Р Е Ш Е Н И Е
№...............
гр.Плевен,
11,09,2018 г.
В И М Е
Т О Н А
Н А Р О Д А
Плевенски районен съд, ІХ-ти граждански състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и осми август две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРА НАЙДЕНОВА
при секретаря Цецка Симеонова, като разгледа
докладваното от
съдията НАЙДЕНОВА гр.дело №1828 по описа на съда за 2018 год., на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно основание чл.422 от ГПК.
Пред ПлРС е депозирана искова
молба от ***, със седалище и адрес на управление ***-р ***, чрез юрк.К.М., против Г.Л.В., ЕГН **********,***, за признаване
за установено спрямо ответника на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415,
ал.1 от ГПК, че същият дължи на ищеца сумата от 1552,43 лева главница, 217,691
лева лихва за забава за периода 26,11,2014 г. – 15,07,2015 г., 1486,36 лева
неустойка за неизпълнение за периода 26,11,2014 г. – 15,07,2015 г., 45,00 лева
такса разходи за събиране на просрочени вземания, 529,65 лева обезщетение за
забава за периода 27,11,2014 г. – 29,09,2017 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателното й изплащане. Твърди се, че по заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК е образувано ч.гр.д. №7647/2017 г. по описа на ПлРС, по което има издадена заповед за изпълнение, срещу
която длъжникът е възразил. Сочи се, че на 17,09,2014 г. между ***и ответника е
сключен договор за заем с №2149590, по силата на който ответникът е получил
сумата от 1900,00 лева, като съгласно клаузите на договора сумата е следвало да
бъде върната на 43 равни седмични вноски в размер на 52,06 лева, в срок до
15,07,2015 г. Сочи се, че погасената по договора сума е в размер на 863,00
лева. Сочи се, че на 01,06,2015 г. е било подписано Приложение №1 към рамков
договор за цесия от 16,11,2010 г. между ***и ***, правоприемник на който е
ищеца, по силата на който вземането на ***към ответника е прехвърлено изцяло с
всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви.
Сочи се, че е направен опит ответника да бъде уведомен за извършената цесия, но
пратката е върната като непотърсена. Сочи се, че съгласно практиката на ВКС
сама по себе си ИМ не може да се счете за уведомление по чл.99, ал.4 от ЗЗД, но
когато към нея е приложено самото уведомление, макар и невръчено на длъжника,
се приема, че съобщаване на цесията все пак е извършено. В заключение моли съда
да признае за установено по отношение на ответника че същият дължи на ищеца
сумата от 1552,43 лева главница, 217,691 лева лихва за забава за периода
26,11,2014 г. – 15,07,2015 г., 1486,36 лева неустойка за неизпълнение за
периода 26,11,2014 г. – 15,07,2015 г., 45,00 лева такса разходи за събиране на
просрочени вземания, 529,65 лева обезщетение за забава за периода 27,11,2014 г.
– 29,09,2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане. Ищеца
претендира и направените деловодни разноски, както разноските от заповедното
производство. В писмено становище, депозирано преди с.з., процесуалният представител
на ищеца моли съда да уважи исковете, като сочи, че възраженията на особения
представител на ответника за нищожност на клаузата за неустойка са
неоснователни.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен
отговор чрез назначения му особен предсатвител – адв.В.Н. от ПАК, в който се сочи, че искът е частично
неоснователен в частта, в която се претендира неустойка в размер на 1486,36
лева, тъй като в тази си част договорът е нищожен. Възразява се и срещу
редовността на извършената цесия, като се сочи, че извлечението от приложение
№1 не доказва прехвърляне на вземането към ответника. В с.з. особеният
представител на ответника сочи, е налице редовно цедиране
на задължението. По отношение на претендираната неустойка се излагат подробни
доводи за неравноправност на тази клауза, което я прави нищожна.
Съдът, като взе предвид представените
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, намира
за установено следното:
По
делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, с предмет -
признаване за установено по отношение на ответника на вземането, претендирано от ищеца. В производството в съответствие с
правилата за разпределение на доказателствената тежест ищеца следва да докаже
сключването на валиден договор за заем между ответника и ***, предоставяне на
дължимата по договора за заем сума на ответника, валиден договор за прехвърляне
на вземането н. ***, с правоприемник ***, надлежно уведомяване на
кредитополучателя за настъпилото прехвърляне, както и че задължението по
кредита е станало предсрочно изискуемо. Съдът е указал на страните
доказателствената тежест в производството с определението по чл.140 от ГПК от 25,07,2018
г.
От
представените по делото доказателства е видно, че между ответника и ***е
сключен договор за паричен заем №2149590 от 17,09,2014 г., по силата на който
ответникът е получил в заем сумата от 1900,00 лева със срок на погасяване от 43
седмици.
Установява
се от представения по делото Рамков Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16,11,2010 г. и Приложение №1 към него от 01,06,2015 г., сключен
между ***и ***, че вземането на ***към ответника по договора за кредит е
прехвърлено н. *** /под №1233/.
От
представеното по делото пълномощно /л.18/ е видно, че ***, чрез изпълнителния
си директор, е упълномощил *** да уведоми от името на ***всички длъжници по
всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени договори за
кредит, които дружеството е цедирало, съгласно
Договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключени между ***като цедент и ***.
Видно
от уведомително писмо изх.№УПЦ-П-ИАМ/2149590 от 10,06,2015 г. до ответника, със
същото е направен опит ответника да бъде уведомен от името на ***за
прехвърлянето на вземането по договора за кредит, но писмото е върнато с
отбелязване, че адресът не съществува.
Видно
от уведомително писмо изх.№УПЦ-П-ИАМ/2149590 от 08,09,2017 г. до ответника, със
същото е направен опит ответника да бъде уведомен от името на ***за
прехвърлянето на вземането по договора за кредит, но писмото е върнато с
отбелязване, че не е потърсено.
От заключението на ВЛ по изготвената СИЕ се
установява, че платените от ответника вноски по Договора са в общ размер на
863,00 лева, като по счетоводни данни на ищеца с тях са погасени 347,57 лева
главница, 120,97 договорна лихва и 394,46 лева неустойка. ВЛ е посочило, че ако
не се начислява неустойка към всяка една от погасителните вноски, със внесените
863,00 лева биха се погасили 655,29 лева главница и 207,71 лева договорна лихва
и ще останат дължими 1244,71 лева главница, 130,87 лева договорна лихва, 45,00
лева разходи за събиране на вземането и 223,51 лева лихва за забава за периода
14,01,2015 г. до подаване на заявлението.
При
така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:
Доколкото не се
оспорва подписа на ответника под Договора за паричен заем, съдът приема, че е
налице валидно облигационно отношение между страните по договора за паричен
заем. Не се оспорва и валидността на извършената цесия.
Ищецът твърди,
че до настоящият
момент ответника не е му е
изплатил сумите по цитирания по-горе договор за кредит, респективно по договора
за цесия. По правната си същност това е твърдение за отрицателен факт и
освобождава ищеца от тежестта на доказването му.
Ответникът,
чрез назначения особен представител, е направил възражение за нищожност
на клаузата за неустойка в сключения между него и ***договор, дължима при неизпълнение
на задължението по чл.4, т.1 от Договора, а именно – представяне в тридневен
срок на обезпечение – или поръчители /които отговарят на строго определение
изисквания/, или банкова гаранция с бенефициер-заемодателя,
за сумата в размер на всички плащания по договора за кредит. Съдът счита това възражение за основателно. Предвид създадената между праводателя
на ищеца ***и ответника облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът
притежава качеството потребител по смисъла
на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална
дефиниция на понятието „потребител“, според който текст
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва
услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или
професионална дейност. На ищеца в качеството на физическо лице
е предоставен паричен заем. Разпоредбата на чл.143 от ЗЗП дава легално определение
на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава неизчерпателно
изброяване на различни хипотези на неравноправие. Съгласно
чл.143, т.5 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да плати необосновано високо обезщетение
или неустойка. В случая въведената с договора неустойка е с размер почти като
главницата, поради което съдът възприема тази клауза – на чл.4, ал.2 вр.ал.1 от Договора за паричен заем за неравноправна, и от
там – нищожна.
За
пълнота следва да се отбележи, че не се установи посочената клауза на договора да е била индивидуално договорена. Липсват такива както твърдения, така и доказателства от ответната страна. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им особено в случаите
на договор при общи условия.
Тези нормативни разрешения са дадени
и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05,04,1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./. Според
чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално
договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти
от дадена клауза или някоя
отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от Директивата
към останалата част на договора,
ако общата преценка на договора
сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик
твърди, че клауза от договор
с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест
да установи този факт. Поради изложеното съдът приема, че в случая
не е налице индивидуално договаряне на разпоредбите по чл.4, ал.2 вр.ал.1 от Договора, касаеща
дължимата неустойка.
С
оглед гореизложеното съдът приема, че предявеният установителен
иск се явява основателен до размера на сумите, изчислени от ВЛ, без начисляване
на неустойката по чл.4, ал.2 вр.ал.1 от Договора за
паричен заем, или до следните размери: 1244,71 лева главница, 130,87 лева лихва
за забава за периода 26,11,2014 г. – 15,07,2015 г., 45,00 лева разходи за събиране
на вземане и 223,51 лева обезщетение за забава за периода 27,11,2014 г. –
29,09,2017 г., като за разликата до претендираните с
ИМ главница в размер на 1552,43 лева, 217,61 лева лихва за забава за периода
26,11,2014 г. – 15,07,2015 г., 1486,36 лева неустойка за неизпълнение за
периода 26,11,2014 г. – 15,07,2015 г. и 529,65 лева обезщетение за забава за
периода 27,11,2014 г. – 29,09,2017 г. искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
При този изход на производството и на основание чл.78,
ал.1 от ГПК ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от
него разноски в исковото производство съразмерно с уважената част от иска. Ищецът
е претендирал 194,93 лева държавна такса, 200,00 лева възнаграждение за особен
представител, 80,00 лева депозит за ВЛ и 350,00 лева за юрисконсултско
възнаграждение /от които съдът приема че има право само на 200,00 лева с оглед ниската фактическа сложност на делото,
разглеждането му в едно съдебно заседание,
липсата на събиране на допълнителни
доказателства и изменението
на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК с ДВ, бр.8 от 2017 г./. С
оглед всичко изложено, ответникът следва да заплати на ищеца разноски в
исковото производство в общ размер на 290,22 лева съразмерно с частта от
вземането, за което се установи, че съществува.
С оглед разпоредбите на т.12 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК,
съдът следва да се произнесе и за дължимостта на разноските, направени в
заповедното производство. Ето защо следва ответника да бъде осъден да заплати
на ищеца и разноските от заповедното производство /за държавна такса и юрк.възнаграждение/ в общ размер на 54,45 лева съразмерно с частта от вземането, за което се
установи, че съществува.
Следва
на адв.В.Н. да се изплати възнаграждение за особено
представителство в размер на 200,00 лева.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО НА ОСНОВАНИЕ чл.422, ал.1 от ГПК, че Г.Л.В.,
ЕГН **********,***, ДЪЛЖИ н. ***, със седалище и адрес на управление
***-р ***, сумата
от 1244,71 лева главница, 130,87
лева лихва за забава за периода 26,11,2014 г. – 15,07,2015 г., 45,00 лева разходи за събиране на вземане и
223,51 лева обезщетение за забава за периода 27,11,2014 г. – 29,09,2017 г.,
ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 29,09,2017 г. до
окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№7647/2017 г. на ПлРС, като ЗА РАЗЛИКАТА ДО ПРЕТЕНДИРАНИТЕ С ИМ главница
в размер на 1552,43 лева, 217,61 лева лихва за забава за периода 26,11,2014 г.
– 15,07,2015 г., 1486,36 лева неустойка за неизпълнение за периода 26,11,2014
г. – 15,07,2015 г. и 529,65 лева обезщетение за забава за периода 27,11,2014 г.
– 29,09,2017 г., ОТХВЪРЛЯ предявения
иск като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.1 от ГПК Г.Л.В., ЕГН **********,***, ДА
ЗАПЛАТИ н. ***, със седалище и
адрес на управление ***-р ***, направените
разноски в исковото производство в общ
размер на 290,22 лева съразмерно с частта от вземането, за което се установи,
че съществува.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Г.Л.В., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ н. ***, със седалище и адрес на управление ***-р ***, направените разноски в заповедното производство /за ДТ и
юрисконсултско възнаграждение/ в общ размер на 54,45 лева съразмерно с частта от вземането, за което се
установи, че съществува.
Да се изплати на особения представител адв.В.Н. възнаграждение за особено представителство в
размер на 200,00 лева.
Решението
може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред
Плевенски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: