Решение по дело №2057/2024 на Административен съд - Пловдив

Производство по чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба от А. А. А. от [населено място] срещу решение № 6399 от 16.07.2024 г., постановено по административно дело № 2 по описа на Административен съд Пловдив за 2024 година, ІІ състав, в частта, с която е отхвърлен искът за разликата от 440 лева до пълния предявен размер от 20 000 лева.

Според касатора решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, защото съдът необосновано не е кредитирал свидетелските показания на свидетелите, които имат преки и непосредствени впечатления от условията, при които е живял касатора, както и пълното игнориране като неимуществени вреди на задимеността в килиите, невъзможността да се ползва пералня в затвора, липсата на адекватна медицинска грижа, настаняването с болни от заразни болести лица. Моли искът да бъде уважен изцяло, тъй като в случая присъденото обезщетение не е съобразено с действителните претърпени вреди.

Ответникът чрез процесуалния представител счита касационната жалба за неоснователна и моли да се потвърди обжалваното решение като обосновано.

Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение за правилност на първоинстанционното решение, което моли да бъде оставено в сила.

Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 АПК, и от страна по делото, за която обжалваната част от съдебното решение е неблагоприятна поради отхвърляне на предявения иск в пълен размер, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК, е неоснователна поради следните съображения:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на А. А. А. срещу ГДИН, с която се иска присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 20 000 лева, за претърпени за периода от 13.02.2023 г. до 06.10.2023 г. неимуществени вреди в Затвора Пловдив, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство на малоценност в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода през посочения период – липса на достатъчно жилищна площ, без санитарен възел на определените и задължителни места, наличие на дървеници, хлебарки и гризачи, липса на адекватно лечение, липса на подходяща храна за здравословното му състояние.

С обжалваното решение съдът след обсъждане на събраните по делото доказателства и анализ на чл.284 ЗИНЗС е стигнал до извод, че предявеният иск е частично доказан и основателен.

За да направи този резултат, от фактическа страна съдът е установил, че ищецът е бил в Затвора Пловдив от 17.12.2022 г. до 06.10.2023 г., т.е. на 06.10.2023 г. ищецът не е бил в затвора и това е достатъчно да се приеме, че за този ден исковата претенция е неоснователна, поради което е прието, че претенцията е основателна за времето от 13.02.2023 г. до 05.10.2023 г., когато ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив и не е установено нарушение на чл.43, ал.4 ЗИНЗС (неосигуряване на минимална жилищна площ от 4 кв.м), но е прието за установено, че помещенията, които е обитавал ищецът, са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща студена вода, осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за проветряване чрез отваряеми прозорци, достъп до баня два пъти седмично по график, като преминаването през карето, за да се достигне до банята, според първоинстанционния съд не може да се тълкува като нечовешко и унизително отношение предвид чл.151, ал.1, т.3 ЗИНЗС, както и липсата на баня и тоалетна „на коридора“ в Затвора Пловдив също не може да се тълкува като нечовешко и унизително отношение, доколкото изграждане на баня и тоалетна „на коридора“ не е нормативно установено задължение на ответника. Относно липсата на пералня съдът е приел, че съгласно седмичен график на служебната пералня в Затвора Пловдив за различните групи лишени от свобода е предвидено ползване за пране за спално бельо и за лични и/или служебни дрехи, като самият ищец не е установил (включително със свидетелските показания) да е искал и да му е отказано използването на пералнята в затвора. Съдът е приел още, че няма как да бъде ангажирана отговорността на ответника за лошите хигиенни условия в спалните помещения, в които е бил настанен ищецът, защото хигиената се осъществява от настанените лица. По отношение на липсата на адекватно лечение съдът е приел, че лишените от свобода имат амбулаторни прегледи по график в Медицински център – Затвор Пловдив и АИППМП д-р Ж. Д., а при неотложни медицински дейности се извършват прегледи и извън утвърдения график, както и че от доказателствата по делото не е установено ищецът да е имал конкретен здравословен проблем и да не му е оказана медицинска помощ или да не е лекуван, съответно при липса на здравословен проблем не е имал нужда от определен хранителен режим. Като напълно неоснователно е преценено също твърдението на ищеца, че е пребивавал с лица с ХИВ/СПИН, за които не са полагани грижи, защото от свидетелските показания не се установяват такива факти, а медицинската наука е приела, че в никой случай не се налага изолация на носителите на ХИВ, които могат да съжителстват с други хора без опасност тези хора да бъдат заразени. Първоинстанционният съд е приел за доказани само твърденията за наличие на дървеници, хлебарки и гризачи през периода от 18.06.2023 г. до 05.10.2023 г., общо 110 дни, защото от администрацията не са били представени протоколи за извършени ДДД обработки на спалните помещения за месеците юни, юли, август, септември и октомври 2023 г., т.е., не са били предприети необходимите действия по дезинсекция и дератизация с оглед свидетелските показания за наличие на дървеници и хлебарки. Съответно съдът приема, че при престоя в Затвора Пловдив през периода от 18.06.2023 г. до 05.10.2023 г. вкл. или общо 110 дни администрацията е поставила ищеца в неблагоприятни условия по смисъла на чл.3, ал.2 ЗИНЗС, което налага на основание чл.284, ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС да се приеме, че ищецът е претърпял твърдените от него неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния, които неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица от неизпълнението от страна на администрацията на Затвора Пловдив на нормативно установени задължения да осигури на изтърпяващия наказание лишаване от свобода обезпаразитени спални помещения. Конкретният размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът е определил по реда на чл.52 ЗЗД по справедливост, при съобразяване на характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане на икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Съответно съдът е присъдил обезщетение по справедливост в размер на 440 лева, който най-точно ще овъзмезди претърпените от ищеца неимуществени вреди.

В касационното производство не са събирани нови доказателства.

Решението е правилно в обжалваната му част .

Въз основа на установените факти съдебният състав е направил обосновани и съответни на материалния закон изводи, които се споделят от настоящия касационен състав и няма да бъдат преповтаряни, като на основание чл.221, ал.2 АПК препраща към мотивите на обжалваното решение.

Първоинстанционният състав е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ. Правилно са приложени нормите на чл.284 ЗИНЗС и чл.3 ЕКПЧ. Правилно е определен и размерът на обезщетението, като същият е съобразен изцяло с релевантните обстоятелства и съдебната практика, в т.ч. и актуалната практика на ЕСПЧ, съгласно която размерът на присъжданото от националните съдилища обезщетение е важен критерий за преценката дали вътрешноправното средство за защита на задържаните лица е ефективно, като не следва да пада под 30% от присъжданото от ЕСПЧ при сходни обстоятелства.

Доводите, наведени в касационната жалба, са изцяло бланкетни и идентични с възраженията, изложени в първоинстанционното производство, обсъдени са от първоинстанционния състав и няма да бъдат преповтаряни.

Настоящият касационен състав намира, че показанията на свидетеля са правилно преценени при постановяване на съдебното решение, но тъй като тези показания са общи и лаконични, неконкретни, макар и непосредствени, самият свидетел е заинтересован от изхода на делото като лице, което също изтърпява наказание лишаване от свобода, и не дават добра и надеждна информация за условията в затвора, от една страна, а от друга страна, преценката за условията в затвора е винаги субективна, некредитирането на част от показанията е правилно, доколкото не допринасят с нищо за установяване на правнорелевантните факти от значение за присъждане на обезщетение в по-голям размер. От друга страна, свидетелските показания не кореспондират с ангажираните от ГДИН писмени доказателства, с които ответникът е успял да обори твърденията на ищеца. В този смисъл първоинстанционният състав не е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

По отношение на наличието на хлебарки и дървеници касационната инстанция не споделя изводите в обжалваното решение, но следва да се съобрази с принципа, че при касационното обжалване не може да бъде влошавано положението на касатора. Съгласно чл.21, ал.2 ППЗИНЗС поддържането на хигиената в помещенията е задължение на лишените от свобода, поради което не може да се обоснове извод за поставяне на касатора в неблагоприятни условия от посочения вид по смисъл на чл.3 ЗИНЗС, при положение че от страна на ответника са предприети необходимите действия по дезинсекция и дератизация, което изключва наличието на незаконосъобразно бездействие.

Доколкото пред настоящата инстанция не са представени нови доказателства, неоснователни и недоказани са възраженията на касатора за игнориране на твърденията му за претърпени неимуществени вреди от задименост в килиите, невъзможност да се ползва баня и пералня в затвора и липса на адекватна медицинска грижа. Събраните доказателства опровергават възражения на касатора, тъй като помещенията имат отваряеми прозорци и проветряването е предоставено изцяло на волята и желанието на лицата, настанени в съответното помещение, а ползването на банята и пералнята е по график. Невярно е твърдението за липса на адекватна медицинска грижа, доколкото липсват доказателства на касатора да е отказван достъп до такава грижа.

Предвид всичко изложено настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. Затова и на основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 6399 от 16.07.2024 г., постановено по административно дело № 2 по описа на Административен съд Пловдив за 2024 година, ХІІ състав.

Решението е окончателно.