Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 05.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно
заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря
Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 4655 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С
решение № 20244129 от 05.11.2020 г., постановено по гр. д. № 70620/2018 г. по
описа на СРС, I ГО, 24 състав, са отхвърлени предявените от „Ф.И.“ ЕАД искове
срещу Е.И.С., с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.415, ГПК вр. с чл.9 ЗПК
вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.99 ЗЗД, чл.422 ГПК вр. с чл.415 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД и чл.422 ГПК вр. с чл.415 ГПК вр. с чл.92 ЗЗД – за установяване дължимостта
на сумата от 300 лв. - главница във връзка със сключен договор за потребителски
кредит № *********/20.05.2015 г. между ответника и „П.Ф.Б.“ ООД, сумата от 40,
98 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 28.05.2015 г. до
01.04.2015 г., сумата от 61, 08 лв. – лихва за забава за периода 28.05.2015 г.
– 30.05.2017 г. и 189, 84 лв. – такси за периода 28.05.2015 г. – 01.04.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата, за които е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 42176/2017 г. по описа на СРС, ГО, 24
състав.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца „Ф.И.“ ЕАД,
с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е
неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Към
исковата молба е приложено уведомление от „П.Ф.Б.“ ООД чрез пълномощника му „Ф.И.“
ЕАД, като е отправено изрично искане за връчването му на ответника в рамките на
съдебното производство. Връчването на уведомлението за извършената цесия в хода
на процеса има действие спрямо ответника – длъжник, съгласно формираната съдебна
практика. Поддържа, че е допустимо връчването да се извърши и чрез назначение
по реда на чл.47, ал.6 ГПК процесуален представител на ответника. Моли съда да
отмени обжалваното решение, като уважи предявените искове.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника
Е.И.С..
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно,
кумулативно съединени положителни
установителни искове съответно с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с
чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.9 ЗПК и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86,
ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 20.05.2015 г. ответникът е сключил договор за потребителски
кредит с „П.Ф.Б.“ ООД, като дружеството му е предоставило сумата от 300 лв.,
дължима ведно с уговорените лихви и такси. В чл.27 от договора ответник е
декларирал получаване на сумата от 300 лв. Страните са уговорили срок за
връщане на сумата от 45 седмици, заедно с възнаградителна лихва от 40, 98 лв.,
такса за оценка в размер на 15 лв., такса за услугата „домашно посещение“ в
размер на 174, 84 лв. Размерът на ежеседмичните вноски възлиза на 11, 80 лв.,
като последната вноска е 11, 62 лв. Първото седмично плащане е дължимо на
27.05.2015 г. На 21.04.2016 г. между „П.Ф.Б.“ ООД и „Ф.И.“ ЕАД е сключен
договор за прехвърляне на вземания, сред които и вземанията, произтичащи от
горепосочения договор за потребителски кредит. Цедентът е упълномощил ищеца да
уведоми длъжника за извършената цесия. Поради неизпълнение на договорните
задължения от ответника спрямо него е постановена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 42176/2017 г. по описа на СРС, 24
състав, връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че му
дължи сумата от 300 лв. – главница, 40, 98 лв. – договорна лихва за периода
28.05.2015 г. – 01.04.2015 г., 61, 08 лв. – лихва за забава за периода
28.054.2015 г. – 30.05.2017 г. и 189, 84 лв. – такси за периода 28.05.2015 г. –
01.04.2016 г. Претендира сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Излага
съображения, че договорът за цесия е нищожен, тъй като не е индивидуализирано
прехвърленото вземане и дължимата цена. По делото не са ангажирани
доказателства за предаване на заетата сума на ответника. Счита, че тъй като
представените документи не са с нотариална заверка на подписите, не могат да
служат като доказателство за наличието на задължение за ответника. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от ищеца.
На 27.06.2017 г. „Ф.И.“ ЕАД е
депозирал пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Е.И.С. за сумата от 591, 90 лв., от която: 300 лв. – главница, 40, 98
лв. – договорна лихва за периода 28.05.2015 г. – 01.04.2016 г., 61, 07 лв. –
лихва за забава за периода 28.05.2015 г. – 30.05.2017 г., 189, 84 лв. – такси
за периода 28.05.2015 г. – 01.04.2017 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението за изплащане на вземането. Претендира
сторените по делото разноски. В т.12 от
заявлението е посочено, че вземането произтича от договор за потребителски кредит
№ ********* от 20.05.2015 г., сключен между „П.Ф.Б.“ ООД и Е.И.С. за сумата от
300 лв., която следва да се върне считано от 27.05.2015 г. до 01.04.2016 г.. На
21.04.2015 г. между „П.Ф.Б.“ ООД и заявителя е сключен договор за цесия, с
което са прехвърлени вземанията, произтичащи по горепосочения договор за
потребителски кредит.
С разпореждане от 06.07.2017
г., постановено по ч. гр. д. № 42176/2017 г. по описа на СРС, I ГО, 24 състав,
съдът е постановил исканата заповед, като е присъдил на заявителя и сторените в
заповедното производство разноски в размер на 25 лв. – държавна такса и 50 лв.
– възнаграждение за юрисконсулт.
Заповедта за изпълнение е
връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, чрез залепване на уведомление.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК
ищецът е предявил искове за установяване на вземането си за главница по исков
ред.
На 20.05.2015 г. е сключен
договор за потребителски кредит между „П.Ф.Б.“ ООД и ответника, за сумата от
300 лв. – главница, която следва да се върне за срок от 45 седмици, считано от
27.05.2015 г. до 01.04.2016 г. при седмични вноски от 11, 80 лв. и последна
вноска от 11, 62 лв. Договорната лихва възлиза на 40, 98 лв. Уговорена е такса
за оценка на досие в размер на 15 лв., както и такса за услугата „Кредит у
дома“ в размер на 174, 84 лв. В чл.27 от договора е посочено, че с подписването
му клиентът потвърждава, че е получил пълния
размер на кредита.
На 21.03.2016 г. е сключен
договор за прехвърляне на вземания между „П.Ф.Б.“ ООД – цедент и „Ф.И.“ ЕАД –
цесионер. Представено е потвърждение за сключена цесия на основание чл.99, ал.3 ЗЗД, изходящо от цедента.
Към договора за прехвърляне на
вземания от 21.03.2015 г. е изготвено Приложение № 1, в което е описано
вземането на цедента към ответника, произтичащо от договор за потребителски
кредит592584142 за сумата от 530, 82 лв.
С пълномощно от 05.04.2016 г. с
нотариална заверка на подписа „П.Ф.Б.“ ООД е упълномощил ищеца да го
представлява, като уведоми по
законоустановения ред длъжниците за сключения на 21.03.2016 г. договор за
прехвърляне на вземания.
Към исковата молба е приложено
уведомление от цедента, чрез пълномощника му „Ф.И.“ ЕАД за сключения договор за
прехвърляне на вземания от 21.03.2016 г.
От заключението на вещото лице Л.Б.Б.по
изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза, неоспорена от страните,
която съдът възприема като компетентно дадена, се установява, че общият размер
на дължимите суми към момента на депозиране на заявлението аз издаване на
заповед за изпълнение, произтичащо от договор за паричен кредит № ********* от
20.05.2015 г. възлиза на 585, 78 лв. , от които: 300 лв. – главница; 40, 98 лв.
– договорна лихва за периода 27.05.2015 г. – 31.03.2016 г.; 15 лв. – такса за
оценка на досие за периода 27.05.2015 г. – 31.03.2016 г.; такса за услуга
„Кредит у дома“ в размер на 174, 84 лв. за периода 27.05.2015 г. – 31.03.2016
г.;54, 96 лв. – лихва за забава за периода 28.05.2015 г. – 30.05.2017 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси, той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна
проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен
установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в
срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК, в
приложимата към момента на завеждане на делото редакция срок. Целта на ищеца е
да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването
на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
От ангажираните по делото
доказателства се установи, че между „П.Ф.Б.“ ООД и ответника на 20.05.2015 г. е
подписан договор за потребителски кредит, по силата на който дружеството се е
задължило да предостави на ответника потребителски кредит в размер на 300 лв.,
срещу насрещното му задължение да върне заетата сума на 45 седмични вноски,
заедно с договорна лихва и уговорените такси.
По силата на сключения на
21.03.2016 г. договор за прехвърляне на вземания „П.Ф.Б.“ ООД е прехвърлил на
ищеца вземания, сред които тези, произтичащи от сключения на 20.05.2015 г.
договор за потребителски кредит.
Жалбоподателят
поддържа, че ответникът е надлежно уведомен за извършената цесия чрез
приложеното към исковата молба уведомление.
Нормата на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД предвижда, че предишният кредитор трябва да съобщи на длъжника за
прехвърлянето на вземането, от който момент цесията има действия спрямо
длъжника и третите лица. Необходимостта от уведомяване на длъжника имено от
предишния кредитор произтича от това, че прехвърленото вземане е възникнало от
правоотношение между длъжника и предишния кредитор и следва да се създаде
достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с
нов. Затова съобщението от новия кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и
ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че предишният кредитор няма правото
да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на
чл.99, ал 3 и ал.4 ЗЗД, в какъвто смисъл е и задължителната съдебна практика -
решение № 137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС, III ГО.
В разглеждания случай е налице
такова упълномощително волеизявление от цедента в полза на цесионера да уведоми
длъжниците от негово име, обективирано в представеното по делото пълномощно с
нотариална заверка на подписа, обсъдено по – горе.
Жалбоподателят поддържа, че
материално - правни волеизявления могат надлежно да се отправят чрез назначен
по делото особен представител на ответника.
Съгласно разясненията, дадени с
решение № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г., на ВКС, ТК, І ТК,
постановено по реда на чл.290 ГПК, в хипотезата на осъдителен иск за заплащане
на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано
изявление на банката - ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по
кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора
или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява
надлежно уведомяване на длъжника - ответник. Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е
направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с
факта на връчване правни последици. Посочено е също така, че последователно в
практиката на ВКС: решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС,
ТК, I ТО, решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, ГК, II
ГО и др. се застъпва становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да
избере начин за връчване на горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез
нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура
по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се
удостовери от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т. е. и
без да е необходимо назначаване на особен представител в нотариалното
производство.
Тези разяснения следва да
намерят съответно приложение и в случаите, когато волеизявлението е за
уведомяване на длъжника за извършената цесия. Ето защо доводите на
жалбоподателя в тази насока се явяват основателни. Следва да се отбележи също
така, че липсва пречка уведомяването на длъжника да се извърши в хода на
съдебния процес. Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на
процеса, който е от значение за спорното право. Предвид изложеното и на основание
чл.235, ал.3 ГПК този факт следва да се вземе предвид при постановяване на
съдебното решение – решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на
ВКС, ТК, ІІ ТО и др.
По изложените съображения
въззивният съд счита, че ответникът е надлежно уведомен за извършената цесия по
силата на договор за прехвърляне на вземания от 21.03.2016 г., сключен между „П.Ф.Б.“
ООД – цедент и „Ф.И.“ ЕАД – цесионер.
От заключението на вещото лице Е.С.
по изслушаната съдебно - счетоводна експертиза се установи, че ответникът не е
погасил задължението да върне заетата сума в размер на 300 лв., договорна лихва
в размер на 40, 98 лв., както и такси в размер на 189, 84 лв., от които 174, 84
лв. – такса за услуга „Кредит у дома“ и 15 лв. – такса за оценка на досие.
Лихвата за забава върху просрочените вноски за главница и договорна лихва са в
размер на 54, 96 лв.
Тъй като ответникът не е
погасил задълженията си към заемодателя, в негова тежест следва да се възложи
сумата от 300 лв. – главница, както и уговорената възнаградителна лихва в
размер на 40, 98 лв. Нейният размер отговаря на изискванията, установени в
нормата на чл.19, ал.3 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България.
Ищецът
претендира заплащане на такси за периода 28.05.2015 г. – 01.04.2016 г. в размер
на 189, 84 лв., включваща такса за оценка на досие в размер на 15 лв. и такса
за услуга „Кредит у дома“ в размер на 174, 84 лв.
В клаузата на
чл.25 от договора за потребителски кредит е предвидено, че таксата за услугата
„Кредит у дома“ се дължи за предоставянето на услугата „Кредит у дома“,
предвидена като допълнителна, при която кредитът се предоставя на клиента в
брой по неговото местоживеене и погасителните вноски се събират седмично също
по местоживеене на клиента, като 30% от тази такса е равна на разходите,
свързани с организирането на допълнителната услуга „Кредит у дома“ и
предоставянето на кредита в брой по местоживеене на клиента, а останалата част
от таксата е свързана с разходите за събиране на седмичните вноски в дома на
клиента.
Съгласно
чл.10а, ал.1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. В ал.2 на
същия текст е предвидено, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Съдът
намира, че посочената в чл.25 от договора за потребителски кредит такса не
касае допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а се
отнася за действия по усвояването и управлението на кредита, които са част от
дейността на кредитора по предоставянето на кредита. Целта на таксите и
комисионните по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК е да се покрият административните
разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит. Ето защо таксата „Кредит у дома“ не попада в изброените
в чл.10а, ал.1 ЗПК услуги.
В клаузата на
чл.3 от договора за потребителски кредит предвижда заплащането на задължителна
такса за оценка на досието. В нормата на чл.16 ЗПК е регламентирано
задължението на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди да
му предостави кредит. Същевременно с разглежданата клауза на чл.3 от договора
за потребителски кредит се прехвърля върху самия длъжник финансовата тежест от
изпълнението на задължението на финансовата институция за предварителна оценка
на платежоспособността на кандидатстващия за кредит, произтичащи от нормата на
чл.16 ЗПК, което води до неоправдано допълнително увеличаване размера на разходите
по кредита. Също така действията по актуализиране на наличната финансова
информация за потребителя след сключването на договора за потребителски кредит
са свързани с управлението на кредита, във връзка с което кредиторът не може да
изисква заплащането на такси и комисионни на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
По изложените
съображения въззивният съд счита, че разглежданите клаузи в договора за
потребителски кредит, с които е регламентирано заплащане на такса за оценка на
досие и такса за услугата „Кредит у дома“, са нищожни, поради което
претендираните на основание посочените клаузи вземания не са дължими от ответника.
Задължението на ответника е
парично, поради което и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД същият дължи заплащане на
мораторна лихва. Нейният размер, изчислен върху дължимата главница и
възнаградителна лихва, възлиза на 54, 96 лв. Ето защо ответникът дължи
заплащане на мораторна лихва в посочения размер.
Тъй като крайните изводи на
двете инстанции съвпадат частично, обжалваното решение следва да се отмени в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск за сумата от 300 лв. – главница,
сумата от 40, 98 лв. – договорна лихва за периода 27.05.2015 г. – 01.04.2016
г., както и за сумата от 54, 96 лв. – мораторна лихва за периода 28.05.2015 г.
– 30.05.2017 г., като искът следва да се уважи за посочените вземания. В
останалата част обжалваното решение следва да се отмени.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на
основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК в полза на жалбоподателя следва да се присъди
сумата от 16, 72 лв. – разноски във въззивното производство, както и 33, 44 лв.
– юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство без явяване в открито заседание, по съразмерност.
На ищеца следва да се присъдят
сторените в производството пред СРС разноски, съразмерно с уважената част от
иска. Техният размер възлиза на 404, 70 лв. – разноски в исковото производство,
сумата от 33, 44 лв. – юрисконсултско възнаграждение в исковото производство,
16, 72 лв. – разноски в заповедното производство и 33, 44 лв. - юрисконсултско
възнаграждение в заповедното производство.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 20244129 от 05.11.2020 г., постановено по
гр. д. № 70620/2018 г. по описа на
СРС, I ГО, 24 състав, В ЧАСТТА, с
която са отхвърлени предявените от „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК*/******, с адрес ***, искове
срещу Е.И.С., ЕГН **********, с адрес ***, с правно основание чл.422 ГПК вр. с
чл.415, ГПК вр. с чл.9 ЗПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.99 ЗЗД, чл.422 ГПК
вр. с чл.415 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД и чл.422 ГПК вр. с чл.415 ГПК вр. с чл.92 ЗЗД
– за установяване дължимостта на сумата от 300
(триста) лв. - главница във връзка със сключен договор за потребителски кредит
№ *********/20.05.2015 г. между ответника и „П.Ф.Б.“ ООД, сумата от 40, 98 (четиридесет лева и деветдесет и
осем стотинки) лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 28.05.2015
г. до 01.04.2015 г., сумата от 54, 96
(петдесет и четири лева и деветдесет и шест стотинки) лв. – лихва за забава за
периода 28.05.2015 г. – 30.05.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда до
окончателното изплащане на сумата, за които е издадена заповед за изпълнение по
ч. гр. д. № 42176/2017 г. по описа
на СРС, ГО, 24 състав, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени от „Ф.И.“
ЕАД, ЕИК*/******, с адрес ***, срещу Е.И.С., ЕГН **********, с адрес *** и
съдебен адрес *** – адв. М.Х.С., с правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.415, ГПК вр. с чл.9 ЗПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.99 ЗЗД, чл.422 ГПК вр. с
чл.415 ГПК вр. с чл.86 ЗЗД, че Е.И.С., ЕГН **********, дължи на дължи на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК*/******, сумата от 300 (триста) лв. - главница във връзка
със сключен договор за потребителски кредит № *********/20.05.2015 г. между
ответника и „П.Ф.Б.“ ООД, сумата от 40,
98 (четиридесет лева и деветдесет и осем стотинки) лв. – договорна
възнаградителна лихва за периода от 28.05.2015 г. до 01.04.2015 г., сумата от 54, 96 (петдесет и четири лева и
деветдесет и шест стотинки) лв. – лихва за забава за периода 28.05.2015 г. –
30.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.06.2017
г. до окончателното изплащане на сумата, за които е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. д. № 42176/2017
г. по описа на СРС, ГО, 24 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20244129 от
05.11.2020 г., постановено по гр. д. № 70620/2018
г. по описа на СРС, I ГО, 24 състав, В
ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА Е.И.С., ЕГН **********, с
адрес *** и съдебен адрес *** – адв. М.Х.С., да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК*/******,
с адрес ***, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК, сумата от 16, 72 (шестнадесет лева и седемдесет и две стотинки) лв.
– разноски във въззивното производство, сумата от 33, 44 (тридесет и три
лева и четиридесет и четири стотинки) лв. – юрисконсултско възнаграждение за
осъществяване на процесуално представителство във въззивното производство, по
съразмерност, сумата от 404, 70 (четиристотин и четири лева и седемдесет
стотинки) лв. – разноски в исковото производство, сумата от 33, 44 (тридесет
и три лева и четиридесет и четири стотинки) лв. – юрисконсултско възнаграждение
в исковото производство, сумата от 16, 72 (шестнадесет лева и седемдесет
и две стотинки) лв. – разноски в заповедното производство, както и сумата от 33,
44 (тридесет и три лева и четиридесет и четири стотинки) лв. -
юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.