ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 315
гр. Пловдив , 11.06.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ в закрито заседание на
единадесети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Костадин Б. Иванов
като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Въззивно частно
гражданско дело № 20215300501363 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба „Агенция за контрол на просрочените
задължения“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, представлявано от Я. Б. Я., подадена
чрез процесуалния представител юрк. Й.М., против Разпореждане от
22.02.2021 г., инкорпорирано в Заповед № 1826/ 22.02.2021 г., за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК, постановена по ч. гр. дело № 2046/
2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, II бр. с-в, в частта, с която е
отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу К. В. М., ЕГН **********, с адрес гр. Р.,
ул. „Р. С.“ общ. Р., обл. П., за следните суми: 895,73 лева възнаграждение по
гаранционна сделка /поръчителство/ и 36 лева разходи и такси за
извънсъдебно събиране на вземането.
По изложените в жалбата съображения за неправилност на атакуваното
разпореждане се иска същото да се отмени в обжалваната му част и да се
издаде заповед за изпълнение за претендираните суми. Жалбоподателят сочи
аргументи относно дължимостта на възнаграждението по договора за
поръчителство, като твърди, че същият бил действителен, основавал се на
принципа за свобода на договарянето и не противоречал на добрите нрави.
Твърди се още, че клаузата, предвиждаща заплащането на такси и разноски за
извънсъдебно събиране на вземането, не противоречала на императивните
правила на ЗПК.
На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е
връчван на ответната страна.
1
Настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Пловдив, след като обсъди
доводите на жалбоподателя и взе предвид данните по делото, намира
следното:
Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законен
срок от легитимирано лице, и против подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, същата е неоснователна, предвид следното:
Заявителя претендира процесните вземания въз основа на договор за
цесия, с който са му били прехвърлени първо вземания, произтичащи от
договор за предоставяне на поръчителство, който е сключен в изпълнение на
договор за кредит, и второ, вземания, произтичащи от самия договор за
кредит, по които цедентът на заявителят „Файненшъл България“ ЕООД се е
суброгирал в правата на удовлетворения кредитор „Изи Асет Мениджмънт“
АД. Следователно длъжникът, като физическо лице, се явява потребител по
смисъла на ЗЗП и се ползва от потребителската закрила, уредена в ЗЗП и
ЗПК. С разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК се вменява
задължение на съда да следи дали искането да бъде разпоредено потребителят
да заплати претендираните със заявлението суми не противоречи на закона
или добрите нрави, не се основава на неравноправна клауза в договора или не
е налице обоснована вероятност за това. За да отхвърли заявлението в
обжалваната му част, заповедния съд е изложил съображения за
неравноправност на клаузите, въз основа на които се претендират процесните
суми, което било достатъчно да обоснове отхвърляне на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, предвид разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3
ГПК.
По същество, въззивната инстанция намира за правилна преценката на
заповедния съд за отхвърляне на искането за присъждане на сумата от 895,73
лева възнаграждение по гаранционна сделка /поръчителство/ и 36 лева
разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането.
Въззивният съд не споделя изложеното в частната жалба, че процесните
клаузи биха могли да са индивидуално уговорени, доколкото обоснован извод
в тази насока не може да се направи от данните по делото. Още повече, че в
случая става въпрос за стандартен потребителски договор, който се сключва
масово от кредитора.
Касателно претендираното възнаграждение по договор за предоставяне
на поръчителство въззивният съд намира, че същото представлява разход по
кредита, който неправилно не е бил включен, като такъв в ГПР по договора за
потребителски кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по
кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани
с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за
2
услугата е задължително условие за получаване на кредита. С процесния
договор за паричен заем (чл. 4 от същия) длъжникът е задължен да
предостави едно от три възможни обезпечения на кредита, като липсва
алтернатива за същия да не обезпечи кредита. В тази насока, доколкото
възможна санкция за неизпълнение на договорно задължение е прекратяване
на договора – арг. чл. 87, ал. 1 ЗЗД, то съдът намира, че предоставянето на
едно от посечените обезпечения реално се явява условие за сключване на
договора. Следователно разходите по обезпечението е трябвало да се включат
в ГПР по кредита, тъй като процесния договор за предоставяне на
поръчителство и разходите по него са пряко свързани със заемния договор.
Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния
размер на сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по
кредита, които ще направи – нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Последното в принципен план води до недействителност и на самия
договор за заем по силата на чл. 22 ЗПК, от което следва, че на
възстановяване би подлежала само чистата стойност на кредита, без
допълнителните разходи по същия с оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
Отделно от горното, с включването на възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство към ГПР по кредита, последният ще бъде в
нарушение на забраната, уредена в чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като ще надхвърля
петкратния размер на законната лихва. За последното дори не са необходими
специални познания, тъй като посоченият в договора за паричен заем ГПР е в
размер на 41,73 %, т.е. близо до законоустановеният максимум от 50 %, а
възнаграждението от 895,73 лв. по договора за предоставяне на
поръчителство е равно приблизително на половината от главницата по
кредита – 1 500 лв. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Касателно сумата от 36 лв., представляващи разходи и такси, дължими за
извънсъдебно събиране на вземането, настоящият въззивен състав намира, че
същите се дължат въз основа на клаузи от договора, които са в противоречие
с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Според посочената норма кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Действията по извънсъдебно събиране на
задължението са такива по управление на кредита. Отделно от това
уговарянето на бъдещи разходи за потребителя във фиксиран размер при
забава на същия и въвеждането на отделна такса за събиране на неплатени в
срок суми, несъмнено придава на клаузата неустоечен характер и предполага
заобикаляне на забраната на чл. 33 ЗПК. В тази насока и предвид
разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗПК действително е налице обоснована
вероятност клаузата да е недействителна.
С оглед на гореизложеното частната жалба се намира за неоснователна, а
разпореждането, като правилно, ще се потвърди в обжалваната му част.
Съгласно т. 8 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г., ВКС,
3
ОСГТК определението на въззивния съд в заповедното производство не
подлежи на обжалване.
По изложените съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 22.02.2021 г., инкорпорирано в
Заповед № 1826/ 22.02.2021 г., за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК, постановена по ч. гр. дело № 2046/ 2021 г. по описа на Районен съд
– Пловдив, II бр. с-в, в ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението на
„Агенция за контрол на просрочените задължения“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет.
3, представлявано от Я. Б. Я. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК срещу К. В. М., ЕГН **********, с адрес гр. Р., ул. „Р. С.“ общ. Р.,
обл. П., за следните суми: 895,73 лева възнаграждение по гаранционна сделка
/поръчителство/ и 36 лева разходи и такси за извънсъдебно събиране на
вземането.
Въззивното определение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4