№ 897
гр. Стара Загора, 26.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20225530102087 по описа за 2022 година
Предявени са искове с правно основание по чл.26, ал.1, т.3 ЗЗД, вр. с чл. 11 и чл. 19,
ал.4 от ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК, и чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Ищцата П. Й. Ч. твърди в исковата си молба, че била страна по договор за
потребителски кредит № 553899/31.07.2021г, сключен със „Сити Кеш” ООД. Съгласно чл.3
от договора ищцата трябвало да върне сумата по кредита, която се явявала сума от 840.93
лева, при сума на получаване 800.00 лева, при ГПР 47.33 %, годишен лихвен процент-
40.05%, при срок на кредита от 11 вноски. Съгласно чл. 5 от договора, ищцата следвало да
предостави едно от следните обезпечения: банкова гаранция; поръчителство на едно или две
физически лица, които отговаряли кумулативно на посочените условия в чл. 5 от договора.
Спрямо чл.11 от договора кредитополучателят декларирал, че му било известно и се считал
за уведомен, че ако не предоставил договореното в чл. 5 обезпечение в тридневен срок от
сключването му или ако представеното обезпечение не отговаряло на условията, посочени в
договора за кредит, кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 237.07
лева. В ал. 2 на чл. 11 от договора за потребителски кредит било посочено, че дължимата
неустойка следвало да бъде заплатена разсрочено - съобразно посочения в приложение 1
към договора за кредит начин. Така уговорената клауза за неустойка в чл. 11, ал. 1 от
договора, спрямо която ищцата трябвало да заплати неустойка в размер на 237.07 лева, била
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и
поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21, ал.1 от ЗПК. В правната доктрина и
съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на
чл.26, ал.1, пр. З-то от ЗЗД било налице именно когато се нарушавал правен принцип, било
той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
1
разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта
била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран
този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение-
чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла
на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел
извличане на собствена изгода на кредитора. Клаузата за неустойка в чл.11 ал. 1 от договора
била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на
чл.143,т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала чрез нея в размер на 237.07 лева
била в размер на 1/3 на от сумата на отпуснатия кредит. Предвидената клауза била и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането
на неустойка, която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено
задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на
такъв. В този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити. Разгледана в този аспект, клаузата на чл. 11 ал. 1 от договора за потребителски
кредит, според която се дължала неустойка в размер на 237.07 лева при неосигуряване в 3-
дневен срок от датата на сключване на договора на обезпечения, се намирала в пряко
противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни
уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция
за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г.,
ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По
посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза на чл.11, ал.1 от
договора в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение. Неустойката по съществото си била добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба увеличавала стойността на договора. Клаузата на чл.11 ал. 1 от договора
предвиждаща заплащането на неустойка била нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за потребителски кредит не се явявала индивидуално
уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Видно от самия договор за потребителски
кредит, клаузата на чл.11 ал.1 от същия била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред
изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху
съдържанието им към момента на сключване на договора. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
2
клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, била нищожна. С предвиждането на такива разходи посочени в
чл.11 ал. 1 от договора за потребителски кредит се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи била част от дейността по управление на
кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1
от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и
бъдещи/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорката по чл.11 ал. 1 от договора се
нарушавало изискването ГПР да не бил по- висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Чрез
нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от
ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно
обогатяване се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.
Поради невключване на уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията
между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д,
ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. Ищцата моли съда да приеме, че
клаузата предвидена в чл. 11 ал. 1 от договор за потребителски кредит № 553899 сключен
между нея и ответника, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 237.07 лева, е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и
поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК., вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК. Моли съда да осъди и
ответната страна да заплати направените в настоящото производство разноски.
Ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, гр.София не оспорва релевираното обстоятелство,
че между ищцата и ответника бил сключен договор за паричен заем № 553899 от 31.07.2021
г., по силата на който ищцата получила в заем сумата от 800 лева. Не оспорва и
обстоятелството, че заемните средства били предоставени от „Сити Кеш“ ООД на
потребителя съобразно условията в договора. Неустоечната клауза не била нищожна поради
противоречие е добрите нрави. Във всеки случай на предоставяне на потребителски кредит
финансовата институция следвало да държи сметка за носения риск във връзка с отпускането
на кредита. Рисковият профил на клиента се оценявал преди момента на сключване на
договора за заем, като към този момент се преценявал и носеният от финансовата
институция финансов риск. Нивото на риска, от своя страна, зависело от редица фактори от
обективен характер, като част от тях били изначално известни на кредитора (напр.
факторите, свързани е платежоспособността на потребителя), а друга част зависели от
точното изпълнение на договора от страна на потребителя. Кредиторът следвало да
съобрази и оцени риска не само в контекста на данните, налични в справката от Централния
кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите, но и с оглед на предвидените механизми за
3
обезпечение на задължението. Обезпечението на задължението било съществен елемент при
преценката на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството, че то му предоставяло
възможност да реализира правата си срещу трето лице или банка-гарант в случаите на
неизпълнение на договора от страна на потребителя. Поради тази причина при вземане на
решение за сключване на договор за заем, като бил оценил кредитоспособността на клиента,
кредиторът приел да поеме финансовия риск и да сключи договор за заем с клиента, при
условие че същият представи надлежно обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя
водело до непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов риск от
невъзможност за събиране на необезпеченото вземане в случай на неизпълнение на
договора от страна на потребителя. За недопускане на неравновесие между правата и
задълженията на заемодателя и потребителя страните се съгласили, че в случай на
неизпълнение на същественото задължение за предоставяне на обезпечение, вредите от
неизпълнението щели да бъдат ликвидирани чрез единствения възможен и нормативно
допустим способ за това - чрез включване на клауза с неустойка в посочения размер. По
този начин съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД, страните договорили неустойка, която да
обезпечи изпълнението на поетото задължение за предоставяне на обезпечение в една от
двете форми. Действащото българско законодателство дефинирало задължението за
представяне на обезпечение като съществено за интереса на кредитора. Чрез неизпълнение
на поетото договорно задължение за представяне на обезпечение потребителят де факто
едностранно и без оглед на волята на кредитора увеличил носения от него финансов риск. В
случай че ищцата изначално била наясно, че не можела да предостави исканото от
кредитора обезпечение, то същата очевидно договаряла недобросъвестно, в нарушение на
изискванията на чл. 12 ЗЗД, с ясното намерение да лиши кредитора от обезпечение по
кредита. Неустойката следвало да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която
била уговорена, излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В настоящия случай при сключване на процесния кредит ищцата не представила
каквото и да било обезпечение, което да гарантира дори и в минимална степен интереса на
кредитора от връщането на сумата по договора за заем. Неоснователни били твърденията, че
неустоечната клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.2, т.5 ЗПК. С процесния
договор не се създавало задължение за потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. При изследване на
размера на уговорената неустойка следвало да се вземе предвид, финансовият риск, който
предприемал кредиторът, предоставяйки заемни средства на потребителя при неизпълнение
на задължението на последния да предостави исканото обезпечение. Твърдението на ищцата
за заобикаляне на закона противоречало на твърденията й за нищожност на неустойката
поради противоречие с добрите нрави. Заобикаляне на закона не можело да бъде
осъществено чрез невалидно съглашение, в каквато посока били изложените от ищцата
твърдения. Размерът на неустойката не следвало да се включва в ГПР. Това противоречало
пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят
4
заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Правните последици от уговаряне на неустоечно задължение, което противоречало на
добрите нрави, се изразявали в неговата нищожност, а не в трансформирането му в друг вид
задължение, преследващо съвсем различна от първоначално заложената му цел. Уговорената
неустойка се явявала обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. Съгласно
Съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО общите разходи по кредита за потребителя
следвало да включват всички разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за
кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следвало да
заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални такси. В договора за
потребителски кредит били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при
определяне на годишния процент на разходите. Редът за определяне на годишния процент
на разходите бил дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните по договора не
разполагали с правна възможност за неговото определяне по различен начин. ГПР в размер
на 47.33 % бил изчислен по формула съгласно приложение № 1, като видно от
съдържанието на процесния договор единственият разход бил посоченият в договора
годишен лихвен процент. В случая към момента, в който договорът бил сключен,
предвидената в договора неустойка не се дължала, тъй като нейната изискуемост настъпвала
при неизпълнение на посочените в договора задължения в тридневен срок от сключване на
договора. В процесния договор ясно бил определен размерът на ГПР - 47.33%, ясно бил
посочен и размерът на възнаградителната лихва- 40.05%, с оглед на което било изпълнено
задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В константната практиката на ВКС, се приемало, че
уговорките, които определяли основния предмет на договора и не били индивидуално
договорени, не можели да бъдат преценени като неравноправни, ако били ясни и разбираеми
- чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Не била налице заблуждаваща търговска практика при посочването
на ГПР в договора за кредит. ГПР бил изчислен въз основа на компонентите заложени в
приложение №1 на ЗПК, като неговата стойност била ясно - цифром посочена в договора.
Оплакването за наличието на нелоялна търговска практика, поради прилагане на ГПР,
различен от посочения в договора било несъстоятелно. Съгласно параграф 13, т.23 от ДР на
ЗЗП "търговска практика" била всяко действие, бездействие, поведение, търговска
инициатива или търговско съобщение, включително реклама и маркетинг, от страна на
търговец към потребител, което било пряко свързано с насърчаването, продажбата или
доставката на стока или предоставянето на услуга на потребителите. Съгласно нормата на
чл. 68д, ал.1 от ЗЗП търговска практика била заблуждаваща, когато съдържала невярна
информация и следователно била подвеждаща или когато по някакъв начин, включително
чрез цялостното й представяне, заблуждавала или била в състояние да въведе в заблуждение
средния потребител и имала за резултат или било възможно да има за резултат вземането на
търговско решение, което той нямало да вземе без използването на търговската практика. В
договора за кредит ясно били посочени параметрите на главницата, възнаградителната
лихва, както и размерът на дължимата неустойка, в случай че потребителя щял да
предостави исканото обезпечение. Още при сключването на договора потребителят можел
да направи преценка за икономическите последици от сключения договор. Не била налице
5
никаква подвеждаща информация, която можела да въведе потребителя в заблуждение и да
повлияе на решенията дали да сключи процесния договор. Преценката на възможността за
въвеждане в заблуждение на потребителя следвало да се направи спрямо средния
потребител. Българският законодател не дал легално определение на понятието среден
потребител. С оглед § 13а, т. 12 ЗЗП законодателят въвел Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005 г. относно нелоялни търговски практики
от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар /Директива 2005/29/ЕО,
Директива за нелоялни търговски практики/. Съгласно т. 18 на преамбюла на директивата
общностният акт приема като база за сравнение средния потребител, който бил сравнително
добре информиран и сравнително наблюдателен и предпазлив, като отчитал обществените,
културни и лингвистични фактори, които се тълкували от Съда на Европейския съюз. СЕС
трайно приел, че националните юрисдикции трябвало да вземат предвид възприятието на
средния потребител, който бил относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен. Преценката следвало да се направи на база този, който бил сравнително
добре информиран и сравнително наблюдателен и предпазлив. Именно към средния
потребител дружеството насочило своите усилия, като предоставяло изчерпателна
информация за своите продукти и за начина на кандидатстване по общодостъпните канали.
В случай че съдът прогласи процесната клауза за неустойка по договора за паричен заем за
нищожна, същото не води автоматично до противоречие на договора с изискванията на чл.
11, ал. 1. т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделни части на договора не
влечала нищожност на целия договор. Ответникът прави възражение за прекомерност по чл.
78, ал. 5 ГПК за претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение. Моли съда да
отхвърли изцяло предявения иск срещу него иск като неоснователен и недоказан. Моли в
негова полза да бъдат присъдени сторените съдебно-деловодни разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
На 31.07.2018 г. страните са сключили договор за потребителски кредит № 553899, по
силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищцата потребителски кредит
под формата на заем в размер на 800 лв. Съгласно чл.3, ал.1 от договора ищцата е следвало
да върне сумата по кредита в размер на 840,93 лева на 11 седмични вноски, при ГПР -
47.33% и годишен лихвен процент – 40.05%.
В чл.11 от договор за потребителски кредит №553899 е уговорено задължение на
ищцата да заплати неустойка в размер на 237,07 лева, в случай че не предостави на
кредитора обезпечение по кредита по чл.5 от договора в установения срок и съгласно реда и
условията, предвидени в общите условия на договора. Според чл.5, ал.2 описаните
обезпечения следва да бъде предоставени в срок до три дни от сключване на договора.
Ищецът претендира нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с
добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл.26, ал.1, предл.3
от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
6
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи
или произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 1/2009 г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в
обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя
социално-етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория попадат онези
наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности които са общи за
всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло,
а не само на интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения,
намерили израз в отделни правни норми, като целта е предотвратяване на несправедливо
облагодетелстване /в този смисъл е решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№
2293/2015 г., ІІІ г.о., ГК/. Според правната теория нищожни поради противоречие с добрите
нрави са сделките, които по своето явно съдържание, по външно установими мотиви за
сключване противоречат на етичните правила, като не е необходимо страните по сделката да
знаят за тези правила /В. Таджер - „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ”, стр.254/.
Очевидно в случая неустойката е уговорена не като обезщетение за неизпълнение на
същинско задължение на длъжника по договора за паричен заем, а за допълнително
изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това неустойката
противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като предварително
уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение, служещо за
обезпечаване изпълнението на задължението. Процесната неустойка не обезпечава
изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното договорно
задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от заемодателя изискване във
връзка с обезпечаването на задължението. Така заемополучателят би дължал неустойка дори
и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не осигури
банкова гаранция в еднодневен срок от сключване на договора. Подобна уговорка
противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите на неустойката
обезщетителна и обезпечителна функция и се превръща в необоснована санкция за
длъжника, необусловена от неизпълнение на същинско договорно задължение, както и в
средство за неоснователно обогатяване на кредитора.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск за нищожност на клаузата за
неустойка по чл.11 от договор за потребителски кредит №9012894/31.07.2021 г. поради
накърняване на добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен.
Наред основанието с чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД ищецът е обосновава нищожността
на неустоечната клауза и основания по чл.22, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК, и чл. 143,
ал.1 от ЗЗП.
С оглед на така заявеното кумулативно съединяване на искове за нищожност следва
да се отбележи, че при въведени няколко основания за нищожност, всяко от които произтича
от различни факти и може да съществува самостоятелно, правен интерес от кумулативното
7
обективно съединение на исковете не е налице, ако правните последици, които законът
свързва с обявяването на нищожността за идентични. В този случай, независимо от
поддържано от ищеца кумулативно съединяване на исковете, съдът следва да разгледа
исковете при условия на евентуално съединяване и да се произнесе по всеки един от тях в
поредност, съобразно естеството на твърдяния порок според основанията по чл.26 ЗЗД. С
уважаването на иска за обявяване на нищожност на едно от тези основания, съдът не дължи
произнасяне по исковете, предявени на други въведени в процеса основания и не следва да
ги разглежда. Допустимо е кумулативно обективно съединяване на искове на обявяване на
нищожност на няколко различни основания, ако прогласената от съда нищожност на
сделката ще има различни правни последици за страните с оглед на всяко едно въведено
основание /в този смисъл е решение № 97 от 08.02.2013 г. по търг. д. № 196/2011 г. на ВКС/.
Същият проблем е засегнат и в определение № 494 от 05.08.2011 г. по ч. гр. д. №
267/2011 г. на ВКС, в което се казва следното: „Предметът на иска се определя от
страните, правопораждащи юридически факти /основание/ и петитум. При иск за
нищожност на сделка, основанието му се определя от твърденията за съответния порок и
когато основанията са повече от едно /напр. липса на форма, липса на съгласие,
заобикаляне на закона и т.н./, има множество искове. Възможно е те да бъдат предявени в
самостоятелни, отделни искови производства или с една искова молба. Във втория случай
ще е налице обективно съединяване на искове, като според настоящия състав, то е в
евентуалност, независимо от поддържаното от ищеца и съдът дължи разглеждане в
поредност, съответна на естеството на поддържания порок. Нищожната сделка не
съществува за правния мир и след като това е признато, няма правен интерес от
установяване на същото, но на друго основание. Ето защо, дори искове за нищожност на
една и съща сделка да са предявени от едни и същи страни в различни процеси, те ще са
допустими с оглед чл. 95, ал. 1 и чл. 224 ГПК от 1952 г. /отм./ и съответно чл. 126, ал. 1 и
чл. 299 ГПК от 2007 г., но ако един от исковете бъде уважен с влязло в сила решение,
тогава второто висящо или новопредявено дело, ще се яви недопустимо поради липса на
правен интерес. Търсеният резултат е вече постигнат. Същото правило важи и когато
исковете за нищожност на една и съща сделка са предявени в общ процес. Съдът в този
случай е длъжен са събере доказателства и изслуша доводите и становищата на страните
по всички наведени пороци на сделката, като решението ще се постанови по правилата за
евентуално обективно съединяване на искове.“.
В разглеждания случай правните последици, с които законът свързва нищожността
на всяко от заявените от ищеца основания са едни и същи и се свеждат до недължимост на
неустойката, уредена в клаузата по чл.11 от договор за потребителски кредит
№553899/31.07.2021 г. С оглед на това и съобразявайки изложението по-горе съображения
на ВКС, съдът намира, че не следва да се произнася по нищожността на неустоечната клауза
на основанията по чл.22, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК, и чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищцата направените по делото разноски в размер на 50 лв., представляващи държавна такса.
8
На процесуалния представител на ищцата се дължи адвокатско възнаграждение, което
следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. Действително
до приключване на съдебно дирене по делото не е представен договор за правна защита и
съдействие, сключен между ищцата и адвокат М. В. М.. Налице е обаче пълномощно от
ищцата и извършване на процесуални действия от адв. М., като няма данни за това да му е
заплатено. Според трайната практика на ВКС за уважаване на искане по чл. 38, ал. 2 ЗА е
достатъчно по делото да е осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на
доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената
помощ е договорена като безвъзмездна и отсъствие на данни, които да опровергават това
заявление; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78
ГПК. Непредставянето на писмен договор за безплатна правна помощ не препятства
упражняването на правото по чл. 38, ал. 2 ЗА, тъй като принципът на чл. 36, ал. 1 ЗА е, че
адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а размерът му в хипотезата на чл. 38,
ал. 2 ЗА, според императивната повеля на последната норма, се определя в рамките на
предвидения минимален размер в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /в този смисъл са: определение № 515 от 02.10.2015г. по ч.т.д. №
2340/2015г. на ВКС, I т.о.; определение № 60338 от 07.10.2021г. по ч.т.д. №1226/2021г. на
ВКС, I т.о. и определение № 163 от 13.06.2016г. по ч. гр. д №2266/2016г. на ВКС, I г.о.,
определение № 201 от 30.05.2022 г. по ч. гр. д. № 532 / 2022 г. на ВКС, 3-то г. о. и др. С
оглед чл. 7, ал.1, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения на адвоката на ищцата се следва сумата 600 лв.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна по иск на П. Й. Ч. от гр.Стара Загора, ... против „СИТИ КЕШ“ ООД,
гр.София, ул. „Славянска“ 29, ет.7, ЕИК *********, представлявано от Николай Пенчев
Пенчев, клаузата за неустойка по чл.11 от договор за потребителски кредит №
553899/31.07.2021 г. поради накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, гр.София, ул. „Славянска“ 29, ет.7, ЕИК *********,
представлявано от Николай Пенчев Пенчев, да заплати на П. Й. Ч. от гр.Стара Загора, ...
сумата 50 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, гр.София, ул. „Славянска“ 29, ет.7, ЕИК *********,
представлявано от Николай Пенчев Пенчев, да заплати на адвокат М. В. М. от АК –
Пловдив, с адрес на кантората гр.Пловдив, ... сумата 600 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Присъдените суми могат да се заплатят по банкова сметка IBAN
BG86UNCR70001521514235.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен
9
срок от връчването му пред Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
10