№ 78
гр. София , 04.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на тридесети ноември, през две хиляди и двадесета година в
следния състав:
Председател:Диана Коледжикова
Съдия:Камелия Първанова
като разгледа докладваното от Диана Коледжикова Въззивно гражданско
дело № 20201000503083 по описа за 2020 година
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, 7-ми състав, в
публичното заседание на тридесети ноември през две хиляди и двадесета
година в състав:
Председател: ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА
Членове: КАМЕЛИЯ ПЪРВАНОВА
АСЕН ВОДЕНИЧАРОВ
при секретаря Диана Аначкова като разгледа докладваното от съдията
Коледжикова гр.дело № 3083 по описа за 2020 год. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 421 от 16.01.2020 г. по гр. д. № 9838/2018 г. на Софийски
градски съд Сдружение “Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи” (НББАЗ) e осъдено на основание чл. 515, ал.3, т.1 от КЗ да
заплати на А. А., У. Н. и М. Н. по 130000 лева на всеки от тях, и на С. Ю. –
100000 лева, обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Д. А.,
1
настъпила в резултат на ПТП от 31.10.2016 г., ведно със законната лихва
върху сумите, считано от 02.02.2017 г. С определение от 29.06.2020 г. е
оставена без уважение молбата на НББАЗ за изменение на решението в частта
за разноските.
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ответника в осъдителната
част. Поддържа неправилност на решението поради неправилно приложение
на българския, вместо на унгарския материален закон; незаконосъобразност
предвид предявяването на претенциите след изтичане на 30-дневния срок от
настъпване на събитието, в който не са уведомили ГФ. Твърди се процесуално
нарушение – неустановяване съдържанието на приложимото унгарско право,
както и на съдебната практика за обезщетяване на неимуществени вреди.
Оспорва се извода за липса на съпричиняване вредоносния резултат от страна
на А. Н.. Оспорва се дължимостта на законната лихва върху определението
обезщетения от 02.02.2017 г. Искането е за отмяна на решението в
осъдителната част и отхвърляне на исковете за обезщетение.
НББАЗ обжалва и определението по чл.248 от ГПК.
Ответниците по въззивната и частната жалба ги оспорват.
Въззивната и частната жалби са подадени от надлежна страна в
законоустановения за обжалване срок срещу подлежащи на инстанционен
контрол съдебни актове, поради което са процесуално допустими.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269
ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на
обжалваното решение и обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства съобразно посочените от жалбоподателя основания за
неправилност на първоинстанционния акт, прие следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Съобразявайки
оплакванията на жалбоподателя / чл.269, изр. второ от ГПК/, след преценка
на доказателствата Софийски апелативен съд намира въззивната жалба за
частично основателна поради следното:
Предявените от А. В. А., У. Д. Н., М. Д. Н. и С. А. Ю. срещу НББАЗ
като компенсационен орган искове с правно основание чл.515, ал.3, т.1 от КЗ
са допустими. НББАЗ има законодателно установени функции като
2
компенсационен орган при изплащане на обезщетения на увредените лица,
пребиваващи в Република България, при условие, че е налице някоя от
хипотезите на ал.2 или ал.3 на чл.515 от КЗ.
Фактическият състав на отговорността по посочената правна норма
включва наличие на вреда, вина, противоправност в действията на водач на
МПС и причинна връзка – като елементи от фактическия състав на
непозволеното увреждане, както и специфичните елементи: пострадалият
пребивава в Република България; не може да се идентифицира моторното
превозно средство, което е причинило застрахователното събитие в държава
членка на ЕС, различна от Република България. Основните спорни въпроси са
дали ответникът по иска е процесуално и материалноправно легитимиран да
отговаря по предявения иск, предвид поддържаното възражение, че
претенцията не е заявена в 30-дневен срок пред унгарския Гаранционен фонд;
относно наличието на причинна връзка между поведението на водача на
неидентифицирано МПС и вредата, евентуално наличието и обема на
съпричиняване вредоносния резултат от страна на пострадалия, както и
относно размера на справедливото обезщетение на неимуществените вреди,
търпени от ищците.
Разпоредбата на чл.515, ал.3, т.1 от КЗ предвижда, че НББАЗ в
качеството си на Компенсационен орган заплаща обезщетение на увредено
лице, пребиваващо в Република България, когато не може да се идентифицира
моторното превозно средство, причинило застрахователното събитие в
държава членка, различна от Република България. Ищците твърдят, че на
31.10.2016 г. при ПТП, настъпило на територията на Унгария по вина на
водач неидентифициран автомобил, е причинена смъртта на техния близък
родственик Д. Н. А. пострадал. В резултат на събитието ищците претърпели
морални вреди – душевни болки и страдания, обезщетяване на които
претендират от ответника като компенсационен орган.
По силата на чл.4, ал.1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския
парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право
към извъндоговорни задължения (Рим II), приложимото към настоящия спор
право е унгарското материално право, уреждащо обезщетяването на
неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП. Съгласно последното,
3
когато при осъществяване на дейност, свързана с повишена опасност (каквато
е управлението на МПС), е причинена телесна увреда или смърт,
причинителят на щетата дължи обезщетение за нарушаване правото на живот
и физическа здраве като права на личността – неимуществени вреди. При
причиняване на вредата от водач на неидентифицирано МПС, обезщетенията
се изплащат от унгарския Гаранционен фонд (Сметка за обезщетения), пред
който претенцията трябва да се направи в 30 –дневен срок от ПТП.
По възражението на ответника, че като не са заявили претенцията си в
едномесечен срок от събитието, ищците са загубили правото на обезщетения,
съдът намира следното. Нормата на § 36, ал.5 от ЗГОМПС касае заявяване на
претенцията пред унгарския Гаранционен фонд. В случая ищците са се
възползвали от по-достъпния за тях начин на удовлетворяване на правата си,
като са ги заявили по реда на чл.515 от КЗ. Разпоредбата на чл.515, ал.3, т.1 от
КЗ предвижда, че НББАЗ в качеството си на Компенсационен орган заплаща
обезщетение на увредено лице, пребиваващо в Република България, когато не
може да се идентифицира моторното превозно средство, което е причинило
застрахователното събитие в държава членка, различна от Република
България. Разпоредбата е идентична с тази на чл. 25 от Директива 2009/103
ЕО. Предвидено е правото на пострадалите от ПТП в друга държава-член да
могат да предявят претенцията си за обезщетение към компенсационен орган
в собствената си държава на пребиваване. Разпоредбата създава допълнителна
възможност за пострадалите, които иначе би трябвало да се обръщат към
Гаранционния фонд на държавата, в която е настъпило ПТП. Следователно в
настоящия случай е приложим чл.516, ал.1 от КЗ – увредените следва да
предявят писмено претенцията си за обезщетения пред Компенсационния
орган. В случая ищците са спазили предписания от закона ред за заявяване на
претенцията, съгласно избрания от тях способ. Ето защо 30-дневният срок,
касаещ производството пред унгарския ГФ, е неприложим, а възражението на
ответника е неоснователно.
Доказателствата по делото установяват несъмнено елементите от
фактическия състав на непозволеното увреждане по смисъла на унгарския
материален закон – настъпила смърт на близкия родственик на ищците в
резултат на ПТП, причинено от водач на неидентифицирано МПС, като по
приетия от първоинстанционния съд механизъм на произшествието не се
4
спори пред настоящата инстанция. Събитието настъпило на 31.10.2016 г. в
тъмната част на денонощието, при включени аварийни светлини и габарити.
Поради повреда на автомобила, управляван от Д. А., същият е бил отклонен в
аварийната лента на автомагистрала М5 в Унгария. Там автомобилът бил
задвижван с бутане от шофьора и спътниците му, като Д. А. направлявал
волана през предното стъкло. И автомобилът, и водачът се намирали в
очертанията на аварийната лента. При преминаване на неизвестна товарна
композиция по дясната (външна) лента за движение, изпъкналата странична
част на същата навлязла в пространството на аварийната лента и помела
тялото на Д. А., притискайки го в лявата врата, калник и огледало, вследствие
на което настъпила смъртта му от тежки несъвместими с живота травми.
Мястото на удара е на 0,70 метра вдясно от бялата линия, ограничаваща
аварийната лента от дясната лента за движение на автомагистралата.
При така изяснения механизъм възражението на жалбоподателя, че
основната причина за ПТП е поведението на Д. А. е неоснователно. ПТП е
причинено от водача на неидентифицираната товарна композиция, който
навлязъл с управляваното от него МПС в аварийната лента, заета от
повредения автомобил, който е бил с включени аварийни светлини и видим
отдалеч за водачите. Ето защо следва да се приеме, че е налице фактическия
състав на непозволеното увреждане (ГК § 6:535, ал.1 – “който извършва
дейност, съпроводена с повишена опасност, е длъжен да възстанови щетите,
причинени от него. Освобождава се от отговорност този, който удостоверява,
че щетата е причинена от неизбежна причина извън обхвата на дейността с
повишена опасност.”) За да се освободи от отговорност, причинителят трябва
да установи, че ПТП би настъпило и при най-голямо старание на шофьора. В
случая не е налице неизбежно поведение от страна на пострадалия - той се е
намирал изцяло в аварийната лента, която не е предназначена за движение.
Ответникът е направил възражение, поддържано и във въззивната
жалба, за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат,
съдът приема следното. Когато пострадалият е допринесъл за настъпването на
вредата, причинителят не трябва да възстановява щетите за частта, за която
пострадалият е допринесъл (ГК § 6:537, ал.1) Когато е налице принос на
пострадалия, при преценката за отговорността на водача се съобразява
обстоятелството, че шофирането е дейност с повишена опасност, поради
5
което водачът следва да обезщети по-голямата част от вредата, дори приносът
на пострадалия да е равен. В този контекст съдът преценява вината и тежестта
на нарушението на виновния водач, който е навлязъл с управляваната от него
композиция в аварийната лента и е причинил смъртоносни телесни повреди
на Д. А.. Последният от своя страна се е движил в тази лента, бутайки
автомобила си, в нарушение на закона, според който в аварийната лента имат
право да се движат само автомобили, служещи за проверка на автомобилното
движение или за техническа поддръжка на светлинните устройства на пътя
(чл.37, ал.5 от ОПДП). Той е бил без светлоотражателна жилетка на неосветен
участък и въпреки включените аварийни светлини на автомобила самият А.
не е бил видим отдалеч за водачите; нарушил е забраната за движение на
пешеходци на автомагистрала, включително в аварийната лента – чл.21, ал.9
и ал.12; чл.37, ал.4 от ОПДП; не е поставил сигнален триъгълник, въпреки
задължението по силата на чл.56, ал.6 от ОПДП. При съпоставка на
поведението на виновния водач и на пострадалия следва да се приеме, че
участието на двамата в причиняване на вредата е равно, но предвид по-
високата степен на опасност на шофьорската дейност, следва да се определят
30%, с които да се намали задължението за обезщетяване.
Съгласно член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II" приложимото право
към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е
правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава
е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави
настъпват непреките последици от този факт. Член 15, букви а), б) и в) от
посочения регламент определят, че обхватът на приложимото към
извъндоговорни задължения право включва: основанието и границите на
отговорността; основанията за освобождаване от отговорност, както и
ограничаването и разделянето на отговорността; наличието, вида и
определяне на размера на вредите или на търсеното обезщетение. Не е налице
хипотезата на член 16 от Регламент „Рим II", допускаща прилагането на
правните норми на държавата на съда в случаите, когато те са повелителни,
независимо от приложимото към извъндоговорното задължение право.
Доколкото понятието „особени повелителни норми" в тази разпоредба
не е определено, следва да се приеме определението в член 9, параграф 1 от
Регламент „Рим I" на особените повелителни норми като норми, чието
6
зачитане дадена държава смята, че е от решаващо значение за гарантиране на
нейните обществени интереси, такива като политическа, социална или
икономическа организация, до такава степен, че те да са приложими към
всяка ситуация, попадаща в обхвата им, независимо от приложимото към
договора право съгласно този регламент. Тъй като изискването за
последователност при прилагането на регламентите „Рим I" и „Рим II"
(решение от 21 януари 2016 г., ERGO Insurance и Gjensidige Baltic, C-359/14 и
C-475/14, EU:C:2016:40, т. 43) е стремеж към възможно най-голяма
хармонизация на тълкуването на функционално идентични понятия,
използвани в двата регламента, следва да се приеме, че понятието „особени
повелителни норми" по смисъла на член 16 от Регламент „Рим II" съответства
на определението за особени повелителни норми по смисъла на член 9 от
Регламент „Рим I”. Изключението във връзка със съществуването на „особена
повелителна норма" по смисъла на законодателството на съответната държава
членка трябва да бъде тълкувано стриктно (решение от 17 октомври 2013 г.,
Unamar, C-184/12, EU:C:2013:663, т. 49).
За да бъдат преценени като „особена повелителна норма" на
националното право и да заместят определеното в регламента приложимо
право, правилата трябва да защитават съществен интерес за държавата; да
имат такова значение в националния правен ред, че да обосновават
изключението от приложимото право, определено съгласно член 4 от този
регламент. За да се приложат правилата за обезщетяване на неимуществени
вреди според българския закон, а не на приложимия унгарски закон, трябва да
се установят особено важни причини като явно накърняване на правото на
обезщетение от непозволено увреждане в резултат от прилагането на
унгарското право. В случая унгарското право предвижда обезщетяване на
неимуществени вреди от смъртта на родственик, поради което не са
накърнени правата на ищците да получат обезщетения, затова за
определянето на конкретните размери следва да се приложи унгарското
право. Това означава, че в производството по иска срещу компенсационния
орган българският съд следва да определи обезщетения, каквито би
определил унгарският съд в производство срещу унгарския гаранционен
фонд, защото правата на ищците срещу двата органа са едни и същи.
Унгарският закон допуска роднините на починал в резултат от
7
непозволено увреждане при шофиране (като дейност с повишена опасност) да
бъдат обезщетени за неимуществените вреди, които са претърпели в резултат
от смъртта на своя близък. В унгарското право основна функция на
обезщетението за неимуществени вреди е да осигури паричното балансиране
на последствията от нарушаване правата на личността. В случая се
претендират обезщетения от съпругата, майката и двете деца на Д. А., който е
починал на 38 години. При определяне размера на справедливите
обезщетения съдът прилага унгарското право (§ 2:52, ал.3 от ГК), съгласно
което при определяне обезщетението за неимуществени вреди се съобразяват
конкретните обстоятелства като тежест на нарушението, размера на вината,
ефект от правното нарушение за пострадалия и средата му. Следва да се
съобрази и разпоредбата на съображение 33 от преамбюла на регламент
864/2007 (Рим II), че при определяне на обезщетение, присъждано на
пострадал от пътнотранспортно произшествие, ако произшествието е било в
държава членка, различна от тази по обичайното местопребиваване на
пострадалия, сезираният съд трябва да вземе предвид всички относими
обстоятелства, засягащи съответното пострадало лице, включително
претърпените загуби и разходите за последващите медицински грижи. В
конкретния случай относимите обстоятелства са възрастта на починалия,
родствената връзка и установените близки отношения с ищците, мястото,
което починалият е имал в живота им като морална и финансова опора;
ефекта от нарушението върху живота на ищците. От друга страна следва да се
прецени тежестта на нарушението на виновния водач, вида и размера на
вината му.
Починалият живеел със съпругата А. и децата У. и М. в сплотено
семейство, на което бил опора. Поддържал близки отношения и с овдовялата
си майка, живееща в съседна къща в същото село. Ищците преживели
смъртта му тежко, останали без грижата му и без доходи. Децата М. (17 г.) и
У. (14 г.) са загубили без време бащината опора; съпругата трябва да отгледа
сама двете деца; майката С. очаквала Д. да я гледа на стари години (няма
данни по делото той да е бил единственото й дете). Засегнато е правото на
ищците на щастлив личен и семеен живот. Обезщетенията се определят като
средство за възстановяване баланса на засегнатите морални права. Те нямат
за цел да поправят икономическите последици от смъртта на Д. като заместят
8
осигуряваните от него доходи за семейството. Предвид изложеното и след
приспадане на посочения по-горе процент съпричиняване, дължимото на С.
Ю. обезщетение е в размер на 60000 лева; на У. Н. и М. Н. е в размер по 91000
лева; на А. А. е в размер 70000 лева.
Съгласно чл. 516, ал. 4 от КЗ, Компенсационният орган дължи върху
платеното застрахователно обезщетение законната лихва за забава, считано от
датата, на която изтича срокът по ал. 2, до датата на плащането. Според чл.
516, ал. 2 от КЗ, срокът за произнасяне на Компенсационния орган е два
месеца, считано от датата на предявяване на претенцията пред него. Ищците
са предявили претенция пред ответника с молба № 2-6154/ 01.12.2016 г.
Следователно срокът за произнасяне е изтекъл на 01.02.2017 г. и от
02.02.2017 г. се дължи законна лихва. Неоснователно е позоваването на
чл.496, ал.3 от КЗ, тъй като разпоредбата не е приложима в производството
пред компенсационния орган.
Поради несъвпадение между изводите на въззивната инстанция с
тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която исковете по чл.515, ал.3, ал.1 от КЗ са уважени над
сумите 91000 лева за У. Н. и М. Н., над 60000 лева за С. Ю. и над 70000 лева
за А. А.; в частта, с която ответникът е осъден да заплати на “Адвокатско
дружество О. К.” възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА над 7402,72 лева, както
и държавна такса в полза на СГС над 12480 лева. С въззивното решение
исковете следва да бъдат отхвърлени за разликите над посочените суми.
При този изход на делото ищците следва да бъдат осъдени да заплатят
на НББАЗ разноски размер на 11520,06 лева (3015,66 лева допълнително за
първата инстанция и 8504,40 лева за въззивната). НББАЗ дължи на
“Адвокатско дружество О. К.” възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер
8657,04 лева.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 421 от 16.01.2020 г. по гр. д. № 9838/2018 г. на
Софийски градски съд в частта, с която Сдружение “Национално бюро на
9
българските автомобилни застрахователи” e осъдено да заплати обезщетения
за неимуществени вреди: над 70000 лева на А. А., над 91000 лева на всеки от
ищците У. Н. и М. Н. и над 60000 лева на С. Ю.; адвокатско възнаграждение
на “Адвокатско дружество О. К.” над 7402,72 лева и държавна такса над
12480 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. В. А. срещу Сдружение “Национално
бюро на българските автомобилни застрахователи”, София иск с правно
основание чл.515, ал.3, т.1 от КЗ за заплащане обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на Д. Н. А. при ПТП на 31.10.2016 г. за сумата над 70000
(седемдесет хиляди) лева.
ОТХВЪРЛЯ предявените от У. Д. Н. и М. Д. Н. срещу Сдружение
“Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, София
искове с правно основание чл.515, ал.3, т.1 от КЗ за заплащане обезщетения
за неимуществени вреди от смъртта на Д. Н. А. при ПТП на 31.10.2016 г. за
сумите над 91000 (деветдесет и една хиляди) лева за всеки от тях.
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. А. Ю. срещу Сдружение “Национално
бюро на българските автомобилни застрахователи”, София иск с правно
основание чл.515, ал.3, т.1 от КЗ за заплащане обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на Д. Н. А. при ПТП на 31.10.2016 г. за сумата над 60000
(шестдесет хиляди) лева.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите осъдителни части.
ОСЪЖДА Сдружение “Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи”, София да заплати на “Адвокатско дружество О. К.”
възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА в размер 8657,04 (осем хиляди
шестстотин петдесет и седем 0,04) лева за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА А. В. А. да заплати на Сдружение “Национално бюро на
българските автомобилни застрахователи”, София разноски пред двете
инстанции размер 1814,62 (хиляда осемстотин и четиринадесет 0,62) лева.
ОСЪЖДА У. Д. Н. и М. Д. Н. да заплатят на Сдружение “Национално
бюро на българските автомобилни застрахователи”, София разноски пред
двете инстанции в размери по 2590,02 (две хиляди петстотин и деветдесет
10
0,02) лева всеки от тях.
ОСЪЖДА С. А. Ю. да заплати на Сдружение “Национално бюро на
българските автомобилни застрахователи”, София разноски пред двете
инстанции в размер 1110,40 (хиляда сто и десет 0,40) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Член-съдия:
1._______________________
11