№ 1347
гр. София, 13.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20211000501543 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
С Решение от 01.03.2021 г., постановено по гр. дело № 2455/2020 г. по описа на СГС,
ГО, I-12 с-в, е изцяло уважен предявеният от Б. В. Г. срещу ЗД „Евроинс” АД осъдителен
иск с правно основание чл. 229 КЗ (отм.) за заплащане на сумата общо от 83865,34 лв.,
представляваща сборът от заплатеното от застрахования-делинквент обезщетение за
причинените на пострадалите И. Н. Н. и П. Н. Н. неимуществени вреди (от смъртта на
тяхната майка при настъпило на 25.04.2013 г. ПТП) по предявен иск с правно основание чл.
45, ал. 1 ГПК (присъдени с влязло в сила решение на ВКС), а именно главница в размер на
80000 лв.; 1300 лв. – сторени съдебни разноски от ищцата в наказателния процес, в който е
разгледан и уважен предявеният граждански иск и 2565,34 лв. – заплатена част от
присъдената в ползва на увредените лица законна лихва върху главницата от 80000 лв.,
считано от 29.06.2013 г. до момента на плащането, ведно със законната лихва върху
глобално претендираната сума от момента на подаване на исковата молба - 26.02.2020 г., до
окончателното й заплащане.
Решението е обжалвано изцяло от ответника, поддържайки, че първоинстанционният
съд е достигнал до неправилен правен извод, като е приел за неоснователно релевираното в
срока за отговор на исковата молба правопогасително възражение за изтекла погасителна
давност по чл. 197 КЗ (отм.). Твърди, че сумата от 2565,34 лв. е недължима, тъй като тя
представлява законната лихва върху главницата, поради което е недопустимо да се кумулира
„лихва върху лихва”, с оглед на обстоятелството, че ищецът е претендирал заплащане на
законна лихва върху тази глобалната претенция, в която се включва и процесната сума от
2565,34 лв. Смита, че решението е незаконосъобразно и в частта, в която е присъдена сумата
от 1300 лв., представляваща сторени разноски от ищцата в съдебното наказателно
производство, но в тази част въззивната жалба е бланкетна (не се излагат конкретни правни
доводи за незаконосъобразност на решението в тази част).
1
Въззиваемият не е подал в законоустановения срок по чл. 263 ГПК писмен отговор на
въззивната жалба, но в проведеното на 16.11.2021 г. пред САС о. с. з. неговият процесуален
представител развива правни съображения за нейната неоснователност.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима,
а разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт.
СГС, І ГО, 12 състав, е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 229 КЗ
(отм.), във вр. с § 22 от ПЗР на КЗ.
Правната норма, регламентирана в чл. 229 КЗ (отм.), урежда и гарантира правната
възможност на застрахования делинквент да предяви иск срещу застрахователя, който е
обезпечавал през релевантния период неговата деликтна отговорност по договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, за връщане на
заплатеното от застрахования делинквент на пострадалия при настъпване на покрития
застрахователен риск компенсаторно или заместващо обезщетение за причинените му
вследствие на непозволеното увреждане вреди, ведно със заплатената законна лихва върху
главното парично задължение и разумно сторените в исковото производство по предявен
иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД съдебни разноски . Фактическият състав, от който
възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно
обезщетение на застрахования делинквент, обхваща следните три групи материални
предпоставки (юридически факти): 1) застрахованият виновно да е увредил пострадалия от
ПТП, като му е причинил имуществени или неимуществени вреди, които от своя страна да
са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования; 2)
наличие на действително застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за
застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите между делинквента и ответника
- застраховател и 3) застрахованият делинквент да е заплатил на пострадалото лице
компенсаторно или заместващо обезщетение за причинените му имуществени или
неимуществени вреди, ведно със законната лихва, респ. да е извършил разумни разходи в
съдебното производство, образувано по предявен деликтен иск с правно основание чл. 45,
ал. 1 ЗЗД.
Както бе изяснено, въззивният съд се произнася по правния спор, пренесен с
въззивната жалба, само по наведените в нея правни доводи за неправилност на обжалваното
решение - арг. чл. 269, изр. 2 ГПК. Следователно, предметът на спора по настоящото
въззивно производство се съсредоточава върху обстоятелствата от кой момент започва да
тече общата погасителна давност за възстановяване на заплатените от застрахования
делинквент на пострадалите лица заместващо обезщетение за причинените им
неимуществени вреди, дали недопустимо първоинстанционният съд е присъдил „лихва
върху лихва”, като е постановил да бъде възстановена и сумата от 2565,34 лв. (заплатена на
пострадалите законна лихва, изтекла от момента на деликта до заплащане на дължимото
заместващо обезщетение), ведно със законната лихва и върху тази сума, както и дали
правилно е присъдена и сумата от 1300 лв. - сторени от ищеца разноски в съдебното
наказателно производство, в което е прието за съвместно разглеждане и е уважен
предявеният от пострадалите срещу застрахования делинквент иск с правно основание чл.
45, ал. 1 ЗЗД.
2
Не е спорно, а и от изпълнителен лист № 206/29.07.2019 г. и изпълнителен лист №
207/29.07.2019 г., издадени от СГС, НО 4-ти състав, се установява, че в съдебното
наказателно производство са били уважени предявените от пострадалите срещу ищцата
деликтни искове, като тя е осъдена да заплати на П. Н. и И. Н. – наследници на починалата
при настъпване на процесното застрахователно събитие, следните суми: 1) по 40000 лв. -
обезщетение за причинените неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 29.06.2013
г. до окончателното им заплащане, както и сумата общо от 1300 лв. (500 лв. за П. Н. и 800
лв. за И. Н.) – съдебни разноски в съдебния наказателен процес.
Установява се от Удостоверение от 06.01.2020 г., издадено от ЧСИ О. М. по
процесното изпълнително дело, че към 06.01.2020 г. ищцата - длъжник по изпълнението, е
заплатила на взискателите П. Н. и И. Н. общо сумата от 93145 лв., включваща сумата от
80000 лв. главница (по 40000 лв. - заместващо обезщетение на двамата взискатели), 2565,34
лв. (сборът от присъдената законна лихва върху главниците) и 1300 лв. - присъдените в
съдебното наказателно дело съдебни разноски.
Следователно, нито е спорно между страните, а и в процеса на доказване се
установиха всички материални предпоставки, при чието проявление възниква предявеното
парично право по чл. 229 КЗ (отм.), във вр. с § 22 КЗ.
Както бе изяснено, основният правен спор пред въззивната инстанция се
съсредоточава върху обстоятелството дали спорното вземане, макар и възникнало, е покрито
с погасителна давност, поради което не може да бъде допуснато до удовлетворяване чрез
помощта на държавната принуда, към която цел е насочен предявеният осъдителен иск.
В правната норма на § 22 от ПЗР на КЗ (в сила от 01.01.2016 г.) е уредено т. нар.
преживяване на материалния закон, като, макар и предявеното право да е възникнало след
влизане в сила на действащия КЗ - най-късно през 2019 г. (с изплащане на исковите суми от
застрахования делинквент на пострадалите при настъпване на процесното застрахователно
събитие), приложим е отмененият КЗ, тъй като договорът за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност” на автомобилистите, по силата на който праводателят на
ответното застрахователно дружество е обезпечавал деликтната отговорност на ищцата, е
сключен преди 01.01.2016 г.
Но съгласно разпоредбата, уредена в § 31 от ПЗР на действащия КЗ, когато давността
е започнала да тече при действието на отменения КЗ, се прилагат чл. 378, ал. 1-6 и 8 и чл.
379 от действащия КЗ. Погасителната давност представлява уреден в закона календарен
период от време, през който - поради бездействието на кредитора, определено
материалноправно притезание не е било надлежно упражнено, поради което, за да се
обезпечи правната сигурност в гражданския оборот, след изтичане на този срок то не може
да бъде удовлетворено с помощта на държавната принуда.
Следователно, въобще не може да започне да тече погасителна давност преди да е
възникнало самото субективно материално право. От друга страна, принципно, началото на
погасителната давност е обусловена от изискуемостта на това субективно право по смисъла
на чл. 69, ал. 1 ЗЗД - арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Възприеме ли се правният довод на въззивника,
би се достигнало до правния абсурд - погасителната давност да е започнала да тече преди
още да се е породило самото субективно материално право (неговият титуляр, дори и да
положи грижата на добрия стопанин, не би могъл да го упражни преди то да е възникнало).
А нормативното назначение на института на застраховането е следното: при настъпил
застрахователен риск неблагоприятните последици да бъдат поети от застрахователя (извън
изчерпателно уредените в закона случаи, когато той може обосновано да откаже заплащане
на уговореното застрахователно обезщетение).
Поради тези правни съображения разпоредбата на чл. 378, ал. 5 от действащия КЗ (в
частта, в която е предписано, че исковете на причинителя на вредата по чл. 435 КЗ срещу
3
застрахователя по застраховки „Гражданска отговорност” на автомобилистите се погасяват
в срок 5 години, считано от датата на извършеното плащане от страна на причинителя на
вредата), притежава тълкувателно значение, поради което това правило изяснява
действителната воля на законодателя, вложен и при уреждането на идентични обществени
отношения, породени при действието на отменения КЗ. Нещо повече, тъй като към момента
на настъпване на процесното застрахователно събитие - през 2013 г., не е възникнало
предявеното в настоящия исков процес субективно материално право, по силата на § 31 от
ПЗР на действащия КЗ приложима е именно правната уредба на КЗ (в сила от 01.01.2016 г.)
– относно началото на давностния срок. Следователно, погасителната давност за
упражняване на правата по чл. 229 КЗ (отм.) е започнала да тече най-рано през 2019 г.
(когато застрахованият делинквент е заплатил на пострадалия претендираните в настоящото
исково производство суми). По същество в този смисъл е и практиката на ВКС - напр.
Определение № 621/08.11.2019 г. по т. д. № 618/2019 г. II т. о., с което не е допуснато до
касационно обжалване въззивното решение - „Във връзка с възражението за погасяване по
давност на същото въззивният съд е изразил становище, че противно на доводите на
ответника давността за регресното вземане по чл. 435 КЗ /чл.229 КЗ– отм./ тече не от
момента на настъпване на застрахователното събитие /16.07.2009 г./, а от плащането на
деликтното обезщетение от застрахования на увредения /13.04.2016 г./, от когато
възниква и вземането на застрахования – правно нелогично е давността за дадено вземане
да започне да тече преди то да е възникнало, поради което приложимата 5-годишна давност
не е изтекла към датата на подаване на исковата молба – 22.11.2017 г.”.
Следователно, с предявяване на исковата молба на 26.02.2020 г. неизтеклата до този
момент обща (5-годишвна) погасителна давност за упражняване на предявеното субективно
материално право по чл. 229 КЗ (отм.) е била прекъсната - арг. чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД.
Неоснователен се явява и правният довод на въззивника, че при присъждане на
законна лихва върху заплатената от делинквента на пострадалите дължима законна лихва,
изтекла от момента на настъпване на застрахователното събитие - 29.03.2013 г., до
окончателното заплащане на присъденото заместващо застрахователно обезщетение, би се
достигнало да присъждане на „лихва върху лихва”. В обема на обезпечително-
гаранционната отговорност на застрахователя се включва и отговорността за заплатените от
застрахования (делинквент) лихви, като съгласно практиката на ВКС застрахователят
отговаря за лихвите за забава, присъдени в тежест на застрахования, считано от датата на
съобщението (нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба е релевиран
довод за необоснованост на първоинстанционното решение в тази част, поради което
въззивният съд не може да приеме за установени различни факти от тези, които е счел за
доказани първоинстанционният съд - арг. чл. 269, изр. 2 ГПК). Нещо повече, от Декларация
от 30.04.2013 г. (по щета № 72513/2013 г.) застрахователят е бил уведомен за настъпилото
ПТП и причинените от него вреди, поради което застрахователят следва да възстанови
заплатените от застрахования делинквент законни лихви.
От друга страна, лихвите за забава, за които делинквентът отговаря, се включват в
застрахователното обезщетение (арг. чл. 223, ал. 1 КЗ, отм.). Следователно, дължимото
обезщетение от делинквента, ведно със законната лихва по чл. 84, ал. 3 ЗЗД, представлява
единно субективно право - по отношение на дължимото застрахователно обезщетение, в
което се включва като негова съставна част - по своето правно естество то е главно парично
задължение (главница). Застрахователят обаче отговаря за собствената забава, когато не
заплати в установения срок дължимото застрахователно обезщетение, вкл. лихвата за забава
на делинквента, поради което върху целия размер на това застрахователно обезщетение се
дължи лихва за забава (в конкретния случай от подаване на исковата молба до заплащане на
претендираното парично притезание). Следователно, няма де се достигне до своеобразен
анатоцизъм или „лихва върху лихва”, в какъвто смисъл са необоснованите правни доводи на
въззивника.
4
Тъй като във въззивната жалба не се навеждат конкретни правни доводи относно
неправилността на първоинстанционното решение в частта, в която е уважен искът за
връщане на заплатените от делинквента съдебни разноски - общо в размер на 1300 лв.,
сторени от пострадалите-ищци по приетите за съвестно разглеждане в наказателния процес
граждански искове по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, в тази част въззивната жалба е бланкетна (съдържа
общо оплакване за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт), поради което
въззивният съд, преценявайки, че решението и в тази част е валидно и допустимо, като не е
постановено при нарушаване на императивни материалноправни норми, следва да го
потвърди в тази част (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК). Но само за пълнота на изложението САС
изяснява, че съгласно разпоредбата на чл. 267, ал. 1, т. 4 КЗ (отм.), във вр. с § 22 от ПЗР на
КЗ застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите покрива отговорността за причинените на трети лица вреди, в които се
включват и „разумно направените разходи във връзка с предявяването на претенция по т. 1-
3, включително съдебните разноски, присъдени в тежест на застрахованото лице”. В
този смисъл е и Решение № 212/16.01.2015 г. по т. д. № 4043/2013 г. на І т. о. на ВКС -
„Застрахователят отговаря по реда по чл. 229 КЗ спрямо застрахования за платените от
последния на увреденото лице лихви за забава съгласно чл. 223, ал. 2 КЗ за периода от датата
на съобщаването по чл. 224, ал.1 КЗ, както и за разноските по дела, водени срещу
застрахования съгласно чл. 223, ал. 4 КЗ, ако е бил привлечен в процеса.”. В конкретния
случай не е било допустимо застрахованият делинквент да привлече като трето лице-
помагач застрахователя по предявения срещу него граждански иск в наказателното
производство (практиката на ВКС по повод адхезионните процеси е константна -
граждански иск в рамките на наказателно производство може да се предяви само на
деликтно основание и се изключват претенции с източник на правоотношенията с договорно
естество).
Въз основа на тези правни съображения и с оглед на обстоятелството, че правният
извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на крайните правните
съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение трябва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба оставена без уважение.
С оглед изхода на правния спор, предмет на настоящото въззивно производство, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемата следва да се
присъди сумата от 3200 лв. - уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за
осъщественото процесуално представителство пред САС (с оглед на действителната правна
и фактическа сложност на делото неоснователно се явява възражението на въззивника по
чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на това адвокатско възнаграждение, вкл. и съобразно
обстоятелството, че уговореният му размер е незначително по-висок от нормативно
установения минимум от 3045,96 лв.).
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 01.03.2021 г., постановено по гр. дело № 2455/2020 г.
по описа на СГС, ГО, I-12 с-в.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК ЗД „ЕВРОИНС” АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Христофор Колумб”
№ 43 да заплати на Б. В. Г., ЕГН **********, адрес гр. ***, ж. к. „***”, бл. ****, ет. *, ап. *
сумата от 3200 лв.
5
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6