СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІІ „А“ въззивен
състав, в публично съдебно заседание на петнадесети юни две хиляди и
седемнадесета година, в състав:
при секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от младши съдия Станева в.гр.д. № 2130 по описа за 2017 г.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 13792 от 30.08.2016г.,
постановено по гр. дело № 28084 по описа на СРС, 51-ви състав за 2014г. са
отхвърлени предявените от Б.К.В. срещу Д.К.В. искове с правно основание чл. 108
ЗС за признаване
за установено по отношение на Д.В., че Б.В. е собственик на външна площадка с
размери 1,75/4м. пред входната врата на двуетажна жилищна сграда със застроена
площ от 82,6 кв.м. в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.295, външно
стълбище от 3 стъпала с височина на 16см. от южната страна на сградата, входно
антре със застроена площ от 7,6 кв.м. и размери 1,75/4,35 кв.м., склад с вход
от вътрешен коридор, с площ от 3.6кв.м. и размери 2,85/1,25 кв.м и стълбище,
което е развито надясно и води до първия, втория и таванския етаж с площ от
4,55 кв.м. и размери 3,25/1,40 м., които са свързани със сграда с идентификатор
11884.5615.202.1, находяща се в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.202
съгласно кадастрална карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-4/11.01.2012
год. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот: с. *******,
Столична община, район *******, ул. Камъкът, но попадащи в поземлен имот с
идентификатор 11884.5615.295, находящ се в с. *******, СО, обл. София, Район *******,
ул. Камъкът № 13, с площ от 505 кв.м., номер на имота по предходен план: УПИ IX
– 202, кв.19, по регулационния план на с. *******, район *******, както и за
осъждане на Д.К.В. да предаде владението по отношение на сочените имоти. С
решението е отхвърлен предявеният от Б.К.В. срещу Д.К.В. иск с правно основание
чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на Д.К.В., че Б.К.В. е
собственик на мазе с площ от около 20 кв.м., придобито от последния по
приращение и по давностно владение, намиращо се под къщата на Б.К.В. в имот с
идентификатор 11884.5615.295, очертано от ищеца на скица, приложение към
становище от Б.К.В. от 15.01.2015г. по букви ABCD и да бъде отменен на
основание чл. 537, ал.2 от ГПК нотариален акт № 63, том 1, рег. №1620, дело № 54
от 24.04.2013г. в частта, засягаща „с мазе в североизточната част на сградата с
площ от 20 кв.м, както и е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл. 109
ЗС, предявен от Д.В. срещу Б.В. за осъждане на Б.В. да прекрати действията, с
които пречи на Д.В. да упражнява правото си на собственост върху част от мазе с
площ около 12 кв.м. С решението е признато за установено по иска с правно
основание чл. 108 ЗС, предявен от Д.В. срещу Б.В., че Д.В. е собственик на
североизточната реална част с площ от 8,5 кв.м., индивидуализирана по приложената
скица по букви А-Б-В-Г-А от поземлен имот с идентификатор 11884.5615.202, както
и е осъден Б.В. да предаде владението на процесната част от същия имот и да
премахне за своя сметка съществуващата ограда, попадаща в имота на Д.В.. С
решението на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д.В. е осъден да заплати на Б.К.В.
сумата от 198 лева, представляваща разноски за заплатен депозит за работа на
вещи лица, а на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК Б.К.В. е осъден да заплати
на Д.В. сумата от 100 лева, представляващи разноски по делото за заплатена
държавна такса, 192 лева- разноски за депозит за вещи лица и 640 лева-
адвокатско възнаграждение.
Недоволен от
постановеното решение е останал Б.К.В., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подал
въззивна жалба, в която поддържа, че решението е неправилно и необосновано.
Искането към съда е да признае за установено по отношение на Д.В., че е
собственик на външна площадка, външни стълбища, входно антре и коридор и склад,
отразени по всички скици като масивна постройка, намираща се в парцел с
индентификатор 11884.5615.295, находящ се в с. *******, район *******, както и
да бъде отменен нотариален акт за собственост № 63/2013г., издаден на името на Д.К.В.
на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, като неверен в частта, засягаща „първият етаж
от сградата се състои…., баня, склад, коридор, стълбище и тераса“-
представляващи процесната постройка, находяща се в имота на Б.К.В., както и да
се признае за установено, че е собственик на мазе с площ 22 кв. м. Твърди, че
от събраните по делото доказателства се установява, че процесното мазе, което се
намира под масивната сграда винаги се е ползвало от него и семейството му.
Поддържа, че преди е било едно голямо помещение, което след 1994г. се ползва от
него и входа за него е в неговия имот, а процесното мазе, находящо се в
североизточната част на къщата, се намира в парцела му и се ползва от него. Твърди, че от одобрените архитектурни планове
за къщата-близнак на Д.В., се установява, че за нея не се предвижда мазе, тъй
като има подпочвени води и не се разрешава копаене. Искането към съда е да
отмени решението и да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба и насрещна въззивна жалба от Д.К.В. срещу решението
в частта, с която са отхвърлени предявените от него искове. Въззиваемата страна
и въззивник по насрещната въззивна жалба поддържа, че процесните помещения-
външна площадка, външно стълбище, входно антре, склад и стълбище нито
поотделно, нито в своята цялост представляват самостоятелна постройка, като
означаването им по този начин на скицата от 2001г. не може да промени извода,
че тези помещения нямат характер на постройка. Твърди, че влиза в къщата си
именно през външната площадка и външното стълбище, където е входното антре,
както тогава, така и сега, като от сградата на ищеца- въззивник няма достъп до
процесните помещения. Поддържа, че правилно съдът е приел, че обектите, чиято
ревандикация се иска, са обслужващи части, които конструктивно и функционално
са свързани със сградата десен близнак, собственост на Д.В., като не могат да
съществуват като самостоятелен обект на правото на собственост и това ги
определя като принадлежност към сградата на Д.В., поради което те следват
главната вещ. Поддържа, че правилно съдът е отхвърлил претенцията на
ищеца-въззивник за ревандикация на мазе с площ от 20 кв. м., тъй като същото се
намира под жилищната му сграда и обслужва именно нея. Д.В. обжалва решението в
частта, с която е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл. 109 ЗС, като твърди,
че преграждането на мазето на две части през 2009-2010г. не може да доведе до
възникване на право на собственост, за която и да е от страните. Искането към
съда е да остави без уважение въззивната жалба на Б.В. и да отмени решението в
обжалваната му част и да уважи претенцията по чл. 109 ЗС. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК не е
постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от Б.В.. В проведеното съдебно
заседание процесуалният представител на Б.В. е оспорил подадената от Д.В. насрещна
жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените в жалбата пороци на атакувания съдебен
акт, приема следното:
Съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбите.
СРС
е бил сезиран със следните искове: иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен
от Б.К.В. срещу Д.К.В. за признаване на установено спрямо Д.К.В., че Б.К.В. е
собственик на външна
площадка с размери 1,75/4м. пред входната врата на двуетажна жилищна сграда със
застроена площ от 82, 6 кв.м. в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.295,
външно стълбище от 3 стъпала с височина на 16 см. от южната страна на сградата,
входно антре със застроена площ от 7,6 кв.м. и размери 1,75/4,35 кв.м., склад с
вход от вътрешен коридор, с площ от 3.6 кв.м. и размери 2,85/1,25 кв.м и
стълбище, което е развито надясно и води до първия, втория и таванския етаж с
площ от 4,55 кв.м. и размери 3,25/1,40 м., намиращи се в парцел с идентификатор
11884.5615.295 като Д.К.В. бъде осъден да предаде владението по отношение на
сочените имоти. Предявени са искове от Д.К.В. срещу Б.К.В., по който е
образувано гр. дело № 37258/2014г. по описа на СРС, съединено към гр. дело № 28084 по описа на СРС, 51-ви състав за 2014г., както следва: иск с правно
основание чл. 108 ЗС за признаване на установено спрямо Б.К.В., че Д.В. е
собственик на 10
кв. м., представляващи североизточна реална част, индивидуализирана по
границите А-Б-В-Г по приложена скица от поземлен имот с идентификатор
11884.5615.202 и Б.В. бъде осъден да предаде владението на описаните 10 кв.м.
имот, както и иск с правно основание чл. 109 ЗС с искане Б.В. да бъде осъден да
премахне за собствена сметка съществуваща ограда с дължина 5 метра, попадаща в
имота на Д.В., както и да прекрати действията, с които пречи на Д.В. да
упражнява правото си на собственост върху мазе с площ около 12 кв. м.
По гр. дело №
37258/2014г. е подадена и насрещна искова молба от Б.К.В. срещу Д.К.В., с която
е предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване на установено спрямо
Д.В., че Б.В. е собственик на мазе с площ около 20 кв.м., придобито по
приращение и по давностно владение от 1994г., намиращо се под къщата на ищеца в
имот с идентификатор 11884.5615.295, очертано на скица, приложение към
становище от Б.В. от 15.01.2015г. по букви ABCD (л. 80 от първоинстанционното
дело).
Между страните не са спорни следните обстоятелства, които се установяват и
от представените по делото доказателства, а именно: че на 27.02.1964г. Б.В.Д.е
дарил на К.Б.В. следния недвижим имот: празно дворно място, находящо се в село *******,
София, съставляващо парцел VІІІ-182 от квартал 32 по плана на *******, София, с
пространство от 548 кв.м., при съседи: улица, Х.Б.(видно от нотариален акт за
дарение на недвижим имот № 146, том ІV, дело № 588/1964г. на І-ви нотариус гр.
София); както и че със Заповед № РД- 16-434/27.12.1993г. на кметския наместник
на ТОА „*******“ на основание чл. 32 ЗТСУ и чл. 93 от ППЗТСУ е одобрено
частично изменение на регулацията на парцел ІІ-202 от действащия план на с. *******
и създаването на парцел V-202. Безспорно е между страните и че съгласно проект
за доброволна делба по чл. 93 от ППЗТСУ имотът п. V- 202 изчислен графически
съдържа 274 кв.м., а п.ІІ-202, изчислен графически също съдържа 274 кв.м.
Не е спорно, а и от представения нотариален акт за дарение на недвижим имот
№ 78, том ХХІ, дело № 4106/1994г. се установява, че на 02.03.1994г. К.В. Б.е
дарил на Б.К.В. следния недвижим имот: парцел ІІ-202, находящ се в с. *******,
гр. София, кв. 29 по плана на с. ******* с площ от 274 кв., при съседи: улица, Д.К.В.,
Г.Б.В., ТКЗС, без построената върху него незаконно жилищна сграда. От
нотариалния акт се установява, че К.В. Б.е дарил Д.К.В. следния недвижим имот,
представляващ парцел V-202 /пети за имот планоснимачен номер двеста и втори/,
находящ се в с. Войняговци, гр. София, квартал 29, по плана на с. Войняговци, с
площ от 274 кв. м. при съседи: улица, Б.К.В., Г.Б.В. и Васил Б.В., без
застроената върху него незаконно полумасивна стопанска сграда.
От представения нотариален акт № 90, том LXLІІ, дело № 18311/1996г.
се установява, че Б.К.В. е продал на В.Н.К.дворно място с площ от 274 кв.м.,
представляващо парцел ІХ-202 от квартал 19 по плана на с. *******, гр. София.
От нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 12, том № ІІ, рег. №
3952, дело № 194/2004г. се установява, че В.Н.К.е продала на Б.К.В. урегулиран
поземлен имот, с площ от 274 кв.м., представляващ парцел ІХ-202 от квартал 19
по плана на с. *******, гр. София.
От удостоверение ТИ-476 от 21.11.2006г. по описа на Столична община, район
„*******“ се установява, че съгласно одобрени проекти от 10.11.2004г. и акт за
узаконяване № 036/13.04.2005г. и в отклонение от тях в УПИ ІХ-202, кв.19 по
регулационния план на с. *******, район *******, към съществуващата жилищна
сграда са пристроени: към първи етаж- входно антре със ЗП- 12 кв.м. на изт.
фасада и стълбищна клетка за втори етаж със ЗП 6кв.м. на южна фасада; към втори
етаж- преходно антре със ЗП – 12 кв.м. на изт. фасада, антре, кухня и
трапезария със ЗП- 18 кв.м. на южна фасада; към трети етаж- преходно антре със
ЗП – 12 кв.м., като строителството е извършено през 1997г. от Б.К.В. и е било
допустимо по реда на ЗТСУ, ППЗТСУ и е търпим строеж по смисъла на § 16, ал. 1 и
ал. 2 ПР на ЗУТ.
От нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 63, том І, рег. №
1620, дело № 54 от 24.04.2013г. се установява, че на основание чл. 587, ал. 1 ГПК Д.К.В. е признат за собственик на основание дарение и узаконяване на
следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор 11884.5615.202 с адрес
на поземления имот: с. *******, Столична община, район *******, ул. Камъкът, с
номер на имота по предходен план: урегулиран поземлен имот VІІІ-202, квартал
19, с площ по документи 274 кв.м., заедно с построената в същия поземлен имот
сграда с идентификатор 11884.5615.202.1, с предназначение на сградата – жилищна
сграда – еднофамилна, застроена с площ от 70кв.м., брой етажи 2. Съгласно
одобрен проект за узаконяване на съществуваща сграда от 12.04.1994 год.,
сградата представлява двуетажна жилищна
сграда – десен близнак, застроена на площ от 87.63 кв.м., с разгърната
застроена площ от 158.18 кв.м., състояща се на първия етаж от две спални, хол,
кухня, баня, склад, коридор, стълбище и тераса и на втория етаж от две спални,
хол, трапезария и стълбище с таванско подпокривно пространство с площ от
70кв.м., както и с мазе в североизточната част на сградата с площ от 20 кв.м.
От акт № 036 за узаконяване на
строеж, издаден на 13.01.2005г., се установява, че двуетажна жилищна сграда със
застроена площ 82, 6 кв.м., разгъната застроена площ от 280, 9 кв. м., застроен
обем 608 кв. м., построена в УПИ ІХ-202а, 189а, кв. 19 е узаконена от главния
архитект на СО, район *******.
По иска с правно основание чл.
108 ЗС, предявен от Б.К.В. срещу Д.К.В. за признаване на
установено спрямо Д.К.В., че Б.К.В. е собственик на външна площадка
с размери 1,75/4 м. пред входната врата на двуетажна жилищна сграда със
застроена площ от 82,6 кв.м. в поземлен имот с идентификатор 11884.5615.295,
външно стълбище от 3 стъпала с височина на 16 см. от южната страна на сградата,
входно антре със застроена площ от 7,6 кв.м. и размери 1,75/4,35 кв.м., склад с
вход от вътрешен коридор, с площ от 3.6 кв.м. и размери 2,85/1,25 кв.м и
стълбище, което е развито надясно и води до първия, втория и таванския етаж с
площ от 4,55 кв.м. и размери 3,25/1,40м., намиращи се в парцел с идентификатор
11884.5615.295 като Д.К.В. бъде осъден да предаде владението по отношение на
сочените имоти,
както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде отменен констативният нотариален
акт, издаден в полза на Д.В., в частта, засягаща „първият етаж от сградата се
състои ………, баня, склад, коридор, стълбище и тераса“. Обектите са индивидуализирани
от Д.В. с молба от 06.04.2017г. и приложена към нея скица, намираща се на л. 32
от въззивното дело, на която са означени с букви К, Л, М, Н.
Основателността на исковата
претенция по чл. 108 ЗС произтича от установяване елементите от фактическия
състав на спорното право, а именно: че ищецът е титуляр на вещното право на
собственост върху процесния недвижим имот, който се владее или държи от ответника,
без да има годно правно основание за това.
В отговора на исковата молба Д.В. е
признал, че обектите- външна
площадка, външно стълбище, входно антре, склад с вход от вътрешен коридор
и стълбище се ползват от него, а се
намират в имота на ищеца, поради което спорният по предявения иск въпрос е дали
процесните обекти представляват принадлежност към сградата на Д.В. или
приращение към имота на Б.В..
Настоящият
съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че поради вида на
процесните помещения и предназначението, за което се използват, същите нямат
характер на самостоятелен обект, който може да бъде годен обект на право на
собственост, а представляват функционално свързани части към сградата на Д.В..
От приетата по делото СТЕ, изготвена от вещо лице Герова, която настоящият
състав кредитира като пълно, компетентно и обосновано изготвена на основание
чл. 202 ГПК, се установява, че към момента на огледа вместо посочения в
исковата молба коридор, на място е изградена баня с тоалетна, като от входното
антре се осъществява достъп до банята, процесният склад, както и до коридора на
двуетажната жилищна сграда на Д.В.. Вещото лице изрично е посочило, че от
процесното входно антре, както и от останалите помещения няма връзка с
жилищната сграда, собственост на ищеца Б.В., а са свързани с първия етаж от
сградата на ответника и са част от жилището, изградено в нея, като от входното
антре се осъществява и достъп до коридора на двуетажната жилищна сграда на
ответника, изградена в собствения му поземлен имот. Горепосоченото
обстоятелство се потвърждава и от заключенията на СТЕ, изготвена от инж. М.,
както и от тройната СТЕ, които също на основание чл. 202 ГПК съдът кредитира
като компетентно и обосновано изготвени, в които е посочено, че достъпът до
сградата на ответника се осъществява през
подхода от процесните помещения, находящи се в имота на ищеца. Вещите
лица от тройната СТЕ при отговора си на въпрос № 7 са посочили, че достъпът до
сградата на ищеца се осъществява през терасата на южната фасада на неговия
имот, тъй като процесните помещения, където той е указан по проект, се ползват
от ответника.
Горепосоченото
обстоятелство се потвърждава и от свидетелските показания на св. С.К.-М., която
е посочила, че входът към къщата на Д.В. е от юг, от старото място; както и от
показанията на св. В., майка на страните, която живее в сградата, собственост
на Д.В., която е посочила, че влиза в къщата през терасата и после в антрето;
както и от показанията на св. Р.и св. В.К., които също са посочили, че за
да се стигне до къщата на Д.В. се минава през тераса пред входната врата, след
което се влиза в помещение, като отсреща е банята и тогава се влиза в самата
сграда.
При така
установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав счита от правна
страна следното: разпоредбата на чл. 92 ЗС въвежда
правилото, че собственикът на земята е и собственик на постройките и
насажденията върху нея, освен ако не е установено друго. Нормата на чл. 92 ЗС намира
приложение, когато постройката представлява самостоятелен обект по строителните
правила и норми. Когато обаче извършеното строителство не представлява такъв
обект, следва да се приложи чл. 97 ЗС. Тази хипотеза
възниква, когато при неспазване на учреденото право на строеж е увеличена
застроената площ на съществуваща сграда, както и на разрешена нова пристройка
или надстройка. Това тълкуване се основава на правилото, че собствеността не
може да възникне върху несамостоятелен обект. За такъв обект важат правилата на
чл. 97 или чл. 98 ЗС - той или
следва режима на главната вещ, или се присъединява, но не към земята, а чрез
неделимото му свързване с друга главна вещ, така и Решение № 137 от
17.08.2010г. на ВКС, постановено по гр. дело № 3954/2008г., ІІ ГО, постановено
по реда на чл. 290 ГПК. В настоящия случай обектите, предмет на
ревандикация, са били използвани като принадлежност още преди дарението на
имотите, доколкото същите са част от
старата сграда, останала в имота на ответника след дарението през 1994 г.
Поради което те следват главната вещ, която е сградата на ответника с оглед
разпоредбата на чл. 98 ЗС, като поради вида и предназначението им не могат да
бъдат придобити от ищеца по приращение, въпреки че се намират в неговия имот.
Доводът
във въззивната жалба, че строителството е незаконно и поради това следва да се приложи
принципът на приращение е неоснователен, доколкото е ирелевантно
обстоятелството дали строителството на процесните обекти е законно, а дали
построеното има характеристиките на самостоятелна вещ, респективно може да бъде
самостоятелен обект на право на собственост. Безспорно с оглед вида на обектите
и тяхното предназначение, което се установи по делото, а именно че същите
обслужват влизането в сградата на Д.В., е че те не могат да бъдат обособени и
да съществуват самостоятелно в гражданския оборот, а обслужват функционално
сградата на Д.В..
Относно довода на въззивника, че от
заключенията на двете технически експертизи се установява, че сградата на
ответника може да съществува и без процесната постройка с подход /МС- по
скица/, настоящият състав счита, че вещите лица, действително, са посочили, че
няма пречка да се изгради нов вход към сградата на ответника, като е въпрос на
преустройство на първия етаж на сградата, но в заключенията си всички вещи лица
са посочили, че именно от процесните помещения към момента на извършване на
огледа се осъществява достъпа до сградата на ответника, което е релевантно за предявения иск с правно
основание чл. 108 ЗС.
Поради
неоснователност на иска с правно основание чл.108 ЗС, неоснователно се явява и искането
по чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде
отменен констативен нотариален акт за собственост № 63/2013г., издаден на името
на Д.К.В. на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, като неверен в частта, засягаща
„първият етаж от сградата се състои…., баня, склад, коридор, стълбище и тераса“.
Поради
гореизложеното решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в
тази част.
По иска с правно основание чл.
108 ЗС, предявен от Б.В. с искане да бъде признато за установено по отношение
на Д.В., че Б.В. е собственик на мазе с площ от около 20 кв.м.
придобито от него по приращение и по давностно владение, намиращо се под къщата
на ищеца в имот с идентификатор 11884.5615.295, очертано от ищеца на скица,
приложение към становище от Б.В. от 15.01.2015г. по букви ABCD и искане да бъде отменен на основание чл.537,
ал.2 от ГПК нотариален акт № 63, том 1, рег. № 1620, дело № 54 от 24.04.2013г.
в частта, засягаща „с мазе в североизточната част на сградата с площ от 20
кв.м).
На
скица, намираща се на л. 80 от първоинстанционното дело, Б.В. е
индивидуализирал с букви мазето, като същото е изцяло попада в имота с
идентификатор 11884.5615.295. С молба-уточнение от 28.04.2017г. Б.В. е посочил,
че процесното мазе, очертано към приложена към молбата скица с букви A, B, C, D,
е отразено в двата имота- с идентификатор 11884.5615.295 и 11884.5615.202.
Направеното с молбата от 28.04.2017г. уточнение, допуснато от въззивния съд в
проведеното съдебно заседание, представлява недопустимо изменение на иска във
въззивното производство, доколкото на скицата, представена пред въззивния съд,
ищецът е разширил предмета си на защита, като е посочил, че процесното мазе е
навлязло в имота на ответника с идентификатор 11884.5615.202. В подадена от
него искова молба, същият е посочил, че процесното мазе се намира в неговия
имот, под неговата къща и се ползва от неговото семейство, което е отразено и
към приложената към молба-становище от 15.01.2015г. скица. Поради
гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че е сезиран именно с границите
на мазето, индивидуализирани по скицата, намираща се на л. 80 от делото.
От
приетите по делото експертизи се установява, че съществуващото мазе на старата
сграда (останала в имота на Д.В. след дарението през 1994г.), е разделено на
две помещения, които са със самостоятелни входове, като първото мазе, намиращо
се под входното антре, стълбище, коридор, площадка е с вход от южната фасада, в
дясно от входа на помещенията. От заключението на тройната съдебно-техническа
експертиза се установява, че достъпът до него се осъществява с диференциращи
стъпала до кота -1.90 спрямо котата на терена. Второто мазе е с вход от
северната фасада, като достъпът до него се осъществява с диференциращи стъпала
надолу до кота -1.90 спрямо котата на терена. Вещите лица в отговор на въпрос
2.1 са посочили, че в техническата записка към проекта от 10.04.1994г. е
споменато, че поради високи почвени води не се предвижда изграждането на избени
помещения и по проект такова не съществува. От експертизата се установява, че
двете мазета са разделени с преграден зид, който минава с дължината си, точно
по мислената линия- продължение на границата между двата имота. При съвкупна
преценка на събраните по делото гласни доказателствени средства се
установява, че преградата е изградена от
Б. през периода 2009- 2010г. Настоящият състав достига до този извод, тъй като
кредитира показанията на св. В. /майка на страните/, която е посочила, че Б.В. през 2009г. е
преградил мазетата, както и от показанията на св. В.К.- син на Д.В., който е
посочил, че преграждането е извършено през 2009- 2010г. Показанията им,
преценени по реда на чл. 172 ГПК, съдът счита за непротиворечиви и вътрешно логични,
свидетелите живеят в сградата, собственост на Д.В., и са могли да формират
непосредствени впечатления относно преграждането и използването на мазетата. Свидетелските
показания кореспондират на заключението на вещото лице М., която в т. 3 от
заключението е приела, че в архитектурния проект на Б.В. е посочено, че мазето
продължава и под сградата на ответника, т. е установената на място преградна
стена между двете мазета е била изградена след одобряване на проекта, което е
станало през 2004г.
Относно
правния статут на мазетата, настоящият съдебен състав счита следното:
Могат да се прехвърлят, съответно придобиват,
включително и по давност, вещни права върху част от недвижим имот, само когато
тя, както и остатъкът от вещта могат да бъдат обособени съгласно строителните
правила и норми в самостоятелни обекти. Изба може да се придобие самостоятелно
само ако е променен статута й по начин, даващ възможност за притежаването й
като обособен обект. Допустимо е избеното помещение да се придобие и без
преустройство от лице, притежаващо в същата сграда, която е в режим на етажна
собственост друг самостоятелен обект. По този начин избата става прилежаща част
към него. В такъв случай обаче избеното помещение не трябва да е единственото
складово на друг обект в сградата, за който по закон задължително се предвижда
наличието на такова (например жилищата, ако нямат таванско или друго помещение
с подобно предназначение). В противен случай отделянето му е невъзможно, така и
Решение № 1368 от 03.12.2008г. на ВКС по гр. дело № 4834/2007г., ІV ГО, Решение
№ 81 от 4.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5556/2013 г., I ГО, ГК, постановени по
реда на чл. 290 ГПК.
Въпреки че в настоящия случай не се
касае за възникнала етажна собственост, а за наличие на еднофамилни къщи,
построени на калкан (с оглед твърденията в насрещната искова молба, подадена от
Б.В.) и заключението на тройната СТЕ, приложима е по аналогия съдебната
практика, разглеждаща обособяването на общите части на етажната собственост
като самостоятелни обекти, която приема, че когато подпокривното пространство е
обща част по предназначение, т.е. има нужната височина, обем и в него могат да
се изградят спомагателни помещения на всеки един от собствениците на обекти в
етажната собственост, или има изградени такива, те могат да преминат в
самостоятелна собственост на някои от собствениците или трети лица или да се
придобият по давност. Критериите за преценка на характера и естеството на
подпокривното пространство изцяло или отчасти като обща част, са както
фактически, така и юридически. Фактическите се базират на данните за актуално
/към момента на търсената правна защита/ състояние на подпокривното
пространство, данните, при изградени обекти на собственост, към кой момент са
изградени и налице ли е съгласие - явно или мълчаливо от страна на
собствениците на обекти в етажната собственост по отношение на извършеното
преустройство, а юридическите - на съответствието на изградените обекти с
действащите към момента на изграждане правни норми, регламентиращи строителните
критерии, така и Решение № 118 от 07.01.2015г. на ВКС по гр. дело №
3138/2014г., ІІ ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
От свидетелските показания се установява, че страните са ползвали мазето разделено, като всеки е имал самостоятелно мазе, с отделен вход, ползвано от неговото семейство за задоволяване на складови нужди, тоест фактическото преграждане е установено по делото. Относно юридическите критерии: на първо място, всяка една от изградените сгради, придобита по приращение от страните, при обособяването на мазетата има и ползва самостоятелно мазе; на второ място с оглед приложимата нормативна уредба с оглед характера на строителството, а именно чл. 82, ал. 2 от Наредба № 7 от 22.12.2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони калканната стена на заварена сграда трябва да се покрива напълно в хоризонтално и вертикално отношение от калканната стена на новата сграда, разполагана в съседния имот. Вещите лица по тройната експертиза са посочили, че двете мазета са разделени с преграден зид, който минава с дължината си точно по мислената линия- продължение на границата между двата имота, тоест във вертикално отношение границата съответства на границата между имотите.
По делото е установено, че мазето е разделено с
преграден зид, като обособяването е извършено от Б.В. към 2009-2010г., като
всяко обособено мазе има самостоятелен вход. Установено е и предназначението на
мазетата- за задоволяване на складови нужди. Така установените по делото
обстоятелства налагат извод, че всяка реално обособена част от мазетата е
конструктивно и функционално свързана със съответното жилище на всяка една от
страните, което я определя като принадлежност към него по смисъла на чл. 98 ЗС,
а съгласно цитираната разпоредба, принадлежността следва главната вещ, така и
Решение № 100 от 25.06.2014г., постановено по гр. дело № 4966/2013г., І ГО,
ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
В исковата си
молба ищецът се позовава на два придобивни способа- приращение и давност, но е
изложил фактически твърдения, че мазето се намира под неговата къща и дворно
място, тоест че същото обслужва неговата къща. Поради което неправилната правна
квалификация на придобивния способ от страна на ищеца- приращение, а не
принадлежност, доколкото възприетата от страната правна квалификация не
обвързва съда, не води до разглеждане от настоящата инстанция на непредявен
иск. В мотивите си първоинстанционният съд също е приел, че мазетата са обслужващи
помещения към сградите, тоест че следват главната вещ.
От заключението на
вещото лице М. се установява, че площта на мазето, намиращо се под имота на
ищеца е 10, 65 кв. м. С оглед приетото от настоящия съдебен състав, че всяка
една от страните е станала собственик по принадлежност на самостоятелна част от
мазе след обособяването през 2009-2010г., ищецът следва да бъде признат спрямо Д.В.,
че е собственик на мазе с площ от 10, 65 кв. м., находящо се в имот с
идентификатор 11884.5615.295 в село *******, обл. София, район *******,
индивидуализирано по скица, намираща се на л. 80 от делото, с букви A, B, С, Д приподписана от настоящия съдебен състав и
ставаща неразделна част от съдебното решение на основание чл. 98 ЗС- принадлежност, следваща главната вещ, която е
сградата, собственост на Б.В., намираща се в имота с идентификатор 11884.5615.295.
Поради
основателност на предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС на основание
принадлежност, не следва да бъде разглеждано релевираното под евентуалност
оригинерно придобивно основание, а именно изтекла в полза на Б.В. давност през
периода от 1994г. до настоящия момент. В допълнение следва да бъде уточнено, че
същото е и неоснователно, доколкото от анализа на събраните доказателства съдът
е достигнал до извода, че през 1994г. сутеренното помещение е било общо, като
през 2009-2010г. е изградена фактическа преграда и страните са обособили два
самостоятелни обекта, ползвани от тях. От свидетелските показания не се
установява Б.В. да е владял цялото сутеренно помещение, напротив, от
показанията се установява, че всяка една от страните е използвала свое
обособено помещение за задоволяване на складови нужди на своето семейство.
По искането Д.К.В.
да бъде осъден да предаде владението върху мазето, с оглед приетото от
настоящия съдебен състав, че всяка от страните ползва обособената част от
мазето и липсата на доказателства по делото, че ответникът е ползвал частта от
мазето, собственост на ищеца, искът по чл. 108 ЗС следва да се отхвърли, поради
недоказване на обстоятелството, че ответникът владее процесния имот.
Съгласно приетото разрешение в т. 2А от Тълкувателно
решение, постановено по тълк. дело № 4/2014г. от 14.03.2016г. на ОСГК на ВКС
съдът, сезиран с иск по чл. 108 ЗС, следва да се произнесе с отделен диспозитив
по принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца.
Поради
гореизложеното решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в
частта, с която е отхвърлен предявеният от Б.К.В. срещу Д.К.В. иск с правно
основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на Д.К.В., че Б.К.В.
е собственик на мазе с площ от около 20 кв.м., придобито от последния по
приращение и по давностно владение, намиращо се под къщата на Б.К.В. в имот с
идентификатор 11884.5615.295, очертано от ищеца на скица, приложение към
становище от Б.К.В. от 15.01.2015г. по букви ABCD, като вместо него бъде
постановено друго, с което Б.К.В. бъде признат за собственик спрямо Д.В. на
мазе с площ от 10, 65 кв. м., находящо се в имот с идентификатор 11884.5615.295
в село *******, обл. София, район *******, индивидуализирано по скица, намираща
се на л. 80 от делото, отразена с букви A, B, С, Д, приподписана от настоящия съдебен състав. Площта
не е индивидуализиращ белег на имота, поради което произнасянето на
първоинстанционния съд относно мазе с площ „около 20 кв.м.“ не обуславя
произнасяне от настоящата инстанция с изричен диспозитив в частта за площта над
10, 65 кв. м. до около 20 кв.м., тъй като съдът се произнася съобразно
релевираното искане, като границите на имота го индивидуализират, а не неговата
площ, така и Решение № 751 от 11.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 570/2009 г., I ГО,
ГК.
По искането да бъде отменен на
основание чл. 537, ал. 2 от ГПК нотариален акт № 63, том 1, рег. №1 620, дело №
54 от 24.04.2013г. в частта, засягаща „с мазе в североизточната част на сградата
с площ от 20 кв.м“, настоящият състав
счита, че констативният нотариален акт легитимира Д.В. за собственик на
сутеренно помещение към неговата сграда, намираща се в имот с идентификатор
11884.5615.202, а не засяга права, принадлежащи на Б.В.. Извод за обратното не
следва и от посочената в констативния нотариален акт площ, тъй като същата не е
индивидуализиращ белег на имота, поради което не следва да се отменя
констативния нотариален акт на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.
По иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Д.В. срещу Б.В. за
признаване на установено спрямо Б.В., че Д.В. е собственик на североизточна
реална част с площ от около 10 кв. м., индивидуализирана по скица, изготвена от
вещо лице Герова, намираща се на л. 29 от делото с букви A, B, C, D
към молба от 06.04.2017г. и допуснато уточнение от въззивната инстанция, както
и да бъде осъден Б.В. да предаде владението на процесната част от същия и да премахне
за своя сметка съществуваща ограда, попадаща в имота на Д.В..
Във въззивната жалба на Б.В. същият
изрично е посочил, че обжалва решението на съда изцяло, но не е навел доводи за
неправилност и необоснованост на решението на първоинстанционния съд в частта,
с която е
признато за установено по иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Д.В.
срещу Б.В., че Д.В. е собственик на североизточната реална част с площ от 8,5 кв.м.,
индивидуализирана по приложената скица по букви А-Б-В-Г-А от поземлен имот с
идентификатор 11884.5615.202, както и е осъден Б.В. да предаде владението на
процесната част от същия имот и да премахне за своя сметка съществуващата
ограда, попадаща в имота на Д.В.. Поради липса на доводи и при спазване на чл.
269 ГПК въззивният съд дължи проверка дали са нарушени императивни материалноправни
норми от първоинстанционния съд, при която настоящият състав счита, че не е
налице нарушение на императивни материалноправни норми.
Следва
да се отбележи, че правилно първоинстанционният съд е приел, че предявените
искове са основателни. От заключението на вещото лице Г.се установява, че
имотната граница между поземления имот с идентификатор 11884.5615.202 и поземления
имот с идентификатор 11884.5615.295 по извършената делба е права линия с посока
североизток-югозапад, минаваща по границата между съществуващите огради,
означени с МЖ и МС на копие от ИПРЗ, одобрен със Заповед № РД-09-328 от
02.09.2004г. След оглед на място, вещото лице е установило, че оградата откъм
лицето на поземления имот с идентификатор 11884.5615.295 е продължена в западна
посока с около 1, 65 кв.м. по линията АБ, като е оградена част от поземления
имот с идентификатор 11884.5615.202 по букви АБВГА с площ около 8, 5 кв. м,
оцветена на комбинираната скица, намираща се на лист 121 от делото, в зелено. В
отговора на исковата молба Б.В. е признал, че е изградил ограда, но същата била
изцяло в неговия имот.
Между
страните е безспорно обстоятелството, че имот с идентификатор 11884.5615.202 е
собственост на Д.В., не се установи по делото Б.В. да е имал годно правно
основание да владее оградената част, поради което искът с правно основание чл.
108 ЗС е основателен и решението в тази част е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Относно иска с правно основание чл.
109 ЗС за премахване на телена ограда, настоящият състав счита, че искът е
основателен, доколкото е установено по делото, че оградата е изградена в имота
на Д.В. от Б.В., а от заключението на вещото лице се установява, че оградата не
следва границите на имота, поради което правилно първоинстанционният съд е
уважил иска и решението в тази част също следва да бъде потвърдено.
По иска с правно
основание чл. 109 ЗС, предявен от Д.В. срещу Б.В. за осъждане на Б.В. да
прекрати действията, с които пречи на Д.В. да упражнява правото си на
собственост върху част от мазе с площ около 12 кв. м, индивидуализирано по
скица, намираща се на л. 30 от въззивното дело и обозначено с букви Г, Д, Е, Ж
(с оглед допуснато уточнение от въззивния съд).
Негаторният
иск по чл. 109, ал. 1
ЗС
е средство за правна защита на собственика срещу всяко неоснователно действие
или създадено състояние, което му пречи да упражнява своето право на
собственост според предназначението на имота или в съответствие обема на
правото на собственост. Неоснователно по смисъла на чл. 109, ал. 1
ЗС
е всяко действие, което пречи на собственика да упражнява правото си на
собственост и не се основава на законна разпоредба, ограничаваща това право. Т.
е. искът предоставя защита срещу всяко пряко или косвено неоснователно
въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на
собственост, което макар и да не накърнява владението, ограничава, смущава или
пречи на допустимото пълноценно ползване на имота според предназначението му от
неговия собственик.
В тежест на ищеца е да установи чрез
пълно и главно доказване материалните предпоставки за уважаване на иска по чл. 109, ал. 1
ЗС,
а именно: 1. че е собственик на процесната вещ и 2. че чрез действията си
ответника му пречи да упражнява правото си на собственост в пълен обем.
Настоящият съдебен състав прие, че всяка от страните е собственик на
самостоятелно обособено през 2009-2010г. мазе на основание чл. 98 ЗС. От
заключението на вещо лице М. се установява, че мазето в имота на Д.В. е с площ
от 12, 33 кв. м. Поради което доводите в насрещната въззивна жалба, че с
преграждането на мазетата Б.В. е възпрепятствал упражняването в пълен обем
правото на собственост на Д.В. са неоснователни. В отговора по т. 2 вещото лице
е уточнило, че в преградния зид между двете мазета личи отвор за врата, който е
зазидан. От заключението на тройната СТЕ се установява, че двете мазета са
разделени с преграден зид, който минава с дължината си по мислената линия-
продължение на границата на двата имота, тоест изграденият от Б.В. преграден
зид не препятства ползването на мазето на Д.В.. Вещите лица са посочили, че
всяка от страните има самостоятелен вход към мазетата си. Не се установява
противното и от изслушаните свидетели. Свидетелката Г.(доведена дъщеря на Б.В.)
е посочила, че от входа на къщата на Д.В. е входът за мазето, ползвано от
семейството на Б.В., а Д.В. минава през неговото място, за да стигне до мазето
си. Поради което при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства
следва да се приеме, че Б.В. не е завзел част от мазето на Д.В. и с поставянето
на преграда не е нарушил обема на правото на собственост на Д.В., доколкото
преградата е поставена на мислената линия, където е границата между двата имота.
Поради достигане на еднакъв резултат с първоинстанционния съд решението в
тази част следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Във въззивното производство всяка
една от страните е претендирала разноски. Б.В. е претендирал разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева, но от представения договор за
правна защита и съдействие не се установява дали същите са действително
сторени, тъй като не са представени доказателства дали възнаграждението е уговорено
в брой или е заплатено по банков път, поради което Б.В. няма право на разноски
за адвокатско възнаграждение. Същият е сторил разноски за заплатена държавна
такса в размер на 100 лева. Въззиваемата страна и въззивник по насрещната жалба
е сторила разноски в размер на 50 лева, представляващи заплатена държавна
такса. С оглед уважената част от жалбата на Б.В. и отхвърлената жалба на Д.В., Б.В.
има право на разноски в размер на 40 лева във въззивното производство.
Въззиваемата страна и въззивник по насрещната въззивна жалба няма право на
разноски в производството, доколкото същата претендира разноски само за
държавна такса по насрещната въззивна жалба, която е отхвърлена.
В първоинстанционното производство с
оглед уважения иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Б.К.В., за
признаване на установено, че е собственик на мазе с площ от 10, 65 кв.м.,
разноските следва да бъдат определени в съотношение с уважената част,
респективно отхвърлената част от исковете на всяка една от страните.
Д.В. е претендирал 150 лева държавна такса по предявените искове с правно
основание чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС, доколкото изводите на първоинстанционния съд
в тази част съответстват с тези на въззивната инстанция, разноските, сторени за
държавна такса следва да останат така, както са определени от СРС. Д.В. е
претендирал и разноски в размер на 240 лева, представляващи депозити за
експертизи, като същите касаят всичките пет предявени иска, поради което
съобразно уважената, респ. отхвърлената част от тях Д.В. има право на разноски
в размер на 3/5 от 240 лева, тоест 144 лева. По същия начин следва да се
определят дължимите му разноски за адвокатско възнаграждение- 3/5 от 800 лева,
тоест 480 лева. Поради което решението на СРС следва да се отмени в частта, с
която Б.В. е осъден да заплати на Д.В. разноски в размер над сумата от 144
лева, представляваща разноски за депозит за вещи лица, както и в частта, с
която Б.В. е осъден да заплати на Д.В. разноски в размер над сумата от 480
лева, представляваща адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода от спора, Б.В. има
право на разноски в първоинстанционното производство, както следва: същият е
сторил разноски по предявените искове с правно основание чл. 108 ЗС в размер на
сумата от 50 лева- държавна такса и 1300 лева- адвокатско възнаграждение, с
оглед уважаването на единия предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС Д.В. следва да бъде осъден да му заплати
сумата от 25 лева- държавна такса. В представения договор за правна защита и
съдействие, намиращ се на л. 7 от първоинстанционното дело е уговорено
възнаграждение в размер на 1300 лева, като не е посочено дали същото се дължи в
брой или по банков път. Поради липса на доказателства за реално сторени
разноски за адвокат, същите не следва да му се присъждат. Б.В. е сторил
разноски в размер на 990 лева за депозити за вещи лица, които са относими към
петте иска, поради което Б.В. има право на разноски в размер на 2/5 от тях /с
оглед уважената, респ. отхвърлената част от исковете/, тоест сумата от 396
лева. Първоинстанционният съд е присъдил 198 лева, поради което следва в полза
на Б.В. да се присъдят разноски още в размер на 198 лева за депозити за вещи
лица и 25 лева за държавна такса.
По изложените съображения, Софийски
градски съд
ОТМЕНЯ
решение № 13792 от
30.08.2016г., постановено по гр. дело № 28084 по описа на СРС, 51-ви състав за
2014г. в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от Б.К.В. срещу Д.К.В.
иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на Д.К.В.,
че Б.К.В. е собственик на мазе с площ от около 20 кв.м., придобито от последния
по приращение и по давностно владение, намиращо се под къщата на Б.К.В. в имот
с идентификатор 11884.5615.295, очертано от ищеца на скица, приложение към
становище от Б.К.В. от 15.01.2015г. по букви ABCD, както и в ЧАСТТА,
с която Б.К.В. е осъден да заплати на Д.К.В. сумата над 144 лева, представляваща разноски за депозит за вещи лица и
сумата над 480 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение, като ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Б.К.В. срещу Д.К.В. иск с правно основание чл. 108 ЗС, че
Б.К.В. е собственик на
основание принадлежност към сградата му, намираща се в
имот с идентификатор 11884.5615.295
в село *******, обл. София, район *******, на мазе с площ от
10, 65 кв. м., находящо се в имот с идентификатор 11884.5615.295 в село *******,
обл. София, район *******, индивидуализирано по скица, намираща се на л. 80 от
делото, отразено с букви A, B, С, Д,
приподписана от настоящия съдебен състав и представляваща неразделна част от
съдебното решение.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б.К.В. срещу Д.К.В. иск с правно основание чл. 108 ЗС за осъждане
на Д.К.В. да предаде владението върху мазе с площ от 10, 65 кв. м., находящо
се в имот с идентификатор 11884.5615.295, намиращ се в село *******, обл.
София, район *******, индивидуализирано по скица, намираща се на л. 80 от
делото, отразено с букви A, B, С, Д.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13792 от 30.08.2016г., постановено по гр. дело № 28084 по описа
на СРС, 51-ви състав за 2014г. в останалата част.
ОСЪЖДА Д.К.В., ЕГН **********, с адрес: *** да
заплати на Б.К.В., ЕГН *********, с адрес: *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 40 лева, представляваща
разноски в производството пред въззивната инстанция, както и сумата от 198 лева, представляваща разноски за
депозит за вещи лица, както и сумата от 25
лева, представляваща разноски за държавна такса в първоинстанционното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му
на страните при предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.