№ 12192
гр. София, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско
дело № 20241110108663 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на Н. Р. Ш. срещу /фирма/.
Ищецът твърди, че с ответника сключили договор за потребителски кредит №
**********/06.02.2023г., съгласно който на ищеца е отпусната сумата от 550лв. при
фиксиран ГЛП от 40,05% и ГПР от 49,78% с краен срок за погасяване 24.04.2023г. В
чл. 5.1 от договора било уговорено, че в срок от 3 дни от усвояването на сумата,
заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1.
безусловна банкова гаранция или 2. поръчителство. Чл. 11, ал. 1 предвиждал, че при
неизпълнение на задължението на заемателя за предоставяне на обезпечение, същият
дължи неустойка в размер от 158,92лв., която му била начислена и общата дължима
сума по договора възлизала на 737лв.
Ищецът твърди, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора е нищожна поради
противоречие с императивни норми на закона. Счита, че с нея се цели заобикаляне на
закона относно максимално допустимия ГПР. Отделно от това, разписаният ГПР бил
неточен, доколкото в него не била включена уговорената неустойка, а и не било
изпълнено изискването за посочване на компонентите, които го формират, за яснота и
прозрачност. Евентуално посочва, че клаузата за заплащане на неустойка е нищожна
като противоречаща на добрите нрави. Изтъква, че клаузата е неравноправна.
С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде
признато за установено, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора е нищожна, както и
ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 158,92лв., представляваща недължимо
платени суми по договора за кредит, ведно със законната лихва.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок. Счита,
че производството е недопустимо, тъй като е налице злоупотреба с права от страна на
ищеца, доколкото бил образувал няколко сходни дела за други договори пред СРС.
Посочва, че са налице условията на чл. 213 ГПК. Изтъква, че исковата молба е
нередовна. Излага съображения и за неоснователност на исковете, като поддържа, че
договорът отговоря на изискванията на ЗПК, и включвал ясно посочване на ГПР с
неговите компоненти. Твърди, че уговорената клауза за неустойка е действителна и
1
обезпечава неизпълнението на задължението на ищеца. Последният разполагал с
възможност да се откаже от договора и черпил права от собственото си неправомерно
поведение. Поддържа, че е налице индивидуално и добросъвестно договаряне.
Посочва, че това бил пореден договор между страните и на ищеца му били известни
клаузите. Счита, че всички платени суми от ищеца са на годно правно основание.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане установителен иск с правно основание чл. 124, ал.
1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД.
По делото не е спорно, а и се установява от представените писмени
доказателства, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №
************/06.02.203г., съгласно който ответникът е отпуснал на ищеца сумата от
550лв., подлежаща на връщане на 11 бр. погасителни вноски. В договора е посочен, че
ГЛП е фиксиран и възлиза на 40,05%, ГПР възлиза на 49,78%, а общо дължимата сума
по договора възлиза на 578,08лв. В приложение № 1 към договора е инкорпориран
погасителен план, в който са описани размер на вноската, какво включва и нейния
падеж.
Съгласно чл. 5 от договора, кредитополучателят се задължава в срок от три дни,
считано от сключване на договора, да предостави поне едно от следните обезпечения:
безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица,
които трябва да отговарят на редица кумулативни изисквания. В чл. 11, ал. 1 е
предвидено, че при неизпълнение на задължението по чл. 5, кредитополучателят дължи
на заемодателя неустойка в размер на 158,92лв, която се начислява автоматично и се
заплаща разсрочено съгласно посочения в погасителния план начин.
При горните факти, съдът прави следните изводи:
Сключеният между заемодателя и заемателя договор за заем има
характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради
което в отношенията между страните приложение намират нормите на ЗПК и ЗЗП, тъй
като ответникът има качеството на потребител.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
49,78%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този
размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче
не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а
именно – начислената неустойка, която се включва в общите разходи по кредита по
смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
2
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Процесната неустойка несъмнено представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР по кредита, като същата е била
изначално известна на кредитора. В самия договор ясно е посочено – „неустойката се
начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора заемателят се
счита уведомен за нейното начисляване“. Тази неустойка попада в легалната
дефиниция по пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно, но
ясно е посочено, че в ГПР се включват всички такси и разходи, свързани с договора за
кредит. Ето защо, стойността на тази неустойка, която е изначално начислена още при
подписване на договора, трябва да бъде включена при определяне на годишния
процент на разходите в договора за кредит, тъй като е част от него. Очевидно обаче
това не е сторено, а в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва.
Размерът на тази неустойка възлиза на 158,92лв., което е 28,89% от стойността на
заемната сума. При включването на тази неустойка в ГПР, което е абсолютно
необходимо, за да бъдат спазени изискванията на ЗПК, е очевидно и без да са
необходими специални знания, че ГПР надвишава максимално допустимия по закон
размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По изложените съображения, съдът намира, че процесната неустойка отговаря
на поставените в ЗПК критерии и следва да бъде включена в общия разход по кредита,
което в случая не е сторено, а с нейното добавяне действителният ГПР по договора е
значително по-висок от обявения в него. В задължителното Решение от 21.03.2024г. по
дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения
характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с
оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати
разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален
характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от
същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на
националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на
държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да
бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира
реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на
пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit
3
Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика).
Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав,
сключването на тези клаузи към договора за кредит, в които се уговарят такси и
неустойки при неизпълнение на несъществени задължения, представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да
доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. Тези
съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на
Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и
учреждения – чл. 633 ГПК.
Наведените от ответника доводи за злоупотреба с права от страна на ищеца и
индивидуално договаряне са неоснователни. Обстоятелството, че между същите страни
има сключени и други договори за заем не води до извод за индивидуална
договореност. Отделно от това, включването на тези клаузи в поредица от договора
показва трайно порочно поведение на кредитодателя, което явно може да бъде
преустановено единствено чрез завеждане на искове от страна на потребителите.
Законът позволява потребителите да търсят защита по съдебен път на своите
накърнени права, а след като ответникът иска да прекрати завеждането на искови
молби спрямо него, може да преустанови включването на посочените клаузи в
договорите, което явно не прави, въпреки наличната съдебна практика.
По изложените съображения, предявеният установителн иск се явява
основателен, като клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора е нищожна.
От представената справка за извършени плащания по договора се установява, че
ищецът е платил и сумата от 158,92лв., представляваща стойността на неустойката.
Предвид че клаузата за дължимост на тази неустойка е призната за нищожна, платената
сума е лишена от основание и подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. С
оглед на това, основателен се явява и осъдителният иск.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски по първоначалния иск има ищецът,
който е доказал такива в размер на 100лв. за държавна такса. При този изход на спора,
право на присъждане на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, който е
доказал такива в размер на 100лв. за държавна такса. Претендира се и адв.
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за извършено безплатно процесуално
представителство, което съдът намира, че следва да бъде присъдено в размер от 480лв.
с ДДС, предвид доказателствата за регистрация по ДДС. Доводите на ответника за
недължимост на такова, предвид че ищецът не бил материално затруднен, не могат да
бъдат споделени. Както самият ответникът твърди, ищецът има заведени няколко дела
в СРС, свързани с договори за кредит, което показва системно наличие на задължения
по такъв тип сделки. Размерът на декларирания месечен доход от 1782лв. не може да се
приеме за изключително висок и да обоснове липса на материална затрудненост у
лицето, релевантно към настоящия момент, а не към началото на 2023г. Ето защо,
съдът счита, че на процесуалния му представител следва да се присъди възнаграждение
по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. Р. Ш., ЕГН: **********,
с адрес: /населено място/, срещу /фирма/, ЕИК: ************, със седалище и адрес на
4
управление: /населено място/, установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че клаузата на
чл. 11, ал. 1 от сключения между страните договор за потребителски кредит №
**********/06.02.2023г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК: ************, със седалище и адрес на управление:
/населено място/, да заплати на Н. Р. Ш., ЕГН: **********, с адрес: /населено място/,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 158,92лв., представляваща платена без
основание сума по сключения между страните договор за потребителски кредит №
**********/06.02.2023г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба –
15.02.2024г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 100,00лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК: ************, със седалище и адрес на управление:
/населено място/, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ:
************, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 480,00лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за извършено безплатно процесуално
представителство на ищеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5