№ 3436
гр. Благоевград , 15.12.2020 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в закрито заседание на петнадесети декември,
през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Катя Бельова
Членове:Лилия Масева
Анета Илинска
като разгледа докладваното от Катя Бельова Въззивно частно гражданско
дело № 20201200501398 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.2 вр. с чл.413, ал.2 ГПК и е образувано въз
основа на частна жалба, подадена от „ПКБ“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление в гр.София, бул.“..“ №49, бл.53Е, вх.“В“, чрез юрк. РИИ, против Разпореждане
№504238 от 22.10.2020 г., постановено по ч.гр.д.№1022/2020 г. по описа на РС – Р., в частта,
с която е отхвърлено заявлението по чл.410 ГПК на „ПКБ“ ЕООД, ЕИК ..., срещу В. Г. М.,
ЕГН **********, за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК за сумата от 538, 49 лв. (петстотин тридесет и осем лева и четиридесет и девет
стотинки), представляваща неплатено договорно възнаграждение, дължимо за периода
10.11.2015 г. до 10.07.2017 г., произтичащо Договор за потребителски кредит №.. от
30.06.2015 г.
В частната жалба се излагат подробни съображения за незаконосъобразност на
разпореждането в атакуваната отхвърлителна част досежно претендираното договорно
възнаграждение, дължимо за периода от 10.11.2015 г. до 10.07.2017 г. в размер на 538, 49 лв.
Иска се неговата отмяна в обжалваната част и постановяване издаването на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК и относно посочената по – горе сума, по отношения на която
заявлението е отхвърлено, ведно с присъждане на сторените по делото разноски.
На основание чл.413, ал.2 ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на
длъжника В. Г. М..
Благоевградският окръжен съд, след като прецени наличните доказателства по
делото и приложимите разпоредби на закона, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от
1
лице, имащо право и интерес от обжалване на разпореждането в атакуваната отхвърлителна
част, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в споменатата част (арг. от чл.413, ал.2
ГПК).
Разгледана по същество е и основателна, по следните съображения:
Производството по ч.гр.д.№1022/2020 г. по описа на РС – Р. е образувано по заявление
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, депозирано от
заявителя „ПКБ“ ЕООД, ЕИК ... срещу длъжника В. Г. М., ЕГН **********, с искане за
издаване на заповед за изпълнение за подробно описаните в заявлението суми, сред които и
тази от 538, 49 лв., представляваща неплатено договорно възнаграждение, дължимо за
периода от 10.11.2015 г. до 10.07.2017 г. В обстоятелствената част на заявлението относно
процесното договорно възнаграждение е посочено, че съгласно Общите условия към
процесния договор за потребителски кредит, длъжникът дължи на дружеството договорно
възнаграждение за изтегления кредит. Това възнаграждение е предварително определено в
договора. Посочено е още, че страните по ДПК се споразумяват договорното
възнаграждение, което възниква за клиента като задължение към деня на отпускане на
заема, да се разсрочи във времето и да се погасява от клиента в рамките на погасителния
план. Навежда се, че неизплатеното договорно възнаграждение от страна на длъжника по
делото е в размер на 538, 49 лв., дължимо за периода от 10.11.2015 г. до 10.07.2017 г.
Към заявлението са приложени следните документи: копие от Договор за
потребителски кредит №.. от 30.06.2015 г., Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, Общи условия на „ПКБ“ ЕООД към договорите за потребителски
кредит и Погасителен план към Договор за потребителски кредит №...
С постановеното разпореждане в атакуваната част е отхвърлено заявлението на „ПКБ“
ЕООД за сумата от 538, 49 лв., неплатено договорно възнаграждение за периода от
10.11.2015 г. до 10.07.2017 г. В мотивите си заповедният съд е приел, че клаузата за
договорно възнаграждение е неравноправна и съответно нищожна по смисъла на чл.143, т.5
ЗЗП, тъй като предвиденото възнаграждение води до неоснователно обогатяване. Посочено
е, че общият размер на договорното възнаграждение превишава трикратния размер на
дължимите вноски по главницата. Прието е още, че определената изцяло от търговеца сума
многократно надвишава обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от
неизпълнението вреди, поради което е в разрез с принципа на добросъвестността и води до
наличие на клаузи, създаващи значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя на услугата.
Настоящата инстанция не споделя крайните изводи на заповедния съд за отхвърляне на
заявлението в обжалваната с частната жалба част, касаеща неплатеното договорно
възнаграждение в размер на 538, 49 лв., дължимо за периода 10.11.2015 г. до 10.07.2017 г.
Съгласно чл.411, ал.2, т.1 ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, когато искането
2
е в противоречие със закона или с добрите нрави, а съгласно т.3 на чл.411, ал.2 /нова - ДВ
бр.100/2019 г. / заповедният съд е задължен да следи и за наличието на неравноправни
клаузи, когато искането на заявителя произтича от потребителски договор, какъвто е
настоящият случай. С оглед качеството на заемателя, е налице договор с потребител по
смисъла на параграф 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение
съответно разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл.24 ЗПК за договора за потребителски кредит се
прилага и чл.143-148 от ЗЗП, като неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.
В случая е видно от представения договор за потребителски кредит, че страните са се
договорили предоставената сума в размер на 1500 лева да бъде върната за срок от 24 при
ГПР – 49, 90% и годишен лихвен процент в размер на 41, 17%. Така уговорения годишен
процент на разходите отговаря на законовото изискване да не надвишава петкратния размер
на законната лихва по смисъла на чл.19, ал.4 от ЗПК. Настоящата инстанция не споделя
изложените мотиви на Районен съд – Р., че клаузата от договора, определяща размера на
годишния лихвен процент (възнаградителната лихва) е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. С оглед на
прогласената свобода на договаряне в чл.9 от ЗЗД страните са свободни да определят
съдържанието на облигационните отношения, в които влизат, като са ограничени
единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай, че уговореният в
договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по
кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както изисква чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то не
противоречи на добрите нрави клауза, с която страните уговарят и по-голям от трикратния
размер на законната лихва размер на възнаградителната лихва.
За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя не винаги
е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси,
комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за
кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е
предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита
и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите
нрави общото оскъпяване на кредите. При съобразяване на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК,
съобразена с Постановление №426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата
на сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР не надвишава 50%,
ето защо е в рамките на допустимата граница. Затова уговорената клауза за възнаградителна
лихва не е нищожна, предвидена е в договора и искането за издаване за заповед за същата
следва да бъде уважено.
3
На съда е известна съществуващата съдебна практика възприемаща извода, че
възнаградителна лихва над посочения трикратен размер на законната лихва се явява
нищожна уговорка, т. к. противоречи на чл.26 от ЗЗД, но намира, че не е относима в
настоящият случай. Подобни разрешения – за нищожност клаузата за възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва са релевантни преди приемането
на чл.19, ал.4 и ал.5 от Закона за потребителския кредит (в сила от 23.07.2014 г.). Доколкото
преди приемането на законоустановен размер на годишния процент на разходите по
потребителски кредити, не съществуваше нормативен текст регулиращ оскъпяването на
кредита, съдът следваше да изхожда от общите правни принципи и морални норми. Към
настоящият момент е налице нормативен текст - чл.19, ал. 4 и ал.5 от Закона за
потребителския кредит (в сила от 23.07.2014 г.), който точно и ясно определя предела на
оскъпяване на кредита – годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република ... Възнаградителната
лихва е компонент от ГПР и размерът и подлежи на преценка от кредитодателя, като
единственото условие, същата заедно с другите елементи на ГПР общо да не надвишава
максимално допустимия размер. В случая ГПР е в размер на 49, 90 % т.е. не надхвърля
размера предвиден в чл.19, ал. 4 и ал.5 от ЗПК, поради което уговорената клауза за
възнаградителна лихва не е нищожна.
Предвид изложеното съдът счита, че разпореждането в атакуваната част следва да се
отмени, като се постанови издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК против длъжника В. Г. М. и за сумата от 538, 49 лв., представляваща
неплатено договорно възнаграждение (договорна лихва) за периода от 10.11.2015 г. до
10.07.2017 г.
На жалбоподателя следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция. Същият е
направил разходи по делото за платена държавна такса от 15 лв. и му се следва
юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл.78, ал.8 ГПК във вр. с чл.37 ЗПП
и чл.26 от Наредбата за заплащането на правната помощ в минимален размер от 50 лв. , т.е.
в полза на жалбоподателя следва да се присъдят общо разноски по делото в размер на 65 лв.
Водим от горното, Благоевградският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Разпореждане №504238 от 22.10.2020 г., постановено по ч.гр.д.№1022/2020
г. по описа на РС – Р., в частта, с която е отхвърлено заявлението по чл.410 ГПК на „ПКБ“
4
ЕООД, ЕИК ..., срещу В. Г. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Б., ул.“..в“ №34, за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за сумата от 538, 49 лв.
(петстотин тридесет и осем лева и четиридесет и девет стотинки), представляваща
неплатено договорно възнаграждение, дължимо за периода 10.11.2015 г. до 10.07.2017 г.,
произтичащо Договор за потребителски кредит №.. от 30.06.2015 г., като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ в полза на „ПКБ“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“..“ №49, бл.53Е, вх.“В“, заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, срещу длъжника В. Г. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Б.,
ул.“..в“ №34, за заплащане на сумата от 538, 49 лв. (петстотин тридесет и осем лева и
четиридесет и девет стотинки), представляваща неплатено договорно възнаграждение,
дължимо за периода 10.11.2015 г. до 10.07.2017 г., произтичащо Договор за потребителски
кредит №.. от 30.06.2015 г.
ВРЪЩА делото на Р. районен съд за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
съобразно настоящото определение.
ОСЪЖДА В. Г. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Б., ул.“..в“ №34, да заплати на „ПКБ“
ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“..“ №49, бл.53Е, вх.“В“,
сумата от 65 лв. (шестдесет и пет лева), представляваща деловодни разноски за въззивното
производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5