Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. СОФИЯ, 20.06.2024г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-В въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и осми
септември две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВЕТА АНТОНОВА
Мл.с.
ГЕОРГИ КАЦАРОВ
при участието
на секретар–протоколиста Цветослава Гулийкова като разгледа докладваното от
съдия Антонова в.гр.д. № 12805/2020г. по описа на СГС и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба подадена от Н.Б.П. срещу решение № 149739/25.016.2019г. по гр.д. №9597/2007г.
по описа Софийски районен съд, II ГО, 76 състав, в частта, с което:
-е извършена делба на процесния
недвижим имот чрез изнасянето му на публична продан;
- Н.Б.П. е осъдена на основание на основание чл. 286 от ГПК /отм./
вр. с чл. 31 ал.2 от ЗС да заплати на Т.В.К.
сумата от 14 081,98 лв., представляваща обезщетение, съобразно квотата на съделителя в съсобствеността на процесния делбен имот, ползван изключително от Н.П. за периода 21.02.2016г. до
20.02.2019г., ведно със законната лихва считано от 21.02.2019г. до окончателното ù изплащане; както и сумата от 4 111 лв. - лихва за забава върху обезщетението от 14 081,98 лв. за периода от
01.03.2016г. до 20.02.2019г.;
- Н.Б.П. е осъдена на основание на основание чл. 286 от ГПК /отм./,
във вр. с чл. 31 ал. 2 от
ЗС да заплати на Л.Д.К.
сумата
от 7 012,44 лв., представляваща обезщетение, съобразно съобразено учреденото ù вещно право на
ползване, за ползвания изключително от Н.П.
делбен недвижим имот за
периода от 21.02.2016г. до 20.02.2019г., ведно със законната лихва,
считано от 21.02.2019г. до окончателното ù изплащане; и сумата от 2 000 лв. - лихва за забава за
периода от 01.03.2016г. до 20.02.2019г.
В жалбата се твърди, че решението на първоинстанционният съд е нищожно, неправилно, необосновано,
незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, в пълно противоречие със събраните и приложени и приети по делото
доказателства. Твърди, че правото й на собственост е накърнено поради извършени
имотни измами относно процесния делбен
имот и всички нотариални актове за прехвърляне на право на собственост върху
същия между насрещните страните по делото са нищожни. Поддържа, че първоинстанционното решение за допускане на делба на процесния апартамент е нищожно, не е породило действие, поради
което и не може да се постанови решение за извършване на делба на същия имот,
съответно имота не подлежи на делба и решението за извършването й на районния
съд е нищожно. Въззивникът навежда доводи за
недопустимост на обжалваното решение включително и в частта, в която посочва,
че са предявени претенции по сметки в
особено големи размери, каквито не са заявени с исковата молба и при условие,
че липсват такива заявени - налице е
нарушение на диспозитивното начало. Твърди, че никога
не е получавала нотариални покани, поради което и приложените по делото са
фалшиви документи за облагодетелстване на насрещните страни, които съдът
въпреки задължението си не е констатирал като такива е се е позовал на тях.
Излага съображения за недължимост на обезщетението за ползване на имота на въззиваемите страни. Моли обжалваното решението да бъде
прогласено за нищожно, недопустимо и отменено като се отхвърли иска за делба.
Въззиваемите страни
Л.Д.К. и Т.В.К. в срока
за отговор по чл.263 ал.1 ГПК депозират писмени отговори, в които оспорват
наведените във въззивната жалба доводи за нищожност,
недопустимост и неправилност на обжалваното съдебно решение. Считат, че въззивникът не
излага конкретни правни и фактически аргументи обосноваващи тезата му за
нищожност, недопустимост и неправилност на решението, позовава се на факти и
обстоятелства, които или са преклудирани или са ирелевантни за спора, навежда неверни фактически твърдения
извън предмета на доказване и неустановени
със събраните по делото доказателства. Молят решението да бъде потвърдено.
Въззиваемите страни
Д. Д. Д. и Й.Д.Д.
в срока по чл.263 ал.1 ГПК не депозират отговори на въззивната
жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Производството е за съдебна делба във фазата
по извършването й.
С влязло в сила решение № 1940/24.03.2017г. по гр.д.№ №9597/2007г.
по описа Софийски районен съд, II ГО, 76 състав е допусната да се извърши съдебна делба
на следния недвижим имот:САМОСТОЯТЕЛЕН АПАРТАМЕНТ В СГРАДА с идентификатор № 68134.108.96.1.4
по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със
заповед № РД-18-33/15.06.2010г. на изпълнителния директор на АГКК с адрес на
имота:гр. София, район Средец, ул. *********, находящ
се в сграда 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.108.96 с
предназначение на самостоятелния
обект:жилище, апартамент, брой нива на обекта:1, с площ :няма данни, при
съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – няма, под обекта:
68134.108.96.1.3; над обекта: 68134.108.96.1.6м представляващ по документ за
собственост: АПАРТАМЕНТ на четвърти етаж в жилищна сграда, находяща
се в гр. София, ул. *********, състоящ се от две стаи, кухня, хол, клозет, баня
и антрета, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и
от правото на строеж върху дворното място, върху което е построена сградата с
площ от 329,40 кв.м., представляващо парцел XIII-4 от кв.13 по плана на гр. София, в местност III-та извънградска част, при квоти: за Д.Д.Д.- 5/72 ид.ч., за Й.Д.Д. - -5/72 ид.ч., за Т.В.К. –
54/72 ид.ч. и за Н.Б.П. – 8/72 идеални части, със
запазено пожинено право на ползване върху 18/72 ид.ч. от имота за Л.Д.К..
С обжалваното решение,
постановено във втората фаза на делбата – по извършването на същата,
гореописания недвижим имот е изнесен на публична продан, като съдът е уважил и
претенции по сметки между съделителите, а именно с
правно основание чл.31 ал.2 от ЗС срещу въззивника Н.П.
за обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения
имот на съсобственика Т.К. и на вещния ползвател Л.К..
В разпоредбата на чл. 270 ал. 2 ГПК е уредена възможността за процесуалната защита срещу нищожни съдебни
решения. Тук е необходимо да се
посочи, че при осъществяване на инстанционен контрол
на съответното съдебно решение съдът е длъжен служебно да извърши проверка за
валидност на съдебните актове. Същевременно разпоредбата на чл.270 ал.2 от ГПК
предвижда отделна възможност нищожността на съдебното решение /в тази връзка
разбирано като определение, разпореждане, заповед/ да бъде предявена по исков
ред или чрез възражение, без тази възможност да е постановена под условие актът
да е претърпял инстанционен контрол.
Разпоредбата на чл.270 ал.2 от ГПК дава възможност да се
прогласява нищожност на съдебно решение
по исков ред, и то безсрочно
/в този смисъл са и разясненията, дадени в т. 8 и т. 9 от ППВС №
1/1985г./. Искът по чл. 270 ал. 2 ГПК цели отпадане на
силата на присъдено нещо, с която влязлото в сила решение обвързва
страните по делото и лицата по чл. 298 ал.
3 ГПК. Тъй като нищожното съдебно решение създава привидност за признати
и присъдени права, а постановилия го съд не може
сам да констатира
нищожността и да произнесе с ново валидно решение, несъмнено е, че обявяването на нищожността може да бъде искана
от всяка от страните по
делото вкл. и чрез възржение.
Разпоредбата на чл.270
ал.2 от ГПК изрично назовава само съдебните решения, като актове на съд, чиято нищожност може да бъде
установявана, като липсва изрична уредба за останалите постановявани от
съда актове, но при приложение на закона по аналогия – чл.46 ал.2 от ЗНА следва
да се приеме, че по същия ред може да бъде установявана нищожността и на
останалите правораздавателни актове – определения, разпореждания, заповеди за изпълнение на паричните
задължения по чл.410 и чл.417 от ГПК – в този смисъл константната практика на
ВКС - определение № 64/23.01.2015г. по ч.гр.д. № 141/2015г. на ВКС, ІV ГО, определение №
668/15.08.2017г. по гр.д. №
771/2017г., III ГО на ВКС и др.
Законът не определя с
изрична правна норма кое съдебно решение е нищожно. По естественото си
съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен
правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор.
Основанията за
нищожност се извеждат по тълкувателен път в съдебната доктрина и практика и
които са непротиворечиви и константни в смисъл, че: нищожно е всяко решение,
което не може да бъде припознато като валиден съдебен акт, а именно:
-постановено от незаконен
състав;
-когато е постановено
извън пределите на правораздавателната власт на съда,
-когато решението не е
изразено в писмена форма или е неподписано,
-когато волята на съда
не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост
/решение № 668 по гр.д.
№1790/2009г. на I г.о. на ВКС /.
Под незаконен състав
следва се разбира както от лице, което по съответния ред не е придобило
качеството на съдия, така и от лице, което макар и да има такова качество не е
в изискуемия от закона съдебен състав
-например постановено еднолично, при
условие, че е необходимо постановяване на съдебния акт от съдебен състав.
В настоящият случай, както
решението по допускане на делбата, така и това за извършването й са постановени
от съдии назначени с решение на ВСС на посочената длъжност след провеждане на
съответната процедура по ЗСВ вр. КРБ и в съответния
предписан от закона състав – първоинстанционните
решения - от едноличен състав, въззивното и касационното – от състав от трима съдии, като
съдебните решения са надлежно подписани.
Несъмнено съдебните
актове, по отношение на които се претендира установяване на нищожност са
издадени в рамките на правораздавателната власт на съда.
Както беше посочено в горното изложение, нищожен би бил
съдебен акт, в който когато волята на съда не може да бъде изведена поради
абсолютна неразбираемост т.е. смисълът на постановения съдебен акт не би
могъл да се изведе дори
при тълкуване, която хипотеза не
е налице, предвид съдържанието на мотивите и диспозитива
на съдебните решения.
Различна е хипотезата, при която
липсват мотиви към съдебния акт. Липсата на
мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което и не
води до нищожност на съдебното решение. Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване
на съдебен акт не води
до неговата нищожност, а до недопустимост или неправилност на съдебния акт, която
се релевира по пътя на
инстанционния контрол в рамките на преклузивните
срокове за подаване на жалба
пред съответния компетентен съд./ решение
№ 15/26.01.2015г. по гр. д.
№ 3298/2014г. на ВКС,
I ГО/.
В случая обаче
съдебните решения са мотивирани.
Важно е да се посочи,
че по пътя на релевиране на възражение за нищожност
на съдебен акт е недопустимо да се пререшава вече веднъж решен правен спор,
съответно нищожността да се обосновава с незаконосъобразност на атакувания
съдебен акт. В производството по чл.270 ал.2 от ГПК, съответно при изпълнение
на служебните си задължения на съда извършващ инстанционен
контрол или по възражение на страна, се охранява основен принцип на правовата
държава, а именно задължителната сила на валидни съдебни решения и
върховенството на закона. Противното би
било допускане злоупотреба с права, което както Конституцията /чл.57 ал.2/,
така и ГПК забраняват /чл.3/.
Предвид изложените
мотиви, настоящият състав счита, че наведените възражения за нищожност както на
обжалваното решение, така и на решението постановено в първата фаза на делбата,влязло
в сила след инстанционен контрол, са неоснователни.
С оглед разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата
допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените
в жалбата основания.
При изпълнение
правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен
състав намира следното:
Както беше посочено в горното изложение, решение №
149739/25.016.2019г. по гр.д. №9597/2007г. по описа Софийски районен съд, II ГО, 76
състав, е обжалвано от Н.П. в частта, с което е разгледан и уважен предявения по реда на чл.286 от ГПК /отм/от
Л.Д.К. иск спрямо нея с правно основание с чл. 31 ал. 2 от
ЗС и чл.86 ал.1 от ЗЗД. В същата част, настоящият състав счита, че решението е процесуално
недопустимо.
В особеното исково
производство по съдебна делба е уредено отклонение от общите правила, като чл. 346 ГПК
/съответно аналогичния чл. 286 от
приложимия към делото ГПК-отм. / допускат във втората фаза на делбата последващо обективно съединяване на искове за вземания,
които съделителите имат един срещу друг във връзка с делбените имоти и възникнали от правоотношения, свързани с
придобиването, управлението, стопанисването и използването на имотите, предмет
на делбата. Следователно искът предявен от лице, което няма качеството на
съсобственик /Л.К. е не собственик, а вещен ползвател/ не е активно
легитимирана да предявява искове и участва във втората фаза на делбата, а
нейните претенции за обезщетение за лишаване от ползване върху идеалните части,
върху които има учредено право на ползване подлежат на разглеждане по общия
исков процес, за което е следвало предявената искова молба да бъде отделена и докладвана за образувано на
самостоятелно гражданско производство. / в т.см. и решение № 53 от 14.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2613/2018 г., II г.
о., ГК
С оглед изложеното, първоинстанционното решение
следва
да бъде обезсилено в частта относно произнасянето му по главния иск с правно
основание чл.31 ал.2 от ЗС и акцесорния такъв с
правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД предявени от Л.К. срещу Н.П., както и в
частта относно присъдените на Л.К. разноски и производството по делото в тази
част – прекратено.
Досежно правилността обжалваното решение в неговата допустима
част, съдът намира поддържаните с въззивната жалба
доводи за неоснователни по следните мотиви:
Относно начина на извършване на делбата:
Съгласно приетото от първоинстанционният съд като доказателство
по делото заключение по основаната
СТЕ, неоспорено от страните
и кредитирано и от настощия
състав, допуснатия до делба имот е неподеляем.
Основен способ
за ликвидиране на съсобствеността в делбеното
производство, когато се касае до неподеляем имот, е
изнасянето му на публична продан. По изключение, ако се касае до неподеляем жилищен
имот и са налице другите изисквания на закона, съсобствеността може да се
ликвидира чрез поставянето му в дял на някой от съделителите
– чл. 288 ал. 2 и 3 ГПК /отм/.
В настоящият случай никоя от страните не е заявила възлагателна
претенция, пради което единствения възможен способ за прекратяване
на съсобствеността между страните
е чрез изнасяне на имота на
публична продан и до който законосъобразен
извод е достигнал
и първоинстанционният съд.
Относно
претенциите по чл. 346 ГПК във вр. с чл. 3, ал. 2 ЗС предявени от Т.К. срещу Н.П..
Хипотезата на чл. 31 ал. 2 от
ЗС е частен случай на общата забрана по чл. 59 от ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за сметка на друго, като препятстването
от страна на ползващия съсобственик на възможността на друг съсобственик да
упражни субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ
нарушава забраната по ал. 1 да не се пречи и поражда установеното в ал. 2 на чл. 31
от ЗС-право на обезщетение. Последното е регламентирано като
средство за защита на лишените от възможност пряко да си служат с общата вещ
съобразно притежавания дял съсобственици и е компенсация срещу неправомерното
ползване на един от съсобствениците, като при невъзможност да получи реално
ползване, съсобственикът има право на парично обезщетение.
Съгласно чл. 31 ал. 2 ЗС когато общата вещ се използва
лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за
ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.
Видно от законовата разпоредба фактическият състав на
това обезщетение включва следните кумулативни предпоставки: 1) съсобственост
върху вещта/ в случая идентична е хипотезата, когато друго лице извън ползващия
има учредено вещно право на ползване, 2) ползване на вещта лично от единия
съсобственик и 3) писмена покана за
заплащане на подобно обезщетение от друг съсобственик и искане за предоставяне
на ползването.
Настоящият състав съобразява даденото в ТР № 7/2012г. на
ОСГК на ВКС тълкуване - лично ползване по смисъла на чл. 31 ал. 2 от
ЗС е всяко поведение на съсобственик, което
възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ,
съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. „Личното ползване“
е всяко осъществено от съсобственика поведение, което пречи или ограничава
другите съсобственици да ползват вещта
според правата си; без правно
значение е дали ограничавайки правата на другите съсобственици,
съсобственикът ползва вещта лично, дали
не допуска никой да я ползва
или е допуснал трети лица да
я ползват на безвъзмездно основание. В решение №119/11.03.2009 г. по гр.д. №3204/2008 г. на ІІ ГО на
ВКС и решение №241/10.11.2014 г. по гр.д. №928/2014 г. на І ГО на
ВКС е прието, че за да се
освободи от отговорност съсобственикът следва да предложи
на другия съсобственик да ползва вещта лично
според правата му в съсобствеността и да му осигури
възможност реално да упражнява това
свое право. Правото на обезщетение
по чл.31 ал.2 ЗС не възниква, когато съсобственикът отказва да приеме
предоставената му от ползващия съсобственик
част от общата
вещ, съответстваща на дела му
или му е дадена възможност да ползва общата
вещ заедно с него, защото в този случай няма
лишаване от ползване, а нежелание да се ползва.
Задължението за
заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено
поискване от лишения от възможността
да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31 ал. 2 ЗС е едностранно волеизявление, на което законодателят е
регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Веднъж отправено,
писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае
съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.
Писменото поискване по чл. 31 ал. 2 ЗС е равнозначно на поканата по чл. 84 ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава,
като от този момент той дължи заплащането на обезщетение /решение №133/18.02.2019 г. на ІІ ГО
на ВКС по гр.д. №692/2018 г./, като законът не поставя изискване относно съдържанието
на поканата, поради което няма основание по пътя на едно разширително
тълкуване на нормата да се изискват и други реквизити от поканата освен същата
да е писмена и да е достигнала до своя адресат - ползуващия
имота съсобственик. /решение № 121 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3230/2013 г., IV г. о., ГК/.
Искането
за реално ползване обхваща и искането за парично обезщетяване независимо дали
поради предоставяне на реално ползване неотговарящо на правата в
съсобствеността или поради липса на възможност за предоставяне на реално
ползване.
В настоящият случай не се оспорва от въззивника,
а и се установява от събраните свидетелски показания, че за процесния период
- 21.02.2016г.
- 20.02.2019г. единствено Н.П.
е ползвала процесното делбено
жилище и не е допускала никой друг до него. По
делото нито са наведени твърдения, нито събрани доказателства, че ответника по
исковете – Н.П. е предоставила възможност ищеца да ползва имота съобразно
правата им, напротив дори и във фазата на извършване на делбата същата оспорва
правото му на собственост.
Т.В.К. е отправил писмена нотариална покана до Н.Б.П., с която претендира заплащане на обезщетение за
ползването на неговата съсобствена идеална част, като
поканата е връчена при отказ на 23.11.2011г. – л.308 от делото на СРС и втора
такава – връчена при отказ на 19.10.2016г. – л.309 от делото на СРС.
В настоящото производство въпреки общото направено оспорване, въззивника не е разколебала удостоверителната сила на
направеното отбелязване в нотариалните покани за връчването им при отказ и
съобразно разпоредбата на чл.44 ал.1 от ГПК вр. чл. 50
от ЗННД.
От гореизложеното съдът приема, че се доказана наличието на фактическият
състав на разпоредбата на чл.31 ал.2 от ЗС, поради което и в правната сфера на Т.В.К.
е възникнало правото му да получи
обезщетение за лишаването от ползване на съсобствената
идеална част от процесния апартамент.
От заключението по СТЕ се установява, че средната пазарна цена на
апартамента за процесния период е 28 049,80 лв
При определяне обаче размера на конкретно дължимото обезщетение по чл.31
ал.2 от ЗС е необходимо да бъде съобразено, че върху придобитите от Т.К.
идеални части от правото на собственост, неговата майка и прехвърлител
е запазила правото си на ползване върху същите – 18/72 ид.ч.
т.е. правото на обезщетение за ищеца е възникнало за ползваните от Н. П.негови
идеални части за разликата над 18/72 ид.ч. /върху които има вещно право на
ползване на Л.К./ до 54/72 ид.ч. или за 36/72 ид.ч., доколкото същия има право на реално ползване само за
същите /липсва направено твърдение или представени доказателства за погасяване
на правото на ползване за процесния период на Л.К./.
Следователно предвид заключението по СТЕ, размера на обезщетението за процесния период е 14 024,90 лв. и като е уважил иска
до посочения размер първоинстанционният съд е
постановил законосъобразно и правилно решение.
Относно иска с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД
Предвид обстоятелството, че поканата
по чл. 31 ал. 2
ЗС
поставя в забава ползващия съсобственик занапред неограничено във времето докато трае ползването и за неползващия съсобственик възниква правото да иска
мораторни лихви. /Определение № 1763 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 17/2023 г., II г. о.,
ГК/.
От допълнителното заключение по ССчЕ, неоспорено
от страните и кредитирано от настоящия въззивен
състав като обективно и компетентно, се установява размера на мораторната лихва върху обезщетението за лишаване от
ползване на делбения имот за ищеца Т.К. /върху всяка
месечна наемна вноска считано от първо число на месеца, следващ този, за който
се дължи/ за периода 01.03.2016г. – 20.02.2019г.
е в размер на 4111,71 лв.
Следователно първоинстанционното
решение в обжалваната му и допустима част следва да бъде потвърдено на
основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.1 от ГПК.
Разноски
С оглед
изхода на делото и разпоредбата на чл.64 ал.2 от ГПК /отм/, въззиваемите страни имат право да им
бъдат присъдени направените по делото разноски.
Единствено въззиваемата
страна –Д.Д.Д.
претендира заплащане
на разноски в размер на 2000,00 лв.- платено
адвокатско възнаграждение
/с доказателства за реалното му плащане
– договор за правна защита и съдействие от 09.09.2022г имащо характер и на разписка
за получените от адвоката парични
суми.
Настоящият съдебен състав с оглед разпоредбата на чл.64
ал.4 от ГПК /отм/ счита, че заплатеното от страната
възнаграждение от 2000,00 лв. се явява прекомерно, предвид фактическата и
правна сложност на делото /във втората фаза на делбата при неподеляемо
жилище и липса на заявени възлагателни претенции, както
и облигационни претенции по чл.31 ал.2
от ЗС/, пасивното процесуално поведение на пълномощника й –не е подаден отговор
на въззивната жалба, нито писмена защита, единствено
е налице явяване в съдебно заседание без искания за събиране на доказателства или
извършване на други процесуални действия, поради което и следва да бъде
намалено до размера от 150,00 лв.
С оглед
разпоредбата на чл.280 ал.3
т.1 от ГПК въззивното решение в частта относно исковете с правно основание чл.86 ал.1
от ЗЗД не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е
Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 149739/25.016.2019г. по гр.д. №9597/2007г.
по описа Софийски районен съд, II ГО, 76 състав, в
частта, с което Н.Б.П. с ЕГН: **********
е осъдена заплати на Л.Д.К. с ЕГН: **********, както следва:
-на основание чл.31 ал.2 от ЗС сумата
от 7 012,44 лв., представляваща обезщетение, за ползвания изключително от Н.П.
делбен недвижим имот и върху който притежава вещто право на ползване за 18/72 ид.ч.
за
периода от 21.02.2016г. до 20.02.2019г., ведно със законната лихва,
считано от 21.02.2019г. до окончателното ù изплащане; и на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата
от 2 000 лв. - лихва за забава за
периода от 01.03.2016г. до 20.02.2019г.;
-на основание чл.64 ал.1 от ГПК /отм/
разноски по делото в размер на 848,00
лв.
И ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО в тази
чу част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 149739/25.016.2019г. по гр.д. №9597/2007г.
по описа Софийски районен съд, II ГО, 76 състав, в частта, с което:
-е извършена делба на недвижим имот, а именно: САМОСТОЯТЕЛЕН
АПАРТАМЕНТ В СГРАДА с идентификатор № 68134.108.96.1.4 по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. София, одобрени със заповед №
РД-18-33/15.06.2010г. на изпълнителния директор на АГКК с адрес на имота:гр.
София, район Средец, ул. *********, находящ се в
сграда 1, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.108.96 с
предназначение на самостоятелния
обект:жилище, апартамент, брой нива на обекта:1, с площ :няма данни, при
съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – няма, под обекта:
68134.108.96.1.3; над обекта: 68134.108.96.1.6м представляващ по документ за
собственост: АПАРТАМЕНТ на четвърти етаж в жилищна сграда, находяща
се в гр. София, ул. *********, състоящ се от две стаи, кухня, хол, клозет, баня
и антрета, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и
от правото на строеж върху дворното място, върху което е построена сградата с
площ от 329,40 кв.м., представляващо парцел XIII-4 от кв.13 по плана на гр. София, в местност III-та извънградска част, чрез изнасянето му на публична продан, като е постановено след поданта получената парична сума се разпредели съделителите съобразно дяловете им, а именно: за Д.Д.Д.- 5/72 ид.ч., за Й.Д.Д. - -5/72 ид.ч., за Т.В.К. – 54/72 ид.ч. и
за Н.Б.П. – 8/72 идеални части;
- Н.Б.П. с ЕГН: ********** е осъдена на основание на основание чл. 286 от ГПК /отм./
вр. с чл. 31 ал.2 от ЗС да заплати на Т.В.К.
с ЕГН: ********** сумата от 14 081,98 лв., представляваща обезщетение, съобразно квотата на съделителя в съсобствеността на процесния делбен имот, ползван изключително от Н.П. за периода 21.02.2016г. до
20.02.2019г., ведно със законната лихва считано от 21.02.2019г. до окончателното й
изплащане; както и на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 4 111 лв. - лихва за забава върху обезщетението от 14 081,98 лв. за периода от
01.03.2016г. до 20.02.2019г.;
ОСЪЖДА Н.Б.П. с ЕГН: ********** *** да заплати на Д.Д.Д. с ЕГН: ********** и с адрес ***
на основание чл.64 ал.2 от ГПК/отм/ разноските по в.гр.д. № 12805/2020г. по описа
на Софийски градски съд, IV-в въззивен състав в размер на 150,00 лв. /сто и петдесет
лева/.
РЕШЕНИЕТО
в частта относно произнасяне по иска с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД - не подлежи
на касационно обжалване, а в останалата му част -ПОДЛЕЖИ НА КАСАЦИОННО
ОБЖАЛВАНЕ в 1- месечен срок
от връчването му на страните
пред Върховен касационен съд, при условията на
чл.280 ал.1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.