№ 79
гр. Сливен, 10.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Стефка Т. М. Маринова
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Г.
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20252200500109 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите
от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 10/09.01.2025г. по гр.д. №
3825/2024г. на СлРС, с което е:
- ОСЪДЕНА Община Сливен, *******, БУЛСТАТ: ******* да заплати на
ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс груп”, със седалище и адрес на управление:
*******, БУЛСТАТ ******* по предявеният осъдителен иск с правно
основание чл. 410, ал. 1 т. 1 от КЗ вр чл. 50 от ЗЗД сумата от 267,94 лв.,
представляваща изплатено обезщетение по застраховка „Каско Стандарт”
за щета, причинена на трето лице в резултат на настъпило ПТП при
управление на МПС, преминало през дупка на пътното платно, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 23.07.2024 г. до
окончателното изплащане на задължението, като отхвърля предявения иск
за разликата от уважения размер до пълния претендиран от 535,88 лв.;
- ОСЪДЕНА Община Сливен, *******, БУЛСТАТ: ******* да заплати на
ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс груп”, със седалище и адрес на управление:
1
*******, БУЛСТАТ ******* на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от
324,95 лв., представляваща направени по делото разноски съразмерно на
уважената част от иска;
- ОСЪДЕНО ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс груп”, със седалище и
адрес на управление: *******, БУЛСТАТ ******* да заплати на Община
Сливен, *******, БУЛСТАТ: ******* на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата от 175 лв., представляваща направени по делото разноски
съразмерно на отхвърлената част от иска, като решението е постановено
при участие на трети лица-помагачи на страната на ответника -
Водоснабдяване и канализация Сливен ООД и Топлофикация Сливен-инж. А.А.
ЕАД.
Решението е атакувано с въззивна жалба, подадена от ищеца в
първоинстанционното производство.
Въззивникът атакува частично, в отхвърлителните му части,
решението, като твърди, че в тях то е незаконосъобразно и неправилно.
Сочи, че всеки трябва да поправи вредите, които виновно е причинил
другиму и несъмнено е доказана вината на ответната община Сливен, за
това че не е изпълнила задължението си по поддържане на пътната
настилка на територията и - по конкретно в участъка, който се е
реализирало процесното ПТП, което дори не е сигнализирала/маркирала
неравенството на пътната настилка, поради което в качеството си на
делинквент, тя е длъжна да поправи щетите, настъпили за пострадалия.
Въззивникът заявява, че съдът неправилно е приел, че е налице
съпричиняване на ПТП от водача К. Д.. Игнорирани са свидетелските
показания, съгласно които авариралият лек автомобил е бил управляван със
скорост между 10 и 20 к./ч., а поради разположението и параметрите на
дупката, попадането в същата е било неизбежно и от естество да
предизвика повреди на процесното МПС. Не е взет под внимание и фактът,
че препятствието е съществувало от дълъг период от време, като Община
Сливен не е изпълнявала задължението си да го отстрани. Невярно е
твърдението, че свид. Д. е шофирала със скорост 45 км/ч. Бидейки разпитана
в съдебно заседание, тя заяви, че автомобилът се е движил с възможно най-
ниска скорост около 10-20 км/ч, но въпреки това са настъпили вреди при
преминаване пред неравността.
По-нататък твърди, че съгласно заключението на вещото лице, по
делото не са налице данни, въз основа на които по несъмнен начин да се
2
установи каква точно е била скоростта на движение - при това положение
не следва да се правят изводи, че въпросната скорост е била несъобразено
висока с оглед на препятствието. Освен това и двамата свидетели са
заявили, че трафикът е бил натоварен, което не им е позволило да спрат
автомобила, а дори и да е имало такава възможност, водачът не е бил
длъжен да предвижда наличието и да спира пред несигнализирано
препятствие на пътя.
Поради това въззивникът заявява, че не е съгласен, че в конкретния
случай е наличие съпричиняване на вредите. Отговорността за
поддържането на процесния пътен участък е изцяло на ответника по
делото и той следва да понесе пълната отговорност за обезвредата. Ако се
приеме наличие на съпричиняване, ответната община ще бъда стимулирана
да пренебрегва задълженията си за поддръжка на пътното платно и по този
начин да създава предпоставки за ПТП-та, както и да обременява
гражданите с разходи за ремонт на авариралите автомобили.
Поради изложеното моли въззивния съд да отмени атакуваното
решение в отхвърлителните му части и постанови ново, с което уважи
изцяло исковете. Претендира разноски за двете инстанции.
Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба
страна е подала писмен отговор, с който заявява, че въззивната жалба е
неоснователна, а първоинстанционният съд правилно, обосновано и
законосъобразно е постановил своето решение, след обсъждане на целия
обем от налични доказателства в тяхната съвкупност и цялост.
Въззиваемият заявява, че ищецът е следвало по безспорен начин да установи
твърденията изложени в исковата молба, на които основава вземането си;
валидно сключена застрахователна полица; механизма на осъществяване на
ПТП; нанесените щети на застрахования автомобил, както и че същите са
причинени вследствие на преминаване през несигнализирана неравност на
пътното платно; стойността на нанесените вреди и причинната връзка
между ПТП - то и нанесените вреди.
Сочи, че от показанията на свидетелите Койчева и Койчев и от
назначената съдебно автотехническа експертиза се установява, че водачът
3
на МПС е имал възможност да забележи процесната неравност при
движение на автомобила със скорост около 20 км/ч. В производството се е
установило, че за да настъпи процесната щета върху автомобила,
скоростта за движение на автомобила е била около 35 км/ч. Същевременно, в
производството се е доказало, че както водачът на автомобила - свид,
Койчева, така и свид. Койчев, са знаели за наличието на дупка на пътното
платно между блок 27 и блок 28 в кв. „Сини камъни“, гр. Сливен. От
заключението на вещото лице се е установило, че при движение с ниска
скорост на автомобила, водачът е имал възможност да предотврати
настъпването на ПТП с материални щети.
Въззиваемият счита, че съдът, след като се е запознал с всички факти
и обстоятелства по делото, е направил цялостен анализ на всяко отделно
доказателствено средство и на всички доказателства в тяхната
съвкупност, като е извел обоснован извод, че безспорно е доказано
съпричиняването на вредата от страна на водача на MПC в размер на 50%.
Поради това въззиваемата страна моли да се остави без уважение
въззивната жалба и да се потвърди обжалваната част на
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Претендира разноски за тази инстанция за юрисконсултско
възнаграждение.
В отговора няма направени нови доказателствени или други
процесуални искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон или пълномощие. С писмено становище,
подадено чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от
ГПК, поддържа жалбата и иска тя да бъде уважена, като се отмени в
отхвърлителната част атакуваното решение и се постанови ново, с което
се присъдят изцяло претендираните суми. Претендира разноски за двете
инстанции, представя списък, договор за правна защита, фактура и
извлечение от банкова сметка. Прави евентуално възражение за
прекомерност на възнаграждението на процесуалния представител на
насрещната страна ако надвишава минималните размери по Наредба
№1/2004г.
4
В с.з. за въззиваемата община, редовно призована, не се явява
процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по
пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва жалбата и моли
атакуваното решение да бъде потвърдено в обжалваната част, претендира
разноски за тази инстанция за юрисконсултско възнаграждение, възразява
срещу размера на адвокатското възнаграждение на представителя на
въззивника.
В с.з. за третото лице-помагач на страната на ответника –
Водоснабдяване и канализация Сливен ООД, гр. Сливен, се явява процесуален
представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който счита, че
въззивната жалба е неоснователна и иска тя да бъде отхвърлена, а
атакуваната част от първоинстанционното решение – потвърдена.
В с.з. за третото лице-помагач на страната на ответника –
Топлофикация Сливен-инж. А.А. ЕАД, гр. Сливен, не се явява процесуален
представител по закон или пълномощие, който да изрази становище по
въззивната жалба и отговора.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима,
отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена
в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно в
атакуваната си част, поради което следва да бъде потвърдено в нея.
Фактическите и правните констатации на решаващия съд намират
опора в събраните доказателствени средства и кореспондират с
материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
За да се ангажира отговорността на ответника в качеството му на
5
пряк причинител на вредата за възстановяване на застрахователното
обезщетение по застраховка “Каско стандарт”, изплатено от ищцовото
дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице,
следва да са налице изискванията, заложени във фактическия състав на чл.
410 ал. 1 т.1 от КЗ.
Правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото
от него увредено лице срещу делинквента възниква по силата на посочената
законова норма, обуславя се от деликтното правоотношение между
последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на
юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за
вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане.
В настоящия случай е безспорно наличието на валидно застрахователно
правоотношение, както и е доказано изплащането на застрахователно
обезщетение от страна на ищеца на застрахованото лице.
То обаче се обуславя par excellence от деликтното правоотношение
между последното и ответника като пряк причинител на вредата и при
това положение върху ищеца лежи доказателствената тежест да проведе
пълно доказване на всички правнорелевантни положителни факти, от чието
наличие извлича благоприятните за себе си правни последици. Така, освен
тези, касаещи застрахователното правоотношение, следва да бъдат
доказани и тези, свързани с настъпването на деликта. На пълно, пряко и
главно доказване подлежат всички елементи на фактическия състав на
нормата на чл. 49 от ЗЗД – деяние – действие или бездействие, вреда,
причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на
лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното
се презумира. Отговорността на ответната община като юридическо лице,
е с идентичен фактически състав на общия по чл. 45 от ЗЗД, като
отклонението е само относно опосредяването на отговорността на
носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица,
на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на
определена работа, при и по повод на която са причинени вредите.
Единственият въпрос, върху който се фокусират оплакванията на
въззивника, е дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат,
допуснато от водача на МПС, което да доведе до намаляване
6
отговорността за обезвреда на ответника, и – евентуално – до какъв размер
да се намали тя.
Настоящият въззивен състав намира, че принос на водача несъмнено е
доказан. Действително, собственост на общините, съгласно пар. 7 ал. 1 т. 4
от ПЗР на ЗМСМА, са “общинските пътища, улиците, булевардите,
площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за
обществено ползване”, което положение е закрепено и с чл.2 т. 5 от ЗОС.
Несъмнено е, че процесната улица/междублоково пространство, на
територията на гр. Сливен, се вписва в параметрите, поставени от
нормата на т. 4 на пар. 7 ал. 1 на ПЗР на ЗМСМА, респективно попада и в
регламентацията на чл. 2 ал. 1 т. 5 от ЗОС, и е собственост на ответника-
въззиваем в това производство.
Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 6 ал. 1 т. 4 от ППЗДП,
общината е длъжна да вземе своевременно мерки за отстраняване на
препятствията по пътя и за осигуряване на условия за безопасно движение.
В светлината на така систематизираната нормативна
регламентация и с оглед непререкаемо доказаното наличие на дупка върху
пътното платно, между бл. 27 и бл. 28 в кв. Сини камъни, която е била
несигнализирана и необезопасена, е видно, че ответникът не е изпълнил свои
задължения, закрепени от закона – чл. 29 и чл. 31 от ЗП и чл. 167 ал. 1 от
ЗДвП – да поддържа в изправност пътните платна на своята територия, а
неравностите и препятствията своевременно да сигнализира и отстранява.
Това е достатъчно за да се ангажира гражданската недоговорна
отговорност на ответника, но след съпоставяне с поведението на водача на
увреденото МПС, в чиито права е встъпил неговият застраховател, съдът
счита, че размерът й следва да се намали, тъй като е налице съпричиняване.
Има само две възможности да се предизвика ефекта на намаляване
отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения – ако
и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение,
или ако без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/,
размерът на вредата би бил обективно по-малък. Само при втората
хипотеза е неотносима липсата на вината като субективен фактор.
За да се приеме, че има принос за настъпването или увеличаването на
вредата, по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, увреденото лице трябва да е
7
осъществило обективно определено поведение /както действие, така и
бездействие/, което да е трябвало или да е могло и да не осъществи, и
трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-
малък размер.
Приложени към процесния казус, тези условия намират проявление в
установените факти.
Водачът на застрахованото МПС, от своя страна е нарушил
разпоредбата на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП. Съгласно същата той е бил длъжен
при избиране на скоростта на движението "да се съобрази с атмосферните
условия, …със състоянието на пътя и на превозното средство,…с характера
и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост, за
да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие".
Ищецът, в чиято тежест бе да докаже евентуална невъзможност на
водача на автомобила да избегне дупката на пътното платно, както и че се
е движил със съобразена с пътните обстоятелства скорост, не е ангажирал
никакви годни и допустими доказателства в тази насока. Свидетелските
показания на водача съдът счита за ненадеждни, поради заинтересуваност
и пристрастност на свидетеля.
От заключението на вещото лице недвусмислено е видно, че водачът на
увреденото МПС не би имал техническа възможност да предотврати
настъпването на ПТП чрез спиране преди неравността, или намаляване на
скоростта и безопасно преминаване през нея, ако се е движел със скорост
над 35 км/ч., като в случая техническа възможност за спиране или
намаляване на скоростта за безопасно преминаване би съществувала при
скорост на движение на автомобила до 20 км/ч. С оглед описаните вреди по
превозното средство, техния вид, обем и местонахождение, скоростта, с
която водачът е управлявал застрахованото превозно средство, е била около
45 км/ч. В този смисъл съдът не може да цени като достоверни в тази им
част показанията на свидетеля Койчев, който не притежава техническа
експертиза и преценката му е ограничена и субективна.
Казаното означава, че водачът е допуснал движение с несъобразена
скорост и така с действията си, които са единствено негов личен избор, сам
се е поставил в невъзможност на предотврати ПТП. Можел е да стори това
в по-ранен момент – чрез намаляване на скоростта преди зоната на
8
неравност за безопасното й преминаване или чрез спиране.
Поради това липсват причини да се приеме, че към момента на
настъпване на ПТП е имало обективни обстоятелства, препятстващи
водача да изпълни законовите си задължения.
Дори да се приеме, че дупката на платното не представлява
„предвидимо препятствие”, то е видимо, а изр.2 на чл. 20 ал. 2 от ЗДП
вменява на водачите задължение да намалят скоростта и в случай на
необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.
Следователно, управлявалото застрахования автомобил лице, е следвало да
стори това, когато е възприело дупката /още повече като се има предвид
установеното от свидетелските показания обстоятелство, че наличието и
местонахождението на дупката му е било отдавна известно/ и като не го е
направило, е допуснало нарушение на правната норма, което придава
противоправност на поведението му под формата на бездействие. Изрично
нормата на чл. 20 ал. 1 от ЗДП вменява безусловно задължение на водачите
да контролират непрекъснато управляваните от тях ППС.
Следва да се посочи още, че разпоредбата на чл. 21 от ЗДП
императивно указва непревишимата скорост на движение на ППС, която в
конкретния случай е 50 км./ч., но тя не е задължителна, и водачът може, без
да наруши нормата на чл. 21 от ЗДП, да наруши разпоредбите на чл. 20 ал. 1
и ал. 2 от ЗДП, когато, въпреки движение с допустима скорост, не е избрал
такава, съобразена с конкретните обстоятелства.
Така е видно, че противоправното действие, обективиращо виновно
поведение, е задействало и неговата отговорност, и понеже е несъмнено, че
без това вредата не би настъпила или би била в по-малък размер,
отговорността на ответника следва да бъде намалена. С оглед пък
неговото противоправно поведение, той не може изцяло да бъде освободен
от понасянето й.
Въззивният съд счита, че справедливо е определянето на равен принос,
тъй като описаните нарушения са в еднаква степен съществени, поради
което обезщетението за вредите следва да бъде намалено наполовина.
Поради казаното, предявеният от застрахователя, встъпил в правата
на пострадалия, регресен иск, е частично основателен и доказан и следва да
се уважи в размер на 267, 94 лв., както и акцесорната претенция за
9
законовата лихва за забава от предявяването на иска на 23.07.24г. Над тази
сума, до пълния му размер, главният и акцесорният искове следва да бъдат
отхвърлени.
Ето защо, след като крайните правни изводи на двете инстанции
съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се
уважава.
Атакуваният акт следва да бъде потвърден в обжалваната му част.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази
инстанция лежи върху въззивната страна, която следва да понесе своите
както са направени и заплати на въззиваемия такива в размер на 150 лв. за
ю.к. възнаграждение.
Третите лица-помагачи не дължат и не им се дължат разноски.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 10/09.01.2025г. по гр.д.
№ 3825/2024г. на СлРС в обжалваната му част.
ОСЪЖДА ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп", гр. София да
заплати на Община Сливен направените разноски за въззивната инстанция в
размер на 150 лв.
Решението е постановено при участие на трети лица-помагача ни
страната на въззиваемия-ответник - Водоснабдяване и канализация Сливен
ООД и Топлофикация Сливен-инж. А.А. ЕАД.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10