Р Е Ш Е Н И Е
град София, 02.07.2020 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно
заседание на двадесет и осми май през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.:
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при
секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №5180 по
описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №2490 от 05.01.2019г., постановено по гр.д.№85856/2017г. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 158-ти
състав, е признато за установено по реда на
чл.422 от ГПК, че В.Т.Т. дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата
от 1282.77 лв., главница, представляваща стойност
на незаплатена топлинна енергия за периода - 01.05.2013г.
–30.04.2016г., която сума е отразена в обща
фактура №**********/31.07.2014г., №**********/31.07.2015г. и №**********/31.07.2016г., както и сумата от 30.53 лв., дялово разпределение за
периода м.05.2013г. – м.04.2016г.;
които суми са за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.“********“, бл.********, абонатен №157785, ведно със законната
лихва, считано от 31.08.2017г. до окончателното изплащане на сумите, като са отхвърлени исковете за разликата до пълните предявени размери;
на основание чл.86 ЗЗД сумата от 250.53 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
горепосочената главница за топлоенергия, дължимо за периода 15.09.2014г. –
22.08.2017г., както и сумата от 6.98 лв., обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение, дължима за периода 15.08.2014г. – 22.08.2017г., като са отхвърлени исковете до пълните предявени размери; за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 26.09.2017г. по гр.д. №60403/2017г.
по описа на СРС, ІІ
Г.О., 158 състав. С решението е признато за установено по реда на
чл.422 от ГПК, че К.В.Л. дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата
от 641.38 лв., главница, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода - 01.05.2013г. - 30.04.2016г., която сума е отразена в обща фактура №**********/31.07.2014г.,
№**********/31.07.2015г. и №**********/31.07.2016г., както и сумата от 15.26 лв., дялово разпределение за
периода м.05.2013г. – м.04.2016г.;
които суми са за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.“********“, бл.********, абонатен №157785, ведно със законната лихва, считано от 31.08.2017г.
до окончателното изплащане на сумите; на
основание чл.86 ЗЗД сумата от 125.26 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горепосочената главница
за топлоенергия, дължимо за периода 15.09.2014г. – 22.08.2017г., както и сумата
от 3.49 лв., обезщетение
за забава върху главницата за дялово разпределение, дължима за периода
15.08.2014г. – 22.08.2017г.; за
които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК на 26.09.2017г.
по гр.д. №60403/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
158 състав. С решението е признато за установено по реда
на чл.422 от ГПК, че П.В.Л. дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149
ЗЕ сумата от 641.38 лв., главница, представляваща стойност на
незаплатена топлинна енергия за периода - 01.05.2013г. - 30.04.2016г., която сума е
отразена в обща фактура №**********/31.07.2014г., №**********/31.07.2015г. и №**********/31.07.2016г., както и сумата от 15.26
лв., дялово разпределение за периода м.05.2013г. – м.04.2016г.;
които суми са за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к.“********“, бл.********, абонатен №157785, ведно със законната
лихва, считано от 31.08.2017г. до окончателното изплащане на сумите; на основание чл.86 ЗЗД сумата от 125.26 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху горепосочената главница за топлоенергия, дължимо за
периода 15.09.2014г. – 22.08.2017г., както и сумата от 3.49 лв., обезщетение за забава
върху главницата за дялово разпределение, дължима за периода 15.08.2014г. –
22.08.2017г.; за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 26.09.2017г. по гр.д. №60403/2017г.
по описа на СРС, ІІ
Г.О., 158 състав. С решението е осъдена В.Т.Т., К.В.Л. и П.В.Л. на основание чл.78, ал.1 ГПК да
заплатят на „Т.С.”
ЕАД сумите: 735.51 лв., разноски за
първоинстанционното разглеждане на делото, както и сумата от 118.29 лв., разноски за заповедното производство. С решението е осъдена „Т.С.” ЕАД да заплати на В.Т.Т. на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 81.00 лв., разноски за
първоинстанционното разглеждане на делото, както и сумата от 61.19 лв., разноски за заповедното производство.
Постъпили са две въззивни жалби от ответниците - В.Т.Т. и П.В.Л., с които се
обжалва първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените
искове срещу всеки от тях, както и в частта на възложените в тежест разноски. В
двете жалби са релевирани идентични доводи за незаконосъобразност
на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на
материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Оспорват се констатациите на съда досежно установяване
на реалното количество на доставена топлинна енергия в процесния топлоснабден
имот. Оспорват се изводите на изслушаните по делото СТЕ и ССчЕ относно
дължимостта на претендираните от ищеца суми, като недоказващи реално
потребление. Твърди се, че ищецът не е доказал изправността на уредите за
отчитане на топлинна енергия, предвид на което е останал недоказан факта на
реално потребената топлинна енергия за процесния имот през исковия период. Отделно от горното се твърди, че с решение №4777/13.04.2018г.
на 3 А.О., ВАС е отменена като неправилна Методиката за дялово разпределение на
топлинната енергия в сгради - етажна собственост, представляваща Приложение №1
към Наредба №16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването, издадена от Министъра на
икономиката и енергетиката, в частта, свързана с изчисляването на топлинната
енергия, отделена от вертикални сградни инсталации в многофамилни сгради. В
тази връзка се излага, че по делото се доказва неправилният подход от страна на
топлофикационното дружество при изчисляване на доставената в имота топлинна
енергия, с който факт първоинстанционният съд не се е съобразил при
постановяване на обжалвания съдебен акт. Поддържа се още, че
първоинстанционният съд не се е съобразил, че част от претендираните вземания
са погасени по давност. Излага се още, че първоинстанционният съд е оставил без
уважение част от направените доказателствени искания и по този начин е допуснал
съществени процесуални нарушения, довели до накърняване правото на защита на
ответниците. Предвид на изложеното молят съда да постанови съдебен акт, с който
да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с
което да отхвърли предявените искове спрямо тях. Претендират присъждане на
разноски за двете съдебни инстанции.
Постъпила е
въззивна жалба и от ответницата - К.В.Л., която е върната с разпореждане на съда от
19.06.2019г., влязло в законна сила.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, представя молба от 27.05.2020г., в която взема
становище относно неоснователността на постъпилите въззивни жалби. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу В.Т.Т., К.В.Л. и П.В.Л. искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с
чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на въззивните жалби съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени исковете срещу
ответниците - В.Т.Т.
и П.В.Л. за главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо
решението на СРС е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №60403/2017г. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 158 състав, въззиваемия-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК на 31.08.2017г. и е
постановена на 26.09.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда
на чл.410 от ГПК срещу В.Т.Т., К.В.Л. и П.В.Л. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК са
подадени от длъжниците възражения, поради което дължимите от тях суми, посочени в заповедта на
изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни
искове.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби, с които съдът е
сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното съдебно решение в частта, в която
са уважени предявените искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК
във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД
и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответниците - В.Т.Т.
и П.В.Л., първоинстанционният съд е приел, че
вземанията за главница за всеки от тях до уважения размер са дължими поради
проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответниците
топлоенергия,
а относно вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответниците
са
изпаднали в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната
енергия е срочно. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателите във връзка с неговата
правилност. Въззивният
състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд относно дължимостта на
вземанията за доставка на топлинна енергия и на вземанията за обезщетение за
забава, предмет на исковите претенции, до които размери исковете са уважени
срещу ответниците - В.Т.Т.
и П.В.Л., поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. Независимо от това, предвид доводите изложени в жалбите досежно
незаконосъобразността на обжалваното решение
следва да се добави и следното:
Във връзка с твърденията
на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за
доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход
във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува
и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. По делото
е доказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка
на топлинна енергия. Предвид нормата на чл.153 от
Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова
дефиниция на понятието потребител на топлинна енергия е дадена с разпоредбата
на §1, т.42 от ДР на ЗЕ,
съобразно която в редакцията й към процесния период потребител на топлинна
енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на
доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или
ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова
уредба определя, че потребител по
силата на закона на доставяната топлинна
енергия за битови нужди е собственикът
на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно
право на ползване. В конкретния случай по делото не е спорно
обстоятелството, което се установява от приетите писмени доказателства - Заповед №РД-41-1376/01.06.1983г. на Председател на ИК на СНС, издадена на основание чл.100
от ЗТСУ и удостоверение за наследници на Владимир Петров Танев, че всеки от
ответниците е придобил по 1/3 ид.ч. от процесния имот по наследство, като ответникът
- П.В.Л. е прехвърлил
притежаваната от него 1/6 ид.ч. от имота на трето неучастващо по делото лице,
като е учредил в негова полза вещно право на ползване върху притежаваната от
него ид.ч. от топлоснабдения недвижим имот през
исковия период, предвид на което и по горните
мотиви на съда ответниците се явяват ползватели на доставяната в имота топлинна
енергия през процесния период. В случая единствен правнорелевантен факт досежно
възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е
собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху
имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано,
че ответниците - В.Т.Т.
и П.В.Л. се явяват потребители съгласно §1, т.42 от ДР
на ЗЕ и е налице основание в закона за ангажиране на тяхната договорна
отговорност.
На следващо място неоснователни
са възраженията на ответниците за
необоснованост на решението предвид недоказан обем и качествени показатели на
доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. От събраните по делото
писмени доказателства и при кредитиране заключението на вещото лице по приетата
СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответниците е доставяна топлинна енергия при
дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и
заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ
съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия,
отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението
към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите
за топлинна енергия за имота на ответниците са начислени в съответствие с действащата за исковия
период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо
лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули
за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му
задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че
следва да го кредитира. Заявените с въззивните жалби общи възражения съдът
намира, че не сочат необоснованост на заключението и като отчита че не са
подкрепени от събрани по делото доказателства, приема за неоснователни. На
следващо място неоснователен се явява и доводът в двете жалби в смисъл, че
ищецът не е доказал изправността на уредите за
отчитане на топлинна енергия. В приетото по делото заключение на СТЕ експертът
–топлотехник изрично е посочил, че при направените от него справки е
установил, че общият топломер, монтиран в абонатната станция в жилищната сграда, е преминал през метрологичен контрол и е
изправен.
Следователно начислените от ищеца суми за потребена топлинна енергия доказват реалните
количества доставена на същия топлинна енергия.
На следващо място въззивният съд
счита за неоснователен наведеният в двете жалби довод, че по делото се доказва неправилният подход от страна на
топлофикационното дружество при изчисляване на доставената в имота топлинна
енергия доколкото е постановено в този смисъл решение №4777/13.04.2018г. на 3
А.О., ВАС, с което е отменена като неправилна Методиката за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради - етажна собственост,
представляваща Приложение №1 към Наредба №16-334/06.04.2007г. за
топлоснабдяването, издадена от Министъра на икономиката и енергетиката, в
частта, свързана с изчисляването на топлинната енергия, отделена от вертикални
сградни инсталации в многофамилни сгради. Така постановеното съдебно решение няма
обратно действие и не се отнася за процесния период, поради което правилно СРС
не се е съобразил с него при обосноваване на крайните изводи досежно доказаните
количества доставена на процесния имот топлинна енергия.
На следващо място съдът следва да
разгледа основното възражение в двете жалби досежно неправилно приложение на
института на давността за част от претендираните вземания за главница и
обезщетение за забава. Настоящият състав счита, че досежно процесните вземания
за главница и обезщетение за забава е приложим тригодишния давностен срок по чл.111 от ЗЗД. В случая исковете
се счита предявени от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК –
31.08.2017г., т.е. погасени са всички вземания, станали изискуеми преди
31.08.2014г.. В случая ищецът претендира вземания за главница, представляващи
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода - 01.05.2013г. –30.04.2016г., които суми са отразени в обща
фактура №**********/31.07.2014г., №**********/31.07.2015г. и №**********/31.07.2016г.. Доколкото задължението по първата обща фактура
става изискуемо след изтичане на 30-днесен срок от издаването й, т.е. считано
от 31.08.2014г., се налага извода че претендираните вземания за главница не са
погасени по давност, респективно не са погасени по давност и вземания за
обезщетение за забава върху претендираните главници. Доводите в жалбите, че вземанията са погасени по давност са изцяло
неоснователни.
На
следващо място съдът приема, че доводите в двете жалби на ответниците за
допуснато процесуално нарушение от СРС, във връзка с недопускане на искани
доказателства са без значение към законосъобразността на обжалваното решение.
Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-
отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят
до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Процесуалните нарушения
могат да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния
съд при наличие на някоя от предвидените в чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК хипотези.
В случая направените идентични доказателствени искания в двете въззивни жалби
са неоснователни доколкото със събирането на посочените доказателства не биха
се установили относими за правния спор факти и обстоятелства. С оглед на което
доводите на ответниците за допуснато процесуално нарушение от СРС се явява
неоснователни.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният
съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е
съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на
ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422,
респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивниците не се дължат разноски. По
отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените
разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден
писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в
съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се
дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №2490 от 05.01.2019г., постановено по гр.д.№85856/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 158-ти състав, в
обжалваните части.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./