№ 158
гр. София, 07.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Камелия Първанова
Членове:Георги Иванов
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20221000502159 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение 2606 от 24.02.2022 г. по гр. д. 2609/2020 г. по описа на СГС, I-18 състав, е осъден
„Марни” ООД с ЕИК *********, гр. София да заплати на основание чл. 59 ЗЗД на К. Н. Т.,
ЕГН ********** от гр. ***, сумата от 19 520.37 евро - заплатени от ищцата задължения на
ответника по фактура № 24801448/03.09.2014 г.; фактура № 24801812/19.09.2014 г. и
фактура № 24803374/13.11.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от 28.02.2020г.
до окончателното плащане, както и 4 611.54 лева – разноски по делото.
Против така постановения съдебен акт е постъпила въззивна жалба от „Марни” ООД (чрез
адв. Ц. – А. от САК) със доводи за неправилност на съдебното решение, поради което желае
отмяната му и постановяване на друго, с което да се отхвърли предявения иск като
неоснователен по съображенията, подробно изложени в жалбата. Алтернативно, иска в
случай, че се счете, че са налице съществени процесуални нарушения да се върне делото за
ново разглеждане от друг състав на съда. Претендира разноски.
Не е подаван отговор на въззивната жалба от насрещната страна К. Т.. Не са искани и не са
събирани допълнителни доказателства пред въззивния съд.
С оглед редовността и допустимостта на въззивната жалба, настоящата инстанция намери от
материалите по делото следното:
Предявен е иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца процесните суми, платени от
ищцата на ответника без основание, ведно с дължимите лихви.
1
В исковата молба се твърди, че ищцата, заедно с А. Ц. е съдружник в ответното дружество
„Марни” ООД. Твърди се, че през 2014г. във връзка с извършена доставка на стоки от
„Едука Борас” СА към ответника, последното дружество издало фактури на обща стойност
19 520.37 евро, които на 17.06.2015г. ищцата заплатила чрез банков превод от личната си
сметка. Твърди, че въпреки отправените покани, ответникът не възстановил заплатената от
нея сума. Претендира разноски.
Ответникът оспорва предявените искове. Твърди, че липсват доказателства както за
извършено плащане от страна на ищеца, така и за уговорки между съдружниците в
ответното дружество. Твърди освен това, че вземането на ищеца не е изискуемо, тъй като
липсва покана, както и, че задълженията са изцяло заплатени от А. Ц.. Прави възражение и
за изтекла давност, претендира разноски.
Претенцията (която според първостепенният съд е по чл. 59, ал.1 ЗЗД), е предявена от
ищцата Т. и почива на твърдения за плащане поради възникнала необходимост на чужд
(дружествен) дълг, произтичащ от сделка на ответника с контрагента „Едука Борас” СА,
която „Марни” ООД не е бил в състояние да обслужи.
Не се спори по делото, че ищцата, заедно с А. Ц., са съдружници в ответното дружество
„Марни” ООД.
Установено е по делото и не е спорно това, че за задълженията на ответника по договори за
доставка на стоки, „Едука Борас” СА е издало фактура № 24801448/03.09.2014 г. за 8 300, 94
евро; фактура № 24801812/19.09.2014 г. за 7 688, 30 евро и фактура № 24803374/13.11.2014 г.
за 3 551, 13 евро - всички издадени на „Марни“ ООД, както и че с банков превод от
17.06.2015г., ищцата е заплатила задълженията на ответника към „Едука Борас” СА, по
издадените от последното дружество фактури в общ размер на 19 520, 37 евро.
Не е спорно по делото и това, че ответното дружество е осчетоводило плащанията и същите
са отнесени за погасяване на задълженията на ответника към „Едука Борас” СА.
По настоящото дело не се формира спор, че ищцата е превела по банков път процесната
сума, която е получена от ответника – отнесена за погасяване на задълженията му по
фактури № 24801448/03.09.2014 г.; фактура № 24801812/19.09.2014 г. и фактура №
24803374/13.11.2014 г. Тези обстоятелства последният е признал по делото още с отговора
си по чл. 131, ал. 1 ГПК. При това положение, първоинстанционният съд е приел, че искът е
основателен и го е уважил на основание чл. 59 ЗЗД.
В рамките на правомощията си по чл. 269-271 ГПК, САС намира следното:
Постановеното решение на СГС е валидно и допустимо. Относно неговата правилност и
като взе предвид оплакванията във въззивната жалба, настоящата инстанция намира
следното:
Първото оплакване на „Марни” ООД е свързано с това, че неправилно съдът е
квалифицирал исковата претенция като таква по чл. 59 ЗЗД.
Оплакването е основателно, тъй като на първо място искът по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен –
2
той възниква само и единствено, когато обеднялото лице няма друга правна възможност, с
която да се защити, какъвто обаче не е настоящия случай.
Освен това, в исковата молба, както и в уточнителната такава от 10.08.2020г., находяща се
на лист 90 от делото, К. Т. е посочила изрично, че е платила процесните суми, като е
изпълнила чуждо (на дружеството) задължение. Следователно, не се касае за хипотезата на
чл. 59 ЗЗД, а за тази на чл. 74 ЗЗД гласящ, че този който е изпълнил едно чуждо задължение,
като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора. Следва да се
посочи, че фактическите твърдения на ищцата са именно такива, а именно: налице е чуждо
задължение (това на „Марни” ООД), а Т. е изпълнила това дружествено задължение към
„Едука Борас” СА, като е имала личен и правен интерес да стори това. Този правен интерес
произтича от правното й положение на съдружник в „Марни” ООД към онзи момент,
липсата на изпълнение от страна на задълженото дружество, както и желание да бъде
престирано точно и навреме на чуждестранния контрагент с оглед на запазване
коректността в дългогодишните им търговски взаимоотношения между „Марни” ООД и
„Едука Борас” СА. Правният интерес (по смисъла на чл. 74 ЗЗД) на съдружника да плати
дружественият дълг на дружеството, в което е съдружник, има своето основание и в това, че
неизпълнението на задълженията за плащане по фактурите, би нарушило имуществената му
сфера (право на част от печалбата от дейността на дружеството и т.н.) в случай на
предприемане на съдебни действия по събиране на дължимите суми от чуждестранния
търговец спрямо ответното дружество. На следващо място, ищцата Т. е обвързана и със
сключения от нея дружествен договор, в съответствие с който, тя се намира в юридическа
връзка не само с останалия съдружник в „Марни“ ООД, но и със самото дружество като
самостоятелен правен субект. Това е допълнителен аргумент за наличието на интерес от
законна суброгация.
Затова се касае за иск по чл. 74 ЗЗД, а не за някой от съставите на чл. 61 ЗЗД. Налага се
извод, че предявеният иск е такъв по чл. 74 ЗЗД, а не по чл. 59 ЗЗД, като К. Т. се е
суброгирала в правата на кредитора „Едука Борас” СА.
Действието на законната суброгация е автоматично, без позоваване. Суброгиралият се
трябва да докаже фактическия състав на суброгацията, тъй като липсва презумпция за
осъществяване на този фактически състав. Предвид фактите по делото, се явява доказано -
чрез приложените платежни документи, че К. Т. е платила чуждия дълг, поради което е
налице настъпила законна суброгация.
Второто оплакване е свързано с доказателствената тежест. Във връзка с доводите за
неправилна правна квалификация на иска, се твърди, че съдът не е разпределил
доказателствената тежест правилно, като в проекта си за доклад по чл. 146 ГПК, вкл. и в
окончателния такъв, е разпределена доказателствената тежест като за иск, свързан с
неоснователно обогатяване, а не за иск по чл. 74 ЗЗД.
В редица решения на ВКС, като например Решение 30 от 10.02.2014 г. по гр. д. 592 от 2012
г. на IV г.о., ГК, се сочи изрично, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата
инстанция квалификация е неправилна, вледствие на което на страните са били дадени
3
неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е
сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна
материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и
необходимостта за ангажиране на съответни доказателства.
В изпълнение на това свое задължение, в откритото съдебно заседание на 12.12.2022 г., САС
е указал кои факти подлежат на доказване от отделните страни, като е посочил, че не се
касае за претенция по чл. 59 ЗЗД, а за такава по чл. 74 ЗЗД, и е дал възможност на
процесуалните представители на страните да ангажират съответни доказателства в тази
връзка. Искания по доказателствата не са били налице от никого.
Ето защо следва да се приеме, че въпреки погрешната правна квалификация и неправилно
разпределената доказателствена тежест, не става дума за недопустимо съдебно решение, а за
такова, по което СГС се е произнесъл по твърдените от ищцата факти, а що се отнася до
пропуските, посочени по-горе, то те могат да бъдат отстранени и от въззивния съд, без да се
извършва нов доклад по делото.
Последният аргумент в жалбата е свързан с довод, че неправилно СГС бил приел, че не е
налице погасяване на вземанията на ищцата по давност. Въззивникът продължава да счита,
че вземанията са погасени по давност, тъй като процесните фактури са с дати 03.09.2014г.,
19.09.2014г. и 13.11.2014г.
Този аргумент не следва да се споделя. Давността тече от датата на плащане на
дружествените задължения от банковата сметка на ищцата Т., поради което и общата
петгодишна давност не се явява изтекла.
По изложените съображения, обжалваното решение на СГС следва да се потвърди, тъй
като жалбата се преценява като неоснователна.
При този изход в спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Марни“ ООД дължи на
въззиваемата Т. сторените от нея разноски във въззивното производство, възлизащи на 3550
/три хиляди петстотин и петдесет/ лева – заплатено адвокатско възнаграждение за втората
инстанция.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение 2606 от 24.02.2022 г. по гр. д. 2609/2020 г. по описа на
СГС, I-18 състав.
ОСЪЖДА „Марни” ООД с ЕИК *********, гр. София да заплати на К. Н. Т., ЕГН
**********, гр. *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 3550 /три хиляди петстотин и
петдесет/ лева – разноски за настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
4
връчването му.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ КЪМ РЕШЕНИЕТО ПО В.ГР.Д. № 2159/2022 НА СОФИЙСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД
НА СЪДИЯТА-ДОКЛАДЧИК ДИМИТЪР МИРЧЕВ
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от съдебния състав да се потвърди
обжалваното първоинстанционно решение по следните съображения:
Последният аргумент във въззивната жалба е свързан с довод, че неправилно СГС бил
приел, че не е налице погасяване на вземанията на ищцата по давност. Въззивникът
продължава да счита, че вземанията са погасени по давност, тъй като процесните фактури са
с дати 03.09.2014г., 19.09.2014г. и 13.11.2014г.
Този аргумент считам, че следваше да се сподели. СГС правилно е приел, че приложим за
процесните вземания е петгодишния давностен срок по чл.110 ЗЗД. Неправилно обаче е
счел, че макар процесните фактури да са издадени през 2014г., плащането по тях е
направено на 17.06.2015г., от която дата течала и давността за погасяване на вземанията на
ищцата. Броен от тогава, 5 – годищния давностен срок изтичал на 17.06.2020г. Исковата
молба е подадена на 28.02.2020г., към която дата предвиденият в закона давностен срок не
бил изтекъл.
В Решение 5 от 04.07.2016 г. по гр.д. 2723 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о., е посочено, че
суброгацията е институт по силата на който удовлетвореното от третото лице вземане на
кредитора продължава да съществува в полза на третото лице и преминава върху него
заедно с всичките му принадлежности. Суброгацията е способ за преминаване на вземания, а
не за погасяване на задължения. Суброгацията се определя като преминаване на правото на
кредитора върху трето лице, което го е удовлетворило. Сменя се само и единствено субекта
по правоотношението, но задължението остава възникнало в един по-ранен момент.
Поради липса на други твърдения и доказателства, следва да се приеме, че срокът за
плащане по процесните фактури е този, който е посочен в тях, а именно – 90 дни от
издаването им. Исковата молба е подадена на 28.02.2020г., а фактурите са с дати
03.09.2014г., 19.09.2014г. и 13.11.2014г., то и след изтичане на деветдесетте дни за плащане
на всяка една от тях (т.е., когато настъпва падежа и вземането става изискуемо),
петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД се явява изтекла към 28.02.2020г. /датата на
постъпване на исковата молба в съда/.
Това означава, че исковете е следвало да се отхвърлят като погасени по давност, а не да се
уважават. Смятам, че решението на първоинстанционния съд следваше да се отмени изцяло
и вместо него да се постанови друго, с което претенциите да се отхвърлят като погасени по
давност.
СЪДИЯ – ДОКЛАДЧИК:
5
/Д.
МИРЧЕВ/
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6