Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 20.08.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и пети май през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Магърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря Михаела
Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 13850 по описа за 2020 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 08.10.2020
г., постановено по гр.д. №37868/2018 г. по описа на СРС, 123 с-в, е отхвърлен
предявения от Л.С.Т. срещу М.В.Р.иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
от ЗЗД за сумата от 6256,81 лв. - подлежаща на връщане като неоснователно
прихваната от полагащото се обезщетение по чл. 234, ал. 1 ЗМВР, сума изчислена
като направени разходи по обучение на Л.С.Т. като курсант от факултет „Полиция“
при Академията на МВР в периода от месец 10.2006 г. до месец 10.2010 г. като
недоказан.
Със същото
решение производството по делото е прекратено по иска с правно основание чл.
124, ал. 1 ГПК за установяване по отношение на ответника Министерство на
вътрешните работи, че Л.С.Т. не му дължи на възстановяване на получените на
основание Закона за висшето образование от него като курсант от факултет
„Полиция“ при Академията на МВР в периода от месец 10.2006 г. до месец 10.2010
г. стипендии за отличен успех, като недопустимо, на основание чл. 124, ал. 4,
изречение 2 ГПК. Предвид изхода на спора ищецът е осъден да заплати на
ответното министерство сумата от 300 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
Срещу решението
в частта, имаща характер на определение, с което първоинстанционното
производство е прекратено по иска по чл. 124, ал. 4 ГПК, в предвидения
едноседмичен срок за обжалване не е подадена жалба, поради което същото е
влязло в сила.
Срещу решението,
в частта с която е отхвърлен иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, е подадена въззивна
жалба от ищеца Л.С.Т. с доводи за неговата неправилност поради противоречие с
материалния и процесуалния закон. Оспорва се извода на съда за неприложимост на
§23 ПЗР към ЗМВР, според която лицата, придобили образователно-квалификационна
степен „бакалавър“ в Академията на МВР, встъпили в служебни правоотношения с
Държавна агенция „Национална сигурност“, не дължат възстановяване на разходите
за издръжка и обучение. Сочи, че прехвърлянето на служебното правоотношение на
ищеца към ДАНС е на основание § 13, ал. 2 от ПЗР към ЗИД на ЗДАНС (ДВ бр. 52 от
2013 г. в сила от 14.06.2013 г.), във връзка с прехвърлянето на ГДБОП от МВР в
ДАНС. Възразява се срещу приетото в обжалваното решение, че въпреки извършването
на прехвърляне от структурите на МВР в ДАНС, тъй като с Акт за встъпване в
длъжност от 08.07.2016 г. ищецът е преназначен на длъжност в МВР, ГДБОП, където
е бил на служба до прекратяване на служебното правоотношение, той дължал
възстановяването на разходите за издръжка и обучение. Счита, че тези задължения
отпадат ех lege в момента на встъпването в служебни правоотношения с ДАНС, тъй
като липсвала законова разпоредба, от която да се направи противен извод, а завръщането
в структурата в МВР не следвало да има отношение към възникване задължението за
възстановяване на част от разходите за обучение.
Неправилен бил
и изводът на първоинстанционния съд, че ГДБОП, която е самостоятелно юридическо
лице в системата на МВР, е легитимирана страна да извърши прихващането.
Позовавайки се на решение № 17/17.02.2011 г. по гр. д. № 625/2010 г. на ВКС,
III ГО, поддържа, че прихващането следва да се извърши от органа по
назначаването, който в случая се явява Министъра на вътрешните работи.
Необосновано
първоинстанционният съд бил приел и че стипендията, получена от ищеца за
отличен успех, подлежала на възстановяване. Сочи, че ищецът е получавал
средства по две пера: за издръжка и отделно за стипендия, поддържайки, че стипендията
се дължи на основание ЗВО, като според изслушаната по делото експертиза издръжката
за обучението на ищеца е отделна сума от тази за изплатените стипендии. Предвид
това и съгласно подписаният между страните Договор № К-705/112 на основание чл.
195 от ЗМВР, на възстановяване подлежали единствено сумите за издръжка и
обучение, но не и за получената стипендия. По изложените съображения моли
обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният осъдителен иск уважен за
пълния размер от 6256,81 лв.
Въззиваемият
ответник М.В.Р.оспорва въззивната жалба и моли първоинстанционното решение да
бъде потвърдено. Счита за правилни изводите на СРС, че след завършване на
обучението си в Академията на МВР не е служил в МВР 10 години и дължи връщане
на посочената сума на основание чл. 198, ал. 3 вр. с ал. 1 от ЗМВР (отм.),
понастоящем чл. 174, ал. 3 от ЗМВР, което се потвърждавало и от направената по
делото съдебно-счетоводна експертиза. Правилна била констатацията на съда, че
ГДБОП е юридическото лице, което е изчислило и прихванало дължимата от ищеца
сума, която е дължал и че в случая са приложими като специални нормите на ЗМВР
и Инструкция на министъра на вътрешните работи от 27.12.2006 г. Сочи, че императивно
в чл. 174, ал. 4 от ЗМВР е посочено, че при прекратяване на служебното
правоотношение по желание на служителя или по дисциплинарен ред, разходите по
ал. 1 от същия член се възстановяват пропорционално на времето на неизпълнение,
като по силата на чл.
240 от ЗМВР неиздължената сума се удържа от обезщетението и другите вземания,
които има право да получи или се събира принудително по реда на ГПК. Сходна била
и разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от
Наредба № 8121з- 920/13.07.2017 г. за условията и реда за изплащане на
обезщетенията по глава единадесета от закона за министерството на вътрешните
работи, а съгласно чл. 2, ал. 1 от същата обезщетенията по глава единадесета
ЗМВР се изплащат по банков път по посочени от служителите или законните
наследници банкови сметки. Сочи, че финансовото звено, обслужващо съответния
служител, предоставя на получателя на обезщетението копие от изготвените му
справки съгласно приложенията към настоящата наредба. В тази връзка
прихващането било извършено от оправомощен за това правен субект съгласно
нормативния установения ред в МВР.
Счита, че районният
съдия правилно е приел, че претенцията за възстановяване на получената като
стипендия сума е неоснователна. По силата на чл.171 ал. 1 и ал. 3 от ЗМВР
приетите в Академията на МВР за придобиване на професионално образование в
редовна форма на обучение за нуждите на МВР имат статут на курсанти, като могат
да получават стипендия при условия, по ред и в размер, определени с инструкция
на министъра на вътрешните работи. Стипендията в АМВР не се дължала само за
отличен успех съгласно Инструкция №1з-2393/22.12.2006 г. за определяне размера,
условията и реда за получаване на стипендии от курсантите на Академията на МВР
редовна форма на обучение и Инструкция № 8121з-1008 от 24.08.2015 г. за
условията, реда за получаване и размера на стипендии на курсантите в Академията
на министерството на вътрешните работи редовна форма на обучение и за условията
и реда за получаване на полагащото им се униформено облекло, стипендиите на
курсантите са определени на 80% от месечното възнаграждение на държавните
служители, като в зависимост от успеха се определя различен процент. Сочи, че Академията
на МВР е университет - юридическо лице на бюджетна издръжка, а обучаваните в нея
са курсанти, студенти, докторанти и специализанти, като Л.Т. е бил курсант, а
не студент. Тъй като в чл. 5, ал. 1 от
ПУДАМВР е предвидено, че дейността на академията се основава на Закона за
Министерството на вътрешните работи, подзаконовите нормативни актове по
прилагането му и правилника, според ал. 2 само за неуредените в правилника
въпроси се прилагат Законът за висшето образование, Законът за развитието на
академичния състав в Република България (ЗРАСРБ), Правилникът за прилагане на
Закона за развитието на академичния състав в Република България (ППЗРАСРБ) и
други нормативни актове в областта на науката и образованието, то стипендията
за отличен успех на ищеца не се следва по Закона за висшето образование.
Предвид изложеното моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като
правилно.
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса и
срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
въззивната жалба за неоснователна. Съображенията за това са следните:
Между страните
не е спорна приета пред СРС фактическа обстановка, че през 2010 г. Л.С.Т. е
завършил с отличен успех 4-годишен курс на обучение в Академия на МВР, факултет
„Полиция“, по специалност „Противодействие на престъпността и опазване на
обществения ред, придобивайки образователно -квалификационна степен „Бакалавър“
по посочената специалност.
Според
приложения към исковата молба Договор № К-705/112 от 08.08.2006 г., сключен на
основание чл. 195 ЗМВР (отм.) между М.В.Р.и курсант Л.С.Т., последният е поел
задължение след успешно завършване на Академията на МВР да служи в МВР за срок
не по - малък от 10 години.
Безпротиворечиво
е, че след завършването му ищецът е заемал за периода от 01.11.2010 г. до
30.09.2013 г. и от 08.07.2016 г. до 01.11.2017 г. длъжността разузнавач в отдел
„Трансгранична организирана престъпност“ към Главна дирекция „Борба с
организираната престъпност“ – МВР, а за периода 01.10.2013 г. – 07.07.2016 г. е заемал длъжността „експерт“ в Държавна
агенция „Национална сигурност“, като общия му стаж в двете структури се равнява
на 7 години (от 01.11.2010 г. до 01.11.2017 г.).
По подаденото от
Л.С.Т. писмено заявление служебното му правоотношение е прекратено със Заповед
№ 8121К-7426/10.10.2017 г. на Министъра на вътрешните работи на основание чл.
226, ал. 1, т. 4 ЗМВР, като с този акт е наредено на ищеца да се изплатят
полагащите му се обезщетения по ЗМВР, както и последният да възстанови на МВР
разходите за издръжка и обучение в Академията на МВР, пропорционално на времето
на неизпълнение на задължението за 10 години служба в МВР, на основание чл. 172
и чл. 174, ал. 4 от ЗМВР.
Процесният
договор за обучение е сключен на 28.08.2006 г. при действието на чл. 195 от ЗМВР в сила от 01.05.2006 г., отменен с ДВ. бр. 53 от 27.06.2014 г., според
която норма курсантите, завършили редовно обучение в Академията на МВР са
длъжни да служат в МВР за срок не по-кратък от 10 години въз основа на подписан
договор с министъра на вътрешните работи или оправомощено от него лице при
приемането им за обучение. Съгласно чл. 198, ал. 3, вр. ал. 1 от ЗМВР (отм.) разходите
за издръжка и обучение за периода, в който са били обучавани като курсанти се
възстановяват от държавните служители, чието служебно правоотношение е
прекратено по тяхно желание или по дисциплинарен ред, преди да са изслужили
срока по чл. 195 и чл. 197, ал. 3, пропорционално на времето на неизпълнение.
Аналогични по съдържание са разпоредбите на чл. 172, ал. 1 и чл. 174, ал. 3,
вр. ал. 1 от сега действащия ЗМВР.
Не е спорно по
делото, че по силата на §13, ал. 1 от ПРЗ към ЗИДЗДАНС (в сила от 14.06.2013 г.)
служебното правоотношение на ищеца като държавен служител в Главна дирекция „Борба с
организираната престъпност“ (ГДБОБ) в Министерството на вътрешните работи е преминало
в служебно правоотношение с Държавна агенция „Национална сигурност“ от 01.10.2013
г., видно от акт за встъпване, приложен към исковата молба. Към този момент е
действал и §95 от ПРЗ към ЗИДЗМВР (отм.), според който лицата, придобили
образователно - квалификационна степен „бакалавър“ в Академията на МВР,
встъпили в служебни правоотношения с Държавна агенция „Национална сигурност“,
не дължат възстановяване на разходите за издръжка и обучение по чл. 198 от ЗМВР.
Хронологически правилото е било въведено на 01.01.2011 г., т.е. преди
приемането на §13, ал. 1 от ПРЗ към ЗИДДАНС, поради което не може да се направи
извод, че волята на законодателя е била да освободи от задължението за връщане
на разходите за издръжка и обучение лицата по §13, ал. 1 ПРЗ към ЗИДДАНС, приет
по-късно. Ето защо следва да се приеме,
че §95 касае случаите, при които лицата, придобили
образователно-квалификационна степен „бакалавър“ в Академията на МВР, които
вместо да встъпят в служебно правоотношение с МВР, каквото е изискването на чл.
195 ЗМВР (отм.), встъпват в служебни правоотношения с Държавна агенция „Национална
сигурност“, като въпреки неизпълнението на задължението им по чл. 195 ЗМВР
(отм.) да служат в Министерството няма да дължат обезщетение. Поставеното в чл.
195 ЗМВР (отм.) изискване за поне 10-годишна служба е установено в обществен
интерес, като целта е срещу финансираното от държавата обучение курсантите да
придобият познания в съответната област, необходими за специфичните нужди на
различните структури на МВР. Предвид това законодателят е обвързал обучението
им с определен минимален срок на служба в МВР, в който завършилите курсанти да
работят за целите на системата съобразно придобитите от тях професионални
знания по време на обучението, а неизпълнението на това задължение от страна на
курсанта е скрепено със санкцията по чл. 198, ал. 3 ЗМВР. Подобно на
Министерството на вътрешните работи, и Държавната агенция „Национална
сигурност“ (ДАНС) също е държавен (специализиран) орган, създаден към
Министерския съвет за изпълнение на политиката по защита на националната
сигурност (чл. 2, ал.1 ЗДАНС). Сходни с целите на агенцията са и тези на
Министерство на вътрешните работи, чиято дейност
е насочена към защита на правата и свободите на гражданите, националната
сигурност и обществения ред, като основен принцип е взаимодействие между МВР и ДАНС
(чл. 3, ал. 4 ЗДАНС). В този смисъл приемането на §13, ал. 1 от ПРЗ към ЗИДДАНС
показва, че волята на законодателя е кадровият ресурс на служителите на ГДБОП
към МВР да бъде използван в ДАНС, когато отговарят на поставените от този закон
изисквания за работа в агенцията. Аргумент за това е и следващия §14, който
урежда правоприемството на ДАНС в активите, пасивите, архива и другите
права и задължения на ГДБОП в МВР.
При
законодателните промени, уреждащи преминаването на служебните правоотношения на
служителите на ГДБОП от МВР към ДАНС не е предвидено, че договорът за обучение
по чл. 195 ЗМВР (отм.) прекратява своето действие и доколкото той продължава да
регулира отношенията между страните, то с приемането на §23 от ПЗР към ЗМВР,
предвиждащ, че лицата, придобили образователно - квалификационна степен
„бакалавър“ в Академията на МВР, чиито служебни правоотношения са преминали в
Държавна агенция „Национална сигурност“, не дължат възстановяване на разходите
за издръжка и обучение по чл. 198 от ЗМВР, се цели единствено да се внесе
яснота в отношенията между МВР и служителя, че последният не възстановява
разходите за издръжка и обучение, въпреки че вече не е на служба в МВР, а в
ДАНС. Предвид изяснените сходни функции, цели и дейности на МВР и на ДАНС,
насочени към защита на националната сигурност и законодателния подход те да
бъдат осъществявани чрез преминаване на структури от Министерството към
Агенцията и обратното (виж §92-93 от ПЗР към ЗИДДАНС) не би могло да се приеме,
че с влизане в сила на §23 от ПЗР към ЗМВР ищецът, който е сред визираната
категория служители, завършили Академията на МВР, се освобождават изобщо от
поетото договорно задължение по т. 3 от процесния договор за обучение – да не
прекратява служебното си правоотношение по собствено желание преди да е служил
на предложената му и заета длъжност поне 10 години било в структурата на МВР,
било в тази на ДАНС след прехвърляне на служебното му правоотношение там. Необходимо
е да се съобрази и, че в самия договор не е посочено по какъв ред ще бъде
предложена служба на курсанта, в коя структура на МВР трябва да бъде и в каква
степен предлаганата служба следва да отговаря на придобитата специалност, но
очевидно след отделянето на ГДБОП от МВР с §13, ал. 1 ПРЗ към ЗИДДАНС първоначално
приетата от ищеца служба може да продължава да се изпълнява и в ДАНС, с което той
да спази поетото по договора задължение. Тъй като целта на прехвърлянето на
служители от единия към другия орган е обезпечаването по най-ефективния начин и
в максимална степен защитата на националната сигурност, то интересът на държавата,
чрез МВР, обученият курсант да изпълнява поетото задължение за служене поне 10
години и използване на придобитите му в Академията знания, не отпада при
преместването му в ДАНС. Нещо повече, според твърденията на самия ищеца по силата
на последващите законодателни промени служебното правоотношение на ищеца отново
се е възстановило с Министерството в същия отдел „Трансгранична организирана
престъпност“ към ГДБОП и той е следвало да изпълнява поетото задължение да
служи минимум 10 години. Безспорно е, че по собствено желание Л.С.Т. е напуснал преди изтичането на визирания срок,
поради което следва да възстанови разходите за обучение и издръжка, сторени от
ответника през времето на обучение в Академията пропорционално на неизслуженото
време.
Видно от приетата
пред СРС съдебно-счетоводна експертиза, прихванатата спрямо ищеца сума за
неспазване на 10-годишния срок на служба в МВР с полагащите му се обезщетения
при прекратяване на правоотношението му е 6256,81 лв., от която 2313,24 лв. като
сума за издръжка и обучение и 3943,57 лв. като отпусната през срока на
обучението му стипендия. Неоснователни са доводите на въззивника, че
получаваната от него стипендия за отличен успех не подлежи на възстановяване,
тъй като се дължала по силата на чл. 8, т. 3 от ЗВО и в този смисъл не
съставлявала разход, сторен от МВР, който подлежи на връщане. Както правилно е
прието от първоинстанционния съд, ЗМВР е специален спрямо ЗВО, а дейността на
Академията на МВР е регламентирана в глава десета от ЗМВР (отм.). Правата и
задълженията на висшето училище и тези на приетите в Академията на МВР за
придобиване на професионално образование в редовна форма на обучение за нуждите
на МВР курсанти, сред които е и ищецът, също са уредени в ЗМВР (отм.) – чл. 193
до чл.198 и сл. от ЗМВР (отм.), както и с правилника за устройството и
дейността на Академията на МВР. В решение №390 от 22.01.2014 г. по гр. д. №
1871/2013 г., IV ГО на ВКС е изяснен обхватът на
подлежащите на възстановяване разходи „за издръжка“ и „за обучение“ по смисъла
на чл. 198 ЗМВР (отм.), аналогична на сега действащия чл. 174, ал. 1 ЗМВР, като
под „разходи за издръжка“ следва да се разбират разходите за изплатени
стипендии и/или предоставени му под друга форма средства за задоволяване на
лични нужди на курсанта по време на обучението му, с изключение на разходите за
униформен облекло и под „разходи за обучение“ - всички останали разходи,
направени по време на обучението на курсанта по осъществяването на учебния
процес и по повод на цялостното му обучение, с изключение на разходите за
униформено облекло, издръжка, квалификация и/или преквалификация. Ето защо
следва да се приеме, че стипендията, получавана от ищеца, подлежи на
възстановяване, като е без правно значение, че в счетоводната експертиза е
посочена като отделно перо от издръжката за обучение, тъй като отделното
счетоводно отразяване на стипендията не променя нейния характер на разход за
издръжка.
Неоснователно е
и възражението във въззивната жалба, че не ГДБОП, а Министерството на вътрешните
работи може да извърши прихващането на дължимите от Л.С.Т. за възстановяване
суми с полагащите му се обезщетения. Макар и пасивно легитимиран в настоящото
производство да е Министерството на вътрешните работи, прихващането е извършено
въз основа на издадената заповед на 10.10.2017 г. на министъра за прекратяване
на служебното правоотношение, а счетоводните операции по привеждането ѝ в
изпълнение няма правна пречка да се извършат именно от ГДБОП. В този смисъл са
и мотивите на соченото от самия жалбоподател решение № 17/17.02.2011 г. по гр. д. № 625/2010 г. на ВКС, III
ГО, според които определянето и изплащането на заплати на служителя,
подсигуряване ползването на отпуск и изплащане на обезщетение за него при
освобождаване от служба, водене на кадрово досие се осъществяват от структурата
или звеното, в което служи лицето, т.е. самото привеждането в изпълнение
заповедта на министъра може и следва да бъде извършено административно от
структурата, в която е работил ищеца, именно ГДБОП.
По изложените
съображения въззивната жалба се явява неоснователна, а първоинстанционното
решение следва да бъде изцяло потвърдено.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода
на спора и неоснователността на въззивната жалба, въззиваемият има право на
разноски за юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в минимален
размер от 100 лв.
На основание
чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК настоящото решение подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 08.10.2020 г., постановено по гр.д.
№37868/2018 г. по описа на СРС, 123 с-в.
ОСЪЖДА Л.С.Т., ЕГН **********,***, чрез адвокат М.Д., да
заплати на М.В.Р.с адрес гр. София, ул. „******, юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал.
8 ГПК, в размер от 100 лв.
Решението може да бъде
обжалвано пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.