Р Е Ш Е Н И
Е № 260374
Гр.Пловдив, 12.11.2020г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пловдивски Окръжен съд, четиринадесети граждански
състав на 31.08. две хиляди и двадесета година в
публично заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Анна Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Радослав Радев
Иван Анастасов
При секретаря: В.Василева, като разгледа гр.д.№1310/ 2020 г. по описа на ПОС, за се произнесе, съобрази:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
по въззивна жалба на А.С.Т. с ЕГН **********,
с адрес: *** против решение №4949/05.12.2019 г.,
постановено по гр. дело №9266/2019г. по описа на Пловдивски
районен съд, 14 гр. състав, с което се признава за установено по отношение на него, че дължи
на ищеца „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Панчо Владигеров“
№ 21, ет. 6 сумите,
както следва: сумата от 9858.02 лева- главница, дължима по договор за кредит от 22.02.2013г., сключен с
„Уникредит кънсюмър файненсинг“ АД, вземанията по който са прехвърлени съгласно договор за
цесия от 24.11.2014г. и Приложение 1 към него ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда – 21.03.2019г. до окончателното й погасяване, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 4474/2019 г. на
Районен съд Пловдив, 12 гр.с. и с което
е осъден да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 530,69 лв.
Жалбоподателят моли съда да отмени решението на районния съд по съображения
изложени в жалбата. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, ет. 6 чрез юр.К.Т. - счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди решението на съда.
Претендира разноски.
В жалбата са изложени оплаквания, че: РС не е съобразил, че има
несъотвестие между заповедта за изпълнение
и ИМ досежно датата на договора за потребителки кредит; че РС е направил
неправилен извод че има достатъчно доказателства за цесията след като по делото
ищецът не е провел надлежно доказване за валидността на приложение №1 към
договора за цесия – не го е представил в цялостен вид, поради което счита, че
ищецът не е доказал качеството си на кредитор по отношение на ответника;
неправилно съдът е приел, че не е налице нищожност на клаузата на
чл.16,ал.6 и ал.7 от ОУ към договора за
заем за правото на заемодателя да прехвърли правата си по договора на трето
лице; че не е нарушен чл.22,вр.с чл.11,ал.1,т.20 от ЗПК за размера на лихвения
процент на ден и че договорът е действителен ;
В отговора на ВЖ са направени доводи, че договорът за цесия поражда своето
действие между страните независимо от волята на длъжника по прехвърляното
вземане; представени са заверени копия от договора за цесия от 24.11.2014 г.,
както и потвърждение за сключена цесия на основание чл.99,ал.3 ЗЗД, счита, че с
него цедента е потвърдил пълното заплащане на цената по договора за цесия,
което е доказателство за действителността на прехвърлянето; счита, че клаузата
на чл.16, ал.6 и ал.7 от ОУ /за прехвъляне на правата по кредита на трети лица
и за изричното съгласие на потеребителя за това/ не е нищожна, тъй като с нея
длъжникът се е съгласил при подписване на договора за кредит; процесния договор
за кредит е сключен по времето на действие на ЗПК от 2009 г./отм./ и отговаря
изискванията на този закон. Счита, че допусната ЯФГ в заповедта по чл.410 ГПК
досежно датата на скючения договор за кредит /12.04.2014 г. вместо 22.02.2013
г./ се явява ирелевантна, тъй като РС в обжалваното съдебно решение е посочена
правилната дата -22.02.2013 г.
Предвид доказателствата съдът установи следното:
Кредиторът претендира процесните суми на основание настъпила изискуемост на
всички погасителни вноски, неплатени от кредитополучателя с падеж на първата
вноска -28.03.2013 г., а на последната – 28.02.2019 г.; кредиторът признава, че
кредитополучателят е направил 14 вноски по погасителния план и 17,89 лв.- лихви за просрочие, при което е
внесъл по кредита общо сумата 3310,66 лв.; като последната пълна вноска е №13,
а 14-та вноска е платена в непълен размер от 73,97 лв. на 28.04.2014 г.; поради това общият размер
на дължимата неплатена главница бил в
размер на 9858,04 лв.; претендира и дължимата договорна лихва за периода-
22.02.2013 г.-24.11.2014 г. -985,29 лв. С решение №4649/05.12.2019 г. ПРС е
отхвърлил претенцията за лихвите като погасена по давност. Решението в
отхвърлителната част не е обжалвано и е влязло в сила.
Кредитополучателят не оспорва, че е получил банковия заем по договор
№1092899/22.02.2013 г., сключен с „Унинкредит Кънсюмър Файненсинг“, поради
което върху него лежи доказателствената тежест да докаже, че е платил вноските
по погасителния план. Въззивникът не е ангажирал доказателства по делото за
плащането на вноски от №14 до №72, в размер на 9858,02 лв., поради което следва
да бъде признато за установено по отношение на въззивника, че дължи исковата
сума.
Съгласно чл.11,ал.1 ЗПК –ДПК се изготвя на разбираем език и съдържа изрично
изброени реквизити; съгласно чл.11,т.7-договора трябва да съдържа общия размер
на кредита и условията за усвояването му, ГЛП,ГПР и общата сума дължима от
потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит/т.10/, условията за издължаване на кредита, в
т.ч. погасителен план, от който да видно размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски/т.11/; съгласно чл.11,т.12 – потребителя да
е информиран за правото при погасяване на главницата да получи извлечение от
сметката; съгласно чл.11,т.20 –възможността за отказ от договора, срокове и
условия; да е посочен лихвения процент на ден или да е конкеретизиран начинът
на определяне на лихвата при отказ от договора.
За да уважи иска в частта за
претендираната главница, първоинстанционния съд е приел, че на основание чл. 22 от ЗПК договорът е действителен,
защото договорът
за паричен заем е сключен в писмена форма, по ясен и разбираем начин, спазени са императивните изисквания на чл.11, ал.1,т.10,т.11,т.12 и т.20 от ЗПК, които изводи се споделят и от въззивния
съд.
По отношение на направените доводи във въззивната жалба ПОС намира
следното:
С разпореждане №43718/24.6.2020 г. по ч.гр.д.№4474/2019 г. ПРС,12 гр.с. е
допуснал поправка на ЯФГ в заповед №2479/22.3.2019 г. досежно датата на
договора за потребителски кредит като вместо написаната дата 12.04.2014 г. да
се чете -22.02.2013 г. С отстраняването на ЯФГ , ПОС намира, че е налице
съответствие между предмета на заповедта по чл.410 ГПК и предмета на исковото
производтво по чл.422 ГПК.
По отношение оспореното качество на кредитора: по делото са представени
като доказателства: договор за цесия от 24.11.2014 г., потвърждение за сключена
цесия на осн.чл.99,ал.3 ЗЗД, с която цедента е потвърдил, че дължимата сума по
договора за цесия е изплатена от цесионера, от което следва, че въззиваемият се
е суброгирал в правата на цедента.
По довода на въззивника, че цесионера не е надлежно упълномощен да уведоми
длъжника за извършената цесия – видно от представеното по делото/л.31 от д.РС/
пълномощно, цесионерът е надлежно упълномощен да уведомява от името на цедента
длъжниците по договор за продажба и прехвърляне на вземания от 24.11.2014 г.
По отношение на възражението за нищожност на чл.16,ал.6 от ОУ: съгласно
чл.16,ал.6 ОУ: Кредитодателят може по всяко време да прехвърли правата си по ДПК на трети лица като уведоми писмено
потребителя, а съгласно чл.16,ал.7 ОУ – потребителят дава изричното си съгласие
на кредитодателя да прехвърля правата си по кредита на трети лица. На л.7-10 по
д. РС са приети договора за потребителски кредит и общите условия към него,
подписани от длъжника, от които е видно, че с изрична декларация
кредитополучателят е декларирал, че е запознат и приема ОУ, поради което не е
налице хипотезата на чл.24 ЗПК във вр. с чл.146,ал.1 ЗЗП, вр. с чл.143,т.15 ЗЗП за признаване на тези клаузи на ОУ за
нищожни.
По изложените съображения ПОС намира, че ВЖ е неоснователна, искът е
основателен и доказан за сумата от 9858,02 лв. – от вноска № 14 до вноска №72 включително от
погасителния план /л.12 от д.РС/ и
следва да се уважи.
До същият извод е достигнал и районния съд, поради което решението му е
правилно и законосъобразно иследва да се потвърди в обжалваната част.
В останалата необжалвана част решението е влязло в сила.
С оглед изхода на делото въззиваемият има право на разноски пред ПОС.
Такива са поискани – с оглед представения списък на разноските, същите са в
размер на 350 лв.- юриск.възнаграждение.
Воден от горното съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №4949/05.12.2019 г.,
постановено по гр. дело №9266/2019г. по описа на Пловдивски
районен съд, 14 гр. състав, с което се признава за установено по отношение на него, че дължи
на ищеца „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Панчо
Владигеров“ № 21, ет. 6 сумите, както следва: сумата от 9858.02 лева- главница, дължима по договор за кредит от 22.02.2013г., сключен с
„Уникредит кънсюмър файненсинг“ АД, вземанията по който са прехвърлени съгласно договор за
цесия от 24.11.2014г. и Приложение 1 към него ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
постъпване на заявлението в съда – 21.03.2019г. до окончателното й погасяване, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 4474/2019 г. на
Районен съд Пловдив, 12 гр.с. и с което
е осъден да заплати на ищеца разноски по делото в размер на 530,69 лв.
ОСЪЖДА А.С.Т. с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Панчо
Владигеров“ № 21, ет. 6, разноските по делото пред ПОС за
юрисконсулско възнаграждение в размер на 350 лева.
Решението е окончателно.
Председател: Членове:1.
2.