Решение по дело №7708/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№....................

гр. София, …….07.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и шести юни две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СИМЕОН СТОЙЧЕВ

                        СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

с участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 7708 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 41654/15.02.2019г., постановено по гр. д. № 24100/2018г., Софийски районен съд е отхвърлил предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от ЧСИ М.А.Г.срещу Г.Г.В. искове с правно основание чл. 79, ал. 3 ЗЧСИ вр. т. 26 от ТТРЗЧСИ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 5448лв., представляваща такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ по изп. дело № 11/2012г. по описа на ищеца, и сумата от 2496лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода 17.05.2013г.-17.11.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 82124/2017г. по описа на СРС.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца срещу първоинстанционното решение. Поддържа се, че длъжникът по изп. дело е починал и сумите по предявените претенции се дължали от наследниците му, какъвто бил ответникът. Посочва се, че част от сумите – по т. 20 от ТТРЗЧСИ за извършени опис, и по т. 23 от ТТРЗЧСИ за издаване на постановление за възлагане, са за сметка на взискателя, който бил длъжен да ги внесе авансово. Изтъква се, че тъй като длъжникът по изпълнението бил починал, то са налице предпоставките по чл. 433 ГПК и претендираните суми са за сметка на взискателя и купувач по изпълнителните дела. Твърди се, че е настъпила и перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като взискателят в продължение на повече от две години не е поискал извършване на изп. действия. Също така се посочва, че решението било постановено от незаконен състав, защото били налице предпоставките по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, че били допуснати съществени процесуални нарушения, довели до лишаване на ищеца от право на участие в процеса, както и че при правилно установена фактическа обстановка районният съд е извел погрешни правни изводи. Съобразно изложеното се моли за отмяна на обжалваното решение.

Насрещната страна е депозирала отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва. Посочва се, че въззивникът навежда нови твърдения пред въззивната инстанция относно предявяване на претенциите срещу ответника в качеството му на наследник на длъжника по изпълнението, както и относно това, че част от вземанията представлявали такси за опис и изготвяне на постановление за възлагане, а това било недопустимо съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК. Сочи се, че таксата по т. 26 се дължи от длъжника в изпълнението, а не от взискателя. Евентуално се твърди, че претендираните вземания са погасени чрез плащане, както и че по отношение на тях е изтекла погасителна давност. Съобразно изложеното се моли за потвърждаване на решението и присъждане на сторените разноски.

С определение от 26.06.2020г. съдът е присъединил към настоящото дело  ч. гр. д. № 15555/2018г. по описа на СГС, образувано по частна жалба на ищеца ЧСИ М.Г.срещу Определение от 11.04.2018г., постановено по ч. гр. д. № 82124/2017г. по описа на СРС, с което съдът е изменил издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в частта за разноските, като е отхвърлил заявлението в частта, с която се иска присъждане на 850лв. юрисконсултско възнаграждение и е отменил издадената заповед в тази част. Частният жалбоподател посочва, че частните съдебни изпълнителни били приравнени на юридически лица и разполагали с възможността да назначават физически лица по трудови договори, което се установявало и от представената справка от НАП. Ето защо, се моли за отмяна на обжалваното определение и присъждане на разноските от 850лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Насрещната страна е депозирала отговор на частната жалба, в който се излагат съображения за правилност на определението. Посочва се, че в случая не са налице предпоставките по чл. 78, ал. 8 ГПК за присъждане на юрк. възнаграждение на заявителя. Евентуално се твърди, че претендираното възнаграждение е прекомерно. Ето защо се моли за отхвърляне на частната жалба.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

За да отхвърли предявените искове, районният съд е приел, че разноските по принудителното изпълнение са винаги за сметка на длъжника, освен когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени от съда или делото се прекрати на основание по чл. 433 ГПК, но не и поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство – чл. 79 ГПК. При преценка на събраните доказателства е извел извод, че вземането на взискателя по изпълнителното дело е било удовлетворено след започване на изпълнението, поради което таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ се дължи от длъжника, а не от взискателя, какъвто е ответникът.

Настоящият съдебен състав намира, че решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите му. Независимо от това, с оглед наведените от въззивника оплаквания, е необходимо да се добави и следното:

Със заявление от 21.11.2017г. ищецът е поискал издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 5448лв., като е посочил, че същата представлява дължима такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ по изп. дело № 20128620400011/12 по негов опис, както и за сумата от 2496лв., представляваща лихва за забава върху главното вземане за периода 17.05.2013г.-17.11.2017г. В обстоятелствената част на депозираната по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искова молба ищецът е заявил, че изп. дело, по което се претендира вземането, е образувано по молба на ответника Г.Г.В., като по делото е  проведена публична продан на недвижим имот, за купувач на който е обявен взискателят. И доколкото вземането на взискателя е покривало размера на продажната цена, то същият не е внасял цената за имота по сметка на съдебния изпълнител. Но тъй като вземането му било удовлетворено в резултат от проведеното принудително изпълнение, то същият дължал такса „успех“ по т. 26 от ТТРЗЧСИ в размер на 5448лв. и лихва за забава върху сумата в размер на 2496лв.

Предмет на делото по установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение, индивидуализирано в заявлението чрез посочване на фактите, от които произтича, страните, между които е възникнало, и отправения петитум. С решението по този иск, съдът се произнася като признава или отрича съществуването на същото право, за което е издадена заповедта за изпълнение. Недопустимо е ищецът да заменя основанието на заявената претенция в хода на исковото производство. В случая ищецът е претендирал сумата от 5448лв. като пропорционална такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ, дължима от ответника в качеството му на взискател по изпълнението, тъй като се е удовлетворил чрез възлагане в негова полза на недвижимия имот, спрямо който е било насочено изпълнението. Във въззивната жалба ищецът навежда нови твърдения като посочва, че претенцията не била само за т. 26 от ТТРЗЧСИ, но включвала и таксите по т. 20 – за извършване на опис и по т. 23 – за изготвяне на постановление за възлагане, както и че сумите били претендирани от ответника в качеството му на наследник на длъжника в изпълнението. Подобни твърдения липсват както в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, така и в подадената по реда на чл. 422 ГПК искова молба. Същите представляват недопустимо изменение на предявените искове, поради което не следва да бъдат разглеждани, а преценката на съда следва да бъде ограничена до съществуването/несъществуването на претендираното субективно материално право, така както е първоначално заявено и индивидуализирано.

Съгласно чл. 79, ал. 1 ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в изрично посочените в т. 1, 2 и 3 хипотези, които не са налице в настоящия случай. Съгласно ал. 2, когато таксите не са внесени от взискателя, се събират от длъжника. Съгласно чл. 29, б. „б“ от ТТРЗЧСИ,  взискателят внася авансово пропорционалните такси, с изключение на таксата по т. 26. Следователно, пропорционалната такса по т. 26, която се дължи за събрана сума при изпълнение на парични вземания, не се дължи авансово от страна на взискателя, а се събира директно от длъжника и винаги е за негова сметка, като е без значение чрез какъв изпълнителен способ е събрано вземането. Това правило се прилага и когато изпълнението е насочено спрямо имот и същият е възложен на взискателя (по действащия ГПК няма изп. способ възлагане на имот вместо вземане). В чл. 495 ГПК е предвидено, че взискателят, обявен за купувач на имот, е длъжен в двуседмичен срок от влизането в сила на разпределението да внесе сумата, необходима за изплащане на съразмерните части от вземанията на другите взискатели, или сумата, с която цената надминава неговото вземане, когато няма други взискатели. В закона обаче не е предвидено, че в този случай взискателят следва да внесе и таксата по т. 26, поради което същата следва да бъде събрана от длъжника. И доколкото в случая претенцията изначално е насочено спрямо ответника Г.Г.В., в качеството му на взискател по изпълнението, а не като наследник на длъжника Г. В.В., то следва, че същата се явява неоснователна. Тъй като искът за лихва има акцесорен характер, при неоснователност на иска за главното вземане, неоснователен се явява и акцесорния иск.

Наведените оплаквания за наличие на основания за отвод на съдията, постановил първоинстанционното решение, са неоснователни, тъй като по делото не са налице данни, от които да се направи извод в пристрастност и необективност на съда при решаване на делото.

По отношение на твърдението за допуснато от районния съд процесуално нарушение, въззивната инстанция намира, че на датата, за която се твърди, че страната е била възпрепятствана да се яви в насроченото открито съдебно заседание поради здравословни причини, такова не се е провело. За следващото заседание, на което е даден ход на делото, няма доказателства страната да е била призована, като по този начин съдът е допуснал нарушение на процесуалните правила. Във въззивното производство страната е разполагала с възможността да упражни процесуалните си права в пълен обем, поради което допуснатото от първостепенния съд процесуално нарушение в тази връзка се явява поправено.

По изложените съображения, предявените искове се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Като е достигнал до същите изводи, районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

По частната жалба:

С определение от 26.06.2020г., обективирано в протокола от проведеното на същата дата открито съдебно заседание, въззивният съд е присъединил към настоящото въззивно дело ч. гр. д. № 15555/2018г. по описа на СГС, доколкото същото е с предмет частна жалба срещу определение на съда по разноските в заповедното производство. С определение от 11.04.2018г. СРС е приел, че е сезиран с молба от длъжника Г.В. за изменение на издадената заповед за изпълнение в частта за разноските. Счел е молбата за основателна и е изменил заповедта по чл. 410 ГПК в частта за разноските, като е отхвърлил заявлението в частта, с която се иска длъжникът да заплати сумата от 850лв. юрисконсутлско възнаграждение и е отменил заповедта в частта, с която е разпоредено длъжникът да заплати тази сума.

Въззивната инстанция намира обжалваното определение за недопустимо.

            Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 12 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г., ОСГТК на ВКС, при образувано исково производство по реда на чл. 415, ал. 1, респ. по чл. 422 ГПК, съдът с решението по установителния иск се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В това производство съдът следва да разгледа възраженията на страните за неправилно изчисляване на разноските от съда в заповедното производство, искането на ответника за присъждане на разноски за заповедното производство и възраженията по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение. Ако пред съда в заповедното производство е подадена частна жалба по реда на чл. 413 ГПК срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските, същата не се администрира до изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. При подадено възражение и образувано исково производство по реда на чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422 ГПК, администрирането и разглеждането на частната жалба е обусловено от решението по установителния иск. Ако производството по установителния иск приключи с влязло в сила решение, частната жалба е без предмет и следва да се върне поради произнасянето от съда в исковото производство по разноските, направени по издаване на заповедта за изпълнение. Ако производството по установителния иск приключи с определение за прекратяване на делото и за обезсилване на заповедта за изпълнение и на изпълнителния лист, частната жалба по чл. 413 ГПК следва да се върне. Частната жалба се администрира, както и се разглежда от въззивния съд, ако производството по установителния иск приключи с определение за прекратяване на производството по установителния иск, но в хипотези, при които заповедта за изпълнение влиза в сила, като например: ако съдът в исковото производство приеме, че заповедта за изпълнение е влязла в сила и при одобрена съдебна спогодба, ако страните не са уредили със спогодбата отговорността за разноските. Частната жалба се администрира, както и се разглежда от въззивния съд и ако в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК не е подадено възражение и при оттегляне на възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК. В посочените случаи изпълнителният лист за разноските се издава от съда в заповедното производство съобразно с влязлото в сила определение на въззивния съд по частната жалба.

В т. 7 от ТР по въпроса за приложимостта на чл. 248 ГПК в заповедното производство, ОСГТК на ВКС е приело, че следва да бъдат разграничени хипотезата, при която заповедният съд изобщо не се е произнесъл по искането за разноски, от тази, при която произнасянето му е погрешно, т.е. несъобразено с правилата на чл. 78 ГПК, включително когато не са присъдени всички направени разноски в полза на страната, която има право на такива. В последния случай заинтересуваната страна разполага с изрично уредената в чл. 413, ал. 1 ГПК възможност да подаде частна жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските. Ако обаче съдът е пропуснал да се произнесе по това искане, налице е непълнота, която подлежи на отстраняване по общия ред на чл. 248 ГПК.

            В настоящия случай, длъжникът по заповедта е подал възражение по чл. 414 ГПК, като се е развило и исково производство. Длъжникът е подал и частна жалба по чл. 413, ал. 1 ГПК срещу заповедта в частта за разноските.  При тази хипотеза и с оглед посочените по-горе задължителни разяснения, районният съд не е следвало да приема частната жалба като молба по чл. 248 ГПК, доколкото е имало произнасяне от негова страна по отношение на претендираните от заявителя разноски, като същите са включени в издадената заповед за изпълнение, тоест не е налице непълнота. Ето защо, същият е излязъл извън рамките на своята компетентност. Произнасянето по тази частна жалба е от компетентността на въззивната инстанция, като жалбата е следвало да бъде администрирана само ако настъпят посочените по-горе предпоставки с оглед наличието на висящо исково производство по чл. 422 ГПК.

            По изложените съображения, обжалваното определение следва да бъде обезсилено.

            По разноските:

С оглед изхода на спора, право на присъждане на сторените разноски има въззиваемият ответник. Последният обаче не е ангажирал доказателства за извършването на такива, поради което не му се следват.

Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 41654/15.02.2019г., постановено по гр. д. № 24100/2018г. по описа на СРС, I ГО, 157-ми състав.

ОБЕЗСИЛВА Определение от 11.04.2018г., постановено по ч. гр. д. 82124/2017г. по описа на СРС, I ГО, 157-ми състав.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването пред Върховния касационен съд, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                                  2.