Р Е Ш Е Н И Е
№260260 14.04.2022 г. гр. Пловдив
В ИМЕТО
НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД- ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, V- ти състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и трети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при участието на
секретаря: Габриела Йорданова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 15721 по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Съдът
е сезиран с искова молба, подадена от „Кредит Инс” АД, ЕИК: ********* против
Л.И.Л., ЕГН: **********, с която са предявени обективно, кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се претендира да бъде признато за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата
от 1000 лева - главница, дължима по
договор за потребителски кредит № *************г. сключен между страните, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда
- 13.08.2020 г. до окончателното й
изплащане; сумата от 266,70 лева –
договорна лихва за периода от 04.07.2019 г. до 04.04.2020 г.; сумата от 132,20
лева – обезщетение за забава за периода от 05.07.2019 г. до
10.08.2020 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 260153/
19.08.2020г., по ч.гр.д. № 10083/ 2020г., по описа на РС- Пловдив, XXII- ри гр. с-в, както
и обективно съединен при условията
на евентуалност осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „1-
во“ ЗЗД, с който се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
сума в размер от 250 лв.- главница,
предадена от ищеца и получена от ответника без основание, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда / 27.11.2020г. / до окончателното й
заплащане.
Ищецът
посочва, че „Кредит инс“ АД ( с предходна правноорганизационна форма „ООД“ )
представлява търговско дружество с основна дейност отпускане на онлайн
краткосрочни потребителски заеми със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, като договорът
се сключва във формата на електронен документ и правоотношението се реализира
при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, ЗПУПС, ЗЗД и ЗЕДЕУУ. Твърди се, че Л.Л. е кандидатствал за
получаване на потребителски кредит чрез сайта на дружеството – ************,
като е предоставил личните си данни чрез попълване на регистрационната форма на
кандидатстване, одобрена от управителя на финансовата институция и при спазване
на всички изисквания за предоставяне на финансова услуга от разстояние. В
резултат, служител се е свързал с длъжника, като същият е потвърдил
самоличността си и истинността на предоставената информация, както и желанието
да получи кредит в размер на 1000,00 лева. Посочва се, че след одобрението, на
ответника е изпратен електронен формат на договора за кредит от разстояние,
като същият е потвърдил, чрез изпратения му от ищцовото дружество линк за
потвърждение, сключването на договор за потребителски кредит „******“ с №
*********г. като желаната сума е била преведена чрез системата e-pay и получена
на каса на партньорски офис на „****“ АД срещу представена от ответника Л.Л.
лична карта. Ищецът се позовава и на чл. 13, ал.1 от ЗЕДЕУУ, според чиято
разпоредба за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена
или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото
авторство. Твърди, че преписът има значението на носител, обективиращ частни,
подписани от страните документи и съгласно чл. 189 от ГПК те се ползват с
формална доказателствена сила за авторството му като в тази връзка посочва Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС на РБ,
IV- то Г.О., гр.д. № 868/2012 г.
Изразява
се становище, че за длъжника е имало възможност да избере опция да предостави
банкова гаранция за обезпечаване на задължението му или да му бъде предоставена
такава от дружеството, с което Кредитодателят има сключен договор, като
ответникът е избрал опцията да му бъде осигурен **** за ползване на
кредита. Предвид това и на основание чл.
4 от Договора се е задължил към ежемесечната вноска по кредита да бъде
начислена и такса „****“ за предоставената услуга, която се е заплащала на
ищеца.
Сочи
се, че ответникът не е изпълнявал точно задълженията си по договора, като не е
погасил нито една от дължимите вноски по кредитното правоотношение. Сочи се, че
всички вземания по договора за падежирали на дата 04.04.2020г. Акцентира върху
факта, че едва след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда, на дата
05.10.2020г. ответникът е осъществил плащане по договора, което е в размер от
750 лв. Предвид това, ищецът претендира в настоящото производство само част от
вземанията по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
В
случай, че съдът приеме, че процесният договор за кредит е изцяло недействителен,
то при условията на евентуалност се предявява иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. „1- во“ ЗЗД, с който се моли ответникът да бъде осъден да заплати на
ищеца сума в размер от 250 лв. Сочи се, че на ответника е предадена сума в
размер от 1000 лв., като след осъщественото частично погашение, по евентуалния
иск би се дължала сумата от 250 лв. Моли се предявените главни искове да бъде
уважени, а при тяхното отхвърляне да се уважи евентуалната искова претенция.
Претендират се сторените разноски.
В
законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор от Л. И.Л., чрез адв. Т.В.. Оспорва исковете като
неоснователни, както и дължимостта на сумите и твърденията на ищцовото
дружество. Счита, че договорът за потребителски кредит е нищожен поради
противоречието му със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите
нрави, като твърди, че са налице множество нищожни клаузи, без които същият не
може да съществува. При условията на евентуалност твърди, че са налице нищожни
клаузи на договора – клаузите на чл. 3 и чл. 4, касаещи лихвения процент,
формирането на ГПР и дължимостта на такса „****“. Изразява становище, че не са
спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй като не са
упоменати условията за прилагане на лихвен процент, индекс или референтен
лихвен процент, не е регламентиран размерът на „печалбата на кредитора/
възнаградителната лихва“, като не е посочено каква част от погасителната вноска
представлява главницата и каква – лихва, такси и пр. Сочи се, че кредиторът се
е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема и ГПР, като ответникът твърди и че липсва ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита. Сочи, че неспазването на
горепосочените изисквания, на основание чл. 22 ЗПК води до цялостна
недействителност на договора за кредит.
Изразява
становище, че е недопустимо претендирането на лихва два пъти за една и съща
сума и за един и същи период, поради което са неоснователни претенциите за
договорна лихва и законна лихва. Моли се предявените искове да бъдат
отхвърлени. Претендират се сторените разноски.
След преценка на събраните по делото
доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за
установено от фактическа страна следното:
Не
се спори между страните, а и от приобщените по делото доказателствени материали
се изяснява, че между „Кредит Инс” АД / с предходна правноорганизационна форма
ООД / и Л.И.Л. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за
потребителски кредит „******“ № *************г., по силата на който на
ответника е предоставена сума в размер от 1000 лв. /л. ******/. Отразеният в
договора фиксиран годишен лихвен процент е 36, 00%, годишният процент на
разходите е 49, 7 %, а задължението следва да се погаси на десет месечни
вноски. Съобразно чл. 1.4 от договора, заетата сума в размер от 1000 лв. се
усвоява чрез каса на „******” или по посочена
от длъжника банкова сметка. *** от „******” /
л.
** / се изяснява, че ответникът е
получил сумата от 1000 лв. в брой на каса на „******” на
дата ***********. Предвид изложеното, то не съществува съмнение,
че ответникът е усвоил в цялост
предоставения му финансов ресурс по процесния Договор за потребителски кредит
„******“ № *************г., който е в размер от 1000 лв. Във връзка с
възникването на правоотношението, съдът счита за нужно да посочи следното:
процесният договор за кредит се сключва по реда на ЗПФУР, поради което върху
него не е положен саморъчен подпис на ответника. Последното обстоятелство не се
отразява на неговата валидност, доколкото съобразно чл. 3, ал. 2 Закон за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги (намиращ съответно
приложение ), писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен
документ съдържащ електронно изявление. Същевременно, съобразно чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ, електронен
подпис е електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) №
910/2014. Текстът от цитирания регламент повелява, че „електронен подпис“
означава данни в електронна форма, които се добавят към други данни в електронна
форма или са логически свързани с тях,
и които титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. В случая е
явна логическата връзка между процесния договор за кредит и ответника- личните
данни, отразени в договора са
предоставени лично от ответника, който е генерирал и подал и заявление до
ищцовото дружество в електронна форма за предоставяне на паричен заем.
Последващото поведение на ответника също потвърждава възникването на
правоотношение именно с ответника- на същата дата, на която е генерирано
електронното изявление (**********. ), ответникът е усвоил на каса на „******” предоставения му финансов ресурс.
Съобразно
чл. 4 от Договора за кредит, кредитодателят ангажира дружество- **** за връщане
на вноски по кредитното правоотношение, за което кредитополучателят следва да
заплати на кредитодателя „такса ****“. Посочената такса **** е в общ размер на
716, 70 лв. и е разсрочена към месечните погасителни вноски по договора за
кредит.
От
приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна експертиза /
л. ****/ се изяснява, че длъжникът е усвоил предоставената му сума в размер от
1000 лв. чрез системата на „******”. Посочено е, че
при ищцовото дружество са налице счетоводни отразявания във връзка с процесния
договор за кредит, като е отбелязано отпускането на сумата по кредита.
Експертът е посочил и че счетоводството на ищеца е водено редовно. В
заключението е отразено и че ответникът е осъществил частично плащане по
договора в размер от 750 лв.
От приетата по делото допълнителна съдебно
счетоводна – експертиза / л. ******* / се установява, че при формиране размера
на ГПР по договора за кредит е взета предвид единствено възнаградителната
лихва. Посочено е, че ако разходът по „такса ****“ бъде включен в ГПР, то
същият нараства със 125, 14 %.
Съдът кредитира заключенията на вещото лице в
цялост, доколкото същите са обективни, обосновани и съответни на останалия,
приобщен по делото доказателствен материал.
От
приетата по делото разписка за извършено плащане / л. ** / се изяснява, че след депозиране на заявлението по чл.
410 ГПК, ответникът е заплатил в полза на ищеца по процесния договор за кредит
сума в размер от 750 лв.
По правните аспекти на спора:
По допустимостта: Видно от
приложеното ч.гр.д. № 10083 по описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, XXII- ри гр. с-в, образувано по депозирано от „Кредит
Инс“ АД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, за
сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед № 260153/ 19.08.2020 г.
Заповедта е връчена на длъжника на *********г., поради което с разпореждане
съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на
основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК. В законовия едномесечен срок е предявен
настоящият иск - указанията са получени на *********., а исковата молба е
входирана в съда на *********. С исковата молба ищецът претендира суми в по-
нисък размер от тези, за които е издадена заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, но последното обстоятелство не се отразява на допустимостта на процеса
(същият би бил недопустим, единствено ако се претендират чрез установителен иск
по реда на чл. 422 ГПК суми на различно основание или в по- висок размер ).
Съдът счита за нужно да посочи и че предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск също е допустим.
Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това
въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на
евентуалност ( изрично в тази връзка
е мотивната част на т. 11б от ТР от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/ 2013г. на
ОСГТК на ВКС ). Предвид изложеното, така предявените от ищеца искове са
допустими.
По същество: съобразно изложеното от фактическа
страна, то не е налице съмнение, че между "Кредит Инс" АД като
заемодател и Л.И.Л. като заемател, е възникнало правоотношение по повод
предоставянето на паричен заем в размер от 1000 лв. / длъжникът е усвоил
финансовия ресурс в брой, на каса на „******”/.
Заемодателят
е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството
има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон- ЗПК.
Съобразно
нормата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
повелява, че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и
съдържа, годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
В
конкретния случай, съобразно чл. 4 от договора,
кредиторът изисква заплащането на сума в размер от 716, 70 лв. – „такса ****“ (
размерът на таксата не е посочен в чл. 4 от договора, но се изяснява от
приложения него погасителен план ). Прочитът на съдържанието на клаузите на чл.
4 и чл. 4. 1 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор
за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за
кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като „такса“ („таксата“
се заплаща именно в полза на ищеца- кредитор ). Ярко впечатление оставя и
обстоятелството, че размерът на „таксата ****“ е повече от половината от
чистата стойност на усвоения финансов ресурс ( предоставената сума на ответника
е 1000 лв., а таксата е 716, 70 лв. ). Впрочем, самата клауза на чл. 4 от
договора е изначално лишена от основание, тъй като в полза на потребителя не се предоставя услуга. Обезпечението
по кредита, дадено от дружеството – **** „Бикнел Корп“ ООД, съобразно сключения
Договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити от ************. /
л. ********* от делото / е единствено
и само в полза на кредитора "Кредит Инс“ АД. Същевременно, цялото
възнаграждение се поема от потребителя. Нещо повече- в случай, че „******“
„Бикнел Корп“ ООД изпълни и погаси вземането на длъжника, то има право на
регрес срещу задълженото лице за пълната стойност на платеното ( чл. 4 от
договора за предоставяне на гаранция- л. ** гръб ). Тоест, срещу заплащането на
„такса ****“, която е в размер на 716, 70 лв., ответникът- потребител не е
получил каквато и да било услуга.
Същевременно,
кредиторът не включва т.нар. от него „такса ****” към разходите по кредита,
като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съобразно приетата допълнителна ССчЕ, при формиране на ГПР по договора,
кредиторът е включил единствено договорната лихва. В случай, че към ГПР по
договора се включи и „такса ****“, то разходите се увеличават със 125, 14 %.
Съобразно изложеното, поведението на кредитора е недобросъвестно, особено
предвид факта, че макар и стойността на „таксата“ да не се включва в ГПР по
договора, то кредиторът разсрочва плащането й, като при формирането на всяка
анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за гаранция. Изложеното
следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски
практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Гореизложеното
поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на
практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита. Последното обстоятелство е особено значимо, тъй като в процесния
случай недобросъвестният подход на кредитора се явява и в директно противоречие
с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР,
който не съответства и на действителния такъв, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и
дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В
конкретния случай е налице пълно
разминаване между посочения в договора ГПР и действителния процент на
разходите, който се изчислява на годишна база.
С
оглед приетите по-горе постановки съдът счита, че Договор за потребителски
кредит „******“ № ******* от **********. на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК е недействителен, тъй като
не е посочен действителния годишен процент на разходите по кредита,
изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения начин в
приложение № 1 към Закон за потребителски кредит.
Съобразно
нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следва да се посочи,
че цитираният текст не съставлява самостоятелен иск, който следва да бъде
предявен в отделно производство, а по- скоро е предвидена последица от
прогласяването на недействителността на правоотношението, по която съдът следва
да се произнесе в същото производство. В тази връзка, то законодателят е
предвидил, че длъжникът ще следва да върне само чистата стойност на получения
финансов ресурс- доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно
обогатяване на длъжника (в тази насока е
и актуалната практика на Окръжен съд- Пловдив-
Решение № 260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. № 1603/2020 г. на Окръжен
съд Пловдив, Решение № 260498 от 08.12.2020 г. по в. гр. д. № 2513/2020 г. на Окръжен
съд – Пловдив, Решение № 260464 от 03.12.2020 г. по в. гр. д. № 2151 / 2020 г.
на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260416 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 2269
/ 2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и др.).
От
материалите по делото и предвид дадените по- горе разяснения се установява, че
чистата стойност на усвоения от длъжника финансов ресурс възлиза на 1000 лв. От
заключението по назначената съдебно- счетоводна експертиза и от приетото по
делото платежно нареждане / л. ** / се изяснява, че длъжникът е заплатил по
недействителния договор сума в размер от 750 лв. (сумата е заплатена в хода на
процеса, след като е подадено в съда заявление по чл. 410 ГПК ). Както вече бе
коментирано, след като договорът за потребителски кредит е недействителен, то ответникът не дължи претендираните суми за възнаградителна и мораторна лихва.
Поради изложеното, заплатената сума от потребителя в размер от 750 лв. следва
да бъде насочена единствено за погасяване на дължимата по договора главница.
След като се съобрази заплатената сума в размер от 750 лв., то ответникът дължи
на ищеца единствено сумата от 250лв.- непогасена част от главница по Договор за
потребителски кредит „******“ № ******* от **********. Върху вземането за
главница в размер от 250 лв. се дължи законна лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда / *********. / до окончателното й
погашение.
Съобразно гореизложеното, предявеният
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД
се явява основателен за сумата от 250 лв. и като такъв следва да бъде уважен.
За разликата от посочената величина до пълния претендиран размер от 1000 лв.,
искът следва да бъде отхвърлен, поради
осъществено погашение в хода на процеса. Следва да бъдат отхвърлени като
неоснователни претенциите с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240,
ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 266,70 лева – договорна лихва за
периода от 04.07.2019 г. до 04.04.2020 г. и сумата от 132,20 лева – обезщетение за забава за периода от
05.07.2019 г. до 10.08.2020 г.
По предявения при условията на
евентуалност иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во“ ЗЗД:
С
евентуално предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. „1-во“ ЗЗД
ищецът претендира единствено сумата от 250 лв., за която твърди, че
представлява главница, предадена по недействителния договор за потребителски
кредит. Същевременно, предвид гореизложените мотиви и предвид фактът, че по
предявения главен иск съдът счита, че ответникът дължи на ищеца оставащия
размер на главницата в размер от 250 лв., то не е настъпило
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане и произнасяне по предявения при
условията на евентуалност осъдителен иск.
По отношение на разноските:
Съобразно
изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на
разноски в полза на ищеца. При определяне размера на дължимите разноски, съдът
съобразява, че ответникът е погасил част от претенцията за главница, но след
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда. Предвид това, той е дал повод
за иницииране на заповедното и последвалото го исково производство досежно
дължимата главница и следва в цялост да понесе разноските за тази част от
процеса. Предвид изложените съображения и съобразно уважената част от исковите
претенции, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сума в общ
размер от 696, 98 лева, представляваща сторени разноски в рамките на исковото
производство и заповедното производство по ч.гр.д. № 10083/ 20г., по описа на
РС- Пловдив, XXII- ри гр. с-в.
Съобразно
отхвърлената част от исковите претенции, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК се
дължат разноски и на ответника. Представени са доказателства за заплатен
адвокатски хонорар за процесуално представителство в рамките на заповедното и
исковото производство, като ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника сума в общ размер от 256, 64 лв. –разноски в рамките на исковия
процес и заповедното производство по ч.гр.д. № 10083/ 20г., по описа на РС-
Пловдив, XXII- ри гр. с-в.
На
основание чл. 77 ГПК, „Кредит Инс“ АД, ЕИК ********* следва да бъде осъдено да
заплати в полза на бюджета на Съдебната власт, по сметка на РС- Пловдив сума в
размер от 60 лв.- разноски за изготвяне на експертно заключение.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че Л.И.Л., ЕГН: **********, дължи на „Кредит Инс“ АД, ЕИК ********* на основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата от 250 лв.- главница, дължима по Договор за потребителски
кредит „******“ от **********., сключен между страните, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда (*********.) до
окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
иска за главница с правно основание
чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата от 250
лв. до пълния претендиран размер от 1000 лв.; иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД
за сумата от 266, 70 лв. – договорна
лихва за периода от 04.07.2019 г. до 04.04.2020 г. и иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
за сумата от 132, 20 лв. – обезщетение
за забава върху главницата за периода от 05.07.2019 г. до 10.08.2020г., за
които суми е издадена Заповед № 260153/ 19.08.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 10083/ 2020 г., по описа на Районен съд-
Пловдив, XXII- ри гр. с-в.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
Л.И.Л., ЕГН: **********, да заплати
на „Кредит Инс“ АД, ЕИК ********* сума в
размер на 696, 98 лева,
представляваща сторени разноски в исковото производство и в рамките на
заповедното производство по ч.гр.д. № 10083/ 2020 г., по описа на Районен съд
Пловдив, XXII- ри гр. с-в.
ОСЪЖДА „Кредит Инс“ АД, ЕИК ********* да заплати на Л.И.Л., ЕГН: **********
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сума в размер на 256, 64 лева,
представляваща сторени разноски в рамките на исковото производство и
заповедното производство по ч.гр.д. № 10083/ 2020 г., по описа на Районен съд
Пловдив, XXII- ри гр. с-в.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК „Кредит
Инс“ АД, ЕИК *********, да заплати в
полза на бюджета на Съдебната власт, по сметка на Районен съд- Пловдив сума в размер на 60 лева- разноски за изготвяне на експертно заключение.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на
страните.
Вярно
с оригинала.
Г.Й.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п./Н.Г.