№ 244
гр. Смолян, 18.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Тоничка Д. К.
Членове:Полина П. Бешкова
Ивайло Ст. Стефанов
при участието на секретаря Елисавета Ж. Шехова
като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно гражданско дело
№ 20255400500336 по описа за 2025 година
Производство по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от К. А. М. ЕГН ********** гр. С. ул. Б.
№ 60 ет. 4 ап. 1 против Решение № 55 от 01.05.2025 г., постановено по гр. дело
№ 302/2023г по описа на Районен съд - Златоград, с което е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу А. И. Б. ЕГН **********; Б. И. Б. ЕГН
**********; Е. И. Д. ЕГН **********, С. И. Р. ЕГН **********; С. В. М. ЕГН
**********; С. А. К. ЕГН **********; М. А. К. ЕГН **********; Р. Я. М. ЕГН
**********; Н. В. Г. ЕГН **********; С. В. М. ЕГН **********; Ж. Р. М. - С.
ЕГН ********** и С. Р. М. ЕГН **********, иск за признаване за установено
в отношенията между страните, че ищецът К. А. М., ЕГН: ********** с адрес:
гр. С., ул. ,,Б.“ №60, ет.4, ап.1, е собственик по силата на давностно владение,
продължило повече от 20 години, в периода от 2003г. до датата на предявяване
на исковата молба, на поземлен имот с идентификатор *****.*.**, с площ от
7479 кв.м., находящ се в местността „М.“ в землището на гр. Н., обл. Смолян,
при граници: имоти с идентификатори: *****.*.**; *****.*.***; 51319.9.97;
*****.*.**; 51319.9.78; *****.**..***; 51319.9.63; *****.*.**; 51319.9.6.
Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, постановено
при съществени процесуални нарушения, при неправилно приложение на чл.
237 ГПК. Акцентира върху това, че в чл. 175 ГПК е уредено признанието на
факти като доказателствено средство, което се преценява с оглед на всички
обстоятелства по делото. Същевременно признанието на иска е уредено в чл.
1
237 ГПК като акт на ответника, с който той се разпорежда със своето право на
иск. То обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да иска
прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 от
ГПК. Жалбоподателят не споделя съдебната практика, на която се е позовал
съдът, а именно определение № 88/18.04.2024 г., с което се приема, че когато
предмет на спора е вещно право на собственост, което по своята същност е
уредено от законодателството с императивна правна норма, това ограничава
възможността да бъде заявено признание на иска и постановен съдебен акт по
реда на чл. 237 от ГПК.
Оспорва като необосновани и изводите на съда, който, без да е
оттеглено признанието на иска, е приел, че е налице единствено признание на
факта, че ищецът е съсобственик наравно с ответниците в обща имуществена
маса, включително процесния имот. Твърди, че тази порочност на съда е в
противоречие с цитираното в Протокол № 214/19.11.2024 г. /стр. 86/:
„Действително процесуалното поведение на ответниците до настоящия
момент не сочи наличието на правен спор помежду им, като същите не
оспорват правото на собственост на ищеца по отношение на процесния
имот". Същевременно ответницата А. Б. /стр.155/ заявява, че „ за имота на
ищеца няма спор, но за другите няма право да се бърка“, каквото всъщност е
процесуалното поведение на всички ответници /без сестрите и майката на
ищеца/, без каквато и да е индикация, че ищецът претендира собственост за
други имоти. Нещо повече, ищецът неколкократно заявява, че не знае
местонахождението на другите имоти. Твърди се също, че по отношение на
давностното владение лицето, живеещо на семейни начала с ищеца, смутено
от явяването си в съд, не пресъздава периода на владение и ползване на имота
от началото на съвместното съжителство с ищеца. Свидетелят В. установява,
че от преди 7-8 години има трактор, с който работил земята на ищеца, а преди
това обработвал земята с култиватор. Категорични са и показанията на
свидетЕ.та, водена от ответниците, че същите получили в собственост други
различни имоти от процесния. При условията на евентуалност,
жалбоподателят поддържа, че е налице давностно владение чрез
присъединяване владението на праводателя си – бащата му Ал. М..
В о.с.з. жалбоподателят иска соченото във въззивната жалба „при
условията на евентуалност“ да се чете „за пълнота“.
Търси отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с
което искът бъде уважен изцяло.
Претендира разноски.
От страна на въззиваемите С. Р. М., С. В. М., Н. В. Г. и Р. Я. М., чрез
Адв. Евг. В., е депозиран отговор на въззивната жалба в законовия срок, с
който същата се оспорва като неоснователна и недоказана, а обжалваното
решение се счита за правилно и законосъобразно по подробно изложени
съображения. Поддържа се, че фактическата обстановка е правилно изяснена
и въз основа на нея правилно е приложен материалният закон. Акцентира се
2
върху следните основни спорни момента, на които въззивният съд следва да
даде разрешение, а именно: при вещни искове, какъвто е настоящият, може ли
да се постанови съдебно решение при признание на иска по реда на чл. 237 от
ГПК; признанието на иска при вещни искове следва ли да се цени по реда на
чл. 175 от ГПК; при направено признание на иска по вещни искове налице ли е
правен интерес от водене на положителен установителен иск за собственост,
както и въпреки направеното признание на иска, ако ищецът не установи
всички предпоставки на давностното владение в тяхната кумулативност, може
ли да се уважи искът. Така по първия правен въпрос се счита за правилно и
законосъобразно решението на първоинстанционния съд, с което е прието, че
по искове за собственост не може да се постанови решение при признание на
иска съобразно съдебната практика, обективирана в Решение № 20 от
7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о., ГК, ВКС Решение №
35/18.08.2022г. по гр. Дело № 2880/2021г., I г. о., ГК, ВКС; Решение №
252/11.04.2017 г. по т. Дело № 2822/2015г., II т. о., ВКС и др. Сходна е и
практиката на ЕСПЧОС - делото Gasus Dosier-und Fordertechnik Gmbh v. the
Netherlands, решение от 23.02.1995г. Решение при признание на иска не може
да се постанови, когато признатото право противоречи на закона или на
добрите нрави и когато е признато право, с което страната не може да се
разпорежда - чл. 237, ал. 3 ГПК; по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за
гражданско състояние - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение -
чл. 339 ГПК. Исковете за собственост не са сред посочените изключения.
Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сдЕ., по
давност или по други начини, определени в закона. Защитата на собствеността
се състои на първо място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е
собственик. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия
състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за
това доказателствени средства. Ако ищецът не успее да докаже правото си на
собственост, искът подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че
признава иска, т. е., че имотът принадлежи на ищеца. Искът за собственост
има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това по
изложените съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с
признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е
собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено
от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако касае елементи от основанието на иска за
собственост - например владеенето на имота и времето, през което то е
упражнявано. Затова, макар исковете за собственост да не са сред изброените
в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на
иска.
На следващо място, поддържа се, че видно от Протокол №
90/09.05.2024 г. от първоинстанционното дело съдебно е установено, а и
ищецът се е съгласил с обстоятелството, че с изявленията си лелите му не са
разбрали, че с поставяне на подписа си признават изцяло иска, т.е. на практика
не е налице признание на иска. Наред с това, счита се, че самото признание
3
противоречи на закона и морала, доколкото страните по делото са близки
роднини и ищецът е въвел в заблуждение ответниците, че ако признаят иска,
той ще признае техни права относно останалите наследствени имоти. Така в
случая, ако се приеме, че е налице признание на иска първоначално от А. И. Б.,
Б. И. Б., Е. И. Д., С. И. Р., Р. Я. М., Н. В. Г., С. В. М., Ж. Р. М. - С. и С. Р. М., а
впоследствие и от майката и сестрите на ищеца С. В. М., С. А. К. и М. А. К., то
счита се, че искът ще е недопустим поради липса на правен интерес от водене
на делото. Поддържа се също, че молба, с която ответниците признават
предявения срещу тях иск, не обвързва съда, който трябва да преценя
направените признания на определни факти с оглед разпоредбата на чл. 175 от
ГПК, съгласно която ответниците могат да признават само факти, но не и
права, но след като не се установява фактическият състав на чл. 79 от ЗС, то
искът за придобиване на процесния имот по давност не може да бъде уважен.
Акцентира се и върху това, че ищецът е обективирал правния си
интерес от водене на положителен установителен иск за собственост с довода,
че е придобил имота по давностно владение, продължило повече от 10 г. с
начало 2003 г., като е посочил, че е канил ответниците да се явят пред
нотариус, но те са отказали – твърдение, което е останало недоказано. При
това фактическо положение счита се, че е налице недопустимост на
установителния иск за собственост поради липса на правен интерес от
предявяването му. Изложените фактически и правни твърдения в исковата
молба не съдържат данни ответниците да оспорват правото на собственост на
ищеца по някакъв друг начин, чрез фактически или правни действия да
смущават, да създават пречки или да препятстват упражняване на
собствеността му върху имота. Поддържа се, че твърдението за създаване на
извънсъдебни пречки за снабдяване на ищеца с нотариален акт за собственост
по обстоятелствена проверка чрез „неявяване пред нотариуса" е бланкетно и
недоказано. Не е конкретизирано с каква цел е явяването им пред нотариуса.
Отказът на ответниците да се явят пред нотариуса и да окажат съдействие не е
равнозначно на оспорване правото на собственост на ищеца, а и по делото
няма данни ищецът да е предприел действия за снабдяване с нотариален акт за
собственост по обстоятелствена проверка върху имота, нито нотариусът да е
искал явяване на ответниците, нито да е постановен отказ на нотариуса за
извършване на обстоятелствена проверка и снабдяване на ищеца с титул за
собственост по давност. Няма и данни ответниците да претендират право,
което да изключва правото на собственост, поради което искът е недопустим.
Ако се приеме за допустим, искът е недоказан, тъй като ищецът не е установил
при условията на пълно и главно доказване фактическия състав на
придобивната давност, а именно, че е владял имота явно и необезпокоявано от
никого в период повече от 10 г. за себе си, като с оглед спецификата на
производството, а именно предявен иск срещу останалите съсобственици, е
следвало да установи и преобръщането на държането на идеалните части на
останалите съсобственици във владение, като в тази връзка се прави подробен
анализ на доказателствения материал. За недопустимо се счита и
4
евентуалното искане на ищеца във въззивната жалба да бъде признат за
собственик на имота чрез присъединяване на владението на неговия баща, за
което се счита, че е преклудирано и на практика води до последващо
недопустимо изменение на иска чрез добавяне на ново основание.
Поради всичко изложено се иска потвърждаване на решението като
правилно и законосъобразно. Претендират се разноски.
Останалите въззиваеми, с изключение на С. В. М., която не се явява,
изразяват становище в о. с. з., като от тях М. А. К. и С. А. К. не оспорват
жалбата и искат решението да бъде отменено, като отново изрично заявяват,
че не са имали и нямат претенции към имота на ищеца, а останалите
въззиваеми искат обжалваното решение да бъде потвърдено. С. А. К. пред
въззивния съд добавя следното: „преди 20 години още, когато брат ми се
ожени, баща ми заяви, че оставя брат ми наследник на земята и единствено
само той ще я обработва - земята, за която се води делото. И повече не сме
се мяркали там, нито сме имали претенции. Нямаме претенции към тази
земя. Тази земя си е на брат ми, която баща ми заяви, че той остава
собственик на земята. Аз нямам претенции към този делбен имот.“
СМОЛЯНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
следното:
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо и спорът следва да
бъде разгледан по същество. В тази връзка е неоснователно възражението на
въззиваемите за недопустимост на предявения положителен установителен
иск за собственост поради липса на правен интерес по аргумент, че ищецът не
твърди ответниците да оспорват правото му на собственост чрез фактически
или правни действия, нито по някакъв друг начин да смущават, да създават
пречки или да препятстват упражняването на собствеността му върху имота.
Дори това първоначално да е било така чрез признанието на иска,
противоречивото процесуално поведение на ответниците в хода на
производството, както и оспорването на въззивната жалба по съществото на
повдигнатия с нея материалноправен въпрос, са достатъчна индиция за
наличие на правен интерес от установяване на правото на собственост на
ищеца със сила на пресъдено нещо за създаване на правна сигурност в
отношенията между страните. Правен интерес е налице, когато правното
положение между ищеца и ответника е неясно поради противоречиви правни
твърдения на страните и всяка от тях може да поиска съдебно решение, в
което със силата на пресъдено нещо да бъде изяснено това положение, както е
в разглеждания случай. Освен това за наличието на правен интерес съдът
изхожда единствено от направените в обстоятелствената част на исковата
молба фактически твърдения, а не от твърденията и възраженията на
5
ответната страна или от действителното правно положение, последните от
които са от значение само за основателността на претенцията. Действително
според т. 1 от ТР № 8/2013г при недоказване от ищеца на фактическите
твърдения относно съществуването на правото на иск производството
подлежи на прекратяване поради недопустимост, но това правило е
приложимо само ако ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които
не включват притежаване на правото на собственост, какъвто очевидно не е
разглежданият случай.
Наред с това не се споделя доводът в жалбата за допуснати от
първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения във връзка с
приложението на чл. 237 ГПК. Действително, не са налице изрично
предвидените в закона изключения, принципно препятстващи възможността
за постановяване на съдебно решение при признание на иска, както е по
брачните искове - чл. 324 ГПК, по исковете за гражданско състояние - чл. 334
ГПК и по исковете за поставяне под запрещение - чл. 339 ГПК. Доколкото
предмет на делото е собственически иск, налице е съдебна практика, според
която макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона
изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска. Приема
се, че решението, основано на признание на иска, може да се постанови само
ако след проверка на процесуалните предпоставки за съществуването и
надлежното упражняване на правото на иск, се окаже, че предявеният иск е
допустим. Затова, независимо от направено признание на иска, съдът следва
да се произнесе по неговата допустимост, защото само един допустим иск
може да бъде основателен или неоснователен. Разяснява се, че съгласно чл. 77
ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сдЕ., по давност или по
други начини, определени в закона. Защитата на собствеността се състои на
първо място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик.
Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на
съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за него
доказателствени средства. Така например, когато спорът има за предмет
недвижим имот, придобит чрез сдЕ., правото на собственост следва да се
установи с нотариален акт - чл. 18 ЗЗД; когато придобиването касае имоти -
частна държавна или общинска собственост, следва да се представи договор в
писмена форма, вписан по разпореждане на съдията по вписванията по
местонахождението на имота - чл. 18 ЗС; когато ищецът твърди, че е придобил
имот по силата на изтекла придобивна давност, той следва да установи в
самото исково производство - чрез свидетелски показания, извлечения от
данъчни книги или по друг подходящ начин, че е упражнявал владение за себе
си през давностния период; ако се позовава на придобиване чрез
административен акт, следва да представи този акт в исковото производство и
т. н. Ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът ще
подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т. е., че
имотът принадлежи на ищеца. Затова и в случая с оглед на наведеното от
ищеца придобивно основание /давностно владение/ и свързаната с него
6
принципна необходимост от събиране на доказателствени средства в хода на
процеса, вкл. гласни такива, ищецът следва да установи всички елементи от
фактическия състав на наведения придобивен способ. При това положение и
съобразно съдебната практика, която настоящият съд също споделя, правилно
признанието на иска е ценено като съдебно признание на факт по смисъла на
чл. 175 ГПК, което следва да се цени с оглед на всички обстоятелства по
делото.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа
обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези
фактически изводи, във връзка с които във въззивната жалба и отговора към
нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за
установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този
смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна. В случая
основните възражения в жалбата са свързани с неправилна преценка като
спорни на безспорни факти, във връзка с което се е стигнало до неправилно
установени от първоинстанционния съд фактически обстоятелства и
неправилно изведени въз основа на тях правни изводи. Твърди се също
противоречиво процедиране на съда, който от една страна приема, че
процесуалното поведение на ответниците не обосновава правен спор помежду
им, тъй като те не оспорват правото на собственост на ищеца върху процесния
имот, като същевременно приема, че ответниците признават единствено
факта, че ищецът е съсобственик наравно с тях в обща имуществена маса.
Това налага самостоятелен анализ от страна на въззивния съд на
процесуалното поведение на страните и защитната им позиция в хода на
процеса.
Ищецът твърди, че е собственик по силата на давностно владение на
поземлен имот с площ 7479 кв.м. в местността „М.“ в землището на гр. Н.,
обл. Смолян с идентификатор *****.*.**. Сочи, че от 2003 г. до настоящия
момент, т.е. повече от 20 години, ползва и владее необезпокояван от никого
процесния имот, който преди това се е владеел и ползвал от родителите му.
Твърди, че с решение № 318/06.04.1999 година на ПК-Н. е възстановена
собствеността на редица поземлени имоти, сред които и няколко в местността
„М.“, Община Н., като в настоящата кадастрална карта поземлените имоти в
местността „М.“, които ползва и владее ищецът, са обединени в процесния
имот с идентификатор *****.*.**. Процесният поземлен имот е нанесен в
кадастралната карта на община Н. на името на починалия на 01.09.1998г Ив.
М. М., оставил за наследници ответниците по делото - А. И. Б., Б. И. Б., Е. И.
Д., С. И. Р., С. В. М. (съпруга на починалия Ал. Ив. М.), С. А. К., М. А. К., Р. Я.
М. (съпруга на починалия-В. Ив. М.), Н. В. Г., С. В. М., Ж. Р. М. - С. и С. Р. М..
Ищецът твърди, че фактическата власт върху имота осъществява, като една
част от него засажда със зеленчуци, картофи и фасул, а друга - коси като
ливада. В продължение на няколко месеца се опитвал да се снабди с
нотариален акт за имота, но ответниците отказвали да се явят пред нотариус и
с тези си действия оспорвали правото му на собственост. Поради това моли
7
съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на
ответниците, че е собственик на процесния имот.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците А. И. Б., Б. И. Б., Е. И. Д., С. И.
Р., Р. Я. М., Н. В. Г., С. В. М., Ж. Р. М. - С. и С. Р. М. са подали отговор на
исковата молба, с който признават изцяло предявения иск като основателен и
доказан и молят същия да бъде уважен. Оспорват единствено твърдението в
исковата молба, че са отказали да се явят пред нотариус. Твърдят, че ищецът
до настоящия момент не е търсил съдействие от тяхна страна за прехвърляне
на притежаваните от тях по наследство идеални части от процесния имот и не
ги е канил да се явят пред нотариус. За намерението му, че желае да придобие
изцяло собствеността върху имота, разбрали от исковата молба. Изрично
заявяват, че никой от тях до настоящия момент не е оспорвал собствеността на
ищеца върху поземлен имот с идентификатор *****.*.**.
Ответниците С. В. М., С. А. К. и М. А. Сисьова в срока по чл.131 от
ГПК не са подали отговор на исковата молба. В проведеното по делото
открито съдебно заседание на 09.05.2024 г. ответниците Е. И. Д., Б. И. Б., А. И.
Б., С. И. Р. и Ж. Р. М. са възразили срещу хода на делото с искане да ангажират
адвокат, който да се яви в съда в защита на правата им. Заявили са, че не
признават иска на ищеца, а искат да сключат с него спогодба, с която той да
узакони този имот на свое име, но изрично да се впише в спогодбата, че се
отказва от останалите бащини имоти.
Междувременно в хода на процеса от ответниците М. А. К., С. А. К. и
С. В. М. също е постъпила молба, с която са направили признание на иска по
реда на чл. 237 ГПК /отговор на л. 54 от приложеното дело/. Същевременно
ответниците С. Р. М., Н. В. Г., Р. Я. М. и С. В. М., чрез адв. Евг. В., вече
оспорват исковата претенция и молят за отхвърлянето й. Твърдят, че
материалноправният спор следва да бъде разгледан по същество или чрез
съдебна спогодба, тъй като, когато са признавали иска, са считали, че ищецът
няма да има претенции по отношение на останалите съсобствени имоти, които
са били поделени реално по колена. Т.е., за да приключи делото чрез спогодба,
следва и тези имоти да бъдат неин предмет. Сходна е позицията и на А. Б., С.
Р., Е. Д., Б. Б. и Ж. С., които изрично в о.с.з. на 27.09.2024г /л. 75 от
приложеното дело/ заявяват, че „не искат нищо, а само да се споразумеят и да
подпишат мирно с К., майка му и сестрите му, че няма да иска повече от
другите наследствени имоти“. В тази връзка не правят признание на иска, а
искат спогодба в сочения смисъл. Представен е по делото проект на спогодба,
с който страните взаимно признават необезпокояваното владение на чуждите
идеални части съобразно приживната делба от страна на наследодателя им.
Ищецът е заявил, че няма как да подпише спогодбата без скици на имотите,
тъй като не е наясно с обема на наследствената маса и дали участват всички
наследници. Иначе не оспорва правото на собственост на ответниците. Преди
всичко обаче заявява, че предложената спогодба излиза извън предмета на
делото, което не е делбено, а касае единствено неговото право на собственост
върху конкретен имот. В о.с.з. на 19.11.2024г адв. Велков оспорва правния
8
интерес на ищеца поради това, че никой от ответниците не отрича правото му
на собственост върху процесния имот. Идентично е становището и на
останалите ответници. Правен интерес е обоснован с молба на л. 91, в която
изрично е посочено, че „с предявяването на установителен иск ищецът желае
да ползва в качеството си на собственик субсидии като земеделски
производител“. Отново в о.с.з. на 26.02.2025г ответниците заявяват, че не са
ходили при нотариус, защото не са били канени, като за неговия имот нямат
спор и каквито и да било претенции, но за техните „той няма право да се
бърка“. Заявяват също, че за неговия имот не спорят, но не го е работил само
той, а и майка му и сестрите му. Обобщено заявяват, „щом не иска да признае
нашата спогодба, ние си оставаме всички наследници на имотите“.
Въз основа на така проследената процесуална позиция на страните
районният съд с протоколно определение на л. 156 приема, че ответниците
оспорват ищеца да е едноличен собственик на имота, като го приемат само за
сънаследник, каквито са и те и му е възложил доказателствената тежест да
установи, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот само за себе си
за сочения период на придобивна давност, в т.ч., че е превърнал държането на
вещта спрямо другите, вкл. чуждите наследствени части, във владение
единствено за себе си. Искът е отхвърлен поради недоказано отблъскване
владението на невладеещите собственици.
С оглед наведения от ищеца още с исковата молба период на
придобивна давност от 2003 г. до предявяване на иска с изрично твърдение, че
преди установяването на лично владение имотът се е владеел и ползвал от
родителите му, неоснователно е възражението в отговора на въззивната жалба
за недопустимост на евентуалното искане на ищеца във въззивната жалба да
бъде признат за собственик на имота чрез присъединяване владението на
неговия баща. Не се касае до последващо недопустимо изменение на иска чрез
добавяне на ново основание, тъй като основанието е едно – придобивна
давност, без да се променя наведеният период и без да се навеждат по
недопустим начин нови фактически твърдения.
В случая не се оспорват фактическите и правни изводи на съда, че
страните по делото са наследниците на починалия на 01.09.1998 г. Ив. М. М.,
на чието име е възстановено с Решение № 318/06.04.1999г. на Поземлена
комисия – град Н., в сила от 07.05.2004г., правото на собственост върху
процесния имот, наред с други 7 имота, който имот е идентичен с имот №
004071. Кредитирани са от съда показанията на всички разпитани по делото
свидетели К. В., Т. Т. и ФидА. Д., от които е прието за установено, че ищецът
ползва имота след смъртта на неговия баща Ал., който пък го има от дядото на
ищеца – общият наследодател на страните, наричан Ибр.. Съдът е приел за
установено и по този факт не се спори, че Ибр. приживе разпределил имотите
между децата си, като на бащата на ищеца предоставил процесния имот, който
го ползвал до смъртта си на 06.05.2015г. До този момент свид. Т. и ищецът му
помагали в работата – отглеждане на зеленчуци, коситба, като за периода от
2003г. до 2015г. имотът е обработван съвместно и със сестрата и майката на
9
ищеца. От показанията на свид. Т. се установява още, че от свекър си /бащата
на ищеца/ знае, че имотът му е разпределен от неговия баща. Не е възприела
ищецът да е забранявал на ответниците да ползват имота. Свид. Д. също е
възприела пряко, че имотът е бил собствен на Ибр., който го предоставил на
сина си Ал., а той, след смъртта си, го оставил на своя син – ищеца. От
показанията на свид. В. също се установява, че ищецът ползва имота след
смъртта на баща му. И тримата свидетели установяват, че ищецът е
благоустроявал пътя към процесния имот, както и че в него е застроена сграда,
за която св. В. не е възприел кога и от кого е построена, но свидетелите Т. и Д.
сочат, че е изпълнена от бащата на ищеца. Прието е от съда за установено, че
ищецът едва след смъртта на баща му, настъпила на 06.05.2015г.,
самостоятелно и със семейството си, а при нужда и с помощта на приятели,
обработва имота, като част от него ползва за производство и отглеждане на
зеленчуци, а друга - като ливада за косене.
При правилно изяснена и неоспорена фактическа обстановка съдът е
направил грешни правни изводи.
По принцип правилно е позоваването на ТР № 1/2012г, според което,
за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални
части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са
от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва
отричане владението на останалите съсобственици. Това е т.нар преобръщане
на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец
се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна
давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил
действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за
другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да
ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите
съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало
трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи
владението им и установяващи своене.
В случая обаче при липсата на каквото и да било оспорване от страна
на ответниците, че е била извършена приживна делба на възстановените на
името на общия на страните наследодател Ибр., починал на 01.09.1998 г., като
процесният имот е бил предоставен на бащата на ищеца Ал., който го е
ползвал до смъртта си на 06.05.2015г., след която дата ищецът продължил
ползването му, като на останалите сънаследници са били предоставени други
имоти, които също са възприемали като изцяло свои, без някой от тях да
претендира, че е съсобственик на останалите, то още изначално не е имало
държане на идеалните части от вещта за другите съсобственици, за да е
необходимо преобръщане на държането във владение. Напротив, всяко коляно
наследници е ползвало целия разпределен му имот с намерение за своене, без
да претендира за дял от съсобствеността по отношение на непредоставен
му имот. Макар предмет на делото да е само предоставеният на прекия
10
праводател на ищеца имот, за който няма спор, че е идентичен с процесния, то
изследването на намерението за своене от страна на останалите сънаследници
изяснява отношението им към претендираното право. Всички са категорични,
че заявеното „опорване“ след пълното признание на иска, което настоящият
съд цени при условията на чл. 175 ГПК, е само за да постигнат като правен
резултат защита на собствените си права, които не са предмет на настоящия
спор. Категорична и безпротиворечива е позицията им, че никога не са имали
претенции към имота на ищеца, респ. неговия баща, а искат само и
единствено ищецът да признае изключителното им право на собственост по
отношение на разпределените на тях наследствени имоти. Признанията им,
ценени по реда на чл. 175 ГПК с оглед на всички обстоятелства по делото, не
са изолирани, а изцяло се подкрепят от събрания и кредитиран от съда
доказателствен материал. Дори като начален момент на придобивната давност
от страна на прекия праводател на ищеца да се счете датата 07.05.2004г,
когато е приключила земеделската реституция с влизане в сила на решението
на ПК, то от тогава до смъртта на бащата на ищеца през 2015г, целият имот е
бил владян от него /тогава в имота е била построена и сградата/, а след това и
от ищеца, който присъединявайки владението на баща си, към датата на
подаване на ИМ – 28.12.2023г, категорично го е придобил по давност.
Обстоятелството, че сестрата и майката на ищеца по време на упражняваното
от праводателя му владение са обработвали имота наред с ищеца и съпругата
му, не води до извод, че те са имали самостоятелни собственически
претенции. Тази тяхна съпричастност предвид близкото им родство с ищеца,
респ. праводателя му, е напълно естествена и житейски обоснована, още
повече че те не оспорват владението/своенето на целия имот от страна на Ал.,
тъкмо обратното. Именно с оглед на признатите факти и процесуалната
позиция на ответниците не е било необходимо ищецът да твърди и доказва, че
е манифестирал пред тях действия, отблъскващи собственото им владение
върху имота, тъй като те никога не са осъществявали такова. Напротив,
уважавали са винаги волята на общия им наследодател и извършеното от него
приживе разпределяне на имотите по колена. Принципната им процесуална
позиция е в посока на това ищецът също да уважи собственото им цялостно
владение върху разпределените им имоти, което само по себе си не е предмет
на делото, но е сигурна индиция за липса на своене на припадащите им се по
закон идеални части от процесния имот, каквото не са и никога не са
осъществявали, за да е било необходимо да бъде явно и недвусмислено
отблъснато.
Налага се изводът, че претенцията е основателна и доказана.
Обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено, а искът –
уважен.
При този изход на делото и претенцията за разноски въззиваемите,
които оспорват въззивната жалба и търсят потвърждаване на решението,
следва да бъдат осъдени да заплатят на жалбоподателя разноските пред двете
съдебни инстанции, които пред въззивната възлизат на сумата от общо 675 лв
11
за платени държавна такса и адвокатско възнаграждение съобразно списък на
разноските на л. 60, а пред първата – 900 лв за платени адвокатско
възнаграждение и държавна такса съобразно списък на разноските на л. 170 от
приложеното дело и доказателствата за действително направен разход в този
размер или общо 1 575 лв. Останалите въззиваеми - М. А. К. и С. А. К., които
изразяват становище за основателност на въззивната жалба и неправилност на
обжалваното решение и същевременно безпротиворечиво са признали иска на
ищеца, не следва да отговарят за сторените от него разноски, тъй като не са
допринесли с поведението си за тях.
По тези съображения, СМОЛЯНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 55 от 01.05.2025 г. на Районен съд - Златоград,
постановено по гр. дело № 302/2023г, с което е отхвърлен предявеният от К.
А. М. ЕГН ********** гр. С. ул. Б. № 60 ет. 4 ап. 1 срещу А. И. Б. ЕГН
**********; Б. И. Б. ЕГН **********; Е. И. Д. ЕГН **********, С. И. Р. ЕГН
**********; С. В. М. ЕГН **********; С. А. К. ЕГН **********; М. А. К.
ЕГН **********; Р. Я. М. ЕГН **********; Н. В. Г. ЕГН **********; С. В. М.
ЕГН **********; Ж. Р. М. - С. ЕГН ********** и С. Р. М. ЕГН **********,
иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е
собственик по силата на давностно владение, продължило повече от 20
години, в периода от 2003г. до датата на предявяване на исковата молба, на
поземлен имот с идентификатор *****.*.**, с площ от 7 479 кв.м., находящ се
в местността „М.“ в землището на гр. Н., обл. Смолян, при граници: имоти с
идентификатори: *****.*.**; *****.*.***; 51319.9.97; *****.*.**; 51319.9.78;
*****.**..***; 51319.9.63; *****.*.**; 51319.9.6, КАТО ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А. И. Б. ЕГН
**********; Б. И. Б. ЕГН **********; Е. И. Д. ЕГН **********, С. И. Р. ЕГН
**********; С. В. М. ЕГН **********; С. А. К. ЕГН **********; М. А. К.
ЕГН **********; Р. Я. М. ЕГН **********; Н. В. Г. ЕГН **********; С. В. М.
ЕГН **********; Ж. Р. М. - С. ЕГН ********** и С. Р. М. ЕГН **********, че
К. А. М. ЕГН ********** гр. С. ул. Б. № 60 ет. 4 ап. 1 е собственик на
поземлен имот с идентификатор *****.*.**, с площ от 7 479 кв.м., находящ се
в местността „М.“ в землището на гр. Н., обл. Смолян, при граници: имоти с
идентификатори: *****.*.**; *****.*.***; 51319.9.97; *****.*.**; 51319.9.78;
*****.**..***; 51319.9.63; *****.*.**; 51319.9.6, по силата на давностно
владение и присъединено към него владение на праводателя му Ал. М., в
периода от 2003г. до датата на подаване на исковата молба – 28.12.2023г.
ОСЪЖДА А. И. Б. ЕГН **********; Б. И. Б. ЕГН **********; Е. И.
Д. ЕГН **********, С. И. Р. ЕГН **********; С. В. М. ЕГН **********; Р. Я.
М. ЕГН **********; Н. В. Г. ЕГН **********; С. В. М. ЕГН **********; Ж. Р.
12
М. - С. ЕГН ********** и С. Р. М. ЕГН ********** да заплатят на К. А. М.
ЕГН ********** гр. С. ул. Б. № 60 ет. 4 ап. 1 сумата от общо 1 575 лв. –
разноски в първоинстанционното и въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните - при наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК, пред Върховния
касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13