№ 2328
гр. София, 15.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20241100508114 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20112216 от 06.01.2024 г., постановено по гр. д. № 28326/2020 г. по описа
на СРС, 44- ти състав, е признато за установено по предявения от Министерство на
земеделието и храните срещу „Биоланд БГ“ ЕООД положителен установителен иск по чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД съществуването на вземане на Министерство на
земеделието и храните от „Биоланд БГ“ ЕООД за сумата от 4 388,14 лв. – неустойка за
забава по сключен договор за аренда № 24А1-10-22-09/10.12.2009 г., начислена за периода от
21.10.2017 г. до 26.06.2018 г. върху главница от 5 956,59 лв., съставляваща сбор от
непогасени вноски от арендни плащания за стопанските 2016 – 2017 г. и 2017 – 2018 г., за
което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. №
42928/2018 г. по описа на СРС, 44 с- в. Със същото решение е отхвърлен предявеният от
Министерство на земеделието и храните срещу „Биоланд БГ“ ЕООД положителен
установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните съществуването на вземане на Министерство на земеделието и
храните от „Биоланд БГ“ ЕООД за сумата от 412,82 лв. – лихва за забава по сключен договор
за аренда № 24А1-10-22-09/10.12.2009 г., начислена за периода от 21.10.2017 г. до 26.06.2018
г. върху главница от 5 956,59 лв., съставляваща сбор от непогасени вноски от арендни
плащания за стопанските 2016 – 2017 г. и 2017 – 2018 г., за което вземане е издадена заповед
за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 42928/2018 г. по описа на СРС, 44 с-
1
в.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника „Биоланд БГ“
ЕООД с излагане на съображения за неправилност на първоинстанционното решение в
установителната му част. Твърди се, че неправилен е изводът на съда, че процесната
неустоечна клауза е валидна. Навежда се, че уговорената мораторна неустойка в размер на
0,3 % за всеки ден забава надвишава близо десет пъти вредите от неизпълнение и надхвърля
размера на арендната вноска за една година, поради което следва да се приеме, че
уговорената неустойка не цели проявлението на функциите си да компенсира кредитора за
претърпените вреди и да санкционира неизправния длъжник и е несъвместима с добрите
нрави. Сочи се още, че районният съд е следвало служебно да следи за нищожността на
процесната неустойка, тъй като тя се установява от текста на самия договор. Моли се съдът
да отмени решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли
предявения иск. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от
ищеца Министерство на земеделието и храните, в който е изразено становище за нейната
неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди
първоинстанционното решение в обжалваната част.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от Министерство на земеделието
и храните срещу „Биоланд БГ“ ЕООД положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните
съществуването на вземане на Министерство на земеделието и храните от „Биоланд БГ“
ЕООД за сумата от 412,82 лв. – лихва за забава по сключен договор за аренда № 24А1-10-22-
09/10.12.2009 г., начислена за периода от 21.10.2017 г. до 26.06.2018 г. върху главница от 5
956,59 лв., съставляваща сбор от непогасени вноски от арендни плащания за стопанските
2016 – 2017 г. и 2017 – 2018 г., за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение
по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 42928/2018 г. по описа на СРС, 44 с- в, като необжалвано е
влязло в законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението въззивният съд намира следното:
2
Институтът на неустойката по аргумент от чл. 92, ал. 1 ЗЗД има обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Тя има договорен характер, като, от една страна,
обезпечава изпълнението на поетите с договора задължения, а от друга – като форма на
договорната отговорност служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
необходимо те да се доказват.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правна квалификация чл. 92,
ал. 1 ЗЗД е да установи при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства:
наличието на сключен между страните договор за аренда с уговорка за неустойка, в случай
че арендаторът не изпълнява задълженията си по договора, както и в какъв размер е
възникнало вземането за неустойка в патримониума на арендодателя. При доказване на
посочените обстоятелства в тежест на ответника е възложено да докаже, че е изпълнил
задълженията си по договора.
Ищецът е претендирал присъждането на неустойка за забава по сключен договор за
аренда № 24А1-10-22-09/10.12.2009 г., начислена за периода от 21.10.2017 г. до 26.06.2018 г.
върху главница от 5 956,59 лева, съставляваща сбор от непогасени вноски от арендни
плащания за стопанските 2016 – 2017 г. и 2017 – 2018 г.
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от представените по
делото писмени доказателства се установява, че страните са били обвързани от арендно
правоотношение, възникнало от договор за аренда № 24А1-10-22-09/10.12.2009 г., по силата
на което ищецът в качеството на арендодател се е задължил да предостави на ответника в
качеството на арендатор за временно възмездно ползване земеделска земя от държавен
поземлен фонд в размер на 198,260 дка, находящи се в землищата на с. Бойчиновци и с.
Мърчево.
От представения по делото договор за аренда се установява, че същият е сключен за
срок от 10 стопански години и е в сила от стопанската 2009 – 2010 г., както и че уговореното
годишно арендно плащане е в размер на 5 874,35 лева за всички арендувани имоти, като 50
% от цената е платима в началото на всяка стопанска година, а останалата част – в срок до
края на съответната стопанска година, като плащането й е обезпечено с издаване на запис на
заповед от арендатора. От съдържанието на процесния договор се установява, че в чл. 31
страните са постигнали съгласие, че в случай на забава от страна на арендатора за плащане
на дължима арендна вноска, последният дължи на арендодателя неустойка в размер на 0,3 %
на ден от дължимата сума и законната лихва върху дължимата сума.
Не е спорно между страните, а и от представения по делото протокол опис от
10.12.2009 г. се установява, че ищецът е предоставил земеделските земи, предмет на
сключения договор, във фактическа власт на ответника.
Не е спорно между страните, че ответникът не е изпълнил в срок паричните си
задължения за арендно плащане от 50 % от вноската за стопанската 2016 – 2017 г. и от 50 %
от вноската за стопанската 2017 – 2018 г., като просрочените суми възлизат общо на 5 956,59
лева при прилагане на предвиденото в процесния договор индексиране с коефициент на
инфлация, определен от НСИ за съответния период.
3
Спорен през въззивната инстанция е въпросът досежно валидността на неустоечната
клауза.
Условията и предпоставките, при наличието на които уговорена в търговски договор
неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД, са предмет на разглеждане в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Съгласно приетото в т. 3 от Тълкувателното решение
неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД тогава,
когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно
изброените критерии като: естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение;
обезпечаване на задължението с други, различни от неустойката, правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношение между
размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението.
Горепосочената клауза на чл. 31 от договора е израз на признатата в чл. 9 ЗЗД свобода
на договарянето. Фактът на двустранното уговаряне на неустойката обаче сам по себе си е
ирелевантен за валидността на неустоечната клауза, ако тя не съответства на императивните
норми на закона и на добрите нрави, в частност на принципа за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговски правоотношения.
Както вече беше посочено, преценката за нищожност дефинитивно се извършва към
момента на сключване на договора, а за прекомерност към момента на неизпълнението му,
като в ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е прието, че не е
нищожна неустойка, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който може да се
начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност
не може да се направи към момента на сключване на договора, а за нищожна следва да се
приеме онази неустойка, чиято цел излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции.
Изхождайки от посоченото, въззивният съд намира, че процесната неустойка не е
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Преценявана към момента на сключване на
договора, уговорената по този начин неустойка безспорно отговаря на присъщата й съгласно
чл. 92, ал. 1 ЗЗД обезпечителна функция, доколкото е предназначена да стимулира точното в
темпорално отношение изпълнение на задълженията за заплащане на арендни вноски.
Поради липса на императивни норми за определяне на размера на неустойката и с оглед
свободата на договаряне уговарянето на процесната неустойка в размер на 0,3 % от
дължимата сума за всеки ден на неизпълнението и без краен предел е допустимо от гледна
точка на добрите нрави и обезпечава изпълнението на конкретно задължение. Именно
липсата на краен срок за начисляване на неустойката е елемент от обезпечителната й
функция, доколкото мотивира към срочно изпълнение.
Не се установява нищожност на клаузата за неустойка и с оглед уговорения размер.
4
Добрите нрави, на накърняването на които се позовава ответникът, включват добросъвестно
участие в облигационната връзка от момента на договаряне на условията по нея до момента
на прекратяването й чрез изпълнение на насрещните престации. Действително при
уговаряне на размер на неустойката, който би довел до прекъсване на функционалната й
връзка с главния дълг и би я превърнал в самостоятелен източник на доход за кредитора,
неустоечното съглашение би било нищожно. В случая обаче съдът намира уговореният
размер на неустойката за забава да е съответен на придадените й от страните функции –
обезпечителна и наказателна. По- големият размер на дължимата неустойка е обусловен от
виновното неизпълнение на длъжника, като по този начин се проявява наказателната й
функция, която също е присъща на неустойката, а не е обусловен само от начина на
изчисляване на неустойката. Времето на забавата е функция от неправомерното поведение
на длъжника и позоваването на големия размер на неустоечния дълг, формиран от дългия
период на забава, като основание за нищожност би означавало длъжникът да черпи права от
собственото си противоправно поведение.
Поради изложеното и поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции
решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част на основание чл. 271, ал.
1, пр. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
въззиваемата страна, която претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. С оглед
релевантната практика на СЕС и ВКС, която настоящият съдебен състав споделя, а именно
решение Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22г., както и Определение
№ 1016/06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г. на ВКС, IV г. о., възнаграждението следва да
бъде определено при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, цената на
защитавания материален интерес и действително извършената работа. Ето защо, в случая
съдът счита, че въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сума в размер
на 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20112216 от 06.01.2024 г., постановено по гр. д. №
28326/2020 г. по описа на СРС, 44- ти състав, в частта, с която е признато за установено по
предявения от Министерство на земеделието и храните, адрес: гр. София, бул. *******5,
срещу „Биоланд БГ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н Студентски, бл. 6л. 64, вх. Б, ап. 1Б, положителен установителен иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД съществуването на вземане на Министерство на земеделието и
храните от „Биоланд БГ“ ЕООД за сумата от 4 388,14 лв. – неустойка за забава по сключен
договор за аренда № 24А1-10-22-09/10.12.2009 г., начислена за периода от 21.10.2017 г. до
26.06.2018 г. върху главница от 5 956,59 лв., съставляваща сбор от непогасени вноски от
5
арендни плащания за стопанските 2016 – 2017 г. и 2017 – 2018 г., за което вземане е издадена
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 42928/2018 г. по описа на
СРС, 44 с- в.
ОСЪЖДА „Биоланд БГ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж. к. „Студентски град“, бл. 64, вх. „Б“, ап. 1Б да заплати на Министерство на
земеделието и храните, с адрес: гр. София, бул. *******5 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата в размер на 100 лева, представляваща разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6