Р Е Ш Е Н И Е
№
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г
въззивен състав, в публично заседание на десети април през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при
участието на секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия
Илчева в. гр. д. № 5667 по описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
решение № 183497 от 31.07.2017 г., постановено по гр. д. № 30699/2015 г. по
описа на СРС, 68 състав, е признато за установено на основание чл. 422, вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, че Ц.Ч.Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД следните суми: 833,24 лева,
представляваща незаплатена стойност на топлинна енергия, доставена за периода 03.2012
г. – 04.2014 г. за имот в гр. София, ж. к. „****“, ул. „*********, с аб. №
Т401515 и 145,12 лева, представляващи мораторна лихва за периода 30.04.2012 г.
с последващо натрупване до 12.02.2015 г.
Недоволен
от постановеното решение е останал ответникът Ц.Ч.Д., който в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, което счита
за неправилно и необосновано. Жалбоподателят поддържа, че не е клиент на
топлофикационното дружество, нито потребител, в имота му няма монтирани отоплителни
тела, индивидуални измервателни уреди, в това число и водомер, отчитащ
потребление на топла вода, същият не е топлоснабден и не е свързан с абонатната
станция за подаване на топлинна енергия и топла вода, липсва топлоподаване,
поради което и не се дължи такса мощност и такса сградна инсталация. Сочи, че на
14.04.2007 г. общото събрание на етажната собственост е взело решение всички бъдещи суми за потребена
ТЕ, общи части и сградна инсталация за имотите в протокола да се разпределят
между всички останали потребители на ТЕ в сградата. Излага, че не е налице
договорно правоотношение, а така също и фактическият състав на неоснователното
обогатяване, тъй като услугата не е достигнала до ответника. Претендира разноски
и за двете съдебни инстанции.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба.
С молба
от 27.06.2018 г. след указания на съда „Т.С.“ ЕАД уточнява, че посочените в
исковата молба суми се претендират на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Със
становище от 16.07.2018 г. Ц.Ч.Д. счита така предявения иск за недопустим, тъй
като след направеното уточнение няма идентичност между предмета на заповедното
и исковото производство. Сочи, че е недопустимо вземането, предявено в
заповедното, впоследствие да се различава от вземането, предмет на исковото
производство. Излага, че не е бил предявяван евентуален иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК,
от процесуално легитимирана страна в процеса, поради което е допустима,
разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата. Първоинстанционното решение
е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми.
СРС, 68
състав, е бил сезиран с иск с правно основание чл. 422, ал. 1, ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД.
От
договор от 15.11.2007 г. между етажната собственост в гр. София, ул. *********и
„Б.Б.“ ООД е видно, че сградата е топлоснабдена, тъй като е договорено извършването
на дялово разпределение на топлинна енергия. Представен е и протокол от
14.04.2007 г. от общото събрание на етажната собственост, на което се е решило
да се сключи договор с „Т.С.“ ЕАД за доставка на топлинна енергия. В протокола
е налице декларация на собствениците, че отклоненията на инсталациите за
отопление и горещо водоснабдяване към „кафе – сладкарница“ са трайно прекъснати
от общите сградни инсталации на сградата.
От н. а.
№ 97 от 27.06.2008 г. по н. д. № 447/2008 г. се установява, че Ц.Ч.Д. е
придобил собствеността чрез покупко-продажба върху имот – кафе – аперитив на
две нива в сутерена и на партера във вх. В на сградата, находяща се в гр.
София, район „Красно село“, ул. „Родопски извор“. Ответникът не оспорва да е
собственик на процесния имот.
В подаденото заявление по чл. 410 ГПК, както и
в исковата молба, дружеството е посочило, че претендира сумите от ответника на
основание неоснователно обогатяване. Същото твърдение се съдържа и в молба -
уточнение от 27.06.2018 г.
Отношенията
между топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна енергия за небитови
нужди през процесния период се уреждат от ЗЕ. Съгласно чл. 149, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия се осъществява въз
основа на писмени договори при общи условия. В случаите, в които топлинната
енергия се продава на клиент за небитови нужди, законът предвижда това да се
осъществява въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между
топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди. Регламентираната в
императивната материално-правна норма на 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ специална форма за сключване на договора за продажба
на топлинна енергия между топлопреносното предприятие и клиентите за небитови
нужди води до извода, че тя е форма за действителност на сделката.
В случая
ответникът има качеството на небитов клиент на топлинна енергия. Този извод
следва както от представените по делото доказателства относно нуждите, които
задоволява процесният имот, така и от анализа на дефинитивните разпоредби на
понятията за "небитов клиент" и "битов клиент". От анализа
на двете дефинитивни разпоредби следва, че законодателят е използвал като
критерии при дефиниране и разграничаване на понятията вида правен субект
(физическо или юридическо лице) и нуждите, за които той ползва/купува енергия
(битови - за домакинството си или небитови – такива които не задоволяват битови
нужди). Определящи са нуждите, за които се ползва/купува енергия. В случая
ответникът е търговец, който при осъществяване на своята дейност, а не за
задоволяване на битови нужди, е придобил собствеността върху топлоснабдения
имот, видно от неговото предназначение по представения по делото нотариален
акт.
В
настоящото производство не са представени доказателства за наличието на
договорни отношения между страните за продажба на топлинна енергия. При липсата
на възможност топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената
топлинна енергия на договорно основание, същото разполага с правата по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, в който законодателят е предвидил, че всеки,
който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне
онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Имуществените
облаги имат материално естество и те са оценими в пари. Изразяват се в
увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване на неговите
пасиви или спестяване на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. В
последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване в случай, че
разходите са били необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си
имущество, без да съществуват изгледи за тяхното връщане (в този смисъл са
разясненията, дадени в решение № 587 от 01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г.
на ВКС, ІV г. о.). В настоящия случай ответникът си е спестил разходи за
доставената и ползвана от него топлинна енергия за процесния имот, на който той
е собственик.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда -
етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение, като
начинът за неговото извършване е регламентиран в ЗЕ и Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Измерването на индивидуалното
потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за
отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна
собственост е възложено на „Б.Б.“ ООД. Третото лице помагач е осъществявало
услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за процесния период.
Доводът
на въззивника във въззивната жалба е за липса на монтирани отоплителни тела,
индивидуални измервателни уреди, в това число и водомер, отчитащ потребление на
топла вода в имота му. Съгласно чл. 153, ал. 6 ЗЕ клиентите в сграда - етажна
собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите
си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата. Въззивникът мотивира
недължимостта на претендираните суми с обстоятелството, че в протокол от
14.04.2007 г. общото събрание на етажната собственост е удостоверило, че се
задължава бъдещите дължими суми за потребена топлинна енергия - общи части и
сградна инсталация за имотите, включени в приложение към протокола, сред които
е и процесният, да се разпределят между всички останали потребители на топлинна
енергия в сградата. Собствениците са декларирали, че отклоненията за отопление
и горещо водоснабдяване към „кафе – сладкарница“, ап. *********вх. Г са трайно
прекъснати от общите сградни инсталации на сградата, като същите са поели
ангажимент за осъществяване на контрол относно неправомерното потребление на
топлинна енергия за тези имоти.
Съдът
намира, че позоваването на посоченото решение на общото събрание на етажната
собственост не може да установи обстоятелството, че към процесния имот не
съществува сградна инсталация. Общото събрание не е орган, който може да вземе
решение за отделянето на обект от етажната собственост в сграда в режим на
етажна собственост, още по-малко може да бъде орган, който осъществява контрол,
дали определени имоти ползват топлинна енергия за сградна инсталация. Съгласно
чл. 153, ал. 2 ЗЕ етажните собственици в сграда - етажна собственост,
присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, могат
да поискат прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо
водоснабдяване, но законът не предоставя възможност на същите да вземат решение
за отделяне на обекти от етажната собственост от сградната инсталация на
сградата. Поради това не може да се счете, че законосъобразно е взето решение
за неучастие на процесния имот към топлоподаването за сградна инсталация на
сградата. Още повече, че няма данни, дали взетото решение е доведено до
знанието на топлопреносното дружество.
Така
съдът намира, че размерът на спестените от ответника и въззивник в настоящото
производство разноски следва да се определи въз основа на реално потребената
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, която се установява от
приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническата
експертиза. От експертизата, която съдът кредитира като пълно и компетентно
изготвена, се установява, че за процесния имот е начислявана сума само за
сградна инсталация. Експертизата е посочила, че размерът на сумите за потребена
топлинна енергия през процесния период за сградна инсталация, за отопление на
имот и за БГВ, като се приспаднат сумите за връщане от изравнителните периоди,
е в размер на 568,42 лева.
Съдът намира,
че посочената сума е дължима от ответника. Според представените по делото
доказателства процесният имот е част от етажната собственост, поради което и се
дължи заплащане на съответната част от отдадената топлинна енергия за сградна
инсталация, съответна на частта от общите части, припадаща се на процесния
имот. ССчЕ не е установила плащания за процесния период. Съдът намира, че релевантният размер на потребения размер на топлинна
енергия за сградна инсталация е този, посочен в СТЕ, поради което решението в
частта, в която се уважава предявеният иск над този размер, следва да бъде
отменено.
Поради частично
несъвпадане на изводите на въззивната и първата инстанция решението в обжалваната
част над 568,42 лева до уважения размер от 833,24 лева следва да бъде отменено.
Решението, в частта относно иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, следва да бъде
потвърдено, тъй като съдът е присъдил обезщетение в размер на законната лихва
за претендирания в исковата молба размер, докато експертизата е посочила, че
същият е в по-висок размер.
При този
изход на спора право на разноски биха имали и двете страни. Въззивникът е
представил договор за правна помощ с договорено и платено в брой адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лева, като е заплатил и 50 лева за държавна
такса. Съразмерно с отхвърлената част от предявените искове на въззивника
следва да се присъдят разноски в размер на 261,44 лева за въззивното
производство. Разноски на въззиваемото дружество не следва да бъдат присъждани,
тъй като същото не е поискало такива. С оглед отмяната на част от решението
следва да бъдат преизчислени и разноските в първоинстанционното производство,
като съразмерно отхвърлената част от предявените искове на ищеца се дължат
разноски в общ размер на 639 лева, а решението в частта за разноските над този
размер до общо присъдения размер от 1100 лева бъде отменено.
По арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените
искове настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийски градски съд, ІІ-Г въззивен
състав
ОТМЕНЯ решение № 183497 от 31.07.2017
г., постановено по гр. д. № 30699/2015 г. по описа на СРС, 68 състав, в частта,
в която признато за установено на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД, че Ц.Ч.Д.
дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата над 568,42 лева до 833,24 лева, представляваща
незаплатена стойност на топлинна енергия, доставена за периода 03.2012 г. –
04.2014 г. за имот в гр. София, ж. к. „*******“, ул. „*********, с аб. №
Т401515, както и в частта за разноските над общата сума в размер на 639 лева, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД, по който е признато за установено, че Ц.Ч.Д.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата над 568,42 лева до 833,24 лева,
представляваща незаплатена стойност на топлинна енергия, доставена за периода 03.2012
г. – 04.2014 г. за имот в гр. София, ж. к. „Борово“, ул. „*********, с аб. №
Т401515.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 183497 от 31.07.2017 г., постановено по гр. д. № 30699/2015 г. по описа на
СРС, 68 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, да
заплати на Ц.Ч.Д., ЕГН **********, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 261,44 лева, представляваща разноски за въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на третото лице – помагач на страната на ищеца – „Б.Б.“
ООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
2.