Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                     град София, 28.05.2020 година

 

     В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на дванадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                   

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                       мл.с.: ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №2193 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

         Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №520634 от 30.10.2018г., постановено по гр.дело №22205/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви състав, е признато за установено на основание чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.327, ал.1 от ТЗ, че С..У„Св.К.О.” дължи на „Р.” ООД сумата от 379.24 лв., стойност на доставени стоки по договори за възлагане на обществена поръчка №80.09-269 от 30.09.2014г. за доставка на оригинални тонери за копирни и печатащи устройства и №80.09-270 от 30.09.2014г. за доставка на съвместими тонери за копирни и печатащи устройства, начислена по фактура №202645/21.03.2017г., заедно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 22.12.2017г. до окончателното и изплащане, която сума е предмет на заповед за изпълнение от 14.02.2018г., издадена по ч.гр.дело №89511/2017г. по описа на СРС, Г.О., 156-ти състав. С решението е осъден С..У„Св.К.О.” да заплати на „Р.” ООД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 640.00 лв., сторени разноски в исковото производство, както и сумата от 385.00 лв., сторени разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №89511/2017г. по описа на СРС, Г.О., 156-ти състав.

         Постъпила е въззивна жалба от ответника - С..У„Св.К.О.”, чрез адв.И.М., с която се обжалва изцяло решението на СРС като се излагат доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност обжалвания съдебен акт. Твърди се, че неправилен и в пълно противоречие на събраните по делото доказателства е изводът на СРС, че по делото е доказано изпълнение на основното задължение на продавача да достави и предаде на купувача стоките, предмет на процесната фактура. Твърди се, че в хода на производството е направено оспорване на реалното извършване на доставката с твърдението, че фактурата е била издадена предварително с уговорката стоката да бъде доставена и платена след доставката. Поддържа се, че установяването на това обстоятелство е в тежест на ищеца, но в тази насока не са събрани категорични доказателства. Излага се още, че процесната фактура не е подписана от ответника, а от лице без представителна власт, предвид на което не е налице основание да се ангажира отговорността на ответника да заплати цената на стоките, предмет на процесната фактура. Сочи се още, че според предвиденото в чл.5, ал.4 от сключените между страните договори, цената на доставените изделия става дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена в приемо-предавателен протокол за всяка доставка. Фактурата, ведно с приемо-предавателния протокол, подписан без забележки от надлежно упълномощени представители на двете страни, се представят с придружително писмо в паричен салон на Ректората/главен счетоводител. Сочи също така, че в подадения писмен отговор е направено искане ищецът да бъде задължен да представи процесния приемо-предавателен протокол, копие от който е представен едва на 10.09.2018г. и от тази дата следва да се отброява 60-дневния срок, който не е изтекъл към момента на приключване на устните състезания. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло решение №520634 от 30.10.2018г., постановено по гр.дело №22205/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви състав, и постанови друго решение, с което да отхвърли предявеният иск като неоснователен и недоказан. Претендира присъждане на сторените разноски и адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

         Въззиваемата страна -  „Р.” ООД, чрез адв. И.И., депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Изложени са аргументи, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и доказателства като е приел, че са налице основанията в закона за ангажиране на отговорността на въззивника. Поддържа се, че първостепенният съд е преценил всички събрани по делото доказателства като е обосновал правилен извод, че страните са обвързани с валидно сключени между тях договори за възлагане на обществена поръчка №80.09-269 от 30.09.2014г. за доставка на оригинални тонери за копирни и печатащи устройства и №80.09-270 от 30.09.2014г. за доставка на съвместими тонери за копирни и печатащи устройства, като са налице доказателства за доставяне и предаване на купувача на стоките, предмет на процесната фактура. В тази връзка се излага, че за въззивника е възникнало задължение за заплащане на цената на доставените стоки по издадената фактура №202645/21.03.2017г.. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.

         Предявен е от „Р.” ООД срещу С..У„Св.К.О.” установителен иск с правно основание чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.327, ал.1 от ТЗ.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

      Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

         Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от „Р.” ООД срещу С..У„Св.К.О.” установителен иск с правно основание чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.327, ал.1 от ТЗ. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност на предявения установителен иск с правно основание чл.422 във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.327, ал.1 от ТЗ, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи въззивният съд намира да добави следното:

В конкретния случай от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се налага извода, че по делото е доказано съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало на основание сключени между тях договори за възлагане на обществена поръчка №80.09-269 от 30.09.2014г. за доставка на оригинални тонери за копирни и печатащи устройства и №80.09-270 от 30.09.2014г. за доставка на съвместими тонери за копирни и печатащи устройства, по силата на които ответникът - С..У„Св.К.О.” – въззивник в настоящото производство, като възложител, възложил на ищеца - „Р.” ООД, като изпълнител, а последният приел и се задължил при направени конкретни заявки от страна на възложителя срещу заплащане да извършва периодични доставки на конкрено посочени стоки, описани по вид, мярка, количество и единична цена за нуждите на възложителя, съгласно съответна оферта, неразделна част от договора.  Съгласно чл.5.4 от раздел ІІІ на процесните договори /с напълно идентично съдържание/, цената на доставените стоки става дължима в 60-дневен срок след извършване на доставката, удостоверена с приемо-предавателен протокол за всяка заявка. Приемо-предавателният протокол се прилагал към фактурата и се предоставя в паричен салон на Ректората/главен счетоводител.

От анализа на събраните доказателства - фактура №202645/21.03.2017г., приемо-предавателен протокол от 21.03.2017г., прието по делото като неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката по реда на чл.202 ГПК следва да бъде кредитирано като обективно и компетентно изготвено, въззивният съд приема за доказано, че процесната фактура е била осчетоводена от ищеца, както и от ответника, отразена е била от последния в дневника за покупките по ДДС за м.август 2017г. и включени в подадената от него справка-декларация по ЗДДС. Въззивният съд приема, че осчетоводяването на процесната фактура, разглеждано във връзка с всички други доказателства и уговореното в клаузата на чл.5, ал.4 от раздел ІІІ на процесните договори, несъмнено съставлява извънсъдебно признание на ответника относно получаването на стоките и възникването на задължение в негова тежест за плащане на тяхната цена – в тази насока е решение №211 от 30.01.2012г. на ВКС по т.д. №1120/2010г., II Т.О., Т.К. и решение №92 от 07.09.2011г. на ВКС по т.д. №478/2010г., II Т.О., Т.К. Нещо повече фактическото доставяне на стоките е удостоверено в съставения приемо-предавателен протокол, който е подписан от представител на ответника /Грънчарова/, която е разпитана по делото като свидетел и заявява изрично пред съда, че е приела без забележки стоките, описани в процесната фактура, за което е бил съставен и приемо-предавателен протокол от 21.03.2017г.. Настоящият състав намира да посочи, че въззивникът не се е позовал в писмения отговор на исковата молба на извършени действия без представителна власт, поради което намира приложение разпоредбата на чл.42, ал. 2 ЗЗД /ответникът не е търговец/. Само за пълнота трябва да се посочи, че дори и да не е била налице представителна власт, извършените действия са били потвърдени от ответника с осчетоводяването на процесната фактура, респективно се налага извода за липса на противопоставяне от страна на ответника за извършените от негово име действия. Следователно неоснователно се явява възражението на въззивника-ответник, че по делото няма доказателства за изпълнение на основното задължение на продавача да достави и предаде на купувача стоките, предмет на процесната фактура. Следователно ищецът се легитимира като кредитор на претендираното вземане в размер на 379.24 лв.. В производството по делото пред първата инстанция не са ангажирани доказателства при доказателствена тежест за въззивника за изпълнение на поетото от него задължение да заплати договореното възнаграждение на продавача. При липсата на доказателства за заплащане на уговореното възнаграждение правилно първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на договорната отговорност на купувача, който реално е получил стоките, предмет на процесната фактура. Първоинстанционният съд като е достигнал до същия правен извод и е уважил така предявения иск е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърден.

По разноските:

В случая ответникът по жалбата /ищецът/ е релевирал своевременно искане за присъждане на разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 360.00 лв. /в отговора на въззивната жалба/, като е представил договор за правна защита и съдействие от 06.02.2019г., от който е видно, че е уговорен и заплатен в брой адвокатски хонорар в размер на посочената сума.

Жалбоподателят е направил своевременно възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК.

Независимо от изхода на спора пред настоящата инстанция, ответникът по жалбата няма право на разноски, поради следните съображения:

Настоящият съдебен състав, като съобрази служебно известните на съда образувани от ищеца срещу ответника заповедни и искови производство за вземания, чиито източници са процесните договори за обществена поръчка и направени конкретни заявки за доставки по тях, намира, че извършените от ищеца /заявителя/ процесуални действия по подаването на отделни заявления за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по всяка от издадените фактури, респ. предявяването на искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК за всяко от вземанията /или съвместно за две от тях/ - с незначителен размер или такъв под 1000 лв., за които е била заплащана минималната държавна такса, защитата е била осъществявана от един и същ адвокат и е бил претендиран минималният адвокатски хонорар, представляват злоупотреба с процесуални права, в нарушение на чл.3 ГПК. И това е така, тъй като същите са насочени не само към защита на субективни права, но целят и създаването на формални основания за увеличаване на разноските в тежест на ответника /длъжника/ и последващото им събиране - в частност размерът на търсените разноски е в пъти  по-голям от този на съдебно предявеното притезание.

Основно задължение на всички субекти, според установения в страната правен ред, е забраната да се злоупотребява с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други, което е изрично прогласено в редица нормативни актове /напр. чл.57, ал.2 от Конституцията на Република България, чл.12 и чл.63 ЗЗД, чл.3 ГПК, чл.173 КЗ, чл.187, ал.2 КСО, чл.289 ТЗ, чл.8, ал.1 КТ, чл.6 ДЕС/. До злоупотреба с право може да се стигне, когато едно право се упражнява в нарушение на чужда свобода, когато правото се упражнява, за да се изключи или да не се осъществи друга правна възможност, когато право се упражнява, за да се увредят чужди права и интереси и др.

Действително носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни, поради което и предявяването на иск поначало е правомерно. Предявяването на иск е неправомерно, само ако е недобросъвестно и съставлява злоупотреба с право. То е недобросъвестно, когато ищецът знае, че няма нарушено право, но предявява иск с цел да причини вреди или други неблагоприятни последици на насрещната страна или когато се осъществява с цел да се извлече някаква облага от това /какъвто именно е и настоящия случай/.

В този смисъл и при приложението на чл.3 ГПК извършените процесуални действия при злоупотреба с право не следва да бъдат зачетени от въззивния съд.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                         

                                          Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №520634 от 30.10.2018г., постановено по гр.дело №22205/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 141-ви състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

                          

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ :                       ЧЛЕНОВЕ : 1./                       2./