срок в полза на длъжника лишава
кредитора от възможността да иска изпълнение преди срока, но изгубването
на преимуществото на срока, според общата разпоредба на чл. 71 от ЗЗД, има
за последици изискуемост на задължението и право на кредитора да
предприеме действия по изпълнение. Уредбата на заема за потребление по
ЗЗД не включва последиците при предсрочна изискуемост на задължението за
връщане на заетата сума. Клаузата, включена в договор за заем за
потребление за предсрочна изискуемост, при настъпването на определени
условия и свързана с неизпълнение на задължението за връщане на заетата
сума, не противоречи на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД. Последиците
на такава уговорка следва да са аналогични на изгубването на
преимуществото на срока по силата на настъпване на законовите
предпоставки по чл. 71 ЗЗД.
При това положение и съгласно дадените разрешения в практиката
на ВКС, предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за
потребление по чл. 240 ЗЗД, уредена в нормата на чл. 71 ЗЗД, представлява
преобразуващо право на кредитора за изменение на договора, което се
упражнява с едностранно волеизявление. Волеизявлението следва да достигне
до насрещната страна и поражда действие, ако са били налице обективните
предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или
предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на
задължението за връщането на заетата парична сума, като се преобразува от
срочен в безсрочен. От момента на достигане на волеизявлението на
кредитора до длъжника целият или неплатеният остатък от заема е изискуем
8
и за кредитора възниква възможност да иска плащането му от длъжника-
заемател. Страните по договора за заем за потребление по ЗЗД могат в
рамките на очертаната от нормата на чл. 9 от ЗЗД договорна свобода да
уговорят възможността кредиторът да иска изпълнение на задължението за
връщане на заетата сума преди първоначално определения срок и
предпоставките за предсрочната изискуемост. Изключено е обаче
предварително да уговорят, че при неплащане или настъпването на други
обективни обстоятелства целият заем става предсрочно изискуем, без да е
необходимо волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочната
изискуемост. Такава уговорка за „автоматично“ настъпване на предсрочната
изискуемост на вземането по договор за заем не поражда действие, тъй като
противоречи на характера на предсрочната изискуемост на преобразуващо
право на кредитора, което се упражнява с негово едностранно волеизявление
и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при наличие на
обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока,
уговорените в договора или предвидените в закона. Оплакванията в жалбата,
че разрешенията на ТР №4/2014г. касаят само банкови кредити, а
кредитодателят е небанкова финансова институция не съответстват на
приетото в практиката, че кредиторът следва да се позове на предсрочната
изискуемост, като направи изявление за това, адресирано до длъжника, не
само когато е банка, но и във всички хипотези, при което страните са
предвидили, че длъжниковата забава води до предсрочна изискуемост на
цялото вземане. Разясненията в т. 18 на цитираното тълкувателно решение за
правната същност и последици на предсрочната изискуемост са валидни и
при договора за заем по ЗЗД. Мотивиран от изложеното, настоящата
инстанция приема, че се налага извода, че и при договори за кредит,
сключени от небанкова финансова институция, и съдържащи клауза за
предсрочна изискуемост (какъвто е процесният договор), предсрочната
изискуемост на вземанията не настъпва автоматично, а е необходимо преди
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, кредиторът да е уведомил
длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем, както и това волеизявление да е достигнало до длъжника. В
настоящия случай в разпоредбата на чл. 15 от сключения между страните
договор са уговорени две хипотези на настъпване на предсрочна изискуемост:
1. при забава за плащане на месечната вноска повече от 10 дни,
9
кредитодателят може да обяви кредита за предсрочно изискуем, като обяви
тази изискуемост по някой от начините по чл. 8 от Общите условия; 2. при
забава за плащане на месечна вноска за период от пет последователни месеца,
предсрочната изискуемост настъпва автоматично, без кредитодателят да
уведомява длъжника за това. В конкретния случай ищцовото дружество се
позовава на втората хипотеза в исковата молба. Тази предварителна уговорка
относно настъпването на автоматична предсрочна изискуемост не може да
породи действие, ако финансовата институция не е заявила изрично, че
упражнява правото си да направи кредита предсрочно изискуем, и съответно
това волеизявление е достигнало до длъжника. Уведомяването на длъжника,
че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване
на препис от исковата молба по чл. 422, ал. 1 от ГПК (включително и връчен
на особен представител по чл. 47, ал. 6 от ГПК) или по друг начин след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение има за
последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице
уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване. Това
уведомяване не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след
предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3
ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1
от ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване на
изискуемост на задължението, а представлява ново основание за предявяване
на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение.
По делото е безспорно, че уведомление за настъпила предсрочна
изискуемост не е достигнало до длъжницата преди депозиране на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Безспорно е, че с
иска по чл. 422 от ГПК се цели установяване на съществуването на вземане,
реализирано по реда на заповедното производство в хипотезата на подадено
възражение от страна на длъжника, или както е в процесния случай – на
основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК. В това производство по същество се
установява дали вземането съществува и дали е изискуемо.
В конкретния случай намират приложение и постановките на
Тълкувателно решение № 8/2017г., постановено по тълкувателно дело №
8/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС, по силата на което е допустимо
предявеният иск по реда на чл. 422 ал.1 ГПК за установяване дължимост на
10
вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, да бъде уважен
само за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
присъдено нещо, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение.
Положението на кредитора не би следвало да бъде по-неблагоприятно поради
инициирането на заповедно производство, отколкото ако той бе избрал пътя
на общото исково производство. Вещото лице посочва, че последната дата на
усвояване на кредитен лимит по картата на кредитополучателя е сума в
размер на 60 лева на дата – 05.02.2016г. Съобразно уговореното в договора,
длъжникът е следвало да изплати минимална погасителна вноска от 1-во до 5-
то число на всеки месец, ако в предходния месец е усвоил кредита, то към
датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 02.11.2018г., с
настъпил падеж е цялата главница в размер на 1 799 лева, която длъжникът е
следвало да погаси, съобразно договора. След датата – 05.02.2016г. не е
извършвано погасяване на задълженията на кредитополучателя.
При това положение, настоящата инстанция достига до различни
фактически и правни изводи, от тези, които е направил първоинстанционния
съд, но независимо от изложеното, намира, че предявеният установителен иск
по отношение на претендираната главница следва да се отхвърли по следните
съображения:
Разпоредбите на Закона за потребителския кредит, уреждащи
материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са
повелителни, а съобразно приетото в константната практика на ВКС на РБ,
съдът следи служебно за наличие на фактически или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клаузи в потребителски договор – в този
смисъл е Решение № 23/07.07.2016г., постановено по т.д. №3686/2014г. по
описа на ВКС. Безспорно е, че разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално
определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с
потребителя - това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, във
вреда на последния. Добросъвестността, по принцип се свързва с
общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на
търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен
11
в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало
конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване
на правата на членовете на общността. Добросъвестността, като изискване за
поведение от търговеца по смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко свързано с
пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана, с оглед
правните й последици - постигане на значително неравновесие между правата
на търговеца и потребителя. Неравноправна би била клауза, която отговаря на
посочените условия, независимо дали има за предмет или постига някой от
изброените в разпоредбата на чл. 143, т. 1 – т. 18 от ЗЗП конкретни резултати.
Ограничението на преценката за неравноправния характер до изследването
единствено на основанията по чл. 143, т. 1 – т. 18 би било нарушение на ЗЗП и
на Директива 93/13.
Персоналният обхват на защитата по ЗЗП включва физическо
лице, имащо качеството на потребител. По силата на § 13, т. 1 от ЗЗП е
посочено легално определение на понятието „потребител“ - всяко физическо
лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност. Съобразно тази
дефиниция ответникът безспорно има качество на потребител, комуто е
предоставена от цедента - търговец „Изи Асет Мениджмънт“ АД
(юридическо лице, което продава или предлага за продажба стоки, предоставя
услуги или сключва договор с потребител, като част от своята търговска или
професионална дейност в публичния или частния сектор - § 13, т. 2 от ДР на
ЗЗП) финансова услуга - потребителски кредит. Предметният обхват на
защитата по ЗЗП включва всички клаузи от договора, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе на
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия по силата
на разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Извън предметния обхват на защита
остават клаузите на договорите, които са индивидуално уговорени, както и
клаузи относно основния предмет на договора, съответствието между цената
или възнаграждението, от една страна и стоката или услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези
клаузи са ясни и разбираеми на основание на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП.
Индивидуално уговорени са клаузи, които не са изготвени предварително или
дори да са изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази
12
становище по тяхното съдържание и съответно, при достатъчно информиран
избор, ги е приел. При служебна проверка от съда за евентуално
неравноправен характер на клауза от потребителски договор, търговецът
носи тежестта да установи индивидуалното уговаряне на клаузата.
Процесният договор за кредит е потребителски по смисъла на чл. 9 от Закона
за потребителския кредит, като според разпоредбата на чл. 24 от ЗПК, по
отношение на договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143 - 148
от Закона за защита на потребителите. В конкретния случай, настоящата
инстанция намира, че се касае за бланков договор, изготвен предварително и
няма данни потребителят да е имал възможност да влияе на неговото
съдържание, което по принцип изключва възможността клаузата за такса –
револвинг, уговорена в чл. 9, ал. 3 и за увеличената лихва за забава за
плащане на минималната погасителна вноска на основание чл. 10, ал. 1 да са
индивидуално уговорени.
На основание чл. 145, ал. 2 от ЗЗП преценката за неравноправната
клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и
стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от
друга страна, при условие, че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми.
Основният предмет на договора за кредит е безспорно предоставената в заем
сума и условията, при които тя следва да бъде върната, включително и
дължимите лихви и такси в тази връзка. Ако тези клаузи са ясни и
разбираеми, не могат да се преценят от гледна точка на тяхната
неравноправност, но когато не са изразени на ясен и разбираем език, съдът е
длъжен да провери дали тези клаузи не са неравноправни, ако не са
индивидуално уговорени. С оглед разпоредбата на чл. 145, ал. 1 ЗЗП,
клаузата на чл. 9, ал. 3 от процесния договор за кредит следва да се тълкува
ведно с останалите клаузи в него, както и с оглед всички обстоятелства,
свързани със сключването на договора към датата на сключването. В раздел
III от договора, чл. 9, ал. 1, е предвидено, че върху усвоения размер на
кредита се дължи месечна лихва в размер на 6%, като до 5 число на
календарния месец, следващ месеца на усвояване на кредита, длъжникът
следва да погаси цялата усвоена главница и начислената лихва и ако
продължи да ползва кредита, дължи такса револвинг в размер на 8 % от
13
усвоения размер на кредита към последно число на месеца, който не е
погасен до пето число на съответния месец - чл. 9, ал. 3 от договора. От друга
страна, договорът дава право на длъжника да заплаща минимална
погасителна вноска, която е определена в размер на 15% от максималния
размер на кредита, но не повече от общото възникнало задължение към 1-во
число на съответния месец, когато това задължение е по-малко от 15%
процента от максималния размер на кредита. Плащането на минимална
погасителна вноска означава, че кредитополучателят не би могъл да ползва
кредита в пълния усвоен размер (трябва да се приспадне платената
минимална погасителна вноска), а това е условие за начисляване на такса
револвинг и от друга страна тя се начислява именно върху общия размер на
усвоения кредит през предходния месец. Това създава неяснота и
противоречие в предпоставките за начисляване на тази такса и невъзможност
за преценка от страна на потребителя за последиците от сключване на
договора. В договора няма изрично обяснен начина на формиране на тази
такса и дали тя е обвързана именно с разходи на кредитора във връзка с
просрочие на задължението. Така формулираната клауза в договора не дава
възможност на потребителя-длъжник да прецени произтичащите за него
икономически последици от сключването на договора. Макар да касае
основният предмет на договора – това е клауза, определяща основна
престация по него и го характеризира - разгледана в съвкупност с другите
клаузи на договора, тази клауза не е написана на ясен и разбираем език за
потребител – не може да се прецени при сключване на договора какви ще са
икономическите последици за него и поради това е неравноправна на
основание чл. 145, ал. 2 от ЗЗП във връзка с чл. 143, ал. 1от ЗЗП и нищожна –
на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП - не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
По отношение на чл. 10, ал. 1 от договора съдът също следва да
направи преценка за неравноправност на клаузата. Тази разпоредба урежда
хипотеза, при която длъжникът в случай, че до 5-то число на месеца не
заплати пълния размер на дължимата за съответния месец минимална
погасителна вноска дължи увеличен размер на лихвата по чл. 9, ал. 1
(възнаградителната лихва в размер на 6% месечно), а именно 15% месечно.
14
Лихвата се начислява на ден за целия период от първия ден на забавата до
датата на плащане на минималната погасителна вноска. Частичното плащане
на минималната погасителна вноска не спира начисляването на лихвата. Така,
както е формулирана клаузата, не е ясно върху каква сума се начислява
увеличения размер на лихвата – дали само върху минималната погасителна
вноска, която не е платена или върху целия усвоен размер на кредита. Поради
това съдът приема, че тя не е написана на ясен и разбираем език за
потребителя – не може да се направи преценка при сключване на договора
какви ще са икономическите последици за него и поради това, настоящата
инстанция намира, че тази клауза е неравноправна на основание чл. 145, ал. 2
от ЗЗП във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП и нищожна – на основание чл. 146,
ал. 1 от ЗЗП - не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
По делото е безспорно установено, че част от внесените от
ответника суми в размер на 3 707, 31 лева е прихваната към такса револвинг, а
друга част в размер на 1 037, 45 лева е прихваната към дължимата увеличена
лихва по чл. 10, ал. 1 от договора. Общо прихваната към тези две вземания
сума е 4 744, 76 лева. С оглед приетото в мотивите на настоящото решение,
че клаузите по чл. 10, ал. 1 и чл. 9, ал. 3 са неравноправни и поради това
нищожни, претенцията за главница за сумата от 1 799 лева, падежирала към
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, е неоснователна - тя
следва да се прихване към внесената от ответника сума, прихваната по
задължения по клаузите на чл. 9, ал. 3 и чл. 10, ал. 1 от договора. Мотивиран
от изложеното, настоящият състав приема, че главницата не се дължи поради
погасяване чрез плащане.
Мотивиран от гореизложените мотиви, съдът намира, че
претенцията за приемане за установено съществуването на вземане за
главница за сумата от 1 799 лева е неоснователна, тъй като е налице
погасяване чрез плащане на падежиралата към датата на заявлението по чл.
410 ГПК сума от 1 799 лева. Претенцията за обезщетение за забава в размер
на 279, 49 лева също е неоснователна, тъй като по делото е неоснователно
главното вземане.
15
Мотивиран от изложеното и като взе предвид, че направените от
настоящата инстанция фактически и правни изводи не съвпадат с тези, които
е направил първоинстанционния съд в своето решение, но като краен
резултат, първоинстанционния съд също е отхвърлил претенцията, макар и с
други мотиви, то настоящата инстанция намира, че атакуваното решение
следва да бъде потвърдено.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Окръжен съд - Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 83 от 23.03.2020г., постановено по
гр. дело № 207/2019г. по описа на Районен съд – Несебър.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16