Р Е Ш Е
Н И Е
№
гр.Русе, 03.07.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, осми граждански състав, в публичното съдебно заседание на трети
юни, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАЙЛО ИВАНОВ
при
секретаря Елисавета Янкова, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 4210
по описа за 2019г., за да се произнесе, съобрази следното:
Ищцата Г.В.Т. твърди, че сключила на 11.12.2018г. с ответника “Кредисимо” ЕАД договор за потребителски кредит № 1182922, по
силата на който последния й предоставил в заемни средства в размер
на 500.00 лева, при годишен лихвен процент по заема 41.24%, годишен
процент на разходите – 50% и срок за погасяване на заема 13 месеца.
Действително приложения в кредитното правоотношение ГПР обаче бил различен от
посочения в договора и вписвайки в него
50% е заблудил потребителката, като използваната заблуждаваща търговска
практика е довела до неравноправност на уговорката за ГПР и от там за нейната
нищожност с правните последици по чл.22 от ЗПК – нищожност на кредита поради
липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски
кредит по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за фирма –
поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването
на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК.
Поради невключването на възнаграждението в посоченият от потребителския договор
размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от
кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на
размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68д, ал.1 и
ал.2, т.1 от ЗЗП. Поради това счита, че договорът за кредит е нищожен на
основание чл.22 от ЗПК и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.11,
т.20 от ЗПК. В условията на евентуалност, ако не се приемат доводите за
нищожност на договора, ищцата твърди, че не е произвела правен ефект уговорката
за заплащане на възнаграждение на втория ответник за учредяване от негова
страна на лично обезпечение. Съгласно действащите общи условия към договора за потребителски кредит № 1182922/11.12.2018г., потребителят може да
сключи договор за предоставяне на поръчителство в срок до 48 часа от подаване
на заявлението или да представи банкова гаранция в срок до 10 дни от подаване
на заявлението – раздел трети, чл.12. По силата на чл.4 от раздел 4 от общите
условия, кредиторът одобрява заявлението в 14-дневен срок от получаването му в
случаите, в които кредитополучателят е заявил кредит без обезпечение и в срок
от 24 часа от подаването му – в случаите на предоставено обезпечение по реда на
чл.12, раздел 3. Спешно нуждаейки се от парични средства, ищцата избрала
опцията сключване на договор с поръчител, който е бил определен от
кредитодателя и на 11.12.2018г. е подписала с втория ответник „Ай Тръст“ ЕООД
договор за предоставяне на поръчителство, съгласно който се задължила да
заплати на фирмата – поръчител възнаграждение в общ размер на 500.76 лева,
платимо месечно в размер на 38.52 лева като добавък към падежната вноска.
Твърди, че уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчител не поражда
правни последици. Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и
поръчителя, а длъжникът е трето лице за това правоотношение, чиято воля не е
правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за
валидното му възникване. Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като
правното основание за учредяването на поръчителство е кредитора да бъде
обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по
обезпеченото правоотношение. Законодателят е уредил договора за поръчителство
като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки
обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде
учредено лично обезпечение. Длъжникът няма такъв защитен от закона интерес,
поради което сключването на сделка между него и третото лице – поръчител е
лишена от правно основание. Договорът за поръчителство е уреден от диспозитивни
правни норми, поради което страните могат да договарят възмездност на
поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформира в двустранен.
Договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя
вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в
кредитното правоотношение по смисъла на чл.143, т.19 от ЗПК. Трайна е съдебната
практика, че противоречи на добрите нрави съглашение, при което престациите са
явно нееквивалентни. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и
поръчителя, длъжникът не получава никаква престация, поради което нарушаването
на принципа за справедливост е още по-драстично. Поставянето за изискването за
заплащане възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречи на
целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК, тъй като кредиторът е длъжен
още преди сключването на договор да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя. Поради това и клауза, която предвижда, че се дължи възнаграждение
за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, т.е. опасността от
свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Възлагането на потребителя да
заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в изключителен
интерес само на търговеца във вреда на потребителя, като по-слабата страна в
гражданския и търговския оборот, с което задължение той не би се съгласил, ако
кредитодателят е действал добросъвестно. Поради изложеното е изпълнен общия
фактически състав на чл.143 от ЗЗП и тази договорка следва да бъде
квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.
С оглед на тези съображения моли съда да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на договор за потребителски
кредит № 1182922/11.12.2018г.,
сключен с „Кредисимо” ЕАД. В условията на евентуалност, при неуважаването на
главния иск, моли съда да прогласи нищожността на клаузата на чл.12, раздел трети от
общите условия към договор
за потребителски
кредит № 1182922/11.12.2018г.
и на договор за предоставяне на поръчителство от 11.12.2018г., сключен с „Ай
Тръст“ ЕООД. Претендира
на основание чл.38, ал.2 от ЗА да бъде определено възнаграждение на адвоката,
който й оказва безплатна правна помощ, което ответниците да бъдат осъдени да
заплатят.
Съдът, като взе предвид изложените от ищцата в исковата
молба фактически обстоятелства, на които основава претенциите си и
формулираните петитуми, квалифицира правно предявените искове, главният - с правно основание
чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД – за прогласяване нищожността на договор поради
противоречието му със закона, а евентуалния – с правно основание чл.26, ал.1,
пр.1, 2 и 3 от ЗЗД – за прогласяване нищожността на договорни клаузи, като
противоречащи на закона, заобикалящи закона, накърняващи добрите нрави и
неравноправни по смисъла на чл.143, т.5 от ЗПК.
Ответниците “Кредисимо” ЕАД със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.”Витоша” № 146 /сграда А/, ет.2, Бизнес център
„България“, представлявано от изпълнителния директор Сокол Янков и „Ай Тръст“
ЕООД със седалище и адрес на управление:гр.София, бул.”Витоша” № 146 /сграда
А/, ет.2, Бизнес център „България“, представлявано от управителя Ива Михайлова
Шаламанова, оспорват изцяло предявените искове по подробно изложени в
отговорите им съображения.
От събраните по делото доказателства, съдът приема за
установено от фактическа страна следното:
Ищцата сключила
на 11.12.2018г. с ответника “Кредисимо”
ЕАД договор за потребителски кредит № 1182922, по
силата на който последния й предоставил заемни средства в размер на 500.00
лева, при годишен лихвен процент по заема 41.24%, годишен процент на разходите
– 50% и срок за погасяване на заема 13 месеца. На 11.12.2018г. ищцата е подписала с
втория ответник „Ай Тръст“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство,
съгласно който поръчителят „Ай Тръст“ ЕООД се задължил да сключи договор за
поръчителство с “Кредисимо”
ЕАД, по силата на който да отговаря пред последното търговско дружество
солидарно с потребителя за изпълнението на всички задължения на потребителя
възникнали съгласно договор
за потребителски
кредит № 1182922/11.12.2018г.,
а ищцата се задължила да заплати на фирмата – поръчител възнаграждение в общ
размер на 500.76 лева, платимо месечно в размер на 38.52 лева като добавък към
падежната вноска по договора за потребителски кредит. На 11.12.2018г. такъв
договор за поръчителство е бил сключен между кредитора “Кредисимо” ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД.
От заключението на изготвената по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че при главница на процесния
кредит в размер на 500.00 лева, даговорната лихва с ГЛП от 41.24%, начислена за
посочения в договора срок от 13 месеца, ГПР по процесния договор е 50%.
Следователно при определяне на ГПР по процесния кредит не са включени други
разходи освен разходите за възнаградителна лихва. Ако към главницата на кредита
в размер на 500.00 лева, договорната лихва с ГЛП от 41.24%, начислена за
посочения в процесния договор срок от 13 месеца, се включи и месечна вноска за
възнаграждение на поръчителя по кредита в размер на 38.52 лева за същия срок от
13 месеца, то ГПР по процесния договор става в размер на 398.45 %.
След преценка на събраните по делото
доказателства, съдът прави следните правни изводи:
Изхождайки
от предмета на Договор за потребителски кредит № 1182922/11.12.2018г. и
страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа
извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска
дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който
законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора
за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
Съда на ЕС многократно е подчертавал,
че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на
договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да
компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи
в този смисъл са изложени в редица решения.
Настоящият състав на съда счита, че
процесният договор за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради
което е недействителен.
На първо място, в договора е визиран
годишен процент на разходите, като абсолютна процентна стойност - 50.00%.
Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредници за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в стандартния
европейски формуляр за предоставяне на информация липсва конкретизация относно
начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно
включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното
изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.10, ал.1 ЗПК/.
Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора,
съгласно чл.22 ЗПК.
По отношение уговорените обезпечения
по чл.4 от договора и договорено възнаграждение от 500.00 лева за посочен от
кредитодателя поръчител по Договора за допълнителни услуги: Съгласно чл.145,
ал.1 ЗЗП неравноправната клауза в договор, сключен с потребителя, се преценява,
като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора,
всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването,
както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той
зависи.
Съдът счита, че посочената сума, касае предоставяне на допълнителни услуги, и
те следва да бъдат включен в годишния процент на разходите, тъй като това са
възнаграждения по самия договор за потребителски кредит по смисъла на чл.19,
ал.1 от ЗПП, но в случая това не е сторено.
От приетото по делото заключение на
съдебно – счетоводната експертиза се установява, че в посочения годишен процент
на разходите е включена само договорната лихва, но не и възнаграждението за
поръчителство, предвидено в самия договор, като при включването му, ГПР
значително се завишава. Тези обстоятелства относно включените в ГПР компоненти
следва да бъдат ясно посочени при сключване на договора, за да може
потребителят да прецени дали да сключи
договора за кредит при така определените условия за връщането на заетата сума.
Съобразно
гореизложеното, кредитното правоотношение между страните се явява
недействително на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и като такова
не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици, поради което и искът следва да се
уважи изцяло.
Поради уважаването на
главния иск съдът не следва да се произнася по предявения евентуален такъв.
Съдът следва да отбележи,
че съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, „когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита“. Поради тази причина и Г.Т.
остава да дължи получената в заем парична сума по договора за главница в размер
на 300.00 лева.
На основание чл.38, ал.2
от ЗА и предвид уважаването на предявения иск, ответникът следва да бъде осъден
да заплати на адвокат Д.Л.Ф. ***, с адрес за упражняване на дейността:
гр.София, ул.”Петър Парчевич” № 1, ет.5, ап.14, адвокатско възнаграждение за
оказаната от нея безплатна правна помощ на ищцата в размер на 350.00 лева.
На основание чл.78, ал.6
от ГПК и предвид уважаването на предявения иск, първият ответникът следва да
бъде осъден да заплати по бюджетната сметка на Районен съд – гр.Русе държавна
такса за производството по делото в размер на 50.00 лева и направените по
делото разноски в размер на 150.00 лева – заплатено възнаграждение на вещото
лице по назначената съдебно-икономическа експертиза.
За адвокатското
възнаграждение и разноските по делото се осъжда само първия ответник “Кредисимо” ЕАД, тъй като само той
е такъв по предявения главен иск, а втория ответник е такъв по предявения
евентуален иск, по който съдът не се произнася, поради което и той не следва да
поема тежестта за разноските.
Мотивиран
така и на основание чл.235 и сл. от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит № 1182922/11.12.2018г., сключен между “Кредисимо” ЕАД със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.”Витоша” № 146 /сграда А/, ет.2, Бизнес център „България“, ЕИК
********* представлявано от изпълнителния директор Сокол Янков, и Г.В.Т. ***, с
ЕГН: **********,
на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл.22 във вр.с чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА Кредисимо”
ЕАД със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”Витоша” № 146 /сграда
А/, ет.2, Бизнес център „България“, ЕИК ********* представлявано от
изпълнителния директор Сокол Янков, да заплати на адвокат Д.Л.Ф. ***, с
адрес за упражняване на дейността: гр.София, ул.”Петър Парчевич” № 1, ет.5,
ап.14, адвокатско възнаграждение в размер на 350.00 /триста и петдесет/ лева.
ОСЪЖДА Кредисимо”
ЕАД със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”Витоша” № 146 /сграда
А/, ет.2, Бизнес център „България“, ЕИК ********* представлявано от
изпълнителния директор Сокол Янков, да заплати по бюджетната сметка на Районен
съд – гр.Русе сумата от 200.00 /двеста/ лева - държавна такса за производството
по делото и направени разноски по делото.
Решението
може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Русенски окръжен съд.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: