О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
номер VІ -1819
08.09.2016 град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, шести
въззивен състав
На осми септември две хиляди и шестнадесета година
в закрито съдебно заседание на основание чл.267 ГПК, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КИРИЛ ГРАДЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
1. ВЕСЕЛКА УЗУНОВА
2.мл.с.МАРТИН БАЕВ
разгледа въззивно гражданско дело номер 1412 по описа за 2016 година
На основание
чл.268 ГПК, съдията – докладчик В.Узунова ДОКЛАДВА ДЕЛОТО:
Производството по делото е по реда
на чл.258 ГПК и сл.ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба
на В.Н.Г. ищец в първоинстанционното
производство, против Решение № 1116 от 08.07.2016 г.постановено от районен съд
– гр.Бургас по гр.д.№ 2076/2015г. по
описа на същия съд.
С атакуваното съдебно
решение районният съд е осъдил Военно формирование №32890 гр.Бургас,като част
от структурата на Министерство на отбраната на Република България да заплати на
В.Н.Г. сумата 347.93 лв. – сбор
от неизплатени възнаграждения за положен в периода от 01.03.2012 год. до
31.01.2015 год., извънреден труд, представляващ фактически отработеното, над
месечната продължителност, служебно време, вследствие на неизползвани почивки
за носени дежурства, ведно със сборна мораторна лихва в размер на 92.54 лв.,
начислена върху всяко от месечните възнаграждения за извънреден труд, за
периода от съответния падеж до 30.03.2015 год., както и законната лихва върху
главницата, за периода от 31.03.2015 год. до окончателното плащане, като е
ОТХВЪРЛИЛ иска за възнаграждения за извънреден труд, за горницата до размера от 10 115.08 лв., касаеща периода от 01.09.2002 год. до 29.02.2012 год.,
като погасен по давност, а до пълния предявен размер от 10 629.69 лв. –
като неоснователен, както и е ОТХВЪРЛИЛ
исковете за мораторната лихва, за горницата до пълния предявен размер от
9 735.58 лв., начислена върху възнагражденията за извънреден труд от 01.09.2002 год. до 29.02.2012 год., начиная
от съответния падеж до 30.03.2015 год. и за законната лихва върху отхвърлената
част на иска за главница.
Със
същото съдебно решение БРС е
ОТХВЪРЛИЛ и исковете на ищеца за
осъждане на ответното Военно формирование да му заплати сумата от 650 лв. – сбор от неплатени
възнаграждения в размер на по 49 лв. месечно, за периода 01.03.2012 год. до
31.12.2012 год., ведно със сборна мораторна лихва в размер на 173.70 лв.,
начислена върху всяко от неплатените месечни възнаграждения, за периода от
съответния падеж до 30.03.2015 год. и със законната лихва от 31.03.2015 год. до
окончателното плащане, като неоснователни.
Решението на БРС е обжалвано от ищеца В.Г. в ЧАСТТА,с
която районният съд е ОТХВЪРЛИЛ исковите му претенции- така,както са посочени
по-горе.
При проверката, извършена на основание
чл.267, ал.1 ГПК се установи следното:
Първоинстанционното решение е връчено на въззивника на
15.07.2016 г.,въззивната жалба е входирана в деловодството на БРС на 01.08.2016г.,но е подадена на 29.07.2016г.,видно
от пощенското клеймо върху приложения плик, следователно същата е подадена в
законоустановения двуседмичен срок по чл.259, ал.1 ГПК.
Жалбоподателят е лице, което има правен интерес от обжалване
на първоинстанционното решение, т.к. предявените от него искове са били
отхвърлени частично с решението в обжалваната му част. Следователно жалбата е допустима.
Препис от постъпилата въззивна жалба е връчен на
въззиваемото Военно формирование на
12.08.2016 г. В срока за подаване на писмен отговор по чл.263 ал.1 ГПК –на 25.08.2016 г. е постъпил такъв от
въззиваемата страна.
Във въззивната жалба се излагат
съображения за незаконосъобразност на постановеното първоинстанционно решение. По отношение на иска за неизплатено трудово
възнаграждение за положен извънреден труд е изразено становище,че БРС е
достигнал до правилни и законосъобразни изводи,че ищецът е установил при
условията на пълно и главно доказване твърденията си,че за целия процесен
период е работил в условия на удължено работно време и не е получил компенсация
с почивки,нито обезщетение при прекратяване на служебното му
правоотношение,както и че през целия процесен период ищецът е полагал дежурства
по график,като е било допуснато превишение на месечната продължителност на
служебното време,но не му е било разрешено ползване на 3 556 часа или 444.5 дни почивки за
целия процесен период-т.е. налице е превишение на действително отработеното
служебно време,което представлява извънреден труд. Въззивникът обаче счита,че
въпреки горните правилни изводи,БРС е постановил решението си при грубо
нарушаване на материалния и процесуалния закон,тъй като на първо място не е дал
правилна правна квалификация на първия от обективно съединените искове,която
според ищеца е по чл.203 ал.3 от ЗВСОРБ/отм./,а не както погрешно е приел БРС-
чл.204 ал.4 от ЗВСОРБ/отм./.В тази връзка посочва,че в първото по делото
съдебно заседание е било направено възражение по доклада на съда относно
правната квалификация,по което БРС не се е произнесъл. Счита,че така
определената правна квалификация е в разрез и противоречие със задължителната
практика по чл.290 ГПК на ВКС,като се позовава на решение №437/01.07.2010г.на
ВКС по гр.д.№1333/2009г.,в подкрепа на тезата,че се касае за две различни
вземания.Прави оплакване,че неправилно и абсолютно незаконосъобразно БРС е
отхвърлил частично исковата претенция за присъждане на неизплатено
възнаграждение за заплащане на извънреден труд,уважавайки възражението на
ответника за изтекла погасителна давност. Позовава се и на други решения на
ВКС,като прави довод,че изначално изводът на първоинстанционния съд за правната
същност и квалификацията на исковата претенция е погрешен,защото не е дължимо от ответника възнаграждение,а обезщетение при
прекратяване на трудовото правоотношение. Въззивникът намира,че решението е
постановено при некомпетентно и непочиващо на приложими законови разпоредби
разрешение и при грубо несъобразяване със задължителна съдебна практика по
приложението на чл.203 и чл.204 от ЗОВС/отм./относно тълкуването на правните
норми във връзка с полагането на извънреден труд от кадрови военнослужещи над
нормалната до увеличената продължителност на служебното време съгласно чл.152
ал.2 от ПВКС/отм./,в границите по чл.152 ал.5 вр.с ал.6 ПКВС/отм./ и над нея включително/чл.203
ал.3 ЗВСОРБ/отм./,чл.158 и чл.159 ПКВС/отм./при дежурство по график. Направен е
анализ на правните норми,като се прави извод,че БРС неправилно е счел,че
ответникът е компенсирал ищеца с почивки,поради което е възприет последният
вариант от заключението на СИЕ,но съдът не е дал обоснован отговор как правото
на ищеца да поиска компенсация е погасено по давност,при положение,че
задължението за осигуряване на почивка след дежурство е вменено единствено на
кадровия орган.Позовава се на практика на ВКС,според която исковете за
заплащане на възнаграждение за извънреден труд от положени и некомпенсирани
дежурства са приемани за недопустими по аргумент,че по време на военната служба
те могат да бъдат компенсирани единствено с почивки,а едва след прекратяване на
служебното правоотношение ще възникне правото да се претендира паричният
еквивалент като обезщетение за извънреден труд.В тази връзка се сочи,че след
като правото на иск възниква от момента на прекратяване на служебното
правоотношение,то и от този момент би следвало да започне да тече погасителната
давност и се позовава на съдебна практика на ВКС. Излага аргументи и се
позовава на практика на ВКС и относно исковата претенция за мораторна лихва. Не
на последно място се прави оплакване,че БРС е допуснал и груба изчислителна
грешка,тъй като е присъдил с диспозитива на решението единствено
сумите,посочени в Таблица Втора на заключението на СИЕ,в която са изчислени
стойностите на база действието на заповед на МО на РБ № ОХ-296/19.05.2011г. и №
ОХ-348/07.06.2011г.,а периодът посочен в диспозитива е м.март-м.ноември
2012г.,което ПРОТИВОРЕЧИ на изложеното от съда,че основателни са претенциите на
ищеца за периода от 01.03.2012г.- 31.01.2015г.Счита,че събраните доказателства
по делото в насока,че ответникът е компенсирал ищеца с почивки следва да се
тълкуват като признаване на задължението за компенсиране,което е основание да
се приеме,че давността е прекъсвана на осн.чл.116 б.А ЗЗД и започва да тече
нова давност.Развива аргументи в насока,че предвид спецификата на професията
„кадрова военна служба“,ищецът не би могъл да определи сам дните,през които ще
ползва компенсация,позовавайки се на чл.136а ал.4 КТ, защото би извършил
престъпление от общ характер- по чл.380 НК и сл. /отклонение от военна служба/.
По отношение на исковете за разликата от неизплатеното
месечно възнаграждение се прави оплакване,че незаконосъобразно съдът е
отхвърлил претенциите с мотиви,че липсва акт на ръководителя на ответното
ведомство,при игнориране правилата на ЗНА.Счита,че неиздаването на акт на
ръководителя на ведомството,при положение че има два закона- ЗОВСРБ и Закон за
държавния бюджет не може да представлява законно основание за отхвърляне на
исковите претенции,а съдът е следвало да съобрази,че има Постановления на
МС,които са издадени преди 2013г., но
противоречат на специалния закон и ЗДБ. Моли се за отмяна на решението в
атакуваната му част и постановяване на ново,с което предявените искове да бъдат
уважени и в отхвърлената им част. При условията на евентуалност,ако въззивният
съд счете,че решението е постановено при груби нарушения на процесуалните
правила и погрешна правна квалификация се иска постановяване на решение,с което
делото да бъде върнато за ново разглеждане на БРС. Няма доказателствени искания,претендира разноски.Представя
за сведение съдебни решения на БРС,БОС и определение на ВКС.
В постъпилия писмен отговор въззиваемото ВФ е оспорило
въззивната жалба като неоснователна и е изразило становище,че решението на БРС
е правилно и законосъобразно в отхвърлителната си част,поради което следва да
бъде потвърдено от въззивния съд,като са изложени конкретни аргументи. Посочва,че
действително в решението на БРС е записан чл.204 ал.4 от ЗОВС/отм./,но
намира,че се касае за техническа грешка,на която във въззивната жалба е
обърнато незаслужено голямо внимание,
тъй като правните си изводи съдът е формирал обсъждайки нормата на
чл.203 ал.3 ЗОВСРБ/отм./ и чл.194 ал.3 от ЗОВСРБ-нов. Даваните от съда насоки
на страните и на вещото лице със служебно поставените въпроси също водят до
извод,че са събирани доказателства за установяване на фактическата обстановка
относно труд,положен по този ред. Относно уваженото възражение за изтекла
погасителна давност въззиваемата страна намира изводите на БРС за правилни и
законосъобразни,като посочва,че във въззивната жалба са били цитирани пасажи от
решения на ВКС,обслужващи тезата на ищеца,но те са тълкувани превратно и са
изопачени изводите,до които е достигнал ВКС в тях. Прави подробен анализ на
Решение №427 от 03.11.2011г.на ВКС по гр.д.№503/2010г.,като счита,че и в това
решение и в множество други,които също са цитирани и анализирани в отговора е
застъпено становище,че правото на компенсация с почивка се погасява с
тригодишна давност. Счита за взаимнопротиворечащи си твърденията на въззивника
относно претенцията за мораторна лихва,като посочва,че след като се поддържа,че
с датата на прекратяване на договора за кадрова военна служба възниква и
правото да се претендира извънреден труд,то е логично от този момент вземането
да е лихвоносно.За смехотворни намира твърденията в жалбата,че поради
естеството на професията ищецът е ограничен да упражни законните си права да
определи сам пред работодателя деня и месеца,в който ще ползва почивка от
положено дежурство- посочва се,че той не
е имал право да пише самостоятелно доклад,но има висшестоящ началник или
командир,в чиито задължения е да докладва и дните на ползвани почивки на
подчинените си,в случай,че се извърши промяна на месечния график. Що се отнася
до участията на военнослужещия в мисии- то техният брой и времетраене не са
били такива,че да препятстват това му право,а през по-голямата част от годината
ищецът е изпълнявал служебните си задължения в базови условия и съгласно
утвърден месечен график. Намира решението за правилно и законосъобразно и в
частта,с която са отхвърлени исковете за разликата над присъденото до
претендираното възнаграждение,както и мораторна и законна лихва върху
тях.Посочва,че в нито един момент от процесния период не е възникнало законно
основание за работодателя да заплаща по-висок размер на месечното
възнаграждение,както на ищеца,така и на всички останали военнослужещи. Прави
довод,че искането във въззивната жалба за произнасяне по същество по иск за
заплащане на неизплатени обезщетения за извънреден труд е самостоятелно
основание за отхвърляне на въззивната жалба,защото такъв иск не е бил
предявяван,защото с исковата молба е претендирано осъждане на ответника да
заплати стойността на неизплатеното възнаграждение за положен извънреден труд,а
не обезщетение. В последното съдебно заседание ищецът е направил опит да измени
исковата си претенция,като предяви напълно нов иск,макар и в условията на
евентуалност,като правилно и законосъобразно районният съд не е допуснал това
изменение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение като
неоснователна или недопустима,претендира присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение. Няма доказателствени искания.
Бургаският окръжен съд, след проверка допустимостта на
подадената въззивна жалба и отговора намира, че същите са редовни и няма
процесуални пречки делото следва да бъде внесено в открито съдебно заседание за
разглеждане и решаване.
С оглед на гореизложеното и на основание 267, ал.1 ГПК Бургаският окръжен
съд
О П Р
Е Д Е Л И :
ВНАСЯ в.гр.д.№ 1412/2016 г. в
съдебно заседание за разглеждане и решаване на 03.10.2016 г.от 10.00 часа.
ДА СЕ ПРИЗОВАТ страните на
посочените от тях адреси.
ВЕДНО С ПРИЗОВКАТА на
всяка от страните да се връчи препис от настоящото определение.
Определението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: