О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
Гр.София,
… март 2022 година
Софийски градски съд,
ТО, 6-6 състав, в публичното заседание на първи февруари две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
СЪДИЯ:
ЕЛЕНА РАДЕВА
с участието на съдебен
секретар Габриела Владова, след като изслуша докладваното от съдията Радева
т.д.№2462 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Претенция с правно основание чл.269 ДОПК вр. с
чл.124 ГПК.
В исковата си молба ищецът „Д.“ ЕООД, ЕИК -*******,
твърди, че на 16.05.2016г. е сключил договор с ответника „П.“ ООД, ЕИК *******,
за продажба на вземане, по силата на който ищецът е придобил от този ответник
вземане на последния към Дирекция „ОДОП“- Варна при ЦУ на НАП, сума в размер на
38 910лева, представляваща разноски по адм.д.№742/2014г. по описа на
Административен съд- Варна и сума в размер на 2 273,34лева, представляваща
разноски по адм.д.№14852/2014г. по описа на ВАС.
Ищецът твърди, че неговият праводател – цедентът „П.“
ООД, ЕИК *******, е уведомил длъжника Дирекция „ОДОП“- Варна при ЦУ на НАП за
извършеното прехвърляне на тези вземания с писмено уведомление от 13.10.2020г.,
но въпреки това длъжникът, втори ответник, вместо да изпълни задължението си
към новия титуляр на вземането, е превел дължимата сума в полза на държавния
бюджет с цел погасяване на публични задължения на цедента. Тези действия от
ответника-длъжник са извършени след като е уведомена Дирекция „ОДОП“- Варна при
ЦУ на НАП.
При така изложеното моли съда да постанови
решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците, че „Д.“
ЕООД, ЕИК -*******, притежава вземане по договор за цесия от 16.05.2016г.
спрямо втория ответник в посочените размери. Претендира разноските по делото.
С молба вх.№ 269681/27.01.2021 година ищецът
обосновава правен интерес от предявяване на претенциите и сочи, че надлежен
ответник по иска е не Дирекция „ОДОП“- Варна при ЦУ на НАП, а Н.А.ПО П..
По делото е постъпил отговор от Дирекция „ОДОП“-
Варна при ЦУ на НАП, с който са прави възражение за местна подсъдност.
В отговора се твърди, че уведомлението на договора
за цесия е направено от цесионера „Д.“ ЕООД и е постъпило с молба с вх.№314 –
28/13.10.2020г., а не от цедента „П.“ ООД. Последният с изрична молба с
вх.№314-31/11.12.2020г. е уведомил Дирекцията, че в случай, че не бъде признат
договорът за цесия, то сумата по изп.лист №53/29.01.2016г. следва да се преведе
по посочена банкова сметка, *** „П.“ ООД.
От друга страна цесионерът „Д.“ ЕООД при изпращане
на уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД не се е позовал на разпоредбата на чл.269 ДОПК.
Изхождайки от факта, че собственик на цесионера е
процесуалният представител и довереник на цедента адв.З., както и
обстоятелството, че цедентът има неплатени задължения към бюджета, като явно се
цели неплащането им, сумите по изп.лист за преведени от ТД на НАП по банковата
сметка на това дружество.
В подадения отговор от „П.“ ООД ответникът
признава описаните от ищеца факти и прави признание на предявения иск.
В допълнителната искова молба, по повод отговор на
НАП, ищецът твърди, че легитимацията в процеса и с оглед негова уточняваща
молба, ответник по претенцията е НАП, а не територияната дирекция във варна,
поради което възражението за местна подсъдност се явява неоснователно и
компетентен да разгледа спора е СГС.
С оглед извършеното уведомление за прехвърляне на
вземането по изп.лист №53/29.01.2016г. на ищеца от цедента, получено от
длъжника на 13.10.2020г. изпълнение (плащане) се дължи на цесионера.
Следва да се вземе предвид, че цедентът е
упълномощил цесионера да извърши уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД.
Оспорва твърдението на ответника, че такова
уведомление не е извършено.
Твърди, че вземането на „П.“ ООД е частноправно (вземането
срещу същото дружество по РА № *********/19.02.2013г. е публичноправно по смисъла
на чл.162, ал.2,т.1 ДОПК). Съгласно чл.269, ал.1 АПК изпълнението на публичното
вземане е по реда на ДОПК, а съгласно чл.269, ал.2 вр. с чл.268, т.2 АПК
изпълнението на частното парично вземане за разноски е по реда на ГПК. В тази
връзка за удовлетворяване на претенцията на „П.“ ООД за присъдените разноски по
изп.лист №53/29.01.2016г. е приложима разпоредбата на чл.519 ГПК. В резултат на
извършената на 16.05.2016г. цесия като взискател на това вземане се явява „Д.“
ЕООД и именно това дружество предявява изпълнителния лист с подадената молба
вх.№Ю – 167/13.10.2020г., прилагайки към нея уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД,
а не „П.“ ООД.
Предявеното с изп.лист вземане не притежава
характера на вземане от надвнесено публично задължение по смисъла на чл.190,
ал.2 ДОПК, не представлява и вземане на задължено лице по чл.128, ал.1 ДОПК,
защото е приложима разпоредбата на чл.129, ал.5 ДОПК.
Твърди, че за това частно вземане не е приложима
забраната за цесия по чл.190, ал.2 ДОПК, поради което цесията е породила своето
действие, което е потвърдено от „П.“ ООД с подаденото от него до дирекция
„ОДОП“ – Варна уведомление по чл.99, ал.3 ЗЗД с дата 06.07.2016г., поради което
и цесионерът правилно е подал молба да длъжника.
Волеизявлението на цедента не е направено с цел да
се отрече цесията, а поради поведението на директора на Дирекция „ОДОП“ – Варна
за отричане на цесията и по този начин е дадена на длъжника възможност да плати
поне на един от двамата кредитори.
Оспорва
цедент и цесионер да имат противоречиви интереси.
Твърди, че „П.“ ООД няма задължения към бюджета,
тъй като са погасени по давност, поради което невярно се явява твърдението на
ответника НАП, че целта на цесията е да се избегне тяхното плащане.
Твърди, че плащане на процесните суми не е
осъществено нито на цедента, нито на цесионера, по банков път.
Твърди, че ТД на НАП не може да запорира вземания
на „П.“ ООД, тъй като вземането на цедента към датата на „изходиране“ на
постановлението за налагане на обезпечителни мерки с изх.№ С200003 – 022 –
0089027/08.12.2020г., вече не са му принадлежали, защото тези вземания са
прехвърлени много преди тази дата.
Твърди, че постановлението за налагане на
обезпечителни мерки с изх.№ С200003 – 022 – 0089027/08.12.2020г. и цитираното
разпореждане не са влезли в сила, поради тяхното обжалване и не следва да бъдат
кредитирани от съда.
Твърди, че ТД на НАП се явява кредитор по
посоченото изпълнително дело в постановление за налагане на обезпечителни мерки
с изх.№ С200003 – 022 – 0089027/08.12.2020г. и не би могло да бъде трето
задължено лице, на което сам да си наложи запор на вземането. Сочи
несъвместимост НАП да има едновременно качество на длъжник, кредитор и трето
лице с оглед характеристиките на запора като обезпечителна мярка и изпълнителен
способ.
По делото е постъпило изявление от НАП, с което
оспорва иска и заявява, че поддържа изложеното в първоначалния отговор на
исковата молба. Не се противопоставя към делото да се приложи уведомление по
чл.99, ал.3 ЗЗД, но се противопоставя като доказателство да се изиска
изпълнително дело№ **********/2006г., образувано в ТД на НАП – Варна.
Съдът, преценявайки събраните по делото
доказателства, поотделно и в съвкупността им, намери за установено следното:
Доколкото в
исковата молба се твърди, че право на ищеца – частно вземане за разноски, за
които е издаден изп.лист №53/29.01.2016г., издаден от АС – Варна, е засегнато
от изпълнително производство по изп.дело №**********/2006г. на публичен
изпълнител, съдът приема, че претенцията по чл.269, ал. вр. с чл.124, ал.1 ГПК,
се явява допустима.
Съдът приема, че надлежен ответник по делото е
НАП, поради което възражението за местна подсъдност на Дирекция „ОДОП“- Варна
съдът е приел за неоснователно, с определение от от 04.10.2021година и е
оставил същото без уважение.
По делото не е налице спор относно фактите, които
са следните: че между ишеца „Д.“ ЕООД, ЕИК -*******, в качество на цесионер и
ответника „П.“ ООД, ЕИК *******, в
качество на цедент, е сключен договор за цесия на 16.05.2016г., по силата на
който цедентът прехвърля на цесионера свое вземане, за което се е снабдил с
изпълнителен лист от 29.01.2016г., в размер на 38 910лв., представляващо
разноски по адвиминстративно дело №742/2014г. по описа на АдС- Варна, за което
е издаден изпълнителен лист №53/29.01.2016г. от АдС- Варна (лист 40 от делото)
и вземане в размер на 2 273,34лв., представляващо разноски по
адм.д.№14852/2014г. по описа на ВАС. Длъжник по тези вземания е Дирекция „ОДОП“-
Варна при ЦУ на НАП.
Не се спори, а това се установява от събраните по делото
писмени доказателства, че длъжникът е уведомен за извършеното прехвърляне на
тези вземания от цесионера с уведомление, депозирано пред длъжника под
вх.№314-28/13.10.2020г. По делото е представено уведомление и от цедента,
отправено до длъжника, за което е представено известие за доставяне от
13.10.2016г., чиято исттиност не е оспорена в процеса.
По делото не е налице спор и относно това, че цесионерът е
представил на длъжника освен договора за
цесия и оригинал на изпълнителен лист №53/29.01.2016г. от АдС- Варна за
присъдените на цедента разноски от 38 910лв.
Не се спори между страните, че плащане на вземането от
страна на длъжника, извършено на цеднт, респ. цесионер не е осъществено, като
по отношение на това вземане е наложен запор на цедента с постановление от
08.12.2020г.
Представени са документи, касателно висящо по отношение на
цедента изпълнително производство за удовлетворяване на публичните вземания на
държавата.
В хода на производството е представен и акт за прихващане
или възстановяване № П- 03000321222510-044-011/14.01.2022г., издаден от орган
на приходите при ТД на НАП- Варна и разписка за връчването му, съобразно който
на ищеца, след извършено прихващане на сумата от 2,31лв е възстановена сума от
41 1818,03лв, с което действие ответникът НАП признава и изпълнява чрез плащане
вземането на ищеца, предмет на договора за цесия.
Във връзка с извършеното прихващане и извършеното плащане
ищецът е депозирал пред съда молба с вх.№265270/31.01.20200г., с която
признава, че извършените погасителни действия от ответника НАП са довели до
удовлетворяване на интереса му, поради което претендира като разноски само
внесената държавна такса и моли съда да уважи искането за присъждане на
разноски, тъй като удовлетворяването е извършено след завеждане на делото.
При така установената съдът достига до следните изводи:
По допустимостта на предявения иск.
Искът по чл.269 ДОПК е предвиден за защита на трети лица срещу предприети
от публичния изпълнител действия, докато принудителното изпълнение върху актива не е приключило.
Това следва от разпоредбата на чл.269, ал.3 ДОПК, съгласно която съдът уведомява публичния изпълнител
за образуваното исково производство, като в този случай публичният изпълнител
може да премине към друг способ за принудително събиране или да спре
производството. Искът с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл.269 ДОПК е предоставен на третото лице, чието право е
засегнато от принудително изпълнение на публичния изпълнител, да предяви срещу
длъжника и взискателя иск за установяване на самостоятелните си права върху
него. Легитимацията на
ищеца като "трето лице " по смисъла на
чл.269 ДОПК сама
по себе си изключва качеството му на "длъжник" и изобщо на страна в
публичното принудително изпълнение. Правната легитимация на ищец по иск,
основан на чл.269 ДОПК, се обуславя от твърдение за накърнено с
изпълнението право на третото лице върху вещ, вещно право или вземане, но не
вземане от самия длъжник в принудителното изпълнение, а право върху вземане от
друго трето за изпълнителното производство лице, спрямо което, но в качеството
му на вземане на длъжника от същото това трето лице, е насочено изпълнението.
Целта на иска е със сила на пресъдено нещо да бъде
установено по отношение на длъжника и взискателя, че имуществото, върху която е
насочено изпълнението, не принадлежи на длъжника, а на третото лице и по този
начин да се отрече възможността за продължаване на принудително изпълнение
върху него. Както последователно се поддържа
от касационната инстанция чрез този иск се осигурява безсрочна защита на
третото спрямо изпълнителното производство лица, независимо от това дали
принудителното изпълнение по ДОПК е проведено докрай и независимо от това дали
е налице обжалване на действията на публичния изпълнител и докато е налице
висящото принудително изпълнение, насочено срего актив на третото лице, всякоге
е налице интерес от провеждане на защитата по чл.269 ДОПК, тъй като с
провеждане на принудителното изпълнение спрямо този актив, за който третото
лице претендира да е негов, всъщност се оспорва неговото право.
Наличието на интерес
като положителна процесуална предпоставка от рода на абсолютните е факт, за
който съдът следи служебно по време на цялата висящност на процеса. Неговата
липса опровергава възможността за валидно възникване на процесуалната връзка,
поради липса на право на иск за ищеца.
С оглед на това, че в
хода на процеса взискателят по принудителното изпълнение е извършил погасяване
на вземанията на ищеца (чрез прихващане и плащане), спрямо които са били
наложени запори по реда на ДОПК и в този смисъл е оспорена принадлежността на
тези вземания в патрумониума на длъжника, то съдът на основание чл.235, ал.3 ГПК следва да вземе предвид настъпилите в хода на процеса промени в
обстоятелствата. Осъществявайки посочени по- горе правопогасителни способи от
ответника НАП, съдът приема, че същият е признал, че тези вземания, които
ищецът претендира да са негови и част от неговото имущество, са именно на „Д.“
ЕООД. Осъщественото от ответника НАП извънсъдебно признание чрез погасяването
на вземания на ищеца, делегитимира последния като страна, с правен интерес да
упражни правата си по чл.269 ДОПК. Т.е. за тази страна е отпаднал интерес от
провеждане на установителната претенция, вкл. и бъдеща осъдителна такава при евентуално приключване на изпълнителното
производство (чрез удовлетворяване на взискателя от тези вземания на третото
лице) за което е наличие и признание от ищеца с молбата от 31.01.2022 година, с
която признава, че е удовлетворен от ответника НАП, чрез извършеното прихващане
и плащане на процесните вземания.
Ето защо съдът приема,
че поради липса на интерес, който е отпаднал в хода на процеса, към настоящия
момент, искът се явява процесуално недопустим и производството по делото следва
да бъде прекратено.
Този извод на съда не
обуславя извод, че ответникът НАП следва да бъде освободен от разноски и това е
така, тъй като с поведението си тази страна а дала повод на ищеца да предяви
иска по чл.269 ДОПК, поради което на основание чл.78, ал.4 ГПК ответникът НАП
следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските по делото, каквото е
искането на страна, представляващи платената от него държавна такса по сметка
на СГС в размер на 1 647,13лв.
Водим от изложеното
съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПРЕКРАТЯВА
производството по т.д.№2462/2020г. по описа на СГС, ТО, 6-6 състав.
ОСЪЖДА Н.А.ПО П., на
основание чл.78, ал.4 ГПК, да заплати на „Д.“ ЕООД, ЕИК -*******, със седалище
и адрес на управление ***, разноски по водене на делото в размер на
1 647,13лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред САС с частна
жалба, в едноседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: