РЕШЕНИЕ
№ 1203
гр. Пловдив, 10.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно
гражданско дело № 20235300502194 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано по въззивна жалба на адв. Т. С. Ф., като пълномощник на
жалбоподателката К. В. В. от гр.Пловдив против Решение № 2908/ 26.06.2023
г. по гр.д.№ 17927/2022г. по описа на ПРС – VІІІ гр.с., с което се отхвърлят
предявените от жалбоподателката искове по чл. 344, ал.1, т. 1, т.2 и т.3 от КТ.
С въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилно прието в мотивите
на първоинстанционния съд, че „предвид липсата към момента на акт,
потвърждаващ действителното наличие на временна неработоспособност на
ищцата по време на отсъствието й от работа, тя действително е отсъствала без
уважителна причина. Това се оспорва с оглед „разбирането“ на
първоинстанционния съд относно представеното в съдебно заседание на 19
юни 2023 г. и последващо от административната фаза на обжалване
Експертно решение № 0040/10.02.2023 г. на НЕЛК, което се отменя
предходното решение на ТЕЛК и се връща преписката за повторно
разглеждане. В този смисъл са формулирани доводи за това, че болничният
лист по силата на чл. 112 от Закона за здравето представлява индивидуален
1
административен акт, съдържащ задължително предписание за ищцата да не
се явява на работа и да спазва предписания режим за домашно лечение,
съответно като се забранява на работодателя да допуска до работа лица в
състояние на временна неработоспособност. На второ място се оспорва
наличието на фактическия състав за извършено дисциплинарно нарушение,
което следва да се преценява към момента на извършването му, а не към по-
късен момент, свързан с евентуално оспорване или отмяна . Сочи се, че това
е свързано с императивното изискване на закона затова, че дисциплинарното
нарушение е „виновно неизпълнение на трудовите задължения“ - по чл. 186
от КТ или към момента на извършване на деянието, а именно действие или
бездействие, което трябва да е налице и от субективната му страна към
извършеното като вина. В тази връзка е посочено от жалбоподателя, че
мотивът на първоинстанционния съд за неприключила процедура по
административно обжалване на болничния лист се определя като
несъстоятелен. Излагат се допълнителни съображения за
незаконосъобразност и неправилност на обжалвания съдебен акт, във връзка с
наличие на предварителна закрила по чл. 333 ал. 1 от КТ, по отношение на
ищцата, с оглед заболяването „****“ както и наличието на законоустановен
отпуск по чл. 333, ал.1, т.4 от КТ, за което липсва както мнение на ТЕЛК, а
така и също и разрешение от ИТ. По тези доводи и оплаквания се иска
отмяна на обжалваното решение и уважаване на исковете. Претендират се
разноски.
В депозирания отговор от въззиваемата страна СУ „Свети Паисий
Хилендарски“, чрез процесуалния представител на тази страна адв. Н.К. се
иска потвърждаване на обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно. В отговора се формулират доводи и съображения, които
подкрепят изложеното от първоинстанционния съд с допълнително изложени
доводи чрез позоваване на практика на ВКС, по гр. дело 1564/2017 г. и др.
Пловдивски окръжен съд като взе предвид представените доказателства във
връзка с доводите на страните, намери следното:
Жалбата изхожда от надлежна страна, насочена против подлежащ на
обжалване съдебен акт и е депозирана в законния по чл.259, ал.1 ГПК срок,
като процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
Жалбоподателката е сезирала съда с предявени обективно съединени искове
2
по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ за признаване за незаконност на уволнението
й, обективирано в Заповед № 303/29.09.2022 г. на *** на СУ “Паисий
Хилендарски“ – гр.Пловдив, представлявано от И. М. Д., нейната отмяна и
възстановяването й на предишната й работа - "***- гимназиален етап",
присъждане на обезщетение на основание чл.225, ал.1 КТ за оставането й без
работа поради уволнението през периода 11.10.2022 г. - 11.04.2023 г. в размер
на 12 562, 98 лева, ведно със законната лихва върху сумата. Основанията , на
които се позовава за претендираната незаконност на уволнението й е
неспазване на процедурата по чл.333, ал.1, т.3 и т.4 КТ поради ползване на
отпуск по болест / временна неработоспособност и като страдаща от
исхемична болест на сърцето – болест, която попада в обхвата на Наредба №5
за болестите, при които работниците, боледуващи от тях имат особената
закрила съгласно чл.333, ал.1 КТ с оглед изискването за мнение от ТЕЛК и
разрешение от ИТ, като липсващи в настоящия случай.
Видно от обжалваната процесна заповед за налагане на дисциплинарно
наказание №303/ 29.09.2022г. на директора на ответното училище
последното е наложено на основание чл.188, т.3 във вр. с чл.190, ал.1, т.2 КТ
при посочено спазване на изискванията на чл.189, чл.193, чл.194 и чл.195 КТ
за неявяване на служителката на работа за периода от 15.09.2021г до
21.09.2021г. поради което за извършено нарушение на трудовата дисциплина
по смисъла на чл.187, ал.1, т.1 КТ.
При отхвърляне на така предявените искове районният съд въз основа на
безспорните по делото фактически обстоятелства и събраните по делото
писмени доказателства, че ищцата е работила по трудово правоотношение в
ответното училище и неговите праводатели от 01.09.2000 г., последно на
длъжност "***", което е било прекратено с процесната Заповед, поради
наложено дисциплинарно наказание „****“, на основание чл.330, ал.2, т.6 от
КТ, считано от 10.10.2022 г. поради това, че без наличието на оправдателен
документ ищцата не се е явила на работа без уважителна причина в периода
15 – 21.09.2021 г. Пак въз основа на събраните по делото писмени
доказателства, районният съд е констатирал, че преди издаването на
процесната Заповед, връчена на ищцата на 09.06.2022 г. чрез ЧСИ Мариана
Кирова ответникът преди уволнението на ищцата е изпълнил задълженията си
по чл.193 от КТ. Установено е, че ищцата е представила болничен лист от
16.09.2021 г., от който е видно, че в периода 15 – 21.09.2021 г. тя е била в
3
отпуск поради временна неработоспособност , но поради това , че същият е
бил отменен с Решение на ЛКК при „ДКЦ І Пловдив“ ЕООД - гр. Пловдив №
66/06.04.2022 г., потвърдено с ЕР № 4080/07.12.2022 г. на Трети състав на
ТЕЛК към УМБАЛ „Пловдив“ АД – гр. Пловдив – и макар и последното да е
било отменено с ЕР № 0040/10.02.2023 г. на НЕЛК по Специализиран състав
по Неврологични, УНГ и ССЗ, това е станало поради нарушения на
процедурата и преписката е била върната за ново освидетелстване, районният
съд е намерил, че предвид липсата към момента на акт, потвърждаващ
действителното наличие на временна неработоспособност на ищцата за
времето на отсъствието й от работа, то К. В. е отсъствала без уважителна
причина от работа през процесния период 15-21.09.2021 г. Пак въз основа на
събраните по делото писмени доказателства е установено, че ищцата
боледува от исхемична болест на сърцето, а освен това е ползвала и друг
отпуск поради временна неработоспособност поради фрактура на десния
крак, за което преди уволнението на ищцата, ответникът е поискал и получил
предварително разрешение за уволнението от Дирекция „Инспекция по
труда“ – гр. Пловдив, както и мнение на ТЕЛК. Поради това съдът е намерил,
че наведените от ищцата доводи за незаконосъобразност на Заповедта поради
неизпълнение на задълженията на ответника по чл.333 от КТ за
неоснователни. При така установената фактическа обстановка районният съд
е намерил, че искът с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ се явява
неоснователен и недоказан, поради което като такива и акцесорните искове с
правно основание чл.344, ал.1, т.2 и т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ.
С въззивната жалба доводите за незаконност на дисциплинарното наказание „
дисциплинарно уволнение“ се поддържат по отношение на нарушенията на
чл. 333, ал.1, т.3 и т.4 КТ с оглед наличието на законно разрешен отпуск за
временна неработоспособност към началния момент на отсъствието от
работа – 15.09.2021г. и в периода до 21.09.2021г., което изключва виновното
й поведение за неявяване на работа от една страна, а от друга неспазване
изискването за получаване на предварително мнение на ТЕЛК и разрешение
от ИТ като жалбоподателката страдаща от ИБС / ****/.
В тази насока въззивната инстанция намира предявеният главен иск по
чл.344, ал.1, т.1 КТ за основателен. В доказателствена тежест на работодателя
е да установи законност на извършеното уволнение на работника/служителя ,
4
а именно проявата на фактическия състав на действително реализирано
дисциплинарно нарушение поради виновно неизпълнение на трудовите
задължения, в процесния случай неявяване на работа в процесния период от
15.09. до 21.09.2021г. За наличието на обективна невъзможност ищцата е
представила доказателство за законно разрешен отпуск по болест за този
период съобразно БЛ № Е20212247617, който впоследствие безспорно по
жалба на работодателя е бил отменен с Решение на невр.ЛКК № 66/
06.04.2022г. при ДКЦ Пловдив ЕООД, потвърдено с Решение на ТЕЛК №
4080/ 07.12.2022г. към УМБАЛ „ Пловдив“. Безспорно е обаче също
фактическото обстоятелство, установено по делото, че ЕР № 0040/ 10.02.
2023г. на МЗ-НЕЛК е установена неправомерност на потвърждаващото
решение на ЛКК решение на ТЕЛК поради неспазване изискването на чл.40,
ал.3 ПУОРОМЕ за изискване служебно на първичната медицинска
документация от органите, издали болничните листове и от личния лекар за
преценка на налични допълнителни изследвания и консултации, свързани с
обективиращи вертеброгенни радикулерни нарушения, поради което
посоченото решение на ТЕЛК е отменено и върнато за ново освидетелстване
при съобразяване на указаното от НЕЛК.
При тази установеност на описаните факти, свързани с развилата се
административна процедура по повод обжалване на описания БЛ, решение на
ЛКК и ТЕЛК-Пловдив, безспорно се явява обстоятелството, че към
настоящия момент не е налице приключило откритото административно
производство във връзка с изследване правомерностт на издадените актове по
разрешения на жалбоподателката отпуск по болест с БЛ № Е20212247617, а
впоследствие отменен с Решение на невр. ЛКК № 66/ 06.04.2022г. при ДКЦ
Пловдив ЕООД, потвърдено с Решение на ТЕЛК № 4080/ 07.12.2022г. към
УМБАЛ „ Пловдив“. Следователно до произнасянето на компетентните
органи относно наличието на удостовереното с БЛ № Е20212247617 наличие
на законно основание за отсъствие от работа от страна на жалбоподателката
през процесния период, неявяването на работа от служителката през този
период се явява поради наличие на уважителни причини за това,
удостоверено от компетентен медицински орган. Висящ се явява
административноправния спор за това дали при издаването му са налице
нарушения на административната процедура, което обуславя и висящността
на спора относно това следва ли да се приложи презумпцията за вина от
5
гледна точка на изпълнение на трудовите задължения на ищцата, по смисъла
на чл.45, ал.2 ЗЗД, предвид това, че дисциплинараната отговорност е вид
гражданска отговорност, която следва да се реализира при кумулативно
проявление на целия фактически състав на процесното изследвано
нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.186 Кодекса на труда,
вкл. по отношение наличието на необорена презумпция за виновност в
действията на работника/служителя, определящи ги като неправомерни. В
тази насока принципно със специалния Закон – КТ с разпоредбата на чл.8,
ал.2 е предвидена презумпция за добросъвестност, която е оборима. Само в
този случай при установена безспорност виновността работника/служителя
относно процесния период на неявяване на работа следва да се отчетат и
останалите обстоятелства съобразно изискването на чл.189 КТ относно
цялостното му поведение с оглед определяне на вида на дисциплинарното
наказание съобразно тежестта на нарушението. Това именно в настоящия
случай не се явява установено от работодателя с оглед лежащата върху него
тежест за доказване наличието на законно упражнено потестативно право за
въздействие върху трудовото правоотношение чрез неговото прекратяване на
основание чл.333, ал.2, т.6 КТ. С оглед на това въззивният съд намира , че
така предявеният иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ се явява основателен и като такъв
следва да се уважи чрез признаване незаконност на уволнението и неговата
отмяна, при възстановяване на ищцата на предишната работа.
За пълнота на изложението с оглед съдебната практика, на която въззиваемата
страна се позовава, следва да се отбележи, че фактически случаят, предмет на
спора по гр.д.№3756/ 2015г. на ВКС – ІІІ ГО касае приключила процедура по
отмяна на болничен лист, а по Решение № 602/ 30.05.2017г. по гр.д.№ 1564/
2017г. на ВКС – ІV ГО се приема, че „съдът следва конкретно във всеки
случай да изследва и обсъди всички относими доказателства по делото и въз
основа на същите да направи извод относно добросъвестността на работника
или служителя / респ. на работодателя при осъществяване на едно или друго
право или изпълнение на задължение. Такъв е настоящия случай, при който
не са налице установени елементи от фактическия състав на нарушение,
свързано с трудовата дисциплина – неявяване на работа без уважителни
причини за това, при виновно неизпълнение на посоченото трудово
задължение. Само на това основание обжалваната заповед се явява незаконна
и като такава следва да се отмени поради нарушение на материалния закон.
6
По иска по чл.344, ал.1, т.3 КТ във връзка с чл.225, ал.3 КТ претендира се
присъждане на обезщетение за оставане без работа поради незаконност на
уволнение за периода 11.10.2022г. – 11.04.2023г. в размер на 12 562,98 лева.
От фактическа страна неоспорено се явява от страна на работодателя
заявеното обстоятелство за незаетост по трудово правоотношение от страна
на ищцата за шестмесечния период след уволнението с процесната заповед
от 29.09.2022г., считано от 10.10.2022г. В доказателствена тежест на
служителя е обаче установяване на базата, на която се изчислява
претендираното обезщетение съгласно чл.225, ал.1 КТ – брутното трудово
възнаграждение за предходния на уволнението месец. В случая е представено
ДП към трудовия договор на ищцата №113/ 16.09.2022г., видно от който се
установява размерът на основното трудово възнаграждение – 1621 лева, на
която база следва да се изчисли претендираното обезщетение/ доколкото
последната принципно е в по-нисък размер от БТВ/ и съответно възлиза на
сумата от 9 726 лева, в която част този иска следва да се уважи.
На основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателката следва да се присъдят и
направените за процеса съдебно-деловодни разноски за адвокатска защита ,
съобразно Списък по чл.80 ГПК / л.77/ в размер на 1 600 лева за
първоинстанционното производство, както и по ДПЗС от 14.09.2023г. по
съразмерност в размер на 1981 лв с оглед частичното уважаване на иска по
чл.225, ал.1 КТ.
По изложеното , въззивният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2908/ 26.06.2023 г. по гр.д.№ 17927/2022г. по описа на
Пловдивски районен съд – VІІІ гр.с. в частта, в която са отхвърлени
предявените от К. В. В., ЕГН: ********** против СУ“Свети Паисий
Хилендарски“ –Пловдив, ЕИК ********* от обективно съединени искове по
чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ за признаване за незаконност на уволнението й,
обективирано в Заповед № 303/29.09.2022 г. на *** на СУ “Паисий
Хилендарски“ – гр.Пловдив, представлявано от И. М. Д., нейната отмяна и
възстановяването й на предишната й работа - "***", както и за присъждане на
обезщетение на основание чл.225, ал.1 КТ за оставането й без работа поради
7
уволнението през периода 11.10.2022 г. - 11.04.2023 г. в размера до 9 726 лева,
ведно със законната лихва върху сумата,, КАКТО И ИЗЦЯЛО В частта на
разноските, КАТО ВМЕСТО ТОВА П О С Т А Н О В Я В А:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННА Заповед № 303/29.09.2022 г. на Директора на
СУ “Паисий Хилендарски“ – гр.Пловдив, представлявано от И. М. Д. и КАТО
ТАКАВА Я ОТМЕНЯ.
ВЪЗСТАНОВЯВА ищцата на предишната работа.
ОСЪЖДА СУ“Свети Паисий Хилендарски“ –Пловдив, ЕИК ********* да
заплати на К. В. В., ЕГН: ********** сумата 9 726 лева / девет хиляди
седемстотин двадесет и шест лева/ - на основание чл.225, ал.1 КТ за периода
11.10.2022 г. - 11.04.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата , считано
от 08.12.2022г. до окончателното й изплащане, КАКТО И СУМАТА 1600
лева / хиляда и шестстотин лева/ разноски за адв. възнаграждение за
първоинстанционното производство и сумата 1981 лева / хиляда деветстотин
осемдесет и един лева/- разноски за АВ за въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му пред ВКС на РБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8