№ 40
гр. Варна , 07.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ в публично заседание на осми
декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Даниела С. Х.ва
Светлана К. Цанкова
Секретар:Нина И. Иванова
като разгледа докладваното от Даниела С. Х.ва Въззивно гражданско дело №
20203100502874 по описа за 2020 година
Производството е образувано възоснова на въззивна жалба с вх. Рег. № 652030
31.07.2020 г. подадена от адв. С.Л. от ВАК, с адрес за връчване на съдебни книжа и
призоваване – гр.Варна, ул. „Панагюрище“ № 6, ет.2, в качеството на процесуален
представител на И. М. Л., Д. М. Л., Н. М. П. и Н. Б. П.; К. А. В., А. К. В. и Р. П. В., Д.И.Д.
и Ю. С. Д.; Н. Х. П. и П.Х.П., последните двама, конституирани в качеството на
ответници, на основание чл. 227 от ГПК след смъртта на първоначалния ответник Х.П.Х.
реда на чл.227 от ГПК срещу решение № 2721 от 29.06.2020 г., постановено по гр.д.№
14692 по описа за 2018 г. на Районен съд - Варна, 11 -ти състав.
С обжалваното решение, първоинстанционния съд е приел за установено, по
отношение на ищците – Й. О. Н., Н. О. Н. Н. Н. Р. с ЕГН **********, М. И. Н. и М. И. Р.,
че ответниците /сега въззивни жалбоподатели/ - И. М. Л., Д.М.Л., Н. М. П. и Н. Б. П.; К. А.
В., А. К. В. и Р. П. В., Д.И.Д. и Ю. С. Д.; Н. Х. П. и П.Х.П., не са собственци на недвижим
имот – с идентификатор № 54145.508.613 с площ от 2586 кв.м., по КК и КР, одобрени със
Заповед № 300-5-74/15.09.2003г. на ИД на АК, изменена със заповед № КД-14-03-
864/30.03.2012г. на Н-к СГКК - гр. Варна, находящ се в село Осеново, в.з. Кранево, местност
„Канайол“, общ. Аксаково, обл. Варна, с трайно предназначение на територията -
земеделска, начин на трайно ползване: изоставена орна земя, при съседи имоти с
идентификатори 54145.508.556; 54145.508.612; 54145.508.605; 54145.508.550; 54145.508.614;
54145.508.555, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК и е отменил Нотариален акт № 2 , том
ІІІ , рег.№ 2418 дело № 236/16.08.2017г. на нотариус Диана Бейлерян , с район на действие
района на Районен съд гр.Варна, с рег.№ 012 в Регистъра на Нотариалната камара, вписан в
АВ-СВ-гр.Варна с рег.№ 22023/17.08.2017г. с акт № 91, дело № 11202, за собственост върху
недвижим имот , придобит по давност , на основание чл. 537 ал.2 от ГПК.
Със същото решение, първоинстнационният съд е осъдил всички ответници общо да
заплатят общо на ищците, разноски в производството в размер на 2 664 лева.
1
С въззивната жалба, с която настоящият съд е сезиран се иска констатиране на
недопустимост на исковото производство поради липсата на положителна процесуална
предпоставка – правен интерес и съответно обезсилване на постановеното решение, а в
условията на евентуалност неговата отмяна поради това, че е постановено при неправилно
приложение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила, и
необоснованост, и постановяване на друго по същество на спора, с което предявения
отрицателен установителен иск за собственост да бъде отхвърлен като неоснователен.
В обстоятелствената част на жалбата се излага, че в решението липсва анализ на
събраните по делото доказателства в съответствие с направените възражения и правни
доводи изложени от защитата на ответниците, а там където са включени като цитати от
съдебните протоколи, са извадени от контекста и се различават от съдържанието. Твърди се,
че част от доказателствата са напълно игнорирани. Следва подробно изброяване на
събраните по делото доказателства, за които се твърди, че не са обсъдени от
първоинстанционния съд. Въззивната жалба съдържа и тяхната правна преценка, която е от
значение за допустимостта на производството, във връзка с възражението на ответниците за
липсата на правен интерес, обосновано с пороците на реституционото решение. По
същество на спора, т.е. в частта, от производството пред първоинстанционния съд, в която
тежестта на доказване е за ответниците, въззивните жалбоподатели обосновават твърдения
за съществени процесуални нарушения на съдобпоизводствените правила, изразяващи се в
липсата на задълбочен анализ на заключенията на СТЕ, показанията на свидетелите,
допускане на свидетел след настъпила преклузия и основаване на решението върху тези
недопустими свидетелски показания. Твърди се, че са игнорирани факти от значение за
преценката - какво е предназначението на имота, от кой момент се полза, с какви намерения
и както и всички факти изложени от защитата на ответниците в писмените отговори. Твърди
се, че в обжалваното решение не са намерили отражение релеванти факти като наличието на
електричество, момента от който имотът е електрефициран, наличето на вода и начина на
доставянето и др. Не са изложени факти за началния момент на осъществяване на
владението, въпреки, че са събрани доказателства за този факт. Във въззивната жалба са
обосновани възражения срещу законосъобразността на обжалваното решение, възоснова на
нарушение на материалния закон, като се излага, че съдът не е обсъдил нито фактите на
владението, нито фактите на намерението за своене, за които факти ответниците са
ангажирали доказателства. Излага се още, че съдът не е обсъдил нито един факт за
прекъсване на давността – признание, предявавне на иск или принудително изпълнение, но е
приел , че фактите на смущението /нот. Покани, заповед на кмета, постановена на основание
чл. 34, ал.1 от ЗСПЗЗ и др./ са прекъснали давността. С въззивната жалба е новирано
искането, въззивният съд, да осъществи косвен съдебен контрол по реда на чл. 17 от ГПК и
ако констатира, че решение № 2ЗК-1 от 26.09.2005 г. е нищожно, да приеме, че ищците
нямат правен интерес от предявения иск, да обезсили съдебното решение на
първоинстанционния съд и прекрати производството. В случай, че изходът от косвения
съдебен контрол, не потвърди възражението за нищожност, съдът да се произнесе с решение
по същество на спора и да отхвърли предявения иск.
Въззиваемите Й. О. Н., Н. О. Н. Н. Н. Р., М. И. Н. и М. И. Р., представлявани от адв.
П.Г. от ДАК с адрес за връчване на съдебни книжа и призоваване, гр.Балчик, ул. „Черно
море“ № 26, ет.2 , в писмен отговор вх. Рег. № 29.09.2020 г. , оспорват въззивната жалба
като неоснователна. Излагат подробни съображения към положителна преценката за
валидност и допусттимост на първоинстанционното решение, с подробни съображения за
действителността на писменото доказателство, с което обосновават правен интерес –
реституционно решение за същия имот, за който ответниците са се легитимирали като
собственици с констативен нот. Акт за собственост. Относно правилността на решението, са
изложени съображения, че правилно първоинстанциионния съд е обсъдил конкуренцията в
правата на собственост, като правилно е дал превес на титула за собственост на ищците.
Излага се становището, че косвения съдебен контрол по реда на чл. 17 от ГПК е недопустим,
тъй като заявеното от отвенците придобивно основание не произтича от земеделска
2
реституция. Счита, че първинстанциония съд не е имал право да извършва косвен съдебен
контрол, каквото право няма и въззивния съд. Процесуалният представител, излага и мотиви
основани на преценката на съдебното решение, защо ответниците не са придобили
собствеността по давност. В отговора на въззивната жалба е направен анализ на правни
норми, относими към преценката за наличието или липсата на предпоставките за
придобиване по давност на недвижими имоти от вида на процесния и е направен извод, че
дори и фактическата власт да е осъществявана в качеството на недобросъвестни владелци в
изискуемия от закона 10 годишен срок, то поради наличието на забранителни материално
правни норми свързани с вида на имота, това владение не може да се трансформира в
придобивно основание. Отправено е искане за потвърждаване на първоинстанционното
решение.
На основание чл. 267, ал. 1 от ГПК при извършената служебна проверка съдът
констатира, че въззивната жалба е допустима - депозирана е от активно легитимирани
страни, които са обосновани правен интерес от обжалването. Подадена е в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК и отговоря на изискванията за редовност по чл. 260 и чл. 261 от ГПК.
По редовността на въззивната жалба, съдът констатира в нейният текст обосновано
искане, за връщане на определената държавна такса за въззивно обжалване за разликата над
25 лева до внесените по указание на първоинстанционния съд 275 лева, което по
съществото си представвява възражение по редовността на въззивната жалба. При
преценката, която въззивният съд прави за редовност на въззивната жалба, преди да
постанови съдебен акт по същество, констатира, че предявеният иск е за защита на вещни
права и неговата цена се определя, по реда на чл. 69, ал.1 т.2 от ГПК, в случая от данъчната
оценка, посочена от ищците в допълнителна молба вх. № 72812/06.11.2018 г. в размер на
135.80 лева / Удостоверение № ********** от 01.11.2018 г. изд. От Община Аксаково/. За
предявените с една молба искове, в защита на един интерес се събира една държавна такса
върху защитавания интерес, независимо от броя на ответниците. Дължимата държавна
такса общо от всички ищци в първинстанционното производство е 50 лева, а за въввизввото
обжалване половината, т.е. 25 лева.
В срока по чл. 70, ал.1 от ГПК, с отговорите на искова молба, ответниците са
повдигнали въпроса за цената на иска, като са оспорили размера от 135.80 лева и са
представили друго удостоверение с по-висока стойност на данъчна оценка. Липсва
произнасяне на първоинстанциония съд. Поради настъпила преклузия по въпроса за цената
на иска, следва да се приеме, че тя е останала в размера посочен от ищците – 135.80 лева.
Дължимата държавна такса по искове за собственост е пропорционална и се определя върху
една четвърт от цената на иска. В случая, е 4% от ¼ от цената на иска е 33.75 лева, но
минималната дължимата е 50 лева. За въззивно обжалване, дължимата държавна такса е
половината, т.е. 25 лева. Първоинстанционния съд, неправилно е събрал държавна такса в
размер на 275 лева, като разликата над дължимата от 25 лева следва да бъде върната.
По въпроса за вече присъдените разноски и тяхното определяне в
първоинстанциовнтото производстно, съдът се произняса по същество с въззивното
решение.
Служебната преценка за валидност на съдебното решение е положителна.
Относно допустимостта на съдебното решение, която е оспорена от въззивните
жалбоподатели /ответници в първоинстанционното производство/ съдът, приема следното:
Предявен е отрицателен установителен иск за собственост. Видът на този иск,
определя специалните изисквания за правен интерес на ищците, когато оспорват чужди
права на собственост. За наличието на тази процесуална предпоставка, съдът следи
служебно в течение на цялото производство, като тя трябва да е налична и при
3
постановяване на съдебното решение по същество на спора. ТР № 8 от 27.11.2013 г. на ВСК
, отговоря на въпроса, кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен
установителен иск за собственост, какъвто е настоящия. Положителен отговор е даден чрез
очертаване на три хипотези, 1.когато ищецът притежава самостоятелно право, което се
оспорва от ответника, 2.когато ищецът се позовава на фактическо състояние или 3.има
възможност да придобие права, ако отрече правата на собственика.
В настоящия случай, изхождайки от твърденията в исковата молба, ищците са заявили
самостоятелно право на собственост върху имот, което право са придобили чрез земеделска
реституция с посоченото от тях Решение № 2ЗК-1 от 26.09.2005 г. издадено от ОС
„Земеделие и Гори“ с. Аксаково, което са вписали в СВ при АВ на 10.02.2016 г. , а на
16.02.2016 г. са вписали констативен нот. Акт за собственост на същото основание.
Следователно, твърденията на ищците за наличие на правен интерес от предявен
отрицателен установителен иск се обосновава със заявено от тях притежавано
самостоятелно право на собственост /първата хипотеза посочена в ТР№ 8 от 27.11.2013
г.на ВКС /. Ищците са твърдели, че тяхното самостоятелно право на собственост, се оспорва
от ответниците с титул за собственост – Нотариалната камара, вписан в АВ-СВ-гр.Варна с
рег.№ 22023/17.08.2017г. с акт № 91, дело № 11202, , който установява, констатирана в тяхна
полза /на ищците/ придобивна давност.
Първоинстанционният съд е установил правен интерес от предявения иск.
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, в тежест на
ищците е да докажат фактите, от които произтича правният им интерес. Те са изпълнили
това задължение с представяне на реституционното Решение № 2ЗК-1 от 26.09.2005 г.
издадено от ОС „Земеделие и Гори“ с. Аксаково и конставния нот. Акт № 70/16.02.2006 г.
Когато обаче, ответниците са оспорили тези права и доказателствата които ги обективират,
тежестта а доказване отново е за ищците – те трябва да докажат – действителността на
административния акт, както и правата, които този акт обективира – ако са оспорени. Видно
от възраженията на ответниците, те се отнасят само до действителността на
административния акт. По предявен отрицателен установиителен иск, ответниците носят
тежестта на доказване относно заявеното от тях придобивно основание , а то е изтекла
придобивна давност. Затова, ако ищците не установят оспорената действителност на правата
си в течение на процеса, производството е недопустимо и следва да се прекрати. Ако
въпреки това, съдът постанови съдебно решение, с което се произнася по оспорените права
на остветниците, това решение ще е недопустимо, паради липсата на положителна
процесуална предпоставка – правен интерес за ответниците.
Разпределението на доказателствената тежест, дадена по-горе, не дерогира правилата
на доказването, в разпоредбата на чл. 154 от ГПК, но правният интерес, в случая –
придобвиното основание на правото на собственост за ищците се доказва от тях. Само
фактите, на които се основават възраженията срещу придобивното основание се доказват от
ответниците. Затова всеки ищец, който оспорва право на собственост на ответник, трябва да
има готовността да установи своите права, чрез пълно и главно доказване и след като това
доказване, има значение само до наличието или липсата на правен интерес, то ще се отнася
само до допустимостта на иска. Позитивното съдебно решение по предявен отрицателен
установителен иск за собственост, формира СПН само по отношение правото на
собственост на ответниците. Така решаващия съд, в течение на целия процес, вкл. и след
като приключи съдебното дирене, може да формира становище за недопустимост
/неустановени от ищеца права на собственост/ и да прекрати производството.
Въпросът за преценка за допустимостта на първоинстанционното решние, която е
служебна и зависи от установяване на правния интерес на ищците предшества, преценката
за правата на собственост на ответниците, затова следва да бъде разгледа отделно и
преди произнасяне по правилността на обжалвания съдебен акт.
4
Ищците, в исковата молба са заявили, че са собственици на процесния имот,
представляващ към датата на предявяване на иска – имот с идентификатор № 54145.508.613
с площ 2586 кв.м., по КК и КР, одобрени със Заповед № 300-5-74/15.09.2003г. на ИД на АК,
изменена със заповед № КД-14-03-864/30.03.2012г. на Н-к СГКК - гр. Варна, находящ се в
село Осеново, в.з. Кранево, местност Канайол, общ. Аксаково, обл. Варна, с трайно
предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване: изоставена орна
земя, при съседи имоти с идентификатори 54145.508.556; 54145.508.612; 54145.508.605;
54145.508.550; 54145.508.614; 54145.508.555. Заявеното от тях придобивно основание е
реституция по ЗЗПЗЗ и наследство, констатирана от Нотариус, чрез вписан на 16.02.2006 г. в
АВ – СВ- Варна, Констативен нот. Акт № 70 от 2006 г. При съставянето на този акт е
представено Решение № 2ЗК-1 от 26.09.2005 г. на ОСЗГ Аксаково, прокол за въвод във
владение № 643 на ОСЗГ Аксаково и скица № Ф00238 от 20.01.2006 г. и удостоверения за
наследници.
Възраженията срещу така заявеното придобивно основание, направени от
ответниците с отговорите на исковата молба, са възражения по допустимост на предявения
иск и се свеждат до неговата валидност, чрез възражения за нищожност. Твърди се наличие
на предходно постановено Решение № 14 597 от 16.06.2005 г. , като се излага, че с него
ОСЗК се е произнесла по заявената реституция на ищците, вкл. и за процесния имот.
Твърди се, че второто решение, с което ищците обосновават твърдение за придобивно
основание е нищожно, защото с него по недопустим начин се пререшават правата на
ищците, които преди това са отречени от същия адм. орган. Оспорена е автентичността на
подписите, на Началник ОСЗК и член на ОСЗГ и компетентността на издателя на
решението. Тази нищожност може да бъде констатирана от гражданския съд, само по реда
на чл. 17 от ГПК във връзка с компетентността по обуславящи въпроси. Такъв обуславящ
въпрос за правилността на обжалваното решение, е въпросът за допустимост, която зависи
от валидността на административния акт, независимо от това, дали той подлежи на
самостоятелен съдебен контрол. Забраната за косвен съдебен контрол, се отнася само за
страните, които са участвали в административното производство. Ответниците не са били
страни в производството, затова те имат право да искат от съда да се произнесе по
възражение за действителността на административния акт, с който ищците обосноват
правен интерес с твърдението, че са собственици.
По направеното от ответниците възражение по реда на чл.17 от ГПК,
първоинстанционният съд е приел, че само за двама от ответниците съществува право за
искат косвен съдебен контрол, като поставя това право в зависимост от доказването на
факта, че са упражнили право на изкупуване, посочвайки TP № 9 от 07.11.2012 г. по тълк. д.
№ 9/2012 г., ОСГК на ВКС. Недопустимостта на косвения съдебен контрол, която има
предвид задължителното тълкуване дадено с горепосоченото съдебно решение е неосносимо
към настоящия спор, защото никой от ответниците, не е твърдял да е ползвател на терен
предоставен му по реда на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Ответниците не са обосновавали възражения
за материална незаконосъобразност, макар и да са я декларативно включили в изложенията
на писмените отговори. В случая ищците се позовават на придобивното основание –
земеделска реституция, а ответниците са напълно чужди на реституционното производство,
затова искането им, отправено към съда да е било да се произнесе по валидността на
административния акт е допустимо, защото пред съда не са били поставени за
преразглеждане материалните правопораждащите факти за реституция по ЗСПЗЗ, а въпроси
свързани с нищожността на административния акт, който обективира тези права.
Допустимостта на иска е предварителен въпрос, по който съдът се произнася, преди да
пристъпи към решаването по посъщество на пранния спор. Поради специфичния характер
на процесуалната предпоставка правен интерес при предявените отрицателни установителни
искове, решенията по същество съдържат мотиви към тази предпоставка. Разрешението
дадено от първоинстанционния съд в обжалваното решение, е за наличието на правен
интерес, поради недопустимост на възраженията за нищожност на придобивното основание.
5
Настоящият съд споделя изводът за допустимост на производството, макар и по
различни от изложените от първоинстанционния съд мотиви. От служебната проверка за
допустимост на обжалваното съдебно решение, съдът констатира, че няма основание за
неговото обезсилване. Въззивната жалба е основателна в частта, в която се иска отмяна на
обжалвания съдебен акт поради неговата неправилност, нарушения на процесуалните
правила и необоснованост.
За да достигне до този резултат, настоящият въззивен съд съобрази следното:
С искова молба, предявена на 01.10.2018 г. ищците Й. О. Н., Н. О. Н. Н. Н. Р., М. И.
Н. и М. И. Р., са поискали от съда да постанови решение, с което да отрече правото на
собственост върху имот с идентификатор 54145.508.613 с площ 2586 кв.м., по КК и КР,
одобрени със Заповед № 300-5-74/15.09.2003г. на ИД на АК, изменена със заповед № КД-14-
03-864/30.03.2012г. на Н-к СГКК - гр. Варна, находящ се в село Осеново, в.з. Кранево,
местност Канайол, общ. Аксаково, обл. Варна, с трайно предназначение на територията -
земеделска, начин на трайно ползване: изоставена орна земя, при съседи имоти с
идентификатори 54145.508.556; 54145.508.612; 54145.508.605; 54145.508.550; 54145.508.614;
54145.508.555, на ответниците И. М. Л., Д. М. Л., Н. М. П. и Н. Б. П.; К. А. В., А. К. В. и Р.
П. В., Д.И.Д. и Ю. С. Д.; Н. Х. П. и П.Х.П. /последните двама конституирани като страни
след смъртта на първоначален ответник, като негови наследници по закон/.
Ответниците, с отделни писмени отговори, но представлявани от общ пр.
представител са оспорили иска като недопустим, поради липсата на правен интерес чрез
оспорване на валидността на административния акт, с който ищците обосновават
правен интерес от иска, а по същество с възражение твърдят, че са собственици на
процесния имот. Сочат като придобивно основание – изтекла в тяхна полза придобивна
давност, но не я обвързват с констатирана такава в Нотариален акт за собственост върху
недвижим имот , придобит по давност № 2 , том ІІІ , рег.№ 2418 дело № 236/16.08.2017г. на
нотариус Диана Бейлерян , с район на действие района на Районен съд гр.Варна, с рег.№ 012
в Регистъра на Нотариалната камара, вписан в АВ-СВ-гр.Варна с рег.№ 22023/17.08.2017г.
с акт № 91, дело № 11202.
Срещу това придобивно основание, ишците са възразили още с исковата молба.
Оспорили са констатациите на предварително известният им констативен нот. Акт и са
твърдели, че след като ответниците са недобросъвестни владелци, за тях не е изтекъл 10
годишен давностен срок. Изложили са фактически твърдения, че в срок от десет години
назад от съставянето на акта, са смущавали и прекъсвали владението, че имотът е бил иззет
от по административен ред от ответниците, че част от тях са били страни в административни
производства които произтичат от реституционните права на ищците, т.е. са знаели за тях.
При оспорване на права на собственост заявени с констативен нот. Акт, доказателствената
тежест се разпределя според разрешеието дадено в ТР № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС. По
отрицателен установителен иск, тежестта на доказване е за ответниците, които се
летинимират като собственици с констативен нот. Акт, който удостоверява придобивно
основание давност. Съгласно чл. 537, ал. 2, пр. 3 ГПК нотариалният акт се отменя когато
бъде уважена претенцията или възражението на трето лице срещу титуляра на акта, т.е.
когато по исков път бъде доказана неверността на извършеното удостоверяване на правото
на собственост.
Пред първоинстанциониня съд са били поставени за разрешение следните въпроси.
Първият – доказали ли са ищците правен интерес от предявяване на установителен иск за
собственост, с представен от тях констативен нот. Акт издаден възоснова на доказателства
за реституция на земеделска земя; вторият – основателни ли са възраженията за
нищожността на администравиния акт, с който ищците установяват право на собственост
върху процесния имот, третият въпрос е, налице ли е идентичност между имота обект на
решението на ОСЗГ Аксаково, имота описан в констативния нот. Акт на ответниците и
6
имота за който с възражени, ответниците твърдят, че са придобили възоснова на изтекла в
тяхна полза придобивна давност, на основание чл. 79, ал.1 от ЗС, четвъртият въпрос е, вярно
ли е удостоверяваното извършено от нотариуса за изтекла в полза на ответниците
придобивна давност и петият въпрос е осъществявали ли са ответниците фактическа власт
върху имота в продължение на 10 години /няма твърдение да са добросъвестни владелци/ и
извършено ли е действие, което да прекъсне придобивната давност.
От събраните по делото доказателства, се установяват следните релевантни факти:
С решение № 2ЗК- 1 от 26.09.2005 г. на ОС ЗГ, с. Аксаково е възстановено право на
собственост на наследниците на Н.Д.Д. в съществуващи, възстановими стари реални
граници върху изоставена нива от 2.586 дка, седма категория , местност „Канайол“,
представляваща имот № 058084 . В решението обектът на възстановената собственост е
идентифициран освен по площ, и с граници, както следва - имоти № 058048 и 508085 –
земи по чл. 19 от ЗСПЗЗ, № 508062 изоставена нива на наследниците на С.Р.С., № 508031
изоставена нива на И.К.М. и № 508033 изоставена нива на наследниците на Г.Р.Г..
В тескста на решението е вписано, че заверената скица на имота 508084 е неразделна
част от решението.
С исковата молба е представена скица № Ф01960 от 16.08.2007 г. , която е заверена с
печат на ОСЗГ и подписана от Началник на ОСЗГ Аксаково В.Н.. От съдържанието на тази
скица, се установява, че имот № 055084 е образуван от имот 058032.
Идентификационните данни на представените с исковата молба документи, сравнени с
тези, които са изброени като представени при съставяне на констативен нот. Акт № 70/2006
г. водят до извода, че скицата представена пред нотариуса е различна от тази, която е
представена с исковата молба. В нот. Акт, който констатира земеделската реституция, е
вписана скица № Ф00238 от 20.01.2006 г., която не се намира в събраните по делото
доказателства. От служебно изискания препис, предоставен от ОСЗГ – Аксаково, се
установява, че скицата, представляваща неразделна част от решението е №
Ф02918/26.09.2005 г. /л.395 от гр.д. № 146921/18 г./, т.е. не е тази, която е представена
пред нотариуса.
От заключението на Съдебно почерковата експертиза, което съдът кредитира като
обективно и компетентно дадено, се установява, че подписите положени за „Изп. Длъж.
Началник“ и за „член“ в решение № 24 К-1 от 26.09.2005 г. на ОСЗГ Аксаково, са изпълнени
от лицата, които актът сочи за автори, а именно В.Д.П. и М.П.Й.. Видно от Заповед № РД
09218 от 16.10.2006 г. на Директора на ОД“ЗГ“ – Варна, с която е поправена Заповед № РД
78 от 28.06.2005 от 16.10.2006 г. първата е началник , а втората е зам. Началник на АОСЗГ
Аксаково и те са са овластени да подписват решенията издадени от този местен орган.
Поправената заповед е определила В.П. за зам. Началник, а М.Й. да главен специалист.
Видно от Заповед № РД-09-96 на Директора на ОД“ЗГ“Варна, считано от 01.08.2005 г.
положилата подписът си върху решението В.Д.Н. е натоварен със задълженията на
„началник“ ОСЗГ, до назначаване на титуляр.
Видно от заявление № 42 от 30.10.1991 г. О.Н.Д. син и към 1991 г. наследник на
Н.Д.П.Д. е подал заявление за възстановяване на 6 дка в местността „Канайол“. В това
заявление са вписани всички имоти, включени в Деклабацията на Н.Д.П. – общо 46 дка, от
които само 6 дка в процесната местност „Канайол“, а останалите 40 в други местности.
Със заявление № 43 а от 25.02.1992 г. М.Н.Г. дъщеря и към 1992 г., също наследник
на Н.Д.П. е заявила до ОСЗГ в с. Кранево, за възстановяване още два имота, всеки от 5 дка.
Единият в местност „Фара“ и втория в местност „Кунара“.
7
С протокол № 23-4 от 29.03.1993 г. ОСЗГ гр. Балчик е разгледала преписка № К43 от
30.10.1991 г. и е признала, и определила за възстановяване 20 дка в местност Сакартепе.
С протокол № 23-4 от 29.04.1993 г. ПК гр.Балчик е признал и определил за
възстановяване с план за земеразделяне общо 40 дка, 20 в мествостта „Сакар тепе“, 10 дка в
местността „Чалтика“ и 10 в местността „Край Шосето“, при уславията на чл. 15, ал.2 и чл.
17, ал.2 от ЗСПЗЗ.
На 24.11.1997 г. със заявление до ОСЗГ – гр.Балчик, М.Н.Г. е поискала произнясане по
Заявление № К-43 от 30.10.1991 г. , като е твърдяла, че с това заявление е поискала да и
бъде възстановена собствеността върху нива с площ от 6 дка в местността „Кънайол“ /сега
„Канайол“/. В заявлението от 24.11.1997 г. тя излага, че с протоколно решение № 23-4 от
29.04.1993 г. й е отказано възстановяване на този имот, защото се е намирал във
вилната зона.
Видно от Протокол № 23-41 от 24.04.2001 г. ОСЗГ – гр.Балчик е отказала да признае
право на възстановяване на собствеността с план за земеразделяне на нива от 6 дка в
местността „Кънъйол“, с мотив, че не е местно компетентна да се произнесе. В решението се
посочва, че компетентана е ОСЗГ с. Аксаково.
На 06.06.2003 г. е входирана жалба от наследниците на Н.Д.Д. в която излагат, че са им
признати за възстановяване само 700 кв. м от целия имот, който представлява парцел
20048 и е отправено искане да се признае остатъкът.
С Решение № 14597 от 16.06.2005 г. ОСЗГ- с. Аксаково е признала право на
собственост върху ливада от 6 дка в местността „Кънъйол“ , представвяваща имот № 20048,
възстановила е правото на собственост върху 2.568 дка ,с уточнението, че е горната част на
имот 20048 в стари реални граници, а за остатъкът от 3.414 дка , представляваща другата
част от имот 20048 е отказано възстановяване в стари реални граници с мотив, че в тази част
имота попада във вилната зона.
От заключението СТЕ, представено от в.лице инж. Р.П. се установява, че:
Партидата на имот 058032 е била закрита, след като от него са образувани два отделни
имота – имот с прощ от 2.586 дак на наследниците на Н.Д.Д., на който е даден
идентификатор 058084 и 0.626 дк записан на А.Р.Д., за които имот е даден идентификатор
058085.
Имот 20048 е възстановен с решение № 14597 от 16.06.2005 г. попада в землището на
с.Осеново, в регулационните граници на вилната зона „Канлъ йол“, одобнена със заповед №
1749 от 21.04.1964 г. и заповед № 1055 от 18.03.1994 г. В границите на възстановената
собственост попадат части или цели имоти на ползватели.
Имот с идентификатор 54145.508.613 с площ 2586 кв.м. по КК и КР , одобрени със
заповед № 300-5-74 от 15.09.2003 г. на ИД на АП, последно изменена със Заповед № 14-03-
864 от 30.03.2012 г. на началник СКГК, се намира в местността „Канайол“, землището на с.
Осеново, вилна зона с. Кранево. Според заключението, поддържано от вещото лице в
съдебно заседание, този имот е с актуален идентификатор 541145.508.613 е идентичен с
имот 058084, и е частично идентичен с имот 20047, а не с имот 20048.
От комбинираната скица, представена като част от СТЕ се установява, че стари имоти
20048 и 20047 нямат обща граница и помежду им има множество имоти. Имот 20047
представлява терен за „Рибарско селище“ определен за това предназначение с Решение на
ИК на ОНС от 1981 г., а в регистъра на бившите собственици на земи е записан като имот с
площ от 3.217 кв.м. Понастоящем се ползва по предназначение от ответниците, а имот
8
200048 е с площ от 2 585 кв.м попада в регулационните граници на вилна зона „Канъоъл“,
обявена в ДВ 30/01.04.2004 г. и Дв.бр. 48/23.05.2003 г.
От СТЕ, представена от в.л. инж. В.А., се потвърждава констатацията на инж. Р.П., за
идентичност между имот 54145.508.613 с площ от 2568 кв.м. и имот 058084 , т.е. налице е
идентичност между имота реституиран на ищците и имота, описан в нот. акт оспорен от
ищците, и имота за който ответниците в писмените отговори са посочили, че са придобили
поради изтекла придобивна давност, на основание чл. 79, ал.1 от ЗС.
Процесният имот е ограден с два или три реда поцинкована тел, на места бодлива.
Липсва ограда за ширина от 4.50 метра, която води към път, който е част от имота, но
осигурава достъп до всяка от постройките. Последните са защриховани с червен цвят върху
представената от инж. А. комбинирана скица. В скицата са отразени постройки ,
едноетажни, с полумасивни конструкции, общо 13 на брой, като една от тях № 1 с
предназначение за общо ползване, а останалите са разпределени между ответниците, а две от
тях са изоставени и необитаеми.
Местностите „Канайол“, „Кълъйол“ и „Кьор Лиман“ са идентични.
От горното изложение на фактите следва, неоснователност на възражението на
ответниците, че Решение № 2ЗК- 1 от 26.09.2005 г. на ОС ЗГ е нищожно. По реда на
допустимия косвен съдебен контрол върху административния акт се установява, че същия е
издаден от компетентен орган и не се пререшава предходен отказ за реституция на
процесния имот. С Решение № 14597 от 16.06.2005 г. ОСЗГ- с. Аксаково е възстановена
собствеността върху друг имот, макар и със същото число за площ. Установи се , че актът е
издаден от компетентен орган.
Чрез пълно и главно доказване, ищците са установили в първинстарнионното
производство твърдяното от тях самостоятелно основание на право на собственост и
неговата действителност, което прави предявеният от тях иск допустим. Във въззивното
производство няма промяна относно тези факти, поради което, отговорите на първите три
въпроса, свързани с правния интерес / наличието на земеделка реституция с посоченото
Решение № 23К-I от 16.06.2005 г. ОСЗГ- с. Аксаково, неговата действителност,
идентичност на имотите, които са обект на нотариалното удостоверяване в констативните
нот. Актове на спорещите/ са положителни. Горната преценка, определя допустимостта на
иска и допустимостта на постановено съдебно решение. Липсват основанията за неговото
обезсилване.
Релевираните от въззивницете пороци на съдебния акт се свеждат до преценката
правилно ли е приложен материалния закон спрямо заявеното от тях право на
собственост.
Фактите относими към правилността на обжалвания съдебен акт са следните:
В първинстанционнито производство защитата на ответниците, се е заключавала в
предявяване на свои права чрез възражение – право на собственост върху процесния имот
с актуален идентификатор 541145.508.613, основана на придобивна давност. Съобразно
разпоредлението на доказателствената тежест, при предявен отрицателен установителен иск,
тежестта на доказване за съществуването на правото е за ответника.
Във всички писмените отговори на ответниците, се твърди наличието на
материално правните предпоставки за придобиване на имота по давност –
упражнявана фактическа власт осъществявана постоянно, непрекъснато, несъмнено,
явно и спокойно. Защитата е посочила, че твърденията на ицците за извършени действия
свързани с имота, не представляват такива, които да прекъсват давността.
9
Защитата на ищците, предполагайки какво придобивно основание ще бъде заявено
от ответниците, е обосновала възраженията си срещу него още с исковата молба, но е
ограничила възражението само срещу правата установени с констативен нот. Акт № 2, том
3, рег. № 2418, дело № 236 от 2017 г. Макар и да не е спазен процесуалния ред за
възражения, съдът приема, че преждевременните възражения са допустими за разглеждане.
Ищците са възразили, че към датата на констатиране на оспореното придобивно основание,
констатирано с акта от 2017 г. не е изтекъл 10 годишен срок. Във възраженията са
включени и твърдения за осъществени факти, с които владението е било смущавано, а
давността е прекъсвана – отправяне на нотариални покани за премахване на постройки в
имота, проведено административно производство пред съд, завършило с влязло в законна
сила на 14.04.2010 г. Решение № 926 от 30.05.2009 г. по адм.д. № 474/2007 г. АС-Варна и
издадената в изпълнение на това решение Заповед № 685 от 12.07.2010 г. за изземване от
отвениците на имот с идентификатор 058084, извършено трасиране на имота на 26.07.2020
г. , заявление от ищците до АГКК, с което са се протИ.поставили на заявление от И. М. Л. за
издаване на скица за процесния имот. Правните доводи основани на тези твърдения са, че
придобивната давност не е осъществила своя фактически състав, защото ищците с
горепосочените действия са се протИ.поставили на владението, прекъснали са го с действия
по чл. 34 от ЗСПЗЗ и не е изтекъл 10 годишния давностен срок, считано до датата на
удостоверяващата констатация на нотариуса, съставил нот. Акт № 2 от 16.08.2017 г.
Срещу тези възражения, защитата на ответниците, оспорва земеделския характер на
имот идентификатор 541145.508.613, който факт има значение за приложимия материален
закон; оспорва Заповед № 685/12.07.2010 г. на зам. Кмета на Община Аксаково и
обстоятелството, че тази заповед е влязла в сила и е изпълнена; оспорва твърдението, че е
извършено трасиране на имота и счита, че с тези действия не се прекъсва давността.
За установяване на соченото от ответниците придобивно основание, са събрани
гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите С.Т.В. и М.П.Я., чиито показания съдът
кредитира като основани на непосредствени впечатления. Свидетелят В., познава всички
ответници, посочва ги като част от рибарско селище и има наблюдения върху имота и върху
поведението им от 1994 г. Уточнява, че не всички познава от този момент. Сочи, че
първоначално там е заварил А.В. /ответник/, Х.П. /ответник, починал в хода на процеса –
30.03.2019 г. /, а „малко по- късно“ е дошъл и Н.П. /ответник/, а за Д.Д. /ответник/, посочва
годината 1998 г. Свидетелства за това, че ответникът И.Л. е закупил барака от Ф.Т., а той от
П.К.. Изрично свидетелят отговоря, че всички упомената с имена лица лично познава и е
чувал, че имат документи да са в този имот. Свидетелства, че имота е ограден /относно вида
на оградата, данните съответстват на тези представени по-късно със заключението на в.л.
инж. А./. Свидетелства, че постройките служат и за живеене и посочва, че целогодишно
живеят ответниците И.Л. и А.В.. Имотът е електрифициран и водоснабден, а всеки по
отделно има и санитарен възел. Изброява, кой от ответиците коя постройка владее.
Посочените имена са – Х.П., И.Л., Д.Д., К.В., А.К. и Н.П.. Виждал е имота да се посещава от
семействата на изброените, но не му е известно имота да е ползван от други лица. Относно
ограждането на имота посочва, че в този вид, в който се намира в момента, оградата е
съществувала още през 1994 г. Относно електрификацията посочва, че е съществувала от
същата година, но преди три години е променен източника. Свидетелства, че имотът е бил
водоснабден още при първите впечатления добити за имота от 1994 г. Не е виждал
представители на местна власт, които да са посещавали имота, не е знае за неговото
трасиране, не е възприемал указателни табели. Свободната площ от имота се е ползвала от
изброените лица и е била облагородена, като те са си разпределили ползването и всеки от
тях е извършвал действия според желанията си – засаждане на зеленчуци, кошери, тенти,
плодни дървета, лози.
От показанията на свидетелката М.П.Я., съпруга на починалия П.К.П. /рибар
споменат от предходния свидетел като предходен собственик на бараката на ответника И.Л./
се установява, че познава имота и хората, които го ползват от 1988 г. През тази година е
10
заварила в имота – Х. /не знае фамилията/, Н. – А. и К.. После са дошли И., К. М..
Свидетелства, че бараката която са ползвали със съпруга си е била продадена на Ф., а Ф. е
продал същата на И.. Свидетелства, че е имала разрешение за строеж на бараката издадено
през 1976 г. Определя цялата площ на имота от около 2 дка и „нещо“ , в който имот има
път, обслужващ всички бараки. Знае, че А., К., И. и Н. са собственици, защото са
притежавали имота повече от 10 години, но не знае дали са документирали собствеността
поотделно. Очевидец е, че всеки от тях облагородява заградената си част. Свидетелства за
наличието на ток и вода в имота. Посочва като постоянно живеещи в имотите – Н. , И. и
Тони.
Видно от писмен договор сключен на 12.06.1996 г. П.К. П. е продал на Ф.Т. Й. –
временна стопанска постройка за сезонно ползване, находяща се в с.Кранево – вилна зона,
рибарско селище, посторена върху 12 кв.м. със строително разрешение № 161 от 09.07.1979
г. Представено е и строителното разрешение.
Първоинстанционинят съд е допуснал до разпит свидетел по искане на ищците,
направено след събиране на всички писмени и гласни доказателства, за установяване
отрицателен факт, твърдян от ищците, че имота не е ограден. Този факт е бил спорен между
страните. Защитата на ищците не е поискала гласни доказателства, не е възразила доклада
на първоинстанционния съд, обявен за окончателен в първото по делото съдено заседание.
Фактът на ограждането на имота, подлежи на установяване в тежест на ответниците, ако те
посочват това действие като част от осъществените действията по фактически извършени
действия за своене на имота. Ответниците не са твърдели, че целия имот е ограден, а и от
констативните части на двете заключения, представени от в.л. инж. Р.П. и инж. В.А., се
установява, че оградата не е масивна, че съществува неограден участък от около 4-5 м.,
който е свободен от ограждане и осигурява достъп до „импровизиран“ /изразът е от СТЕ на
в.л. В. А./ път, който обаче е част от имота. В нарушение на процесуалните правила за
равнопоставеност, първоинстанционният съд е допуснал до разпит воден от ищците
свидетел, за опровергаване показанията на вече разпитаните свидетели относно факта,
съществувала ли е ограда в имота и какъв е нейния вид. Съдържанието на показанията
дадени от св. Енчо Маринов Енчев, не опровергават показанията на вече разпитаните
свидетели, че имота е ограден още през 1994 г. и през 1988 г. , но и не могат да бъдат
ценени от настоящия съд. Допуснат за установяване на определен факт, този свидетел е
разпитван за всички факти, събрани с гласни доказателства и възоснова на неговите
показания, първоинстанционният съд е формирал правни изводи. Нарушението на
процесуалните правила при постановяване на съдебното решение, може да бъде поправено
от въззивния съд, чрез игнориране на тези показания. Впрочем, те нямат и значение, защото
не са свързани с твърденията на защитата на ищците за – за извършени действия по
смущение на владението и прекъсване на давностния срок.
От доказателствата представени от ответниците, се установява че всички ответници
обитават процесния имот и извършват действия по неговото своене, като тези действия
датират от пред 1994 г. и към момента на предявяване на иска и обявяване на устните
състезания. Демонстрират собственически права, чрез разпределение на ползването
помежду им, чрез поддържане на електрифицирането на имота, включващо промяна
източника, чрез поддържане на водоснабдяване, чрез облагородяване на незаети от бараки
свободни площи. Действията и продължителността им, обосновават от фактическа страна
заявеното то тях придобивно основание – придобивна давност, по смисъла на чл. 79, ал.1 от
ЗС. Няма данни и възражения, имотът до 01.06.1996 г. да е държавна собственост, а след
тази дата да публична държавна собственост, както и че спрямо този имот има действие ЗС,
според който давността за тези имоти спира да тече от 31.12.2014 г. Имотът не е горска
територия – държавна или общинска собственост. Съгласно ЗСПЗЗ земи от държавния
поземлен фонд не могат да се придобиват по давност, а за имоти които подлежат на
възстановяване /процения имот е такъв, защото е възстановен/ по ЗВСОНИ или ЗСПЗЗ
давност започва да тече от 22.11.1997 г. Към този начален момент е установоно, че имота се
11
владее от ответниците с изключение на ответника И. М. Л., но няма пречка той да
присъединява владението, което е осъществявал Ф.Т. Й. и което му е предал с покупката на
бунгало разположени в същия имот. Договорът по между им е с нотариална заверка на
подписите от 14.05.2013 г. и следователно е с достоверна дата. Началният момент на
владението за този ответник не следва от тази дата на договора, а от преди 1996 г. защото е
установил с писмени доказателства, че владението, което му е предадено от Й. е получено от
последния на 12.06.1996 г. , когато му е предадено от П.К. П. /неоспорено писмено
доказателство, обсъдено по-горе в свидетелските показания дадени от свидетелката М.П.Я./.
Самият факт на постановане на решение за възстановяване на собствеността не
прекъсва давността. Нито в специална правна норма, нито в правната теория и практика се
приема, че издаден индидивуален аднинистративен акт вкл. и с материална доказателсвена
сила за придобити, признати или възстановени права прекъсва давностно владение. Затова
настоящият съд приема, че от 22.11.1997 г. започва да тече срок от 10 години, с изтичането
на който на 22.11.2007г. се изпълва фактическия състав на придобивното основание чл. чл.
70, ал.1 от ЗС. Посочената в исковата молба съдебна практика, според която давността
започва да тече от момента на възстановяване на собствеността, има предвид различни
хипотези за завладяване на имоти след тази дата или за спорове между ползватели, които не
са изкупили имотите, не са трансформирали правото на ползване в право на собственост, но
са продължили да владеят. Това владение за ползвателите е без основание едва след
постановяване на реституционното решение. Затова и давност да тях тече от постановяване
на реституционното решение.
В конкретният случай имотът е бил завладян преди 22.11.1997 г. и няма данни, дали е
съществувало правно основание, годно да направи владелците собственици или изключващо
тази възможност. Реституционното решение за възстановяване на собствеността е
постановено на 26.09.2005 г. т.е. преди да изтече 10 годишния срок и възоснова на него,
реституираните собственици са могли да прекъснат давността, като предприемат действия с
такива правни последици, в периода от м. септември 2005 г. до м. 27.09.2007 г. Такива
действия са могли да извършат и преди акта, с който им е възстановена собствеността, като
предявят отрицателен установителен иск и установят правният си интерес във съответствие
с третата хипотеза на ТР № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС, когато ищецът се позовава на
възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Придобивната давност е
срок, който тече в полза на осъществяващия фактическа власт и началния момент не зависи
от правно или фактически действие на административен орган, а от волята на
осъществяващия фактическа власт и от липсата на забранителна или ограничителна правна
норма за придобиване по давност.
Нотариалните покани изпратени от Й.О.Н. до Х. Пенмен Х.в, А. К. В., Д. И. Д., Н.П.,
обективират изявлението на адресанта, че на наследниците на Н.Д.Д. е възстановено право
на собственост върху ПИ 058084 и искат в 15 дневен срок да бъдат премахнати бунгала
поставени в имота. Нотариалните покани са подписани от адресанта на 16.06.2007 г. и
подписът е удостоверен от нотариус № 214, като на всеки документ е поставен
регистрационен номер. Лично е удостоверено връчване на Е.М.В., Д. И. Д. на 26.06.2006 г.
Отказ да получи поканата е удостоверен за Х. П. Х.в, Н.П. не е открит на адреса и поканата
е изпратена чрез куриерска служба „Спиди“ . Разписката за извършена доставка е подписана
на 08.08.2006 г. от „Я.“. От така представените писмени доказателства се установява, само
претенция на един от наследниците, за премахване на бунгала, поставени в имот ПИ 058084
и уведомяване, че имота върху който са ситуирани е възстановена собственост на
наследниците на Н.Д.Д.. Действията, които тези документи обективират, не съдържат
такива, които да бъдат квалифицирани като действия прекъсващи давността.
Действията, които прекъсват давността са определени в разпоредбата на чл. 116 от
ЗЗД.
12
Първото от тях е признаване на вземането от длъжника. Ответниците не са
признавали право на ищците да владеят имота, като елемент от правото им на собственост,
произтичащо от реституционото решение. Дори да се приеме, че ответниците са узнали за
реституционното решение, чрез редовно връчена поканата на Д.И.Д., нито той, нито който и
да е друг от тях не е признал правото им на собственост, нито правото им да владеят като
елемент на възстановената собственост. Такива твърдения не са наведени и доказателства не
са събрани.
Действие, с което се прекъсва давност е предявяване на иск или възражение или
на искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или
искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се
смята прекъсната. Безспорно е в съдебната практика, че под иск и възражение следва да се
разбира процесуално действие за защита на вещно право, което се извършва в исковото
производство. Административните производства, не са искови и образуваните
административни дела, независимо от направените в тях искания или възражения не
прекъсват давност, дори и да са свързани с правата на собственост. Затова е без значение
към твърденията за прекъсване на давността да се обсъжда влязлото в законна сила на
14.04.2010 г. решение № 926 от 20.05.2009 г. по адм. Дело № 474/2007 г. , с което е отменен
отказът на кмета на гр.Аксаково да издаде заповед по реда на чл. 34 от ЗСПЗЗ, както и
конституирането на ответниците в това производство като заинтересовани лица. В мотивите
към решението е цитирано изявление на Ф. Й., праводател на ответника И. Лазалов , което
обективира отричане на правата на ищците по реституционното решение „не сме съгласни с
това решение……“ /стр. 2 от документа , л. 23 гръб от делото/.
Отмяната на мълчаливия отказ, да се постави изземване на имота по реда на чл. 34 от
ЗЗППЗ не е действие, което прекъсва или смущава владението. Това е производство, което
се развива между молител и административен орган, по повод непредприети в срок действия
от страна на административния орган.
Пред първоинстанционния съд е поставен въпроса дали заповедта за изземване,
постановена след отмяната на мълчаливия отказ, представлява предприемане на действия за
принудително изпълнение. Заповед № 685 от 12.07.2010 г. поименно посочва от кои лица,
кой имот да се изземе и на кои лица да се предаде. Всички те са адресати на
административен акт, който подлежи на обжалване. За да е влязъл в законна сила, който
факт се оспорва от ответниците, следва да се представят доказателства, че е съобщен на
адресатите и в определения срок не е обжалван. Относно изпълнението на заповедт, което
не се суспенсира с жалбата, е представен протокол, съставен на 26.07.2010 г. подписан от
комисия в състав М.Г. – главен специалист в Община Аксаково, И.Й. – старши експерт в
Община Аксаково, Д.Д. ст. Инспектор в ООРК при Община Аксаково и в присъствието на
адв. Й.Ч. от ВАК, посочен като представител на собствениците. От съдържанието на този
протокол, се установява, че като действия по изземването са конкретизирани - трасиране на
имота и поставяне на информационно табели.
Спорно между страните е дали, действията отразени в протокола, представляват
изземване на имот по смисъла на чл. 34 от ЗСПЗЗ и дали действията извършени в
изпълнение на заповед, издадена на това основание, осъществява ли фактическия състав на
чл. 116, б. в“ от ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 34 от ЗСПЗЗ (Нов - ДВ, бр. 98 от 1997 г.) (1) (Доп. - ДВ, бр. 13 от
2007 г., доп. - ДВ, бр. 10 от 2009 г.) представляваща приложимото право към 12.07.2010 г. –
датата на постановяване на заповедта и 26.07.2010 г. –датата протокола, за който се твърди,
че обективира изземване , предвижда, че по искане на собствениците или на ползвателите на
правно основание, земеделските имоти с възстановено право на собственост се изземват със
заповед на кмета на общината по местонахождение на имотите от лицата, които ги ползват
без правно основание, и се предоставят на собствениците им.
13
За установяване на неправомерното ползване кметът служебно изисква информация
от общинската служба по земеделие по местонахождението на имотите, съответно от
службата по геодезия, картография и кадастър.
Алинея втора от същата разпоредба (Изм. - ДВ, бр. 30 от 2006 г., в сила от 12.07.2006
г.) предвижда, че заповедта на кмета, както и отказът му да издаде такава заповед подлежат
на обжалване по реда на АПК.
От представените доказателства не се установява, заповедта на кмета да е връчена на
ответниците, те да са присъствали при извършване на трасирането на имота и изобщо да е
удостоверено, че са били представлявани от които и да е от ответниците или от
упълномощен представител. Трасиране на имот не представлява действие по изземване.
Протоколът от 26.07.2010 г. само удостоверява присъствието на подписалите го лица при
трасиране на имота. Установено е със свидетелски показания, че и след тази дата 26.07.2010
г. ответницте са продължили да осъществяват фактическа власт и след като няма
доказателства, че са уведомени за заповедта или да са присъствали на трасирането или
фактически да са били отстранени, то следва, че тези документи са им предявени едва с
исковата молба.
Принудително изпълнение по административен ред, уредено в чл. 34 от ЗСПЗЗ има за
цел да отстрани от възстановените със земеделска реституция земи, лицата които нямат
правно основание да осъществяват фактическа власт върху нея или бивши ползватели в
терени по чл. 19 от ЗСПЗЗ, които не са платили имотите и от определен в закона момент,
нямат не разполагат с правно основание за осъществяване на фактическа власт.
Специалният характер на разпоредбата, която придава изпълнителна сила на
реституционното решение има за цел, да обвърже защитата отстранените от имотите лица с
активни действия ако считат, че владението им е правомерно, за да не възпрепятстват
реституирани собственици да осъществят владение като ги принуждават да оспорват техни
мними права. Целта на разпоредбата е реституираните собственици, за да могат да
осъществят владение без да се налага да доказват правата си по исков ред. Протоколът
представен като съставен на 26.07.2010 г., не доказва, че имотът е иззет от ответниците. Той
не е подписан от който и да е от тях, не удостоверява отказ да бъде подписан, не
удостоверява присъствие на ответниците в имота и следователно не доказва изпълнение на
заповед по чл. 34 от ЗСПЗЗ. Действията по принуда, се насочват към субект, по повод на
имот, а не представляват само фактически действия върху имота.
ПротИ.поставянето, което ищците са предприели пред административен орган по
искането на ответниците за издаване на скица, съответно за промяната в регистрите на
собствениците по действащ план на просения имот, не представляват действия по смущение
на владението.
Единственото действие, което е прекъснало давността е предявяването на исковата
молба, възоснова на която е образувано производството по гр.д. 14692/2018 г., и то е
извършено едва на 01.10.2018 г. В периода от 22.11.1997 г. до 01.10.2018 г. са изтекли 20
години. В периода от датата на постановяване на реституционното решение 26.09.2005 г. до
датата на предявяване на исковата молба 01.10.2018 г. е изтекъл срок от 13 години. Между
позоваването на придобивната давност и нейното констатиране чрез нотариално
удостоверяване има разлика. Видно от писмените отговори на ответниците, те се позовават
на изтекла придобивна давност, без да я асоциират с нот. Акт съставен на № 2 от 16.08.2017
г. Този акт е представен от ищците и срокът на погасителната давност изчисляван в
исковата молба и в становището по същество има предвид крайната дата на съставянето на
акта. Не е спорно между страните, че имотът се владее от ответниците и към датата на
предявяване на иска. В нито един момент, ответниците не са твърдели, че осъществяват
фактическа власт на правно основание по отношение на земята, върху която са ползвали
14
постройките. Затова е било напълно безпредметно да се опровергава тяхната
добросъвестност и да се излагат мотиви, че не е изтекла погасителна давност по чл. 79, ал.2
от ЗС. В тази връзка, въззивният съд констатира, че обжалваното решение съдържа цитати
от други решения, с различни хипотези, в това число и относно не не твърдяни и
неустановени факти, че имота е общинска собственост.
Съдът е бил сезиран с отрицателен установителен иск за собственост, в предмета на
който не е включена конкуренция между собственици. Ищците са твърдели собственост,
само за да обосноват правен интерес, затова и съдът не дължи произнасяне по материалната
законосъобразност на нот. Акт № 70/2006 г. както и дали е констатирана правилно
завършена реституционна процедура.
Предмет на допустим иск са правата на ответниците, те са заявени като изтекла в
тяхна полза придобивна давност. Правната квалификация на придобивното основание,
заявено от ответниците с възражение е чл. 79, ал.1 от ЗС. Въззивният съд констатира
осъществяване на владение с намерение за своене, което не е прекъсвано по който и да е от
способите на чл. 116 от ЗЗД.
Поради несъвпадане в преценката за доказателстваната сила да събраните допустими
доказателства, поради несъвпадане в преценктата за подлежащите на доказване факти, както
и за тези от тях, които са доказани, както и несъвпадане в правните изводи относно
приложимите материално правни норми, обжалваното валидното и допустимо решение,
следва да бъде отменено като неправилно поради нарушение на материалния закон,
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
С оглед изхода от спора, решението следва да бъде отменено и в частта, за
разноските, като бъдат присъдени в тежест на ищците, направените от ответниците
разноски в първоинстанционното производство. Неправилността на решението в тази част,
не следва само от отмяната на решението по същество на спора, а от заплатени държавни
такси, които не е следвало да бъдат внасяни. Всеки ищец е заплатил отделна сума от 50 лева
при образуване на делото. Това действие не кореспондира с посочената от ищците цена на
иска 135.80 лева. В първоинстанционното производство, ответниците са представили списък
на разноски, от които за адвокатско възнаграждение 3 600 лева и за такси и разноски в
размер на 669 лева. Представени са договори за правна помощ с разписки за платените в
брой суми, по равно всеки ответниик. Възражение за прекомерност не е направено.
Разноските следва да бъдат присъдени в този размер.
При въззивното разглеждане на делото, в съответствие със задължението на
въззивния съд произтичащо от разпоредбата на чл. 81 от ГПК, разноските се разпределят
като следва: Разноските направени от въззиваемите следва да останат в тяхна тежест.
Разноските направени от въззивниците следва да бъдат присъдени в тежест на въззиваемите.
Същевременно няма доказателства, че е извършен разход за адвокатско възнаграждение.
Платените от въззивниците разноски се формират от разхода направен от платената такса за
образуване на въззивното производство. В съотвествие с разпореждане на
първоинстанционния съдия са внесени 275 лева. От тях дължими са 25 лева, а остатъка от
250 лева следва да бъде върнат. Затова, настоящия съд, приема че следва да се произнесе в
частта за разноските само по отношение на 25 лева, като ги присъди в тежест въззиваемите.
Мотивиран от горното, съставът на Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2721 от 29.06. 2020 г. постановено по гр.д. № 14 692 по
опис на Варненски районен съд за 2018 г.
15
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Й. О. Н. с ЕГН**********, Н. О. Н. с ЕГН ********** и
двамата от с.Кранево, Община Балчик, ул. „България“ № 2, Н. Н. Р. с ЕГН **********, от
с.Кранево, Община Балчик, ул. „Волга“ № 26, М. И. Н. с ЕГН ********** от гр.Варна, кв.
„Чайка“ бл. 28, вх. Б, ет.2, ап. 25 и М. И. Р., с ЕГН ********** от гр. Варна, ж.к. „Владислав
Варненчик“ , бл. 308, вх. 7, ет.7, ап. 24, против И. М. Л. с ЕГН ********** и Д. М. Л. с
ЕГН ********** и от гр.Варна, ул. „Гладстон“ бл. 6, вх. В, ет. 6, ап. 69, Н. М. П. с ЕГН
********** и Н. Б. П. с ЕГН ********** и двамата от гр.Варна, ул. „Македония“№ 102, вх.
А, ет.5, ап. 65; К. А. В. с ЕГН ********** от гр.Варна, кв. „Чайка“, бл. 28, вх. Б,ет.7, ап. 37 ,
А. К. В. с ЕГН ********** и Р. П. В. с ЕГН ********** и двамата от гр. Варна, ул. „Генерал
Попов“№ 13, Д. И. Д. с ЕГН ********** и Ю. С. Д. с ЕГН ********** от с. Езерово,
община Варна, ул. „Александър Стамболийски“ № 24, Н. Х. П. с ЕГН ********** от
гр.Велики Преслав, обл. Шумен, ул. Кирил и Методи“ № 2 ет.3 ап. 6 и П.Х.П. с ЕГН
********** от гл.Варна, кв. „Победа“ № 2, вх. В, ет.5, ап. 55 отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 124 от ГПК с цена 135.80 лева, с искане да се приеме за
установено, в отношенията между страните, че И. М. Л. с ЕГН ********** и Д. М. Л. с
ЕГН ********** и от гр.Варна, ул. „Гладстон“ бл. 6, вх. В, ет. 6, ап. 69, Н. М. П. с ЕГН
********** и Н. Б. П. с ЕГН ********** и двамата от гр.Варна, ул. „Македония“№ 102, вх.
А, ет.5, ап. 65; К. А. В. с ЕГН ********** от гр.Варна, кв. „Чайка“, бл. 28, вх. Б,ет.7, ап. 37 ,
А. К. В. с ЕГН ********** и Р. П. В. с ЕГН ********** и двамата от гр. Варна, ул. „Генерал
Попов“№ 13, Д. И. Д. с ЕГН ********** и Ю. С. Д. с ЕГН ********** от с. Езерово,
община Варна, ул. „Александър Стамболийски“ № 24, Н. Х. П. с ЕГН ********** от
гр.Велики Преслав, обл. Шумен, ул. Кирил и Методи“ № 2 ет.3 ап. 6 и П.Х.П. с ЕГН
********** от гл.Варна, кв. „Победа“ № 2, вх. В, ет.5, ап. 55 не са собственици на следния
недвижим имот – с идентификатор № 54145.508.613 с площ от 2586 кв.м., по КК и КР,
одобрени със Заповед № 300-5-74/15.09.2003г. на ИД на АК, изменена със заповед № КД-14-
03-864/30.03.2012г. на Н-к СГКК - гр. Варна, находящ се в село Осеново, в.з. Кранево,
местност „Канайол“, общ. Аксаково, обл. Варна, с трайно предназначение на територията -
земеделска, начин на трайно ползване: изоставена орна земя, при съседи имоти с
идентификатори 54145.508.556; 54145.508.612; 54145.508.605; 54145.508.550; 54145.508.614;
54145.508.555, възоснова на изтекла в тяхна полза придобивна давност, на основание
чл. 79, ал.1 от ЗС.
ОСЪЖА Й. О. Н. с ЕГН**********, Н. О. Н. с ЕГН ********** и двамата от
с.Кранево, Община Балчик, ул. „България“ № 2, Н. Н. Р. с ЕГН **********, от с.Кранево,
Община Балчик, ул. „Волга“ № 26, М. И. Н. с ЕГН ********** от гр.Варна, кв. „Чайка“ бл.
28, вх. Б, ет.2, ап. 25 и М. И. Р., с ЕГН ********** от гр. Варна, ж.к. „Владислав Варненчик“
, бл. 308, вх. 7, ет.7, ап. 24, да заплатят на И. М. Л. с ЕГН ********** и Д. М. Л. с ЕГН
********** и от гр.Варна, ул. „Гладстон“ бл. 6, вх. В, ет. 6, ап. 69, Н. М. П. с ЕГН
********** и Н. Б. П. с ЕГН ********** и двамата от гр.Варна, ул. „Македония“№ 102, вх.
А, ет.5, ап. 65; К. А. В. с ЕГН ********** от гр.Варна, кв. „Чайка“, бл. 28, вх. Б,ет.7, ап. 37 ,
А. К. В. с ЕГН ********** и Р. П. В. с ЕГН ********** и двамата от гр. Варна, ул. „Генерал
Попов“№ 13, Д. И. Д. с ЕГН ********** и Ю. С. Д. с ЕГН ********** от с. Езерово,
община Варна, ул. „Александър Стамболийски“ № 24, Н. Х. П. с ЕГН ********** от
гр.Велики Преслав, обл. Шумен, ул. Кирил и Методи“ № 2 ет.3 ап. 6 и П.Х.П. с ЕГН
********** от гл.Варна, кв. „Победа“ № 2, вх. В, ет.5, ап. 55, сумата от 4 294 /четири
хиляди, двеста деветдесет и четири/ лева, от които 3600 адв. Възнаграждение за
процесуално представителство пред първоинстанционния съд, 650 лева депозити за
16
възнаграждения на вещи лица, 19 лева такси за съдебни удостоверения и 25 лева,
представляващи направените дължимата държавна такса за въззивно обжалване, на
основание чл. 78, ал.3 от ГПК.
Решението може да се обжалва с частна въззивна жалба пред Върховен касационен
съд в едномесечен срок от връчване на препис от настоящия съдебен акт до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17