ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№
17.12.2019 г.
гр. София,
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито
заседание на седемнадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ
като
разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ
въззивно частно гражданско дело № 842 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна
жалба н. „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД срещу Разпореждане от 10.10.2019
г. по ч.гр.д. № 597 по описа за 2019 г. на Районен съд – Сливница, първи състав, с което е отхвърлено
заявление на жалбоподателя с вх. № 3118/03.10.2019 г. за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника А.Д.А. за
сумата от 97,75 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение по договор за паричен заем №2838999 от 26.07.2017 г.
В жалбата се твърди, че
разпореждането на първоинстанционния съд е неправилно
и необосновано. Излагат се аргументи, че първоинстанционният
съд е превишил правомощията си като служебно се е произнесъл относно
неравноправността на процесните клаузи от договора за
паричен заем. Счита, че съдът е ограничил постигането на основните цели на
заповедното производство и е възпрепятствал възможността на кредитора да претендира
ликвидно и изискуемо вземане в цялост и впоследствие да се прецени дали това
вземане е спорно или не. Изложени са доводи за допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на принципите за диспозитивното и
служебното начало /чл. 6 и чл. 7 от ГПК/, както и на принципите за равенството
на страните в процеса и установяването на истината /чл. 9 и чл. 10 от ГПК/. Счита,
че нищожността на договорни клаузи поради неравноправния им за потребителя
характер, не попада под хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, според която
заповед за изпълнение не се издава когато искането е в противоречие със закона
или с добрите нрави. Твърди, че в настоящия случай не е налица
хипотеза на неравноправни клаузи в потребителски договор. Счита, че процесното вземане за неустойка е валидно възникнало и не
противоречи на присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функция. По изложените аргументи се иска отмяна на обжалваното разпореждане.
На
основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на длъжника.
При служебна проверка за допустимост и
редовност на частната жалба, настоящият съдебен състав намира, че същата е
подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на
обжалване акт от легитимирано за това лице, поради което е допустима. При служебната
проверка за редовност на частната жалба се установява, че тя отговаря на
изискванията на чл. 275, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК
и чл. 261 от ГПК.
Съдът,
като взе предвид оплакванията в частната жалба и като съобрази събраните по
делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
Първоинстанционното
производство е образувано по заявление н. „А.з.к.н.п.з.“ ЕООД з. издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника А.Д.А.
за сумата 288,78 лева, представляваща главница по договор за паричен заем № ……… от
………..
г.,
сключен с „И.
А.М.“ АД, вземанията по който са
прехвърлени на заявителя по силата на Приложение № . от ………….. г. към Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения от 30.01.2017 г., ведно със законната лихва
от подаването на заявлението до окончателното плащане; сумата от 11,19 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 04.07.2017 г. до 17.10.2017 г.;
сумата 56,17 лева, представляваща лихва за забава за периода от 18.10.2017 г.
до 24.09.2019 г. и сумата 97,75 лева, представляваща неустойка за неизпълнение
на задължение за предоставяне на обезпечение, както и разноски в размер на 225
лева.
Съгласно чл. 411, ал.
2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК когато искането е в противоречие със закона или с
добрите нрави. Съдът извършва преценка за съответствие на заявлението със
закона и с добрите нрави, при която съпоставя твърденията за обстоятелствата,
от които произтичат вземанията, предмет на заявлението със закона и с добрите
нрави. При установяване на нищожност на договора или на отделна негова клауза
поради противоречието им със закона или добрите нрави, съдът отхвърля
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение на
основание чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК.
Сключеният между „И. А. М.“ АД и А.Д.А. договор за заем,
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК,
поради което са приложими разпоредбите на този закон. Настоящият съдебен състав
намира, че претендираната от заявителя неустойка в
размер на 97,75 лева за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, представлява неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение /доколкото основното задължение по договора за заем е връщането на
заетите пари/, което не е свързано пряко с претърпени вреди. Тя обезпечава едни
евентуални вреди от непредставянето на обезпечение. Освен това вземайки предвид
размера на отпуснатия кредит – 500 лева и размера на неустойката – 191,84 лева
/от които се претендират 97,75 лева/, настоящият състав счита, че тази
неустойка излиза извън присъщите си обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции и цели само и единствено да постигане неоснователното
обогатяване на търговеца. Подобна клауза е нищожна като противоречаща на
добрите нрави. Задължение произтичащо от такава неустойка е недължимо. Така
правилно е приел и първоинстанционният съд.
На следващо място
следва да се има предвид, че с въвеждането на подобна неустойка се постига и
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, която
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В случая се въвежда още
едно обезщетение за кредитора за неизпълнението на едно акцесорно
задължение, от което на практика не настъпват вреди и от своя страна би довело
до обогатяване на кредитора за сметка на задълженото лице. Ето защо процесната неустоечна клауза е
нищожна и като заобикаляща закона.
Отделно от това, в чл.
16, ал. 1 от ЗПК е регламентирано задължение за кредитора да оцени кредитоспособността
на потребителя въз основа на достатъчна информация. Това задължение цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност. В случая, процесната клауза,
която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване в срок от 3 дни след
подписването на договора, на двама поръчители, отговарящи на определени условия,
е в пряко противоречие с целта на закона. Тази клауза прехвърля риска от
неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да
провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху самия длъжник. Също
така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът
е отпуснат, а ако не го направи задължението му нараства значително, което
благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост. Това
също е аргумент за противоречието на процесната
клауза на добрите нрави, което от своя страна още веднъж потвърждава извода за
нейната нищожност.
Неоснователно е
възражението, че неправилно първоинстанционният съд е
обсъдил неравноправният характер на договорната клауза за неустойка. В своите
мотиви заповедният съд по никакъв начин не е аргументирал отхвърлянето на
заявлението за сумата от 97,75 лева с това, че процесната
клауза е неравноправна и от там нищожна. Първоинстанционният
съд е обсъдил единствено, че тази клауза противоречи на добрите нрави, който
извод е напълно правилен и като следствие на това е приел, че клаузата е
нищожна.
По отношение на
възражението на жалбоподателя, че с това първоинстанционният
съд е нарушил принципите на служебното и диспозитивното
начало, регламентирани в чл. 6 и чл. 7 от ГПК, настоящият съдебен състав счита,
че същото е неоснователно, тъй като съдът може служебно, без въведено
възражение от страната да констатира противоречието на договорни клаузи със
закона или добрите нрави, каквото задължение му е вменено с разпоредбата на чл.
411, ал. 2, т. 2 от ГПК. Допълнителен аргумент за това е и, че съгласно
практиката на съда на ЕС, националният съд е длъжен служебно
да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира тази
неравнопоставеност /в този смисъл решения по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05,
С-240/98, С-243/08, С-244/98, С-397/11,
С-415/11, С-472/11 и С-618/10/. Доколкото потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо търговеца от гледна точка както на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това
го принуждава да приема предварително установените от търговеца условия, без да
може да повлияе на съдържанието им, то несъмнено съдът може служебно да
констатира и противоречието на договорни клаузи в потребителските договори със
закона или добрите нрави, без това да представлява нарушение на диспозитивното начало.
По изложените
съображения частната жалба се явява неоснователна, а обжалваното разпореждане правилно
и следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
О
П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане
от 10.10.2019 г. по ч.гр.д. № 597 по описа за 2019 г.
на Районен съд – Сливница, първи състав.
Определението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.