Решение по дело №301/2018 на Софийски окръжен съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр. София, 02.06.2021 г.

 

В     И  М  Е  Т  О     Н  А     Н  А  Р  О  Д  А

             

       Софийски окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен състав в публичното заседание, проведено на десети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:

 

                                                                                                                                                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО Г.                                                                                                                                                                                                                                      ВАНЯ ИВАНОВА

 

при секретаря Теодора Вутева, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 301 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

            Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

 

С решение № 31/12.03.2018 г. по гр.д. № 181/2016 г. С.нският районен съд е отхвърлил предявения Б.М.М. срещу Манастир „С.Б.” /С.П./ - с. О., иск за признаване за установено, че Б.М.М. е собственик на недвижим имот, находящ се в землището на с. О., м. „Бахчата”, с площ от 650 кв.м., представляващ част от имот № 010021 по картата на възстановената собственост, както и предявения иск за признаване за установено, че Манастир „С.Б.” не е собственик на посочения имот. С решението е отхвърлено направеното от Б.М.М. оспорване на истинността на решение № 23/18.02.1995 г., включително и по отношение на това, че на 24.06.2013 г. е връчено на М. П. К.,, и на заявление от 24.06.2013 г., изхождащо от В. П.а К.а, както и направеното от Манастир „С.Б.” оспорване на инвентар на движимите и недвижимите имущества на Седмопростолский манастир, писмо изх. № 32-00-7/27.02.1997 г., три броя данъчни съобщения от 06.09.1998 г., 19.01.1999 г. и от 08.01.2000 г. Ищцата е осъдена да заплати на ответника направените от последния разноски в размер на 1520 лв.

Решението е обжалвано от ищцата в частите му, с които са отхвърлени предявените искове по чл. 124 от ГПК, като неправилно и незаконосъобразно, с искане същото да бъде отменено и постановено друго, с което се признае за установено, че същата е собственик на по давностно владение на процесния имот, или алтернативно да се признае за установено, че ответникът не е собственик на този имот. Жалбоподателката счита за незаконосъобразни всички изводи на първоинстанционния съд относно спорното право. Поддържа, че фактическите констатации не произтичат от наличния доказателствен материал и са напълно произволни. Излага  възражение за допуснати от съда съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в непълнота на доклада, неправилно разпределение на доказателствената тежест, необсъждане на наличните доказателства, както и  на доводите и възраженията на ответната страна. Оспорва извода на районния съд, че процесният имот е бил възстановен на ответника по реда на ЗСПЗЗ, като се излагат подробни аргументи за материална незаконосъобразност на решение № 23/18.02.1995 г. на ОСЗГ – С., с което ответникът се легитимира, както и за неговата нищожност. Сочи, че районният съд не е взел предвид събраните гласни и писмени доказателства относно упражняваното владение върху процесния имот от наследодателя на ищцата М. К., продължило от нея. Излага се възражение срещу извода на районния съд, че фактическата власт на ищцата до 1995 г. няма правно значение. В тази връзка се сочи, че процесният имот не е бил в процедура по възстановяване, защото не е бил заявен в нарочно административно производство по ЗСПЗЗ. Сочи се също, че необосновано съдът е приел, че търговският обект на ищцата се намира в съседния имот, собственост по дарение на съпруга й – приложената скица съдържа точно и конкретно обозначение на сградите, които са построени от нея.  Оспорва  и извода на районния съд, че ищцата е била ползвател на имота по силата на договор за наем между търговското дружество на съпруга й и ответния манастир, тъй като предмет на този договор не е процесният имот.

С писмения си отговор ответникът по жалба оспорва същата. Поддържа, че от доказателствата по делото не е установено владение върху процесния имот от ищцата и нейния праводател, а единствените съществували отношения са облигационни наемни оотношения с манастира, които не могат да се трансформират във владение. Счита за неоснователно направеното от ищцата оспорване на административните актове на поземлената комисия, с които имотът е възстановен на манастира. Настоява обжалваното решение да бъде потвърдено.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

В исковата молба ищцата Б.М.М. твърди, че е собственик по давностно владение и присъединено давностно владение на неурегулиран поземлен имот с площ 650 кв.м., находящ се в с. О., обл. Софийска, местността „Бахчата”, представляващ част от имот № 010021 по картата на възстановената собственост, който имот е отразен в червен цвят на приложената към исковата молба схема на застъпване, изготвена на 29.02.2016 г. от „Г.” ЕООД, при граници: шосе/общински път, имот № 10005 – Н. М. и от две страни – останалата част от имот № 010021. Ищцата твърди, че този имот е принадлежал на дядо й, който го е владял повече от 50 години, след което владението е преминало върху родителите й, които през 1983-1984 г. са построили намиращите се в имота сгради. Бащата на ищцата М. П. К. / със свещеническо име отец Д./ до смъртта си през 2005 г. бил игумен на манастира. През 1986 г. ищцата установила самостоятелно владение върху имота, преустроила сградите в него в масивна търговска сграда с площ 61 кв.м., склад със застроена площ 40 кв.м. и гараж със застроена площ 15 кв.м. В имота тя монтирала фургон, в който живее постоянно. Твърди, че през 2014 г. новоназначеният игумен на манастира оспорил правото й на собственост върху процесния имот по повод предприето от нея производство по обстоятелствена проверка. Твърди, че протойерей В. Т. многократно нахлувал в имота с цел да изгони ищцата и да установи владение, а през м. февруари 2015 г. същият организирал група цигани, които влезли в имота и повредели сградите. Твърди, че Манастир „С.П.” не е собственик на процесния имот – храмовият имот бил ситуиран в трайни материализирани граници, установени с векове, като в емлячните книги на ответния манастир нямало вписан имот в местността „Бахчата”. До 2014 г. ответникът не е оспорвал правата на ищцата върху имота.

Въз основа на тези твърдения е отправено искане за признаване за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на гореописания имот, алтернативно – за признаване за установено, че ответникът не е собственик на този имот. С уточнителна молба от 28.07.2016 г. ищцата е заявила, че искането й за признаване за установено, че ответникът не е собственик на процесния имот, е заявено евентуално – при условие, че се отхвърли претенцията за признаване за установено, че същата е собственик на този имот.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Манастир „С.Б.”, с. О., представляван от протойерей В. Т., оспорва исковете. Твърди, че имот № 010021 в землището на с. О. е собственост на Манастир „С.П.”, което е видно от т. 20 на решение № 23 за възстановяване правото на собственост на земеделски земи на ОСЗ- С., вписано под № 130, т. ІІІ, н.д. № 551 от 02.09.2014 г, като с протокол от 18.02.2014 г. ответникът е бил въведен във владение при изпълнение на процедурата по ЗСПЗЗ, който факт е бил безспорен и ищцата никога не е възразявала. Твърди се, че имотът и манастирът са със статут на архитектурно строителен паметник на културата, включен в списъка на Министерство на културата като обект с национално и световно значение. Твърди се, че манастирът винаги е упражнявал фактическата власт върху имота и никога до него не е достигало твърдение, че някое трето лице, вкл. и ищцата, го владее като свой и счита за собствени идеални части от него.

Твърди, че заявяването от ищцата на претенции върху имота възникнало през 2014 г. в резултат на предприетите от настоящия представляващ манастира отец В. Т. действия във връзка с плащания по действащия от 10.06.1992 г. и до настоящия момент договор за наем между манастира и фирма „М.и 90”, представлявана от Н. М. – съпруг на ищцата, по повод на което последната, с цел защитна позиция, е заявила, че се счита за собственик на част от имота. Предприетата от ищцата процедура по обстоятелствена проверка за този имот е завършила с отказ на нотариуса поради това, че собственик на имота е манастирът, в резултат на което ищцата завела искова претенция срещу манастира за признаване на правото й на собственост по гр.д. № 298/2014 г. на С.нски РС, което производство било прекратено поради оттегляне на иска. Твърди се, че до завеждане на това дело ищцата никога не е манифестирала поведение или намерение, че владее и свои имота. Твърди се, че бащата на ищцата Д. П. К. /отец Д./ е бил енорийски свещеник в манастира от 1962 г. до смъртта си през 2005 г. и е пребивавал в манастира единствено в това си качество. С оглед на това ответникът счита за неверни твърденията на ищцата, че имотът е бил собственост на дядо й, към чието владение било присъединено владението на баща й, а впоследствие и на ищцата. Ответникът твърди, че отец Д. е обитавал манастира заедно със съпругата му В. П.а К.а и дъщеря им Б.М. от назначаването му за игумен до неговата смърт, като живеенето на семейството заедно с назначения игумен на манастира изключва владението на манастирския имот от същите с намерение за лично своене. Твърди се също, че след смъртта на отец Д. съпругата му В. К.а е останала като домакин на манастира, а собствената на съпруга на ищцата фирма „М. 90” е ползвал имота по силата на сключения през 1992 г. договор за наем с манастира. Твърди се, че дори и ищцата да е посещавала майка си и да е живяла при нея, и дори и да е ползвала заедно със съпруга си наетия от неговата фирма част от имота, това не е основание за владеене на имота на манастира от ищцата. Твърди се, че никога наследодателите, родителите или съпругът на ищцата не са владели имота като свой и не са изявявали, че го считат за лична собственост. Навежда се и довод, че при реституирането на имота по реда на ЗСПЗЗ, дори и да е било налице владение от наследодателите на ищцата, давността е била прекъсната с възстановяването на имота, а владението преди реституцията на може да се присъединява.

            Софийски окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

            Ищцата Б.М.М. е законен наследник /дъщеря/ на М. П. К., починал през 2005 г.

            Не се спори по делото, а се установява и от представените писмени доказателства, че Д. /М./ П. К. е бил енорийски свещеник в Осеновлашка енория и завеждащ манастир „С.П.”  от 05.09.1962 г. до смъртта му през 2005 г.

            Във връзка с подадена от ищцата молба пред нотариус А. Чолев с район на действие С.нски районен съд за признаване правото й на собственост върху описания в исковата молба имот е образувано нот. дело № 265/2014 г., което е било спряно от нотариуса на 02.07.2014 г., на основание ч. 536, ал. 1, т. 2 от ГПК – поради възникнал спор между молителката и игумена на Манастир „Св. Б.” прот. В. Т., който се противопоставил на молбата с приложени доказателства, че имотът е включен в имот, представляващ арх. паметник на културата, съгласно решение № 23/18.02.1995 г. на ОСЗ-С..

            Към исковата молба е приложена схема на застъпване, изработена от „Г.” ЕООД на 29.02.2016 г., в която в червен цвят е обозначен претендирания от ищцата имот с площ от 0,650 дка и съществуващите в него две масивни сгради, като е отразено, че същият се застъпва с цялата си площ в имот № 010021 – собственост на Манастир „С.П.”, съгласно решение № 23/18.02.1995 г. за възстановяване на право на собственост в стари реални граници.

            Представено е решение № 23 от 18.02.1995 г. на ОСЗ-С., с което по преписка по заявление вх. № 31088/25.05.1992 г., на Манастир „7 п.” е възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на 34 бр. земеделски имоти в землището на с. О., сред които в т. 20 от решението е имот, индивидуализиран като „Арх. стр. пам. к.”, десета категория, м. „Бахчата”, имот № 010021 по картата на землището, при граници: 010002- път на община С., 140001 – залесена територия на ДГС – С., 010005 – използв. ливада на Н. П. М., № 140001- залесена територия на ДГС –С..

            Представен е договор от 10.06.1992 г., с който Манастир „С.П.” предоставя на фирма „М.и 90”, предсталявана от Н. П. М., 50 кв.м. незастроена площ, отстояща на повече от 100 линейни метра от църквата за построяване на закусвалня, която да обслужва гостите на манастира, за срок от 10 години, след което построената част остава за нуждите на манастира. Видно от представеното удостоверение, ищцата Б.М. е съпруга на Н. П. М..

По делото е приложена в цялост административната преписка по възстановяване на собствеността на земеделски земи на Манастир „С.П.”. В същата се съдържа заявление вх. № 88/26.05.1992 г., подадено от Софийска митрополия – Манастир „С.П.”, представлявано от Х. Л., с която са заявени общо 29 бр. земеделски земи /ниви и ливади/ в землището на с. О., с обща площ 129,20 дка, сред които не фигурира имот в м. „Бахчата”. В преписката се съдържа удостоверение от кметство с. О. № 35/06.02.92 г. за вписани по партидата на манастира от 1930 г. и 1947 г. декларирани имоти общо 30 бр. земеделски земи /ниви и ливади/  и 3 бр. гори. С решение № 10/06.08.1992 г. е признато правото на възстановяване в стари реални граници на Манастир „С.П.”  върху 31 бр. земеделски земи.

Съгласно констативен протокол от 02.07.2013 г. на комисия при ОСЗ – С., имот № 010021 по КВС на землището на с. О., с начин на трайно ползване ливада, представлява манастир, заедно с прилежаща площ, възстановена с решение № 23/18.02.1995 г. на ПК – с. Л., като е взето решение да се извърши промяна на начина на трайно ползване на имот № 010021 по КВС на землището на с. О. и се впише с начин на трайно ползване – „Архитектурен строителен паметник на културата”.

Видно от скица на имот № 010021, издадена на 26.08.2016 г. от ОСЗ – С., същият се намира в м. „Бахчата”, с площ 4,367 дка, с начин на трайно ползване архитектурен паметник на културата, и е образуван от имоти 01004, 01006 и 01007. Видно от представените скици, имот № 010004, с начин на трайно ползване ливада, е с площ 3,590 дка, в м. „Бахчата”; имот № 010007, с начин на трайно ползване „др. селскост. т.”, с площ от 0,214 дка; имот № 010006, с начин на трайно ползване „др. селскост. т.”, с площ 0,562 дка. Имоти № 010004 и № 010007 представляват сградите на храмовия комплекс на манастира.

В преписката се съдържа решение  23/18.02.1995 г. на ПК- с. Л., с което по преписката по заявление вх. № 31088/25.05.1992 г.  на Манастир „С.П.” е възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху 36 бр. имота, сред които: в т. 20 – използв. ливада от 3,826 дка, м. „Бахчата”, имот № 010004; т. 21 – др. селскост. т. от 0,469 дка, м. „Бахчата”, имот № 010006; т. 22 – др. селскост. т. от 0,161 дка, м. „Бахчата”, имот № 010007. Решението е връчено на М. П. Кръстнов срещу подпис на 18.04.1995 г.

Видно от приложеното в преписката заявление на В. П.а К.а до ОСЗ –С. от 05.07.2013 г., същата е поискала изработване на скица-проект за съединяване на имоти № 010004, 010006 и 010007 и отразяване на промяна в предназначението на имота.

Видно от представената инвентарна книга на Софийска епархия за движимите и недвижими имущества на Седмопрестолский манастир, към 13 април 1898 г.  са вписани: сгради – манастирска църква, древна антична със седем престола, две манастирски здания в двора на манастира, от които една, наречена „Кулата” на 3 етажа; една сграда за сено до манастира; една воденица до манастира; един хамбар в манастирския двор, както и ниви и ливади в различни местности; четири градини до манастира, от които в три се садят зеленчуци, а едната се сее за храна, работи ги манастира; една зеленчукова градина около 1 дка и една овощна градина около 1 дка.

Съгласно представеното препис – извлечение от емлячния регистър от 1930-1935 г. на с. О., на името на Манастир „7 п.„Св. Б.”са записани ниви, ливади и гори в различни местности, както и покрити имоти – сгради в м. „При манастира”, а именно: паянтова сграда със застроена площ 370 кв.м. и незастроена площ от 1630 кв.м.; паянтова сграда със застроена площ от 150 кв.м. и незстроена от 150 кв.м.

Представено е писмо на МЗХ от 20.02.2017 г., съгласно което, землището на с. О. до 25.06.1997 г. е било към ПК- Л., а след тази дата – към ПК – С. – сега ОСЗ – С.. В писмото са посочени съставите на ПК-С. и ПК-Л.

Съгласно писмо на Националния институт за недвижимо културно наследство от 02.02.2017 г., църквата „П.Б.” в манастира „С.П.” в с. О. е обявена с ДВ, бр. 101 от 1971 г. и съгласно § 10, ал. 1 ат ПЗР на Закона за културното наследство притежава статут на художествена недвижима културна ценност с категория „национално значение”. Посочено е, че обектът е придобил статут на недвижима културна ценност по реда на действащата в годините нормативна уредба, без определени режими за опазването им – териториален обхват и предписание за опазване. Писмо с идентично съдържание от 12.07.2017 г. е прието по делото, като в него  е посочено, че след 1971 г. статутът на обекта недвижима културна ценност с категория „национално значение” не е променян.

С нотариален акт № 47, т. ІІІ, дело № 995/1996 г. на нотариус Г. Маринов при С.нски РС, Д. П. К. е признат за собственик на възстановени по ЗСПЗЗ недвижими имоти, сред които ливада с площ от 285 кв.м., м. „Бахчата”, съставляваща имот № 010005 по картата на землището, при съседи: ливада на манастир „С.П.”, горскостопански терен.

С нотариален акт № 136, т. ІІ рег. № 2316, дело № 294/2013 г. на нотариус А. Чолев, В. П.а К.а, Д. Димчев К., Веселка Димчева К.а и Б.М.М. даряват на Н. П. М. поземлен имот № 010005 с площ от 285 кв.м. , начин на трайно ползване ливада, м. „Бахчата”, заедно с построената в имота масивна двуетажна сграда със застроена площ от 60 кв.м.,при граници и съседи: имот № 140001 – залесена територия на ДАГ – ДГС-С. и имот № 010021 – арх. Стр. пам. к. на Манастир „С.П.”.

Със заповед № 669/13.05.2016 г. на кмета на община С. е наредено да се премахне незаконен строеж „Жилищна сграда”, находяща се в поземлен имот № 10005, м. „Бахчата” по КВС на с. О. от Н. П. М.. Сградата е построена през 2000 г., което се установява от декларация на Н. П. М., нотариално заверена на 12.11.2013 г.

 Представена е молба от 14.04.2014 г. на прот. В. Т. до община С., с която същият уведомява, че ЕТ „В. – Н. М.” се е настанил без съгласието на манастира, респ. на игумена на Софийската Света Митрополия и извършва търговска дейност върху имот № 010021 и построените в него сгради под № 7 и 8, с искане да бъде извършено необходимото за преустановяване на търговската му дейност.

Представено е копие от Държавен вестник бр. 101/1971 г., в който е публикуван списък на Комитета за изкуство и култура на единичните паметници на изобразителното изкуство и архитектурно-етнографски паметници на културата, сред които е Църква „П.Б.”, манастир „С.П.”, Софийски окръг.

Представен е план на Манастир „С.П.”, ортогонална снимка /л. 343/, в който са изобразени сградите на манастира, манастирския двор, ограден със зид, наличната растителност в рамките на границите на манастира, и околното пространство.

Според показанията на св. В. К.а /майка на ищцата/, тя е живяла 50 години в манастир „С.П.” . През 1961 г. съпругът на свидетелката отец Д. я отвел на манастира при дядо му, който живеел там. Тогава имало една стара къща, обградена с каменна ограда, и дворно място, като до 1983 г. къщата била необитавана. След това те направили едно малко барче, към което прилепили баня и тоалетна, като през 1984 г. барчето започнало да работи за туристи. Отец Д. взел един фургон и го направил с две стаички и тераса, в който живеели със свидетелката. На търговския обект работили свидетелката и синът й, който станал свещеник, а впоследствие започнали да работят Б. и Н., които живеели във фургона. Това продължило до идването на отец В., който започнал да бута сградите им, изгонил Б. и семейството й, изхвърлил багажа им. Според свидетелката, този имот никога не е бил в границите на манастира. Манастирът бил ограден с един метър дувар. След като починал съпругът на свидетелката, тя управлявала манастира в продължение на 10 години.

Съгласно показанията на св. М. Р., той познава ищцата и родителите й от 1985 г. Същият е бил кмет на община С. в периода от 1989 г. до 1991 г., както и от 1998 г. до 1999 г., а преди 1989 г. е бил зам.кмет. Свидетелят твърди, че си спомня от преди 1984 г., че в имота е имало останки от стара жилищна сграда и в същия период отец Д. докарал един фургон, след което изградил дървена постройка, която впоследствие прераснала в кафе-аператив, което се ползвало събота и неделя, когато идвали децата на отец Д.. След 1990 г. в обектът  работел почти ежедневно като в него работели зетят, снахата, дъщерята и синът на отец Д.. Б. и семейството обитавали фургона и работели в заведението след смъртта на брат й. Тогава те построили една постройка над заведението, в ската, като от 1991 г. – 1992 г. само Б. и семейството живеели там и работели в заведението. Манастирът бил изцяло ограден със зид.

Според показанията на св. Сл. Н., същата от 1970 г. има спомени, че имотът бил ливада, имало зидове от едната страна, и е чувала, че това било къщата на таткото и дядото на отец Д.. Ливадата била пред самата къща, но извън границите на манастира. Отец Д. косял ливадата. Около 1983-1984 г. той започнал да строи малко барче, до което имало жилищна сграда, в която живеел заедно със съпругата си. В барчето работела съпругата му В., а в къщичката живеели цялото семейство на отец Д. до смъртта на сина му, а след това – Б. и семейството й от около 1986-1987 г. След смъртта на отец Д. само Б. и семейството й живеели в къщата и работели в барчето. Към 2013-2014 г. свидетелката видяла, че всичко е разрушено.

Съгласно показанията на св. Е. П., тя посещавала многократно манастира в периода от 1979 г. От лявата страна на реката се намирал манастирът – самата църква и спални помещения, както и една магерница, които били вътре в оградата на манастира, а извън стената на манастира имало поляна, в която се паркирали колите. До 1994 г. -1995 г. посетителите можели да си готвят в манастира, след което леля В. казала, че не може да се готви вътре, направили една скара навън. В. управлявала манастира. Там нямало частни постройки, имало един навес, където пращали посетителите да се хранят. През 1998-1999 г. се направило някакво заведение, където В. пращала посетителите да се хранят. През 2014 г. отец В. бил там и попитал свидетелката /която е юрист/ какво може да се направи, тъй като дъщерята на презвитера искала да наеме обекта.

Според показанията на св. К. Б., от седем-осем години той ходел на манастира като търговец по църковните празници, продавал скара – бира. Бабата презвитер В. била против търговци да продават там, тъй като трябвало да работи заведението на манастира. Първоначално свидетелят плащал наем на общината, а последствие от общината му казали, че мястото не било общинско и трябва да им разреши новият отец В..

Съгласно приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ на в.л. А. С., от приложените по делото документи може да се приеме, че имот № 010021 по КВС се намира в м. „Бахчата” и е образуван от имотите 010004, 010006 и 010007, като площта на имот № 010021 е сбор от площта на горепосочените имоти. Имот № 010021 по КВС, в чийто граници се намира Църквата „П.Б.”, е със статут на художествена недвижима културна ценност с категория „национално значение”.

Съгласно приетото въззивното производство заключение на СТЕ на в.л. Г. Г., местността „Бахчата” в зоната й източно спрямо пътя от гара Е. към с. О. обхваща цялата територия, включваща същинския Манастирски двор в южния край, както и сега наличните озеленена и асфалтирана площадка северно, разположени издължено непосредствено западно покрай завоя на пътя от гара Е. към с. О., като в същата местност се включва и ливадата, съставляваща поземлен имот № 010005, находящ се между асфалтираната площадка от запад и гората от изток, собственост на Н. П. М. по силата на нот. акт за дарение № 136, т. ІІ, рег.2316, нот. дело № 294/2013 г. В представеното към заявителски материал на Манастир „С.П.” извлечение от емлячния регистър в частта му относно описаните в него покрити имоти най-вероятно се отнася за сгради и постройки в самия Манастирски двор, който, както е установено при огледа на място, е ограден околовръст с масивен дувар и попадащите гранично стени на наличните сгради. Според вещото лице, по анализа на извлечението от емлячния регисътр, предполагаемо става въпрос само за общо 2,150 кв.м., т.е. същинският Храмов комплекс. В първоначалната редакция на КВС на землището на с. О. от 1994 г. са изобразени: имот № 010004 – това е цялата територия, включваща същинския Манастирски двор в южния край, както и сега наличните озеленена и асфалтирана площадки северно, разположени издължено непосредствено западно покрай завоя на пътя от Гара Е. към с. О.; имот № 010006 – това са дву – и три-етажните обеми на самия Манастир; имот № 010007 – това е сградата на самата църква „С.П.”. Впоследствие, предполагаемо през 2014 г., трите гореизброени имоти са били обединени в един поземлен имот с нов № 010021, и това е действащата редакция на КВС за землището на с. О. след 2014 г. Ако под „трайни материални граници” се разбира масивният плътен непрогледен зид, обрамчващ Манастирския двор с Църквата, то може да се каже, че процесното място от 0,650 дка се намира извън него. Поземлен имот № 010021 понастоящем няма земеделски характер, а включва няколко зони: същинския Манастирски двор в южния край, както и сега наличните озеленена и асфалтирана площадка северно, разположени издължено непосредствено западно покрай завоя на пътя от гара Е. към с. О.. В обстоятелствената част на заключението е посочено, че изобразеното на приложения план на манастира /л. 343/ място „овощна градина”, възлизаща при измерване на около 663 кв.м., би могло с голяма степен на вероятност да се приеме, че представлява записаната в инвентарната книга /л. 312 -342/ „една овощна градина също около 1 дка”.

Според приетото заключение на СТЕ на в.л. Л. М., извършено след геодезическо заснемане на имотите по представените документи, процесният имот с площ 650 кв.м. е по точки 2,3,4,5,6,8,41,43,45,55,54,70,71,2 по приложената към заключението скица; имотът на манастира по съществуващи на място огради е по точки 9,7,11,13,15,16,17,18,19,20,21,22,23,24,25,26,66,67,68,69,9 на същата скица и е с площ 2300 кв.м.; озелените площи между оградата на храмовия комплекс и процесния имот и представляващи място за отдих на посетителите, е по точки 9,7,11,13,15,14,27,28,29,30,31,32,33,34,2,3,4,5,6,8,9 и е с площ 650 кв.м.; останалата заснета част от терена, който е включен като манастирски в КВС и кадастралната карта, представлява неасфалтиран паркинг и е с площ 537 кв.м. Вещото лице е направило заключение, че процесният имот е извън трайните материални граници на храмовия комлекс Манастир „7-те престола”. Според заключението, в КВС сградите с №№ 10006 и 10007 са записани като отделни имоти с начин на трайно ползване „Други територии заети от селско стопанство”, което показва явна фактическа грешка в КВС.

От така установените по делото факти, правните изводи на съда са следните:

Предявен е главен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗС – за признаване за установено, че ищцата е собственик на част от имот № 010021 по картата на възстановената собственост в землището на с. О., м.”Бахчата”, индивидуализирана по местоположение посредством приложената към исковата молба схема на застъпване, изготвена от „Г.” ЕООД и заверена от ОСЗ – С..

В условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК – за признаване за установено, че ответникът не е собственик на гореописания имот.

Така предявеният положителен установителен иск е допустим предвид твърдението на ищцата, че е собственик на процесния имот на конкретно придобивно основание – упражнявано от нея давностно владение, присъединено към владението на нейния наследодател Д. П. К., и твърдението, че ответникът е оспорил правото на ищцата по иницираното от нея нотариално производство по обстоятелствена проверка досежно този имот.

Въпросът за допустимостта на предявения в условията на евентуалност отрицателен установителен иск е решен с определение от 13.12.2016 г. по ч.гр.д. № 741/2016 г. на СОС /приложено към настоящото дело/, поради което в настоящото производство не следва да се извършва повторна преценка за наличието на правен интерес от предявяването на този иск.

По предявения положителен установителен иск ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че в негова полза е осъществено твърдяното придобивно основание, по силата на което той е придобил собствеността – в случая, че ищцата е придобила процесната част от имота чрез давностно владение, присъединено към владението на нейния наследодател.

Установено е безспорно по делото, че претендираният от ищцата имот, индивидуализиран съгласно приложената към исковата молба схема на застъпване, попада в имот № 010021 по картата на възстановената собственост в землището на с. О., м. «Бахчата». Имот № 010021 е образуван от имоти № 010004, № 010007 и № 010006, което се установява от представената скица и от заключенията на съдебно-техническите експертизи. Горепосочените три имота са възстановени на ответника Манастир «С.П.» с влязло в сила решение № 23 от 18.02.1995 г. на ПК-Л., постановено по преписка по заявление вх. № 31088/25.05.1992 г., което решение се съдържа в административната преписка.  Тези имоти фигурират под т. 20, 21 и 22 в посоченото решение на ПК-Л..  Установява се от приложените скици на тези имоти и от заключението на СТЕ на в.л. Г. Г., че възстановените с посоченото решение на ПК-Л. имоти № 010006 и № 010007, отразени като „друга селскостопанска територия”, представляват площите, върху които са построени двете сгради на манастирския комплекс – сградата на църквата „С.П.” и сградата на самия манастир. Имот № 01004, с начин на трайно ползване ливада, обхваща  цялата територия, включваща същинския Манастирски двор в южния край, както и сега наличните озеленена и асфалтирана площадки северно, разположени издължено непосредствено западно покрай завоя на пътя от Гара Е. към с. О..

Ответникът оспорва претенцията на ищцата с твърдение, че е собственик на процесния имот на основание възстановяване по ЗСПЗЗ.

Възстановяването на имота на ответника, в който попада процесната площ, е извършено с решение № 23 от 18.02.1995 г. на ПК- с.Л., което е приложено към административната преписка по заявление вх. № 31088/25.05.1992 г., с което са възстановени в стари реални граници имоти № 010004, № 010006 и № 010007, придружено със скици на тези имоти /л. 124-130/ . Представеното от ответника с отговора на исковата молба решение № 23/18.02.1995 г. на ОСЗ – С. не представлява ново и различно от издаденото от ПК- с.Л. решение за възстановяване на собствеността. Същото отразява единствено извършеното обединяване на възстановените вече имоти № 010004, № 010006 и № 010007 в един общ имот № 010021 и промененото предназначение на имота в „архитектурен строителен паметник на културата”, извършено с решение на ОСЗ-С. съгласно констативен протокол от 02.07.2013 г. Това решение № 23/18.02.1995 г. на ОСЗ-С. /на което се позовава ответникът/ представлява генерирана от информационната система на ОСЗ-С. извадка от решението на ПК- с.Л. с отразено  в него допълнително заснемане на трите горепосочени имота в резултат на обединяването им в един имот № 010021 с изменение на КВС, както и извършената промяна в начина на трайно ползване на имотите в архитектурен строителен паметник. Следователно, това решение няма самостоятелно значение като административен акт с конститутивно действие по чл. 14, ал. 1, т. 1 от ЗСПЗЗ относно правото на собственост на вписаните в него имоти. Актът, с който е извършено възстановяването на имотите на ответника, е  решението № 23/18.02.1995 г. на ПК- с.Л., съдържащо се в административната преписка. Без значение е в случая, че ответникът се позовава на решението на ОСЗ-С., а не на това на ПК-Л., тъй като той противопоставя възражение, че е собственик на процесния имот на основание реституция по ЗСПЗЗ, а въпросът дали е настъпил конститутивния ефект на възстановяването, и респ. с кой конкретен административен акт на органа по земеделска реституция имотът е възстановен, е въпрос на преценка от съда по съществото на спора въз основа на всички доказателства по делото.

С оглед твърденията на страните и данните по делото, е налице спор за собственост, при който една от страните /в случая ответникът/ се легитимира като собственик на процесния имот с решение с конститутивно действие по чл. 14, ал. 1, т. 1 от ЗСПЗЗ. Принципно, при такъв спор, ако насрещната страна оспорва удостовереното с решението на ОСЗ право на собственост, в нейна тежест /на оспорващата страна/ е да ангажира доказателства, оборващи валидността и материалната законосъобразност на решението на административния орган по възстановяване на собствеността. В този случай съгласно чл. 17, ал. 2 от ГПК разглеждащият спора граждански съд е длъжен да осъществи инцидентен съдебен контрол върху валидността и материалната законосъобразност на постановения от ОСЗ административен акт.

В случая ищцата /която не е обвързана от решение № 23/18.02.1995 г. на ПК- с.Л./ е оспорила валидността на възстановителното решение, на което се позовава ответникът, с довод, че същото е издадено от местно некомпетентна поземлена комисия, както и че не подписано от надлежен състав на комисията /видно от изявленията на пълномощника й в първото по делото с.з. на 30.09.2016 г./. Ищцата е оспорила и материалната законосъобразност на представеното от ответника решение с довод, че ответникът никога не е бил собственик на процесния имот, като основното възражение в тази насока е че имот в м. „Бахчата” не е бил заявяван по преписката, по която е издадено посоченото решение /видно от изявлението на пълномощника на ищцата в с.з. на 30.09.2016 г./, както и че в емлячната книга на манастира няма вписан имот в тази местност /съгласно твърдението в исковата молба/. Както бе посочено по-горе, решението, с което на ответника е възстановен имота, в който попада претендирания от ищцата имот /а именно имот № 010004, впоследствие включен в имот № 010021/, е издаденото от ПК- с. Л. решение № 23/18.02.1995 г., съдържащо се в административната преписка. Поради това направените възражения относно валидността на представеното решение със същия номер и дата, но издадено от ОСЗ-С. /което, както бе посочено няма самостоятелно значение/, са неотносими към предмета на спора.

Възстановителното решение № 23/18.02.1995 г. на ПК-с. Л. не страда от пороци, които да обуславят неговата нищожност като административен акт. Същото е издадено от териториално компетентния орган по възстановяване на собствеността и в законен състав съобразно чл. 60, ал. 4 от ППЗСПЗЗ, което се установява от представеното писмо МЗХ от 20.02.2017 г.

При преценката на възраженията на ищцата относно материалната законосъобразност на решението, с което е възстановен имота на ответника, следва да се съобрази, че в случай като настоящия, такива възражения принципно  са ограничени само в рамките на заявените от нея противопоставими права. В ТР № 9/07.11.2012 г. по т.д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя права върху имота по пар. 4а или пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, може да се брани с възражения за материална незаконосъобразност на решението на ОСЗ /респ. ОСЗГ или ПК/, от което черпи права ищецът, но само във връзка със своите противопоставими права – че собствеността неправилно е била възстановена при наличие на право а изкупуване по пар. 4а или 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, което е упражнено в законните срокове. След като ответникът не заявява собственически права по отношение на възстановения имот към момента на колективизацията му, т.е. не противопоставя свое право на възстановяване, той не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговият наследодател, не е било собственик на имота към момента на колективизацията на земята или че възстановеният на ищеца с решението на ОСЗ имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията. Приетото в посоченото тълкувателно решение следва да се прилага и по отношение на спорове за собственост между бивши собственици и всяко друго лице, което не заявява права върху земеделския имот към момента на неговото обобществяване.  В този смисъл е актуалната съдебна практика, постановена след ТР от 07.11.2012 г. по тълк. дело № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, което е приложимо във всички случаи на предявен иск за собственост основан на земеделска реституция, с изключение на случаите на противопоставено от ответника по такъв иск възражение за неправилно възстановяване на собствеността при наличието на право на изкупуване по пар. 4а и пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ /каквато хипотеза в случая не е налице за ответниците/. Тази теза е приложима във всички случаи при спор за собственост, при който едната страна се позовава на земеделска реституция, независимо дали е в качеството си на ищец, или е ответник по предявен срещу него иск, с който ищецът оспорва конститутивния ефект на постановения в негова полза реституционен акт.

В случая, ищцата, която оспорва материалната законосъобразност на решението на ОСЗ, легитимиращо ответника като собственик на процесния имот, не заявява права върху този имот към момента на обобществяването му, обуславящи право на възстановяване върху него в нейна полза или в полза на наследодателя й. Ищцата твърди, че е собственик на процесния имот на основание изтекла в нейна полза придобивна давност чрез упражняване на владение, присъединено към владението на нейния баща Д. П. К.. Въпреки неопределеността в исковата молба относно началния момент на упражнявано от бащата на ищцата владение върху имота, след като не се твърди, че към момента на колективизацията на земята същият е придобил имота по силата на давностно владение, т.е. не е завършен фактическия състав на това придобивно основание към този релевантен момент, то възраженията на ищцата срещу материалната законосъобразност на легитимиращото ответника решение № 23/18.02.1995 г. на ПК – с. Л. са недопустими. Не се и установява от ангажираните от ищцата доказателства процесната част от имот № 010021 по КВС в землището на с. О. да е била собственост на наследодателя на ищцата Д. /М./ К. /отец Д./ към момента на колективизацията на земята. Писмени доказателства /като емлячен регистър, удостоверение за внесени земи в ТКЗС и др./, от които да се направи извод, че същият е притежавал преди образуване на ТКЗС процесния имот, не са представени. Водените от ищцата свидетели не установяват упражнявана от наследодателя на ищцата фактическа власт именно върху процесния имот, индивидуализиран от ищцата съгласно представената схема на застъпване, в период преди колективизацията на земята. Всички водени от ищцата свидетели излагат възприятията си относно ползването от отец Д. на имот без конкретизирани негови граници и местоположение и то в период след 1962 г., когато същият е станал свещеник в манастира. Всички свидетели сочат, че имотът, в който е живеел отец Д. и семейството му, бил извън границите на манастира, но те не индивидуализират имота, за който излагат възприятия, по площ, граници и съседи. Същевременно, се установява от представения  акт № 47, т. ІІІ, дело № 995/1996 г. на нотариус Г. Маринов, че бащата на ищцата Д. К. е признат за собственик на възстановени по ЗСПЗЗ недвижими имоти, сред които ливада с площ от 285 кв.м., м. „Бахчата”, съставляваща имот № 010005 по картата на землището, при съседи: ливада на манастир „С.П.”, горскостопански терен. Видно е от представените скици на възстановените на ответника имоти, както и от описанието на съседите в посочения нотариален акт, че имот № 010005, на който Д. К. е признат за собственик на основание земеделска реституция, е съседен на процесния имот и в същия има построена сграда. В издадения  полза на Д. Маринов констативен нотариален акт от 1996 г. е посочено, че имот № 010005 граничи с ливада на Манастир „С.П., а другата му граница е горски терен. Видно е от представените по делото скици и от схемата на застъпване, че посоченият в издадения в полза на Д. К. нотариален акт съсед на имот № 010005, отразен като „ливада на Манастир С.П.”, е именно процесния имот. В последващия нот. акт № 136/2013 г., с който наследниците на Д. К. даряват на Н. П. М. същия имот № 010005,  като съсед на дарения имот е посочен имот № 010021 – „арх. стр. пам. к. на Манастир „С.П.”.

 От всички тези обстоятелства може да се направи извод, че наследодателят на ищцата Д. К. е притежавал преди образуване на ТКЗС в землището на с. О. в м. „Бахчата” посочената в нотариалния акт ливада от 285 кв.м., представляваща имот № 010005 по КВС, правото му на възстановяване на която по реда на ЗСПЗЗ е било реализирано. Така възстановения на Д. К. имот, обаче, е различен от възстановените на ответния манастир имоти, обединени в един имот № 010021 по КВС. Доказателства за притежавани от Д. К. други имоти в процесната местност „Бахчата” към момента на образуване на ТКЗС не са налице. Не се твърди и не се установява по делото наследодателят на ищцата или  негови наследници да са заявявали пред органа по земеделска реституция за възстановяване други имоти в тази местност /в частност – имота, индивидуализиран в исковата молба/, освен имот № 010005, който е бил предмет на горепосочените нотариални актове.

С оглед на горното изводът е, че ищцата няма противопоставими на ответника права върху възстановения на последния имот, поради което следва да се зачете конститутивното действие на постановеното в негова полза реституционно решение. Тук е мястото да се отбележи в отговор на основното възражение на жалбоподателката, че на ответника е бил възстановен имот в м. „Бахчата”, какъвто не е бил заявен от него и не е фигурирал в представените към заявлението документи, че това възражение е неотносимо към преценката за материалната законосъобразност на извършената в полза на ответника реституция, именно защото ищцата не доказва свое или на наследодателя си право на възстановяване върху процесния имот, противопоставимо на реализираното от ответника право на възстановяване. Само за пълнота следва да се посочи, че  правото на собственост на Манастир „С.П.” върху процесния имот към момента на колективизацията на земята е установено от приложените в административната преписка писмени доказателства: инвентарна книга на Софийска епархия за движимите и недвижими имущества на Седмопрестолский манастир към 13 април 1898 г. /стр. 143/, в която освен манастирските сгради /които безспорно се намират в м. „Бахчата”/ са вписани и градини до манастира; препис – извлечение от емлячния регистър от 1930-1935 г. на с. О. /стр. 12/, съгласно което на името на Манастир „7 п.„Св. Б.” са записани два покрити имота с прилежащите им площ;  план на манастира /л. 343/, в който е обозначено място „овощна градина”, което според заключението на в.л. Г. Г. е с площ около 663 кв.м. и би могло да се приеме, че представлява записаната в инвентарната книга /л. 312 -342/ „една овощна градина също около 1 дка”; протокол от 02.07.2013 г. на комисия при ОСЗ – С. /стр. 118/, според който имот № 010021 по КВС на землището на с. О., с начин на трайно ползване ливада, представлява манастир, заедно с прилежаща площ, възстановена с решение № 23/18.02.1995 г. на ПК – с. Л.. Фактът, че в заявлението вх. № 88/26.05.1992 г,, по което е образувана административната преписка в ПК- Л., не фигурира имот в м. „Бахчата”, а имоти в тази местност /сред които застроената част на манастирския комплекс и ливада/ са възстановени на ответника по същата преписка, не се отразява на материалната законосъобразност на възстановяването, след като са налице доказателства за право на собственост на заявителя към момента на образуване на ТКЗС върху така възстановените имоти. 

След като имотът, в който попада претендирания от ищцата имот, е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и е бил възстановен на ответника по този ред, придобивна давност върху този имот в полза на трети лица може да тече най-рано от 22.11.1997 г. с оглед на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ /обн. ДВ, бр. 107/1997 г./, според която изтеклата до влизането й в сила придобивна давност за придобиване на вещни права върху имоти, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ не се зачита.

В случая, от ангажираните от ищцата доказателства не се установява нейният наследодател Д. К. да е установил владение върху процесната част от възстановения на ответника имот с признаците по чл. 68, ал. 1 от ЗС в периода след 22.11.1997 г. до смъртта му през 2005 г., нито владение на ищцата, продължило от смъртта на наследодателя й до предявяване на иска на 21.04.2016 г.

За да е налице владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС е необходимо позоваващият се на придобивна давност да докаже, че е упражнявал фактическата власт върху имота непрекъснато, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя. В случая, както бе посочено и по-горе, от ангажираните от ищцата свидетелски показания не се установява наследодателят й Д. К., както и самата ищца, да са упражнявали фактическата власт именно върху имота, индивидуализиран посредством приложената към исковата молба схема на застъпване, с площ от 0,650 дка.  С оглед данните за притежаван от Д. К. имот № 010005 /съседен на процесния/, за който същият през 1996 г. се е снабдил с нотариален акт въз основа на възстановяване по ЗСПЗЗ, то с основание може да се приеме, че имотът, за който свидетелстват водените от ищцата свидетели, е именно собствения на Д. К. имот № 010005, който имот е различен от процесния. В подкрепа на този извод е обстоятелството, че процесното решение № 23/18.02.1995 г. на ПК – с. Л., с което е възстановен на ответника имота, в който попада процесния имот, е връчено на Д. К., който е бил игумен на манастира, на 18.04.1995 г. Следователно, същият, дори и да е ползвал процесния имот към този момент, го е ползвал в качеството си на служител на религиозната институция, а не е упражнявал фактическата власт с намерение да счита имота за свой, като е знаел, че този имот е собственост на манастира. Следователно, същият е бил държател на имота. Няма никакви доказателства по делото, от които да се направи извод, че наследодателят на ищцата Д. К. до смъртта си през 2005 г. е владял процесния имот като свой и е демонстрирал собственическо намерение пред трети лица, включително и пред Манастира. Както бе посочено, самият факт, че до смъртта си Д. К. е бил игумен на манастира и именно в това му качество той е бил допуснат да пребивава в имота, изключва упражняване на самостоятелно владение за себе си, а оттам - и възможността да го придобие по давност в релевантния период след 1997 г.

След като наследодателят на ищцата не е упражнявал владение върху процесния имот с признаците на чл. 68, ал. 1 от ЗС, ищцата не може да се позовава на присъединено давностно владение. Няма доказателства ищцата да е установила свое самостоятелно владение върху имота след смъртта на наследодателя й през 2005 г. Както бе посочено по-горе, водените от ищцата свидетели не индивидуализират имота, за който излагат възприятия по площ и граници, както същият е индивидуализиран в исковата молба и писмените доказателства. Предвид това и съобразявайки, че наследодателят на ищцата Д. К. безспорно е бил собственик на съседен на процесния имот – имот № 010005, може да се заключи, че показанията на свидетелите се отнасят до този имот. Дори и да се приеме, че свидетелските показания се отнасят за процесния имот, от тези показания не може да се направи извод, че ищцата е упражнявала явно, непрекъснато, несъмнително фактическата власт върху имота с намерение да го свои в период от 10 години след смъртта на наследодателя й през 2005 г., изискуем съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС. Дори и да се приемат за достоверни показанията на водените от ищцата свидетели, които твърдят, че ищцата е живяла заедно с майка си В. К.а и съпруга си Н. М. в процесния имот, това не може да обуслови извод за упражнявано владение върху имота по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС. Безспорно е установено, че майката на ищцата В. К.а е била служител на манастира и след смъртта на съпруга й отец Д., и в това си качество е продължила да обитава имот на манастира след смъртта на съпруга си – като държател на имота. В подкрепа на този извод е представеното заявление от  В. П.а К.а до ОСЗ – С. от 05.07.2013 г. /стр. 132/, с което същата е поискала изработване на скица-проект за съединяване на имоти № 010004, 010006 и 010007 и отразяване на промяна в предназначението на имота, в което изрично е посочено, че собственик на имота е Манастир „С.П.”. В качеството си на държател на имота е пребивавала в него и ищцата заедно със съпруга си Н. М. – като членове на семейството на бившия игумен отец Д. и съпругата му В. К.а. Стопанисването от В. К.а, ищцата и Н. М. на търговски обект в процесния имот не обуславя превръщане на държането във владение. В тази връзка следва да се съобрази и представения договор за наем от 1992 г., с който Манастир „С.П.” предоставя под наем на фирма „М.и 90”, която е представлявана от Н. М., 50 кв.м. незастроена площ, отстояща не не повече от 100 линейни метра от църквата за построяване на закусвалня, която да обслужва гостите на манастира. Въпреки, че с този договор не е подробно индивидуализиран по граници отдадения под наем имот, с оглед всички доказателства по делото може да се приеме, че същият се отнася именно до процесния имот. Установено е от гласните доказателства, че до манастира е съществувал търговски обект за хранене, стопанисван от ищцата, майка й и съпруга й Н. М.. Няма твърдения, нито данни по делото, за съществуване на друг търговски обект с такова предназначение в района на манастира, който да се стопанисва от посочената в договора като наемател фирма „М.и 90”, представлявана от Н. П. М.. С оглед на това, следва да се приеме, че упражняваната от ищцата и нейния съпруг фактическа власт върху процесния имот чрез извършване на търговска дейност в него е израз на държането на имота, основано на облигационно правоотношение със собственика, а не на владение.

На последно място, следва да се посочи, че дори и да се приеме, че ищцата е установила самостоятелно владение върху имота  след смъртта на наследодателя й през 2005 г., то това владение не е било непрекъснато, спокойно и безспорно в рамките на изискуемия по чл. 79, ал. 1 от ЗС давностен срок. В самата искова молба се твърди, че през 2014 г. новоназначеният игумен на манастира е оспорил пред нотариус заявеното от ищцата по иницираното от нея нотариално производство по обстоятелствена проверка право на собственост върху процесния имот. Установено е, че през 2014 г. настоящият игумен на манастира В. Т. е сезирал Община С. с оплакване, че ЕТ „Н. М.” се е настанил без основание в имот № 010021, с искане за преустановяване на извършването на търговска дейност в този имот. Всички тези обстоятелства сочат, че ако ищцата е упражнявала владение върху процесния имот, то същото не е било непрекъснато, спокойно и несмущавано, поради което имотът не е придобит по давност от ищцата към момента на подаване на исковата молба.

            С оглед на всичко гореизложено, поради недоказване на твърдяното от ищцата придобивно основание на правото й на собственост върху процесния имот, предявеният от нея положителен установителен иск е неоснователен и следва да се отхвърли.

            По предявения в условията на евентуалност отрицателен установителен иск в тежест на ответника е да докаже, че е собственик на процесния имот.

            Съдът намира, че ответникът надлежно се легитимира като собственик на процесния имот на основание извършена в негова полза земеделска реституция по чл. 29, ал. 1 от ЗСПЗЗ с влязлото в сила решение № 23/18.02.1995 г. на ПК- с. Л., с което му е възстановено правото на собственост върху имот № 010004 по КВС на землището на с. О., в който имот попада претендирания от ищцата. Посоченото решение на органа по земеделска реституция е валидно, а материалната му законосъобразност не е оборена предвид липсата на противопоставими на титуляра му права на ищцата, съображения за което са изложени по-горе.

            Дори и да се приеме, че правото на собственост върху процесния имот не е било надлежно възстановено на ответника по административен ред по ЗСПЗЗ, то собствеността върху имота в полза на ответния Манастир е възстановена по право на основание § 5, ал. 1 от ПЗР на Закона за вероизповеданията с влизане в сила на тази разпоредба /обн. ДВ, бр. 120/29.12.2002 г./. В случая е доказана е принадлежността на процесния имот в патримониума на ответния манастир към момента на масовизацията, както и наличието на останалите материални предпоставки за настъпване на реституцията, предвидени както в §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ, така и в специалните реституционни закони. С оглед осъществяването на този придобивен способ, без правно значение за спора са направените в приетото във въззивното производство допълнително заключение на СТЕ на в.л. М., касаещи материализираните граници на манастирския комплекс, направената в заключението съпоставка между заявените за възстановяване по ЗСПЗЗ имоти и реално възстановените на манастира съобразно приложената административна преписка, сбора от площите на тези имоти, както и извода на експерта за допусната явна фактическа грешка в КВС на землището на с. О..

 Не на последно място следва да се посочи, че с оглед обявяването на църквата „П.Б.”, манастир „С.П.”, в паметник на културата /с ДВ, бр. 101/1971 г./, с което тя е придобила статут на недвижима културна ценност, съгласно чл. 79, ал. 4, вр. с § 10 от ПЗР  на Закона за културното наследство /обн. ДВ, бр. 19/13.03.2009 г. /, църквата като единична културна ценност, има охранителна зона, обхващаща непосредствено съседните имоти. Следователно, целият имот № 010021, в който се намира църквата,  се явява нейна охранителна зона, т.е. прилежаща площ, което е в подкрепа на извода, че този имот е част от общия манастирски имот.

По изложените съображения за доказаност на правото на собственост на ответника върху процесния имот, предявеният като евентуален отрицателен установителен иск е неснователен и следва да се отхвърли.

Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено в обжалваните му части, с които е отхвърлен предявения иск за установяване, че ищцата е собственик на описания в исковата молба недвижим имот, както и предявения евентуален иск за установяване, че ответникът не е собственик на този имот.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от ответника по жалба искане за разноски, жалбоподателката следва да бъде осъдена да му заплати сторените разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът по жалба е претендирал разноски в размер на 5000 лв., срещу размера на които жалбапоателката е направила възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Съдът намира така направеното възражение за основателно, тъй като с оглед фактическата и правна сложност на делото и конкретното процесуално участие на пълномощника на ответника по жалбата във въззивното производство, така заплатеният размер на адвокатското възнаграждение се явява прекомерен. Същият следва да бъде намален наполовина, като жалбоподателката бъде осъдена да заплати на ответника по жалба сумата 2500 лв. за разноски за адвокатско възнаграждение.

 

По изложените съображения Софийски окръжен съд

 

                                                                       Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №31 от 12.03.2018 г., постановено по гр.д. № 181/2016 г. на Районен съд – гр. С. в обжалваните му части.

 

 ОСЪЖДА Б.М.М. да заплати на Манастир „Св. Б. – С.П.”, с. О., сумата 2500 лева за разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването на препис от него.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.                 2.