РЕШЕНИЕ
№ 17434
гр. София, 25.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20221110167483 по описа за 2022 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от М. П. И. срещу „Сити Кеш“
ООД, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1
ГПК с искане да се признае за установено в отношенията между страните, че ищцата не
дължи на ответника поради плащане сумата от 1000 лева, представляваща чистата стойност
на кредита по Договор за паричен заем № 267491 от 31.01.2019 г. и осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от
684,99 лева, представляваща надплатена сума без основание по Договор за паричен заем №
267491 от 31.01.2019 г.
В исковата молба се излагат твърдения, че ответникът ежемесечно подава информация
към ЦКР за дължимост на вземания по Договор за паричен заем № 267491 от 31.01.2019 г., с
което се обосновава правният интерес от предявяване на установителен иск за недължимост
на главницата по договора за заем. Ищцата твърди, че процесният договор е нищожен и в
тази връзка развива подробни съображения в насока, че същият не съдържа методика на
формиране на ГПР, както и че посоченият размер не е действително прилаганият. Сочи, че
договорът е нищожен и поради накърняване на добрите нрави, т.к. уговорената
възнаградителна лихва надвишавала трикратния размер на законната лихва. Твърди, че
съгласно чл. 6 от Договора, кредитополучателят е следвало да предостави обезпечение –
двама поръчители, които да отговарят на условия, определени от кредитора или банкова
гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора, в противен случай била
дължима неустойка, която съгласно чл. 6.2 от договора, следвало да се заплаща заедно с
дължимите месечни вноски. Излага подробни твърдения в насока, че клаузата, с която е
уговорена неустойката е нищожна поради накърняване на добрите нрави, както и поради
1
това, че е неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП. С оглед изложеното, ищцата
твърди, че целият договор е нищожен, поради което счита, че е следвало да върне
единствено чисто получената сума по договора, която сочи, че е в размер на 1000 лева.
Твърди, че е платила суми в общ размер на 1 684,99 лева и претендира връщане на
надплатеното от 684,99 лева. Моли съда да уважи предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът не оспорва, че между
страните е сключен договор за заем, по силата на който е предоставил на ищеца сума в
размер на 1 000 лева. Подробно аргументира, че клаузата уреждаща размера на
възнаградителната лихва не е нищожна, както и че уговореният размер не накърнява
добрите нрави. Излага, че липсва законово изискване за посочване на математическия
алгоритъм, по който се изчислява ГПР, както и че всички компоненти, които следва да
бъдат взети предвид се съдържат в чл. 3 от договора и погасителния план. Подробно
аргументира и че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение не накърнява добрите нрави, респ. не е нищожна. Твърди, че сумата в размер на
1 684,99 лева е платена след издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. 53294/2021 г., 156-ти
състав, което ответникът счита, че представлява признаване на сключения договор и
задълженията по него. Моли съда да отхвърли предявените искове
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими. Видно
от приобщеното производство по ч.гр.д. № 53294/2021г. по описа на СРС, 156-ти състав,
издадената по делото заповед за изпълнение е обезсилена изцяло с влязло в сила
разпореждане и производството по делото е прекратено, поради което липсва процесуална
пречка за разглеждане на предявените искове.
В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е да
докаже пълно и главно интереса си от предявяване на иска, както и че е погасила сумите
чрез плащане. В доказателствена тежест на ответника е да докаже по делото
правоизключващи възражения.
В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника. В доказателствена тежест на
ответника е да установи наличието на валидно правоотношение по договор за кредит,
размера и изискуемостта на вземанията по него, респ. че е налице основание за
получаването на сумата.
Страните не спорят и от представения от ищцата Договор за паричен заем „Кредирект“
№ 267491 от 31.01.2019г. се установява, че между страните е налице правоотношение по
договор за потребителски кредит за главница от 1000 лева с краен срок на плащане
31.01.2020г., при фиксиран лихвен процент от 40,05% и ГПР от 48,46%. Според чл. 3.10 от
договора, общата сума за плащане по кредита е 1274,28 лева. С оглед така установеното
2
правоотношение между страните, за ищцата е налице интерес от предявения отрицателен
установителен иск за недължимост на чистата стойност /главницата/ по кредита поради
извършено от нея плащане.
Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята
правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната
дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената
форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно чл. 6.1 от договора заемателят се задължава в срок от три дни, считано от
усвояването на заетата сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на
условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно
от изброените). В чл. 6.2 е предвидено, че при неизпълнение на чл. 6.1., заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 1341,72 лева. Неустойката се начислява автоматично от
заемодателя, като с подписването на настоящия договор за заем заемателят се счита за
нейното начисляване. Начислената по настоящата точка неустойка се заплаща разсрочено
съгласно включения в настоящия договор погасителен план. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общи
условия на „Сити Кеш“ ООД за заеми „Кредирект“ когато това е предвидено за съответния
продукт, за обезпечаване изпълнението по договора за заем, при сключване на договора
страните могат да уговорят предоставяне на следните обезпечения: поръчителство на едно
или две физически лица, които отговорят на следните условия: имат осигурителен доход
общо най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на
двама поръчители, размерът на осигурителния доход за всеки един от тях трябва да е в
размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страна; да не са поръчители по други
договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени непогасени
договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени
задължения, съгласно данни от ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
3
работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 2019г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-
заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна
институция.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният
срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на
заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е
обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок. Дори спазването на
срока, обаче, не е достатъчно, за да се освободи потребителят от задължението за плащане
на неустойка, защото в чл. 33, ал. 2 от ОУ е предвидено, че кредиторът еднолично и без да
4
се мотивира може да прецени дали предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема,
дори когато обезпечението е предоставено в срок и отговаря на всички условия, поставени в
чл. 33, ал. 1 от ОУ.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора
/да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 134% от
размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил
законоустановения размер от 50%. Единствено формалното уреждане на вземането като
неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност
на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 48,46% годишно, а не
728,77%, какъвто е определеният от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза
процент на ГПР при включване на неустойката. При това положение посоченият в договора
годишен процент на разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР
който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето
защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен
процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание
5
чл. 22 ЗПК, а съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Обстоятелството, че ищцата е извършила плащане
вследствие на издадена срещу нея заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 53294/2021г. по описа
на СРС, 156-ти състав е ирелевантно за този извод, тъй като заповедта за изпълнение е
обезсилена с влязъл в сила съдебен акт, а плащането на претендираните суми от длъжника
не може да санира недействителността на процесния договор.
От приетото и неоспорено от страните експертно заключение се установява, че чистата
стойност /главницата/ по кредита е в размер на 1000 лева, а общият размер на извършените
от ищцата плащания по договора се равнява на 1684,99 лева. При това положение по делото
се установява по категоричен начин, че ищцата е погасила чрез плащане чистата стойност от
1000 лева, както и че е надплатила по договора сумата от 684,99 лева без правно основание.
Ето защо предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на чистата стойност
на кредита от 1000 лева поради така извършеното плащане, както и осъдителен иск за
връщане на надплатената разлика от 684,99 лева са основателни и следва да бъдат уважени
изцяло.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има ищцата. Същата е сторила разноски за
държавна такса в размер на 100 лева, за възнаграждение на вещо лице в размер на 300 лева,
или общо 400 лева, които следва да й бъдат присъдени.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че М. П. И., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С, кв. „О“,
бл. , вх. , ет. , ап. , не дължи на „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: , със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Ц ш“ № , ет. поради извършено плащане сумата от 1000 лева,
представляваща чистата стойност на кредита по Договор за паричен заем № 267491 от
31.01.2019 г.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД да заплати на М. П. И. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 684,99 лева, представляваща недължимо платена разлика над чистата стойност на
кредита по сключения между страните Договор за паричен заем № 267491 от 31.01.2019 г.,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 400 лева, представляваща сторените по
делото разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6