№ 194
гр. София, 12.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Здравка И.
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Десислава Ст. Чернева
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Десислава Ст. Чернева Въззивно гражданско
дело № 20211100511069 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20111182 от 10.05.2021 г. Софийският районен съд, първо
гражданско отделение, 42 състав, осъжда „У.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление гр. София, пл. „*******, представлявано от Т.П. и Е.М. да заплати
на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД на К. П. Г., ЕГН **********, с адрес гр.
Силистра, Ул. „*******“ ******* сумата от 2570,24 евро (две хиляди петстотин и
седемдесет евро двадесет и четири евроцента), представляваща надплатена договорна
лихва по договор за ипотечен кредит от 20.12.2007 г. за периода 20.09.2016 г. до
20.09.2019 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на
предявяване на иска - 21.10.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.
Ответникът „У.Б.“ “АД е осъден на основание чл. 81 от ГПК във връзка с чл. 78, ал. 1
от ГПК да заплати на К. П. Г. сумата от 1101,08 (хиляда сто и един лева и осем
стотинки) лева за съдебноделоводни разноски и адвокатски хонорар.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба вх. №
25100579/14.06.2021 г., от ответника по първоинстанционното производство „У.Б.“
АД, ЕИК *******, чрез адв. И. Б. срещу Решение № 20111182 от 10.05.2021 г.,
постановено по гр. д. 24740/2020 по описа на Софийският районен съд, 42-ри състав, с
което е уважен предявения от ищцата К. П. Г. срещу ответното дружество, осъдителен
1
иск. В жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на
постановеното решение, доколкото страните не са се споразумели процесният лихвен
процент по възнаградителна лихва да бъде променлив. Страната навежда доводи, че в
чл. 4а от процесния договор е регламентирана индивидуална уговорока, съобразно
която лихвеният процент от 6.35% ще бъде приложим за целия срок на договора, като е
посочено, че действието на лихвения процент е от датата на усвояване на кредита до
20.01.2033 г. Сочи се, че вещото лице е потвърдило, че през исковия период банката не
е събирала лихва в увеличен размер, тоест над договорения размер от 6.35%. На
следващо място се твърди, че в акта на СРС неправилно е прието, че клаузата на чл.
11.1.3 от Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на
задълженията по договора /УУО/, е недействителна. Навежда се твърдението, че
едностранното увеличение на лихвения процент, установено в т. 4.1.а от договора, е
строго ограничено, като банката поема риска от това да не извършва увеличаване на
лихвата при състояние на пазарните условия, налагащи необходимостта от увеличение
на същата до нива под един пункт. Добавя се, че по силата на чл. 11.1.3 от УУО,
страните са се споразумели и относно техническото извършване на тази промяна.
Въззивникът моли първоинстанционното решение да бъде отменено, като постанови
отхвърляне на предявените от ищеца обективно съединени осъдителни искове.
Претендират се разноски за двете инстанции, съобразно изхода от производството.
Въззиваемият ищец, с подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва
същата като неоснователна. Излага доводи за правилност и законосъобразност на
обжалвания съдебен акт. Въззиваемата страна възразява, че в процесния договор за
кредит е установен фиксиран размер на лихвата. Обобщава, че банковият кредит е
предоставен при променлив годишен лихвен процент, като е закрепен автоматизъм за
промяната му. Отбелязва, че през 2009 г. банката е взела решение за замразяване на 1
М Euribor – и ако пазарният индекс е бил фиксиран, то нямало да се налага банката да
взима такова решение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение и да бъде
потвърдено първоинстанционното решение по изложените подробно съображения.
Претендират се разноски за въззивното производство.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакуваното съдебно решение,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани
2
изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на
решението само по наведените оплаквания в жалбите.
Настоящият съдебен състав намира обжалваното решението за валидно,
допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Ищците се позовават на изначална липса на основание на банката да получи
описаната сума, която е специфичен белег на фактическия състав на неоснователното
обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Фактическият състав на посочената
норма изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т. е. когато още при самото получаване, липсва основание за преминаване
на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго (типичен случай е
получаването на нещо въз основа на нищожен акт). Освен това основанието трябва да
липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на
претенцията за реституция на даденото.
В разглеждания случай е установено по делото, а и не се спори, че между страните е
бил сключен договор за банков кредит, чиято регламентация се съдържа в
разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 от ТЗ. Спазено е изискването на чл. 430, ал. 3 ТЗ за
сключването на договора в писмена форма за действителност. За банката – кредитор
няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична сума, като срещу това
задължение кредитополучателите имат няколко насрещни задължения, а именно: да
върнат главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използват кредита по
предназначение; да дадат на банката необходимите сведения във връзка със
сключването и изпълнението на договора и да дадат обезпечение.
По отношение на спорния между страните въпрос свързан с валидността на
оспорената клауза, на първо място, настоящият съдебен състав приема, че
кредитополучателят К. Г. е физическо лице, на което с процесния договор е
предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или
професионална дейност. С оглед на това ищцата има качеството на потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно банката е търговец по смисъла на § 13,
т. 2 от ДР на ЗЗП.
Според настоящия съдебен състав клаузата от ОУ, по отношение на които
ищците твърдят неравноправност, а именно – чл. 11.1. 3, не се явяват индивидуално
уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени
предварително и типови договори за кредит на банката и кредитополучателят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. Отделно от това следва да се посочи, че
по делото липсват данни включването на спорните клаузи в договора да е в резултат на
изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на
3
тяхното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е била на банката с
оглед правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Поради това настоящият съдебен състав намира,
че ищците могат да се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който
в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските
договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Кредитополучателят (потребителят) е в положението на по-слаба страна в
отношенията си с банката, както от гледна точка на позицията му в преговорите, така и
на степента на информираност – положение, което го принуждава да се съгласява с
установените предварително от банката условия, без да може да повлияе на
съдържанието им. Клаузите на договорите за банкови (ипотечни) кредити не следва да
нарушават основни принципи, в т. ч. и този на равнопоставеност, на който се основават
отношенията между банката и потребителя, както и императивни разпоредби на закона.
Законът за кредитните институции (ЗКИ), при действието на който е сключен
процесният договор, въвежда редица задължения на кредитните институции в процеса
на отпускане на банкови кредити с оглед защита правата и задълженията на
длъжниците. Съгласно нормата на чл. 58 ЗКИ, при отпускане на кредити банката
задължително предоставя безплатно и в писмена форма на клиентите си своите
условия по кредите, които съдържат най-малко данни за общите разходи по кредита
(такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за
обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят; лихвения
процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата,
както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на
кредита; допълнителните задължения, свързани с разплащанията и условията и
разходите при предсрочно погасяване на кредита.
Освен че при осъществяване на банкова дейност ответникът трябва да полага
дължимата грижа на добрия търговец, за да гарантира надеждна и сигурна банкова
система и защита на интересите на клиентите си, по силата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП
клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по
ясен и недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да
намери приложение императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, която предписва, че
при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен
за потребителя начин.
В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС, постановено
по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че "националната юрисдикция
следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния
характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на договора с потребители, с
която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с
4
предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези
разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази
преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид
съдържащите се в ОУД с потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и
предвид националното законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха
могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на
промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и
разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора".
"Основателно съображение" по смисъла на горепосоченото решение представлява
всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора,
което е било уговорено или установено преди сключване на потребителския договор и
което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.
В частност в процесния случай не се съдържат условията на кредита,
регламентиращи методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата
до пълното погасяване на задължението, т. е. не са инкорпорирани условията –
вътрешните правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, който е
приложимият по спора закон, тъй като Законът за потребителския кредит и Законът за
кредитите за недвижими имоти на потребители – обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г.,
които дават специална закрила на потребителите на кредитни услуги и уреждат
правилата за прозрачност и яснота при предоставяне на кредити на потребителите и
задължение за предоставяне на преддоговорна информация, са приети след
сключването на процесния договор за кредит. Следователно клаузата на чл. 11.1.3,
която въвежда правото на кредитора едностранно да променя размера на
възнаградителната лихва, т. е. цената на кредита, която е съществен елемент от
договора, чрез изменение на единия от компонентите й – БЛП, е неравноправна. Не
предвижда ясен механизъм как се извършва едностранното увеличаване на годишния
лихвен процент и в този смисъл на потребителя не е предоставена предварително
достатъчно ясна и конкретна информация за методологията на увеличението.
В този смисъл Решение № 95/13.09.2016 г., постановено по ТД № 240 по описа
за 2015 г. на ВКС, II ТО, в което е посочено, че с чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е въведено
изискване общите условия на банката да уреждат метода за изчисляване на лихвата
предвид възмездния характер на договора за банков кредит, както и условията, при
които може да се променя последната до пълното погасяване задължението на
кредитополучателя. Следователно за банката съществува изрично законово задължение
в общите условия да се съдържат кумулативно два елемента – методиката (метод) за
изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през
времетраенето на договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент
трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща
вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
5
компоненти – пазарни индекси и/или индикатори, като между страните трябва е
постигнато съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т. е.
относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва – съществен
елемент от съдържанието на този вид банкова сделка.
Това разбиране е застъпено последователно в практиката на ВКС, обективирана
в Решение № 424/02.12.2015 г. по ГД № 1899/2015 г. на ВКС, ТК, IV ГО, Решение №
77/22.04.2015 г. по ГД № 4452/2014 г. на III ГО на ВКС, Решение № 205 от 07.11.2016 г.
по ТД № 154/2016 г. на ВКС, I ТО и Решение № 165/02.12.2016 г. по ТД № 1777/2015 г.
на ВКС, I ТО, в които е разяснено, че липсата на яснота относно методиката и
математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената
лихва, както и липсата на възможност за реципрочно намаляване на лихвата при
понижаване на индекса EURIBOR, води до неравноправност на съответната клауза. В
посочените решения са изведени критериите, от които съдът следва да се води при
извършване на преценка за неравноправност, по следния начин: дали "изменението на
цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика
на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавен регулатор; че само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не
може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 от ЗПП, тъй като увеличението на
престацията не зависи от неговата воля; че за да се прецени дали клаузите отговарят на
този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по
ясен и недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗЗП); че потребителят следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния
начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11); както и че съдът не следва да
допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока (решение на СЕС от
14.06.2012 г. по дело С-618/10), но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по
благоприятен за потребителя начин (чл. 147, ал. 2 от ЗЗП), във връзка с всички
останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата (чл. 145,
ал. 1 от ЗЗП)".
Следва да бъде обърнато внимание и на разясненията, дадени в Решение №
95/13.09.2016 г. по ТД № 240/2015 г. на ВКС, II ТО, съгласно които договорът за
банков кредит като разновидност на договора за заем представлява двустранен,
каузален, възмезден, консенсуален и формален договор с легално определените в чл. 3
от Закона за пазарите на финансови инструменти (ДВ, бр. 52/2007 г.), финансовите
инструменти, възприети по същия начин и в § 1, т. 2 от ДР на Закона за публично
предлагане на ценни книжа (ДВ бр. 114/99 г.) и в т. 50, б. "а" – б. "д" на чл. 3 от
Регламент/ЕС/ № 575/2013 г. на ЕП и на Съвета, което дава основание да се приеме, че
договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови
6
инструменти, поради което за него не важи ограничението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП.
В разглеждания случай ответното дружество нито твърди, нито доказва, че на
кредитополучателите са били оповестени и предоставени "правила", по които ще се
определи или е определен конкретният размер на увеличението, а доказателствената
тежест в тази насока е била негова. Неясно, непрозрачно и без установен метод и
стандарт банката, променяйки БЛП, е променила годишния лихвен процент на лихвата
по конкретния кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят
установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Според т. 10 от
цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора
въз основа на непредвидено в него основание, а според т. 12 – неравноправна е тази
клауза, която предвижда цената да се определя при получаването на стоката или
предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава
цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена
при сключването на договора. Приложението на тези норми е изключено в случаите,
установени в чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.
В разглеждания случай не е налице фактическият състав на изключението по чл.
144, ал. 2, т. 1 ЗЗП: 1. доставчикът на финансовата услуга да е поел задължението да
уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в
лихвения процент в 7-дневен срок и 2. другата страна по договора да има право
незабавно да го прекрати. В процесния договор липсва клауза, която предоставя такава
възможност на потребителя.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав намира, че в разглеждания
случай банката е обезпечила за себе си правото произволно да изменя БЛП, като го
увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна, за постигане на своите
стопански задачи, т. е. за реализиране на търговска печалба. По този начин е накърнен
принципът на добросъвестност и е създадено значително неравновесие между правата
и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на последния, тъй като
при неизвестни, респ. непрозрачни, основания той не би могъл да предвиди
евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация
преди да бъде сключен договорът по принцип не може да бъде компенсирана с това, че
в хода на изпълнение на договора потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред
за промяната на лихвения процент и че ще получи новия погасителен план, още повече
7
че както бе посочено по-горе, ако не иска да приеме тази промяна, той не би могъл да
прекрати договора.
По изложените съображения въззивният съд намира, че клаузата на чл. 11.1.3 от
ОУ е неравноправна, тъй като поставят ищцата в неравноправно положение по
смисъла на чл. 143, т. 10 и 12 ЗЗП, поради което е и нищожна на основание чл. 146, ал.
1 ЗЗП.
Правилно с оглед на събраните по делото доказателства съдът е приел, че
страните са се споразумели за променлив лихвен процент на възнаградителната лихва
по Договор за банков кредит № TR70997568. Систематичното тълкуване на
договорните клаузи води до извода, достигнат и от първоинстанционния съд, че
страните са уговорили променлив лихвен процент, който се формира на базата на
фиксирана надбавка в размер на 1,541% и базисен лихвен процент, който е променлива
величина и се определя според т. 10.3 и 10.4 от Общите условия, а именно за ипотечни
кредити са приложими базисните лихвени проценти по т. 10.3, а за кредити в евро,
какъвто е процеснитият, за базисен лихвен процент се прилага утвърдените от УС на
банката такъв.
Правилно СРС отчита заключението на съдебно-финансовата експертиза, което
въззивният съд кредитира като обосновано и компетентно изготвено, с необходимите
знания и умения и приема, че предявеният иск за сумата от 2 570, 08 евро подлежи на
уважаване, при недоказано наличие на основание за банката да получи
възнаградителна лихва в по-висок размер.
Настоящата съдебна инстанция счита, че клаузата на чл. 11.1.3 от Условията за
усвояване, обслужване на кредита и изпълненение на задълженията по договора е
недействителна, бидейки неравноправна такава. Съдът възприема, че не е допустимо
уговаряне на договорна клауза, при която лихвеният процент се променя, когато това е
в интерес на една от страните по правоотношението, в случая – на страната кредитор
относно увеличаването на договорната лихва. Първоинстанционният съд правилно
приема, че конкретният размер на договорна лихва, който остава непроменен, дори
когато един от показателите формиращи договорната лихва намалява, води до
неравновесие в правата и задълженията на страните по договорното правоотношение.
Недопустима е уговорката за клауза, при която промяната на Юрибор, обосноваваща
увеличение на лихвата да води до възможност за промяна размера на договорната
лихва, а същевременно промяната на юрибор, която обосновава намаление на лихвата
да има за последица запазване на договорната лихва. Процесната клауза е
неравноправна, поради липса на реципрочност във влиянието на промените в Юрибор
по отношение контрагентите.
С оглед гореизложеното и поради съвпадане на крайните изводи на въззивния
съд и тези на районния съд, то обжалваното решение следва да бъде потвърдено,
8
включително по присъдените в първоинстанционното производство разноски.
По отговорността за разноски във въззивното производство:
С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски следва да
се постави в тежест на въззивника и той следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна разноски за производство пред СГС за сумата от 800 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20111182 от 10.05.2021 г. по описа на
Софийски районен съд, първо гражданско отделение, 42-ри състав, включително в
първоинстанционното производство разноски.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ******* да заплати на К. П. Г., ЕГН **********, на
основание на чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 800 лв. (осемстотин лева), представляващи
съдебни разноски, направени в производството пред СГС.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването
му на страните при условията на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9