Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
29.07.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети октомври
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл.
съдия Лора Димова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 12996 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 18.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 84732/ 2017 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 51 състав, по предявени от „П.и.б.” АД- ***
установителни искове по чл.422 ГПК е признато за установено, че Н.К.З. /ЕГН **********/ и
И.К.З. /ЕГН **********/ дължат
на „П.И.Б.” АД /ЕИК ******/ на основание
чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.4 ЗПК /отм./ по 1/2 всеки от
тях от сумата 4 500.58 лева- непогасена главница по Договор за
банков кредит от 15.06.2007 г.,
сключен между „П.и.б.” АД и К.М.З., за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 856/ 2017 г. на СРС,
51 състав, ведно със законната лихва от
06.01.2017 г. до окончателното й изплащане, като исковете са
отхвърлени за разликата над сумата 4 500.58 лева
до пълния предявен размер от 7 052.48 лева. С
решението са отхвърлени и предявените от „П.и.б.” АД срещу Н.К.З. /ЕГН **********/ и И.К.З. /ЕГН
**********/ установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК
вр. чл.92, ал.2 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата
3 478.28 лева- наказателна лихва
за периода от 05.01.2014 г. до 05.01.2017 г. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците Н.З. и И.З. са осъдени да заплатят на ищеца „П.и.б.” АД сумата 367.80 лева-
разноски за исковото производство, и сумата 405.44 лева-
разноски за заповедното производство- ч.гр.д.№ 856/ 2017 г. на
СРС, 51 състав. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „П.и.б.” АД е
осъден да заплати на ответниците Н.З. и
И.З. сумата 629.89 лева- разноски по
делото.
Постъпила
е въззивна жалба от „П.И.Б.” АД- *** /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за
неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в
която предявените срещу Н.К.З. и И.К.З. установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.430, ал.1 ТЗ
вр. чл.4 ЗПК /отм./ са отхвърлени за горницата над сумата 4 500.58 лева до пълния предявен
размер от 7 052.48 лева
/разлика от 2 551.90 лв./, представляваща непогасена главница по Договор за
банков кредит от 15.06.2007 г.,
сключен между „П.и.б.” АД и К.М.З. /починал/, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на
горепосочената сума, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане, с присъждане и на разноски по
делото.
Подадена
е въззивна жалба срещу постановеното
от СРС решение и от ответниците Н.К.З. и И.К.З., които молят да
бъде постановена отмяната му като неправилно в частта му, в която
предявените срещу тях установителни искове по чл.422 ГПК
вр. чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.4 ЗПК /отм./
са уважени за сумата 4 500.58 лева
общо, представляваща непогасена главница по Договор за банков
кредит от 15.06.2007 г.,
сключен между „П.и.б.” АД и К.М.З. /починал/, и
да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете за горепосочената сума, с
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Насрещните
страни взаимно оспорват подадените по делото въззивни жалби и молят да бъде
постановено решение за отхвърлянето им като неоснователни.
Предявени
са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.4 ЗПК /отм./ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД /исковете по чл.422 ГПК вр. чл.92 ЗЗД не са предмет на въззивното производство/.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Въззивните
жалби, с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са процесуално допустими, а разгледани по същество са неоснователни.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваните части.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно в
обжалваните части, като споделя изложените в мотивите му съображения,
обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявените от „П.и.б.” АД установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.4 ЗПК /отм./
вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на сумата 4 500.58 лева
общо, представляваща непогасена главница по Договор за банков
кредит от 15.06.2007 г., като
основателни и доказани, респ. за отхвърляне на исковете като неоснователни в
останалата им част, поради погасяване на вземането по давност- чл.272 ГПК.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд, че ищецът „П.и.б.“ АД и наследодателят на ответниците К.М.З.
/починал на 27.09.2015 г./ са били
обвързани от валидно договорно право-отношение, възникнало по силата на сключен
на 15.06.2007 г. договор за потребителски кредит, представляващ по същество
договор за заем /чл.240 ЗЗД/, наименуван „договор за банков кредит“, съгласно
Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 1.10.2006 г., отменен-
12.05.2010 г./, сключен при общи условия. По силата на този договор ищецът „П.и.б.“
АД предоставил възмездно в заем на наследодателя К.З. сумата 10 000 лева, а
последният се задължил да върне заетата сума, ведно с възнаградителна лихва, на
84 равни месечни вноски от по 166.99 лв. всяка, с падеж на последната
погасителна вноска- на 15.06.2014 г. /чл.15 от договора/. Според съдържащите се
в приложения кредитен договор клаузи договорената между страните
възнаградителна лихва е в размер на 10.04 % годишно /ГЛП/ и е формирана като
сбор от основния лихвен процент на БНБ- в размер на 3.840 %, и надбавка от 6.20
пункта /чл.11 от договора/. Общият размер на подлежащия на връщане дълг на
банката- кредитодател е 14 026.47 лв. /според приложения по делото
погасителен план към договора/, част от който- до размер на сумата 6 973.99
лв., е погасен от кредитодателя чрез плащане, извършено до 15.03. 2010 г., а
останалата част- в размер на 7 052.48 лв., е останала дължима към датата
на подаване на заявлението по чл.417 ГПК на 6.01.2017 г.
Неоснователни са възраженията на
ответниците, поддържани и във въззивната им жалба, за недействителност на
процесния кредитен договор на основание чл.14, ал.1 ЗПК /отм./ вр. чл.6, ал.2 и
чл.7, т.6- 10 и т.12 ЗПК /отм./. Валидността на договора следва да бъде
преценена съобразно действащата към датата на сключването му на 15.06.2007 г.
правна уредба и в частност съобразно действащия тогава Закон за потребителския
кредит /ЗПК- в сила от 1.10.2006 г., отменен- 12.05.2010 г./- в приложимата към
посочената релевантна дата редакция. Правилно е прието от първо-инстанционния
съд, че в случая не е налице изключението по чл.3, ал.5, т.2, пр.2 ЗПК /отм./,
а също и че предвиденото в чл.6, ал.2 ЗПК /отм./ изискване за форма е спазено.
Налице е и нормативно установеното в чл.7, т.6 ЗПК /отм./ съдържание на
договора- посочени са в него годишен процент на разходите /ГПР/, които
потребителят трябва да направи, за да издължи кредита, годишен лихвен процент /ГЛП/,
както и всички разходи, приложими към момента на сключване на договора за
кредит. Годишният процент на разходите е посочен в чл.2, б.„и“ от договора- в
размер на 11.42 %, а годишният лихвен процент, формиращ задължението на кредитополучателя
за плащането на възнаградителна лихва, е определен като сбор от основния лихвен
процент на БНБ и надбавка от 6.20 пункта, или 10.04 % /ГЛП/- чл.11 от договора.
Неоснователно е и възражението на
ответниците за нищожност на клаузата, определяща размера на договорната
възнаградителна лихва, тъй като не е налице сочената от тях неяснота- клаузата
на чл.11 е ясна, възнаградителната лихва е двукомпонентна и е базирана на обективен
критерий, независещ от волята на банката, а именно- представлява сбор от
основния лихвен процент на БНБ /3.840 % към датата на сключване на договора/ +
6.20 пункта. Този лихвен процент е посочен и в погасителния план, представляващ
неразделна част от договора- чл.15 от същия.
Не
са допуснати при сключването на договора и нарушения на чл.7, т.7- 10 и т.12 ЗПК /отм./. Еднозначно са определени размерът и начинът на определяне на
дължимата лихва по договора, ясни са и условията за евентуалната й промяна. Посочени
са условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера,
броя, периодичността и датите на погасителните вноски, а също и общият размер
на тези плащания- чл.7, т.8 ЗПК /отм./. В погасителния план, представляващ
неразделна част от договора, подробно са описани месечните погасителни вноски,
падежът на всяка от тях, размерът им, както и каква част от тях представлява
плащане на главницата и каква- на лихвата. Посочен е и общият размер на
дължимите плащания при спазване на уговорения начин на погасяване на
задължението за връщане на кредита- 14 026.47 лева. Посочени са и разходите
по чл.21 ЗПК /отм./, с изключение на тези, които възникват поради неизпълнение
на договора от страна на потребителя, и тези, които не се включват при
изчисляване на годишния процент на разходите- чл.7, т.9 ЗПК /отм./. Не е налице
и нарушение на чл.7, т.10 ЗПК /отм./, тъй като в случая не са уговорени други разходи,
извън еднократна такса и комисионна, които са ясно определени по основание и
размер.
Не
е допуснато и твърдяното от ответниците нарушение на чл.7, т.12 ЗПК /отм./,
предвиждащ като задължително съдържание на договора за кредит посочването на
правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, както и условията за
прекратяване на договора, тъй като в чл.18 и чл.18.1 е уредена възможността за
предсрочно погасяване на задълженията по договора за кредит, като е уточнено,
че в този случай размерът на дължимата лихва се преизчислява за остатъка от
периода до пълното погасяване на кредита, както и че лихвата се начислява само
върху непогасената част от главницата.
Съгласно
дадените в задължителната практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/,
постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС разрешения във
връзка с приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, чл.4, § 2 от
Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза
да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит
финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна
информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра
информираност и благоразумие. При това положение националната юрисдикция следва
да се увери, че банката е предоставила на съответните потребители цялата
относима информация, която им позволява да преценят икономическите последици от
клаузата за финансовите им задължения /т.2 от диспозитива на решението на СЕС
по дело С-186/16/. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава
на идеята, че потребителят е в положението на по- слабата страна в отношенията
с продавача или доставчика от гледна точка както на позицията му в преговорите,
така и на степента на информираност- положение, което го принуждава да се
съгласява с установените предварително от продавача или доставчика условия, без
да може да повлияе на съдържанието им
/т.47 по дело С-484-08/. В т.3 от диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите
на горното решение СЕС се е произнесъл, че чл.3, § 1 от Директива 93/13
(транспониран в чл.145, ал.1 ЗЗП) трябва да се тълкува в смисъл, че преценката
на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се направи
спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички
обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този
момент и които са от естество да се отразят на понататъшното му изпълнение, тъй
като дадена договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между
страните, проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. За да установи
дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора, в
ущърб на потребителя, националният съд трябва да провери дали като постъпва
добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може
основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след
индивидуално договаряне /т.57 от решението по С-186/16, в който смисъл е и
решение по C-415/11, т.68 и 69/.
В
диспозитива на определението по дело № С-119/17 е постановено, че чл.3 до чл.5
от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. (транспонирани в чл.143,
чл.145 и чл.147 ЗЗП) следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена
от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, която
не е съставена по прозрачен начин, така че
кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми
критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при
проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки
изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
Оспорената
клауза следва да се тълкува ведно с останалите клаузи в договора /чл.145, ал.1
ЗЗП/, както и с оглед всички обстоятелства, свързани с неговото сключване.
Клаузата е ясна и разбираема за потребителя, на когото е предоставена към
момента на сключване на договора за кредит цялостна относима информация, която
би му позволила да прецени икономическите последици от същата за финансовите му
задължения. Предоставената от банката информация позволява на средния
потребител (относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен) да прецени потенциално значимите за него икономически последици
при изчисляване на погасителните вноски.
Съвкупната
преценка на събраните в процеса доказателства, извършена при съблюдаване на
горните съображения, не може да обоснове извод на въззивния съд, че при
сключване на процесния договор, включително и при договаряне на клаузата за
действащ лихвен процент по кредита, ответната банка е нарушила принципа на
добросъвестност и че прилагането на тази клауза е довело до значителна неравнопоставеност
между страните в ущърб на потребителя, поради което и същата не може да се
приеме за неравноправна. Съставена е по прозрачен начин, като е определен
фиксиран лихвен процент по договора- 10.04 %, така че кредитополучателят да
може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите
последици от сключването на договора, без да е нарушен принципът за
добросъвестност и да е създадено във вреда на потребителя значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора.
Клаузата
регламентира конкретизирано по размер задължение на длъжника и доколкото касае
основния предмет на договора- възнаградителната лихва по кредита, формулирана
по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл.145, ал.2 ЗЗП, не може да
бъде преценена като неравноправна. Доколкото не е насочена да регламентира
право на банката да променя договорената възнаградителна лихва, не може да бъде
определена като неравноправна на посочените от ищеца основания.
Тъй
като е сключен при зачитане на действащия и в търговските отношения принцип на
договорната автономия по чл.9 ЗЗД, при налично взаимно съгласие на страните по
кредитния договор за прилагане на посочените непроменливи лихвени проценти към
кредита, не може да се приеме в случая, че процесният кредитен договор, вкл. в
посочената по- горе част, не отговаря на изискването за добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения и че води до значително неравновесие
между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението. Клаузата
за прилагане на лихвен процент към кредита в точно определен размер /в случая- 10.04
%/, включващ БЛП от 3.840 %, е проявление на лихвената политика на банката, и
предвид така установената между страните в условията на договорна автономия
/чл.9 ЗЗД/ лихвена конвенция, следва да бъде спазвана при изпълнение на
задълженията по договора.
Не
е налице и накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД
при включването на клауза в договора, предвиждаща заплащането на двукомпонентна
възнаградителна лихва с базов лихвен процент от 3.84 %. Тази договорна клауза,
по преценка на настоящия въззивен съд, не се явява нищожна и въз основа на нея
валидно е възникнало задължение за плащане на сумата 14 026.47 лева от
кредитополучателя за периода на действие на договора.
При
тези съображения процесният договор за кредит не се явява недействителен на
основание чл.14, ал.1 ЗПК /отм./ вр. чл.6, ал.2 и чл.7, т.6- 10 и т.12 ЗПК
/отм./, поради което и въз основа на него е възникнало валидно задължение за
кредитополучателя К.М.З. да върне на кредитодателя „П.и.б.” АД предоставената в
заем сума от 10 000 лева, ведно с договорената възнаградителна лихва, при
условията на договора.
Съгласно
заключението на вещото лице по допуснатата в първо-инстанционното производство
съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните и възприето
от въззивния съд като обективно дадено, към 6.01.2017 г. /дата на подаване на
заявлението по чл.417 ГПК/ К.З. е имал просрочени и неплатени задължения по
процесния договор за кредит в размер на 7 052.48 лв. От тази сума
погасителните вноски с падежи от 15.03.2010 г. до 15.12.2011 г. са в размер на
2 551.90 лв., а тези с падежи от 16.01.2012 г. до 15.06.2014 г. /краен
срок на договора/ са в размер на 4 500.58 лв., като няма счетоводни данни
за погасяването на последната сума чрез плащане.
С
оглед установената по делото фактическа и правна обстановка се налага
приемането на извод, че наследодателят на ответниците К.З. е бил неизправна
страна по сключения с ищеца договор за потребителски кредит и е дължал плащане
на неизплатената част от дълга по кредита в размер на 7 052.48 лв.
/главница и възнаградителна лихва/, включваща погасителни вноски с падежи от
15.03.2010 г. до 15.06.2014 г. /краен срок на договора/, за чието доброволно
погасяване от страна на ответниците, чиято е доказателствената тежест, не са направени
фактически твърдения, нито е проведено доказване по делото.
Правилно
е прието от районния съд, че своевременно заявеното от ответниците в
първоинстанционното производство възражение
за погасяване на част процесните вземания
по давност е основателно.
Приложим
относно процесните главнични вземания е общият 5- годишен давностен срок по
чл.110 ЗЗД, тъй като не се касае за периодични плащания по смисъла на чл.111,
б.„в” ЗЗД, а за разсрочено плащане на кредитен дълг, което е извън обхвата на
цитираната законова норма, регламентираща специалния давностен срок. Това е
така, тъй като възникването на вземанията и настъпването на падежа им не са
обусловени единствено от изтичането на предварително уговорен между страните
период от време, а от осъществяването и на други релевантни факти, свързани с
предоставянето от кредитора на определена по размер от кредитополучателя сума
при условията на сключения помежду им договор. В този смисъл са даденото в ТР №
3/ 2012 г. на ВКС- ОСГТК тълкуване и дадените в установената по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС разрешения /Решение № 28/ 5.04.2012 г. по гр.д.№ 523/ 2011
г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 103/ 16.09.2013 г. по т.д.№ 1200/ 2011 на ВКС, І
ТО; Решение № 261/ 12.07.2011 г. по гр.д.№ 795/ 2010 г. на ВКС, ІV ГО/.
За начало на давностния срок- съгласно чл.114 ЗЗД, се счита денят, в който вземането е станало изискуемо. Според процесния
договор задължението за връщане на предоставената в заем сума, ведно с
дължимата възнаградителна лихва, е следвало да бъде изпълнявано от кредитополучателя
чрез заплащането на месечни погасителни
вноски на 15- то число от месеца, начиная от 15.07.2007 г. до 15.06.2014
г. Съгласно направените в експертното заключение констатации последното
извършено от кредотополучателя З. погашение по процесния кредитен договор
датира от 15.03.2010 г., когато е платена сумата 137.27 лв., като след
настъпилия на 15.03.2010 г. падеж на тази погасителна вноска погашения от същия
/респ. от законните му наследници/ не са извършени. Следователно дължимите за
периода 15.03.2010 г.- 6.01.2012 г. /5 години преди датата на подаване на
исковата молба на 6.01.2017 г./ погасителни вноски по кредита- в размер на
2 551.90 лв. общо, са погасени по давност- съгласно чл.110 ЗЗД, а тези,
чийто падеж е настъпил през периода 6.01.2012 г.- 6.01.2017 г., когато е
подадена исковата молба по делото, възлизащи на 4 500.58 лв. общо, не са
погасени по давност, тъй като 5- годишният давностен срок за тези главнични
задължения не е изтекъл.
При тези съображения исковете на „П.и.б.“
АД по чл.422 ГПК с предмет претендирано от заявителя- ищец главнично вземане от
4 500.58 лв. като основателни и доказани правилно са уважени, а за разликата
над тази сума до пълния предявен размер от 7 052.48 лв. правилно са отхвърлени, поради погасяване на вземането
/вземанията/ по давност.
Правилно е прието от СРС и че
ответниците са встъпили в задълженията на кредитополучателя К.З. и дължат
плащане на горепосочената сума на банката- кредитодател. Предвид дадената в
разпоредбите на чл.64- чл.68 ЗН регламентация на приемането на наследство по
опис, няма основание за приемането на извод, че съставеният по молба на
наследник опис на наследство и приемането му по реда на чл.60, ал.2 и чл.61 ЗН
го освобождава от задължението да погаси включените в наследството задължения.
Съгласно чл.64 ЗН наследникът е длъжен да
посочи на районния съдия всички известни нему наследствени имоти, за да се
впишат в описа, иначе губи изгодите, които са свързани с приемане на
наследството по опис. Целта на прилагането на този институт е да се ограничи плащането
на дългове на наследодателя до размера на включените в описа наследствени
имущества, като бъде запазено имуществото на наследника, приел наследството по
опис. В противен случай последният би
следвало да отговаря за задълженията на наследодателя
неограничено. В този смисъл неправилно е схващането на жалбоподателите-
ответници, че поради приемането на наследството по опис, в който не било
включено процесното кредитно задължение, отпадала отговорността им да погасят
същото- в качеството на законни наследници на кредитополучателя- неизправна
страна по договора.
Предвид
горното, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
основателността на предявените установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.4 ЗПК
/отм./ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД постановеното от СРС решение като правилно в обжалваните
от насрещните страни части следва да бъде потвърдено.
Предвид
отхвърлянето на двете подадени от насрещните страни въззивни жалби, разноски за
въззивното производство с настоящото решение не следва да им бъдат присъдени.
Водим
от горното, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
18.07.2019 г., постановено по гр.д.№ 84732/ 2017 г. на Софийски районен съд, І
ГО, 51 състав, в обжалваните части,
а именно:
-
в
частта, в която по предявени от „П.и.б.” АД- ***
установителни искове по чл.422 ГПК е признато за установено, че Н.К.З. /ЕГН **********/ и
И.К.З. /ЕГН **********/ дължат на „П.И.Б.” АД /ЕИК
******/ на основание
чл.430, ал.1 ТЗ вр. чл.4 ЗПК /отм./ по 1/2 всеки от
тях от сумата 4 500.58 лева- непогасена главница по Договор
за банков кредит от 15.06.2007 г.,
сключен между „П.и.б.” АД и К.М.З., за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 856/ 2017 г. на СРС,
51 състав, ведно със законната лихва от
06.01.2017 г. до окончателното й изплащане,
-
в частта, в която предявените от „П.и.б.” АД- *** /ЕИК ******/ срещу Н.К.З. /ЕГН **********/ и
И.К.З. /ЕГН **********/
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.430, ал.1 ТЗ
вр. чл.4 ЗПК /отм./ са отхвърлени
за сумата 2 551.90 лв. /общо/, представляваща горница над сумата 4 500.58 лева до пълния предявен
размер от 7 052.48 лева,
претендирана като непогасена главница по Договор за банков кредит от 15.06.2007 г., сключен между „П.и.б.”
АД и К.М.З. /починал на 27.09.2015 г./, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 856/ 2017 г. на СРС,
51 състав, ведно със законната лихва от
06.01.2017 г. до окончателното й изплащане, поради погасяване на вземанията по давност, и
-
в частта относно съразмерно
присъдените на насрещните страни разноски по чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Решението
по гр.д.№ 84732/ 2017 г. на СРС, І ГО, 51 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.