№ 2044
гр. София, 26.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20211100512294 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20145818/24.06.2021 г. по гр. д. № 68415/2019 г. по описа
на СРС, 163 състав е отхвърлен като неоснователен иск на СВ. ИВ. Р. против
„Т.П.“ ЕООД за приемане за установено, че ответника дължи на ищеца
следните суми – 12300 лева, представляваща невърнат паричен заем от
05.03.2015 г., преведен по банков път с платежно нареждане от 05.03.2015 г.
по банковата сметка на „Т.П.“ ЕООД, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
(02.09.2019 г.) до окончателното плащане на задължението, за което е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от
ГПК по ч.гр.д. № 50568/2019 г. по описа на СРС, на основание чл. 422 във
връзка с чл. 415 ГПК и чл. 240 от ЗЗД.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. №
25124480/29.07.2021 г. (пощенско клеймо от 26.07.2021 г.), подадена от СВ.
ИВ. Р., в която са изложени съображения за недопустимост и неправилност на
постановеното решение в обжалваната част. Въззивникът поддържа, че
решението е недопустимо, тъй като в първото по делото съдебно заседание
1
ищецът е уточнил правната квалификация на предявения иск и той е по чл. 55
от ЗЗД, като изрично бил помолил съда докладът да бъде променен и да бъде
съобразено разпределението на доказателствената тежест с посоченото
основание. Уточнено било, че договорът за заем е подписан от ищеца С.Р. и е
предоставен на представителя на ответното дружество за подпис, но същият
не го бил върнал подписан и след като получил сумата в банковата си сметка
се укривал и не отговарял на обаждания. Съдът не съобразил направеното
уточнение, твърденията, изложени в отговора на исковата молба и
представените доказателства и е достигнал до неправилни изводи. Посочва,
че е налице основание за връщане на даденото без основание, когато не е
налице съгласие за връщане на даденото, доколкото ответникът не оспорвал
това обстоятелство. Поддържа, че като не е докладвал и разгледал въведените
от ищеца твърдения в уточнението на исковата молба, СРС бил допуснал
нарушение на принципа на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 от ГПК и като
не е обсъдил наличието на основание за връщане на процесната сума,
съобразно приложимата правна норма за спорното право, е постановил
недопустимо решение. Поддържа, че решението е и неправилно, тъй като не
били обсъдени доводите и възраженията на ищеца, което е довело и до
необоснованост на крайните изводи по спора. Възражението относно
неяснотата относно основанието за превода било въведено едва в хода по
същество. Освен това, допуснати били и процесуални нарушения, а именно не
било направено разпределение на доказателствената тежест с оглед
уточнението на иска, бил даден ход на делото въпреки направените
възражения от страна на ответника относно направените оспорвания, без да
бъдат дадени задължителни указания във връзка с тях, не били дадени
указания на ищеца за обстоятелствата, за които не сочи доказателства, не
били обсъдени и доводите на страните и събраните по делото доказателства.
Допуснати били и грешки при формулиране на диспозитива на решението
относно фактите и обстоятелствата, от които приема за недоказано
задължението за връщане на заемната сума, при положение, че ответникът не
оспорил задължението да връщане, а е посочил друго основание за
получаване на сумата – в полза на майка си по запис на заповед, което било
опровергано по делото. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено и
делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав, а при условията на
евентуалност – ако съдът приеме, че е допустимо, да бъде отменено и вместо
2
него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.
Претендира направените разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба, подаден от „Т.П.“ ЕООД с вх. № 25144394/29.09.2021 г., с който
заявява, че я оспорва. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд е
отхвърлил предявения иск, тъй като в тежест на ищеца е било да установи
наличието на сключен договор между страните, но това не било установено.
Основанието да превода в платежното нареждане, представено по делото
можело да се тълкува двусмислено. По делото не било установено, че е
възникнало насрещно задължение за връщане на сумата от ответника, както и
други условия по договора. Неоснователен бил и доводът, че съдът се е
произнесъл при неправилна правна квалификация. Моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира направените
разноски.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА
следното:
Производството по гр.д. № 68415/2019 г. по описа на СРС, 163 състав е
образувано по искова молба, подадена от СВ. ИВ. Р. против „Т.П.“ ЕООД, с
която е предявен иск с правно основание чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 79,
ал. 1 във връзка с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите. Ищецът
твърди, че на 05.03.2015 г. предоставил на длъжника „Т.П.“ ЕООД паричен
заем в размер на 12300 лева, като сумата била преведена по банков път с
платежно нареждане от 05.03.2015 г. по банкова сметка на дружеството. С
покана за връщане на паричен заем, връчена на ответника на 13.05.2019 г.
чрез ЧСИ Г.Ц.Н., поканил длъжника да върне предоставения паричен заем в
срок от три дни от получаване на поканата. След изтичане на този срок
сумата не била платена, поради което и подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и заповед била издадена по гр.д. №
50568/2019 г. по описа на СРС, 163 състав. Моли да бъде признато за
установено, че ответникът „Т.П.“ ЕООД дължи заплащане на СВ. ИВ. Р. на
сумата от 12300 лева - предоставен паричен заем, преведен по банков път с
платежно нареждане от 05.03.2015 г. по банкова сметка на „Т.П.“ ЕООД,
3
както и законната лихва върху нея от подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното изплащане на задължението, както и
направените в исковото и заповедното производство разноски.
С молба вх. № 25024206/11.02.2021 г. ищецът СВ. ИВ. Р. е въвел
твърдение, че договорът за заем бил подписан от него и бил предоставен за
подпис от страна на представител на ответното дружество, но същият не бил
върнат до настоящия момент и след като получил сумата в банковата си
сметка, спрял да отговаря на обажданията. Поддържа, че правната
квалификация на предявения иск е чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и моли съдът да
промени доклада си, както и разпределението на доказателствената тежест.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на ответника „Т.П.“
ЕООД, с който заявява, че оспорва предявения иск. Поддържа, че никога не е
искан или получаван заем, както и не е подписван документ, удостоверяващ
получаването на такава сума. Твърди, че сумата, преведена от СВ. ИВ. Р. е
част от устна договорка за покриване на стари задължения на ищеца към
майката на управителя на дружеството, за които суми е издаден изпълнителен
лист. Поддържа, че некоректно в платежното нареждане е вписано като
основание за плащане заем. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
Към първоинстанционното производство е приложено гр.д. №
50568/2019 г. по описа на СРС, 163 състав. По заявление от 02.09.2019 г.
(пощенско клеймо от 23.08.2019 г.), подадено от СВ. ИВ. Р. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение от 10.09.2019 г., с която е
разпоредено на „Т.П.“ ЕООД да заплати на заявителя сумата от 12300 лева,
представляваща паричен заем, даден на 05.03.2015 г. с преводно нареждане по
банков път от същата дата, ведно със законната лихва от 02.09.2019 г. до
изплащане на вземането и 246 лева – разноски по делото за платена държавна
такса. На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК на заявителя е указано да
предяви иск за установяване на съществуване на вземането си. В изпълнение
на указанията заявителят е предявил иск в законоустановения срок.
В първоинстанционното производство са събрани писмени
доказателства, от които се установява следното:
На 05.03.2015 г. С.Р. е превел по сметка на „Т.П.“ ЕООД, открита в
„Банка ДСК“ ЕООД сумата от 12300 лева с посочено основание за плащане –
договор за заем.
4
На 07.05.2019 г. СВ. ИВ. Р. е изпратил покана за плащане на
„Т.П.“ ЕООД чрез ЧСИ Г.Н. с район на действие СГС, рег. № 923, с която е
определил 3-дневен срок от получаване на поканата да върне сумата от 12300
лева – паричен заем. Поканата е връчена при условията на чл. 50, ал. 4 от
ГПК, като съдебният изпълнител е удостоверил, че на 13.05.2019 г. е залепено
уведомление на адреса на управление на „Т.П.“ ЕООД.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и след
предоставена информация от Банка ДСК ЕАД е изготвено заключение на
съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице дава заключение, че на
05.03.2015 г. е постъпил превод в размер на 12300 лева по сметка с титуляр
„Т.П.“ ЕООД, който превод е нареден от сметка в банка „Пиреос България“
АД с основание „договор за заем“ с наредител С.Р.. Установява се, че с
постъпилите по сметката на „Т.П.“ ЕООД 12300 лева са извършени
разпоредителни действия в периода от 05.03.2015 г. до 26.03.2015 г.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.
С въззивната жалба въззивникът е въвел доводи за недопустимост на
обжалваното решение като поддържа, че съдът се е произнесъл по непредявен
иск. Направеното възражение за недопустимост на първоинстанционното
решение е неоснователно.
С исковата молба е предявен иск с правно основание чл. 422 във връзка
с чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240 от Закона
за задълженията и договорите - за установяване на съществуването на
вземане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 и сл. от ГПК по
гр.д. № 50568/2019 г. по описа на СРС, 163 състав. Със заявлението, по което
е образувано 50568/2019 г. по описа на СРС, 163 състав е направено искане да
бъде разпоредено на длъжника да заплати сумата от 12300 лева – паричен
заем, даден на 05.03.2015 г. по банков път. Изрично заявителят е посочил, че
е предоставил на длъжника „Т.П.“ ЕООД паричен заем в претендирания
5
размер, която сума не била върната след покана. Заповед за изпълнение от
10.09.2019 г. е издадена именно за поисканите суми и на посоченото
основание. С исковата молба, ищецът е направил искане да бъде признато за
установено, че ответникът дължи сумата от 12300 лева – предоставен
паричен заем на 05.03.2015 г. С молба от 11.02.2021 г., подадена преди
първото съдебно заседание, ищецът е заявил, че сумата от 12300 лева е
дължима, тъй като е дадена без основание и е направено искане да бъде
изменен докладът по делото и правната квалификация на предявения иск да
бъде определена като такава по чл. 55 от Закона за задълженията и
договорите.
По своя характер искането, направено от ищеца с молба от 11.02.2021
г., представлява такова по чл. 214, ал. 1 от ГПК за изменение на основанието
на предявения иск, а не на неговото уточняване, така както се поддържа от
въззивника. Това е така, тъй като в първоначалната искова молба се въвеждат
твърдения за факти, свързани с неизпълнение на договорно задължение, а с
молбата – уточнение твърденията са насочени към това, че между страните не
е възникнало договорно правоотношение, а претендираната сума е дължима
като дадена без основание – несключен договор за заем.
Действително съгласно разпоредбата на чл. 214, ал. 1 от ГПК до
приключване на първото заседание за разглеждане на делото ищецът може да
измени основанието на своя иск без да изменя неговия размер. Преценката за
допустимостта на това искане, обаче, е възложена на съда, като следва да бъде
уважено само ако е уместно с оглед защитата на ответника. В конкретния
случай, обаче, е налице недопустимост на искането за изменение на
предявения иск чрез въвеждане на ново основание. В производството по иска,
предявен по реда на чл.422 от ГПК, какъвто е процесният, е недопустимо да
бъде изменяно основанието му чрез заменяне или добавяне на друго
основание, различно от това, за което е издадена заповедта за изпълнение.
Такова друго основание може да бъде предявено само чрез осъдителен иск
съединен с установителния по чл. 422 от ГПК при условията на евентуалност
(в този смисъл т. 11б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС).
Следователно, правилно първоинстанционният съд не е допуснал
поисканото изменение на предявения иск, макар да се е произнесъл не в
6
проведеното по делото съдебно заседание, а с крайния съдебен акт.
Допуснатият пропуск на съда да се произнесе по направеното искане не се е
отразил на допустимостта и правилността на обжалваното решение,
доколкото с него е разгледан по същество предявеният с исковата молба иск и
не е налице нарушение на правото на защита на ответника, който с подадения
отговор е заявил възраженията си по иск с правно основание чл. 240 от Закона
за задълженията и договорите.
Във връзка с доводите за неправилност на обжалваното решение,
изложени във въззивната жалба съдът намира следното:
Положителният установителен иск с правно основание чл. 422 във
връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК е от лице - заявител, имащо правен интерес от
установяване съществуването и изискуемостта на вземането си, за което е
издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, против която е
подадено възражение от длъжника. Искът има за предмет установяване на
съществуването и изискуемостта на сумата, за която по гр. д. № 50568/2019 г.
по описа на СРС, 163 състав, е била издадена заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 от ГПК. Основателността на предявения иск е поставена в
зависимост от това въз основа на събраните по делото доказателства да се
установи, че е сключен договор за заем, по силата на който за ответника е
възникнало задължение да върне предоставената сума, че сумата е предадена
на заемателя и че е настъпила изискуемост на претендираното вземане.
Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест задължение
на ищеца е било да установи посочените обстоятелства.
С доклад по делото, съставен с Определение по чл. 140 от ГПК на
23.12.2020 г. и обявен на страните в съдебно заседание, проведено на
12.02.2021 г. първоинстанционният съд, като е съобразил въведените от
ищеца твърдения и възраженията на ответника, е разпределил
доказателствената тежест като правилно е указал на ищеца, че следва да
установи съществуването на договор за заем, по силата на който за ответника
е възникнало задължение да върне заетата сума, като е приел за безспорно
между страните, че сумата от 12300 лева е преведена по банковата сметка на
ответното дружество. Въззивният съд намира, че не е налице допуснато
посоченото във въззивната жалба нарушение на процесуалните правила във
7
връзка с изготвяне на доклад на делото.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба съображения, че
първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения като не е
указал на страните за кои обстоятелства не сочат доказателства. С докладът
по делото съдът е указал на страните кои са релевантните за спора факти,
както и чия е доказателствената тежест. Съдът правилно е съобразил, че за
установяване на съществуването на облигационно правоотношение са
представени писмени доказателства, но процесуалният закон не предвижда
задължение за съда да указва на страните, че представените доказателства не
установяват твърдените от тях факти. Анализът на доказателствата и дали те
установяват твърденията на страните относно обстоятелства от значение за
правния спор се извършва от решаващия състав с крайния съдебен акт.
Въз основа на събраните по делото доказателства, настоящият съдебен
състав споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционният съд,
че по делото не се установява, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по силата на договор за заем. Единственият установен, а и
безспорен факт, е, че сумата от 12300 лева е преведена по сметка на
ответното дружество на 05.03.2015 г. С оглед направените от ответника
оспорвания и при спазване на правилата, предвидени в чл. 154, ал. 1 от ГПК
ищецът е следвало при условията на пълно и главно доказване да установи, че
между него и „Т.П.“ ЕООД е постигнато съгласие относно основните права и
задължения, включени в съдържанието на договора за заем. От приетите по
делото доказателства не се установява, че ответното дружество е поело
задължение да върне получената сума. Представеното платежно нареждане не
съдържа изявление от представляващия дружеството. Освен това, от
отразеното в него изявление на ищеца, че превежда сумата с основание
„договор за заем“ не предоставя достатъчно информация относно това дали
плаща сумата като заемател или като заемодател. Нещо повече, с молба от
11.02.2021 г. ищецът е въвел твърдения, представляващи признание на факти,
че писменият договор не е подписан от представител на ответното дружество
и че такъв договор не е сключен. Въз основа на така установеното по делото,
правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск като
неоснователен.
По изложените съображения и поради съвпадане на изводите на
8
въззивния съд с тези на Софийски районен съд, 163 състав, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло.
По разноските
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивникът следва да
бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 800 лева, представляващи
направени разноски във въззивното производство.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20145818/24.06.2021 г. по гр. д.
№ 68415/2019 г. по описа на СРС, 163 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, а 3 от ГПК СВ. ИВ. Р., ЕГН-
**********, от гр. Варна, ж.к. **** да заплати на „Т.П.“ ЕООД, ЕИК – ****,
със седалище и адрес на управление гр. София, район Триадица, ул. ****
сумата от 800 лева, представляваща направени разноски пред въззивната
инстанция за адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок
от връчването му на страните пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9