Р Е Ш Е Н И
Е № 384
В ИМЕТО НА
НАРОДА
гр. ПЛОВДИВ 12. 12. 2019 г.
Пловдивският апелативен съд, търговско отделение в открито
заседание от 13. 11. 2019 г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
АЛЕКСАНДЪР СТОЙЧЕВ
с участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ДИМИНОВА, като разгледа докладваното от съдия СПАСОВ
в. т. дело № 607 по описа на ПАС за 2019 г., установи следното:
Производство по чл. 258 и сл. ГПК.
Повод за образуването му е
изходяща от „З.Д.Е.” АД, *** въззивна жалба против
постановеното от С. окръжен съд по т. дело №30/2019 г. решение, с което „З.Д.Е.”
АД, *** е осъдено да заплати на С.Т.Ж., ЕГН **********,*** З. сумите от :
- 102 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди в резултат от смъртта
на сина й - Т.Ж.А., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на уведомяването от виновния водач - 25.10.2017г. до окончателното
изплащане
- 2 781, 67 лв., представляващи изтекла законна лихва върху
доброволно платената сума, от които 991, 67лв. равняващи се
на начислена законна лихва върху сумата от 10 000 лв. за периода от 25.10.2017г. до
16.10.2018г. и 1790лв., равняващи се на начислената законна лихва върху
сумата от 18 000 лв. за периода от **********г. до 17.10.2018г.
Решението се
обжалва и в частта, с която З.Д.Е.” АД, ЕИК ********* е
осъдено да заплати на адв. Ф.С.,***
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер
на 4 274, 26 лв. съразмерно с уважената част от исковете.
В жалбата са
изложени съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението,
поискана е отмяната му и постановяване на друго отхвърлящо исковите претенции.
Насрещната страна е изразила
становище за неоснователност на същите.
Съдът след като се запозна са
акта предмет на обжалване и събраните доказателства намери за установено
следното:
На 05.02.2019 г. в Сз ОС е
постъпила изходяща от С.Т.Ж., ЕГН ********** искова молба против З.Д.Е.” АД, ***.
В обстоятелствената част на същата се
говори, че ищцата е майка на Т.Ж.А., ЕГН **********, който починал на **********г.,
вследствие на настъпило на същата дата ПТП. В тази връзка се споменава , че е и
негов наследник.
По отношение
на ПТП-то е заявено, че на **********г., синът й пресичайки платното за движение
на път **********, в с. П. бил блъснат от лек автомобил
марка „А.“, модел „**“, с ДК № **********, управляван от В.Р.Б.. Следствие на
удара той починал.
Говори се
също за образувани досъдебно производство № 1228 ЗМ 291/2017г. по описа на
О*на ***, гр. С. З., пр.пр.№
2858/2017г., по описа на Окръжна прокуратура гр.С. З. и НОХД №
273/2018 г. на Сз ОС. Същото завършило с влязла в сила присъда, с която В.Р.Б.
бил признат за виновен в това, че на **********г., в с. П., обл.С. З., на път **********
при управление на лек автомобил марка „А.“, модел „**“, рег. № **********, нарушил
правилата за движение визирани в ЗДП - чл.20, ал.1, чл.21, ал.1, чл.116 и в резултат, на което по
непредпазливост причинил смъртта на Т.Ж.А., поради което и на основание чл.343,
ал.1, б.“в“, пр.1 вр.с чл.342, ал.1, пр.III от НК, във вр.с
чл.373, ал.2 НПК, във вр.с чл.58а, ал.1 от НК и чл.54 от НК бил осъден.
Посочено е,
че лекият автомобил причинил ПТП-то имал сключена застраховка „ГО” на а.
в ЗД „Е.” АД с полица №******************и покритие от 16.07.2017г. до
15.07.2018г.
Това и
факта, че причина за произшествието е нарушение на правилата за движение от застрахования
водач дават основание на ищцата да твърди, че предпоставките за ангажиране отговорността на
застрахователя за репариране на причинените й
неимуществени вреди от загубата на сина й според разпоредбите на чл. 432 от КЗ са налице.
По тази
причина е споменато, че в изпълнение на изискванията на чл.380, ал.1 КЗ, ищцата
отправила застрахователна претенция към ответното застрахователно дружество. Той
образувал щета № ***************г и с писмо рег.№ *******от 25.09.2018г. уведомил ищцата, че
след разглеждане на претенцията й и всички представени към нея документи й се
определя
обезщетение в размер 28 000 лв. при отчитане на 50% съпричиняване от
страна на сина й Т.А. за настъпилия вредоносен
резултат. Този размер на обезщетение бил изплатен по посочена от ищцата банкова сметка на 16.10.2018г. в размер на
10 000 лв. и на 17.10.2018 г. в размер на 18 000 лв.
Съответно се сочи, че ищцата не е съгласна с
определения и изплатен от ответника размер на обезщетение за претърпените от
нея неимуществени вреди в резултат от смъртта на синът й. Причината
за несъгласието се свързва с това, че същия бил занижен и с неправилно отчитане
на съпричиняването. В тази връзка дори е заявено, че такова не е налице.
С оглед на
несъгласието с определения размер на обезщетението от страна на ищцата са
изложени твърдения за претърпените от нея неизмерими болки и страдания от загубата на сина
й. Споменава се, че тя страда от факта, че никога вече няма да го види, да
чуе гласа му, от усещането, че няма акк да го види да отвори вратата, прекрачи прага на
дома им, да я попита добре ли е и т.н. Твърди се, че майка и син са
имали
едно домакинство и със загубата му тя се лишила от човека, на когото разчита морално и
физически, с оглед напредналата й възраст.
Така описаните страдания и факта, че
били налице всички елементи от ФС даващи
основание да са ангажира отговорността на ответното дружество са дали повод на
ищцата да твърди, че следва да и се заплати обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 130 000 лв. ведно със
законната лихва от **********г., когато ответникът бил уведомен за
произшествието от виновния водач.
С оглед
твърдението, че законната лихва се дължи от датата на уведомяване от виновния
водач са изложени и доводи, че такава се дължи и върху размера на доброволно
платеното обезщетение. Съответно общия размер на същата е определен на 2 781, 67лв. Посочено е,
че тази ума е равна на сбора на сумите от 991, 67лв. равняващи се
на начислена законна лихва върху сумата от 10 000 лв. за периода от 25.10.2017г. до
16.10.2018г. и 1790 лв., равняващи се
на начислената законна лихва върху сумата от 18 000 лв. за периода от **********г. до
17.10.2018г.
Отправено е искане
съдът да осъди ответника на заплати същите.
Така
описаната искова молба е връчена на ответника за отговор в двуседмичен срок на
25.02.2019 г. Такъв е подаден по пощата на 26.03.3019 г., т.е. извън срока.
В
самия отговор не е оспорено наличието на застрахователно правоотношение. Не са
оспорени и наличието на предпоставки за пораждане отговорността на дружеството
по чл. 432 от КЗ, като е заявено, че според него размерът на дължимото обезщетение
е 56 000 лв. и с оглед наличието на съпричиняване в размер на 50 % на ищцата се
дължат 28 000 лв., които са изплатени доброволно от застрахователя. Досежно
самото съпричиняване е посочено, че то се свързва с пресичане на пътното платно
в опасен участък, след остър завой и в момент на натоварено пътно движение Твърди
се, че произшествието не би настъпило ако починалият се бе огледал в посоката,
от която идвал блъсналия го автомобил. Това не било сторено и така и той допринесъл
за произшествието.
По отношение
претенцията за лихва е казано, че дружеството не е изпаднало в забава за
плащане на обезщетението и такава не се дължи за сумата от 28 000 лева.
Изложени са и съображения, че претендираното с исковата молба обезщетение не е справедливо
определено при условията на чл. 52 от ЗЗД.
Съдът в
първото по делото заседание е отказал да приеме за разглеждане възражението за
съпричиняване, отказал и да допусне поисканите с отговора доказателства, като
се е позовал на преклузия.
Така след
събиране на поисканите от ищеца и относими по спора доказателства е постановил решението
предмет на обжалване.
В него е прието, че предпоставките за ангажиране
отговорността на застрахователя за репариране на причинените на ищцата неимуществени вреди с оглед разпоредбите на чл. 432
от КЗ са налице.
По отношение на претърпените болки и страдания
и дължимото за тях обезщетение е прието, че между ищцата и синът й е имало изградени изключително близки отношения. Посочено е, че внезапната
и преждевременна загуба на сина е довела до срив в психиката на ищцата. Това и факта, че смъртта на дете на всякаква възраст и при
всякакви обстоятелства е най-тежкия удар, който родител може да преживее е дало основание да се достигне до извод, че дължимото обезщетение следва
да е 130 000 лв. , от които трябва да се извадят
доброволно платените 28 000 лв. Така искът е уважен за сумата от
102 000 лв.
По отношение на законната лихва върху доброволно платените суми и прието,
че такава се дължи за времето от **********г. датата на уведомяване на ответника от виновния водач и искът е
уважен в пълния му размер.
Недоволен
от решението е останал застрахователя.
В
подадената от него жалба са оспорени изводите на съда за невъзможност да се
разглеждат твърденията за съпричиняване поради преклузия на същите. В тази
връзка е посочено, че те са направени в рамките на производството по чл. 380 от КЗ. В тази връзка е споменато, че спорът за наличието или липса на съпричиняване
поради това е пренесен пред Сз ОС с исковата молба и този съд е длъжен да се
произнесе по него. Посочено е, че до извод за съпричиняване се достига от
присъдата и доказателствата събрани в рамките на наказателното производство.
Оспорени са и изводите за близост между ищцата и починалия й син.
С оглед
разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и
допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно правилността му с
оглед посоченото в жалбата.
По повод на
тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно
(нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от
ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен
вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не е подписано или не е
постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в
случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата
компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на
българските съдилища.
В случая
нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не може да се говори.
По
отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл.
270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено
произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един
непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен
съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на
предпоставки за разрешаване на спора по същество.
В случая за
липса на право на иск в патримониума на ищцата от изложената фактическа
обстановка не може и да се говори.
Съдът е сезиран с искове с правно основание
чл. 432,
ал.1 от КЗ.
В тази законова
разпоредба е казано, че увреденото лице, спрямо което
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „ГО“ при спазване
на изискванията на чл. 380.
В чл. 380
от КЗ е предвидено, че лицето, което желае да
получи застрахователно обезщетение, е длъжно да отправи към застрахователя
писмена застрахователна претенция.
Съответно в чл. 496, ал.1 от КЗ е
казано, че срокът за
окончателно произнасяне по претенция по задължителна застраховка „ГО“ на а. не може да е
по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380
пред застрахователя, сключил застраховката
или пред неговия представител за уреждане на претенции.
В чл. 498, ал. 3 от КЗ се
предвижда, че увреденото лице
може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не
е платил в срока по чл. 496,
откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на
определеното или изплатеното обезщетение.
Анализът на горните
текстове
води до извод, че допустимостта на искова претенция по чл. 432, ал.1 от КЗ
е обусловена от това ищецът първо да е упражнил правото си по чл. 380 от КЗ и
от това в сроковете по чл. 496 КЗ да няма плащане на обезщетение, да има отказ,
респ. претендиращият обезщетение да не е доволен от размера му.
В случая от
представените по делото доказателства е безспорно, че ищцата е предявила
претенция за обезщетение пред ответното дружество на 08.08.2018 г. По повод на същата,
застрахователят с писмо от 25.09.2018 е уведомил ищцата, че ще й бъде изплатено
обезщетение от 28 000 лв., като е посочено, че причина за този размер на
обезщетението е наличието на 50 % съпричиняване в настъпването на вредоносния
резултат от пострадалия.
Несъгласието
с размера на обезщетението е обусловили интереса от предявяване на иска по чл.
432, ал.1 от КЗ. Именно той е бил разгледан от първоинстанционния съд , като предмет на
преценка са били факти и обстоятелства от значение за искове от този тип.
Решението
не е постановено и от съд, който с оглед разпоредбите на ГПК/чл. 115, ал.2/ не
е следвало да разглежда настоящия правен спор.
Казаното сочи, че ПАС съобразно разпоредбите
на чл. 271 от ГПК следва да реши спора по същество, като потвърди или измени
изцяло или отчасти обжалваното решение. При извършване на тази преценка той ще
е обвързан от посочените в жалбата съображения за неправилност на съдебното
решение.
От
съдържанието на чл. 432, ал.1 от КЗ следва, че основателността на искови
претенции от този тип на първо
место е
обусловена от наличието на застрахователно правоотношение за застраховка „ГО”
между извършителят на деликта и ответното застрахователно дружество.
По силата на такъв
договор съгласно разпоредбата на чл. 477, ал. 1 от КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка „ГО“ на а. е гражданската
отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях
на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или
използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят
съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в
която е настъпила вредата.
В чл. 493, ал.1 от КЗ е посочено,
че застрахователят по задължителна застраховка „ГО“ на а. покрива отговорността на
застрахования за причинените на трети лица, в това число пешеходци, велосипедисти
и други участници в движението по пътищата, вреди вследствие на притежаването
или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой.
В т.1
сред подлежащите на покриване вреди е посочено, че са неимуществените и
имуществените вреди вследствие на телесно увреждане или смърт.
Това от своя страна
води до извод, че отговорността на застрахователното дружество при наличие на
сключен договор за застраховка ГО е обусловена и от установяването на
отговорност на застрахованото лице за причинено от него увреждане. Тя при
непозволеното увреждане произтича от разпоредбите на чл. 45 и сл. от ЗЗД.
Според
нормата на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е
причинил другиму.
Според чл.
51 от ЗЗД пък обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането.
Това
предполага, че фактическият състав на непозволеното увреждане обхваща наличието
на противоправно деяние, вина и вредоносен резултат, което да е
пряка и непосредствена последица от увреждането.
Видно от описаното
по- горе съдържание на въззивната жалба е ясно, че по делото не се оспорва
наличието на сключен договор за
застраховка със собственика на участвалия в ПТП-то автомобил. Не се оспорва и
това, че водачът на същия е от кръга лица посочени в разпоредбата на чл. 477, ал.2 от КЗ. Това прави
безспорен извода, че при установена негова отговорност спрямо ищеца на
основание чл. 45 от ЗЗД обезщетението може да се търси от ответното дружество. Не е
предмет на спор наличието на противоправно деяние, вина и
вредоносен резултат, който е пряка и
непосредствена последица от увреждането с оглед
факта, че имаме влязла в сила присъда , с която В.Р.Б. бил признат за виновен в това, че на
**********г., в с.П., обл.С. З., на път **********, при управление на лек
автомобил марка „А.“, модел „**“, с рег. № **********, нарушил правилата за движение визирани в ЗДП - чл.20, ал.1, чл.21, ал.1, чл.116 и в резултат, на което по непредпазливост
причинил смъртта на Т.Ж.А.
Реално в
настоящата инстанция страните спорят за това какъв следва да бъде справедливия
размер на дължимото обезщетение и това дали правилно Сз ОС не е извършил
преценка за това е или не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от
страна на пострадалия.
По повод на
това дали е следвало да ес разглежда или не въпроса за съпричиняването е нужно
да се спомене, че в чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е казано, че ако увреденият е допринесъл за
настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. От анализа на този
текст следва извод, че съдът не дължи служебна преценка за това е или не е налице
допринасяне/съпричиняване/, т.е.нуждата от извършване на такава следва да се
повдигне от извършителя на деликта или лицето поемащо неговата отговорност. При
повдигане на този въпрос не може да се прави просто твърдение за съпричиняване
а следва да се изложат конкретни факти и обстоятелства даващи основание да се
приеме, че има извършени действия допринесли за настъпване на вредата.
В случая е безспорно,
че от страна на ответника възражения в срока за отговор за наличието на тези предпоставки
не са правени. Това съобразено с чл. 370 от ГПК би следвало да доведе до извод,
че тази възможност за ответника е преклудирана. В случая обаче реално той е
направил твърдение за съпричиняване още в производството по чл. 380 от КЗ. Това
би следвало да доведе до извод, че съдът дължи отговор за наличието или липсата
на такова още повече, че с исковата молба ищците оспорват да има такова. В
случая ПАС се изразява условно по причина, че така направеното твърдение за
съпричиняване е общо и не съдържа конкретика за извършените от пострадалия действия
допринесли за настъпване на вредоносния резултат. По тази причина съдът не може
да приеме, че твърдението за съпричиняване е редовно въведено в производството
по чл. 380 от КЗ и подлежи на проверка по иска предявен за присъждане на обезщетение
по- голямо от доброволно определеното.
Това от своя страна
налага да се даде отговор за справедливия размер на дължимото обезщетение.
В чл. 52 от ЗЗД е казано, че обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Това съобразено и с ППВС № 4 от 1968 г. сочи, че размерът му зависи от вътрешното
убеждение на решаващия съдебен орган, което следва да е изградено на база
събрания по делото доказателствен материал установяващ характера на увреждането
начина, по който то се е отразило на духовното и психично състояние на
увреденото лице и разбира се икономическата обстановка в страната. При преценка
начина на отразяване върху духовното и психично състояние на увредения в
случаите на смърт на негов близък същата следва да се извърши и като се вземе
предвид възрастта на починалия. При преценка на близостта пък следва да се има
предвид не само наличието й от правна гледна точка, но и действителните
отношения между починалия и родственика
претендиращ увреждане. Те от своя страна за ПАС подлежат на преценка на база
данните за начина, по който същите са контактували помежду си и респективно реакциите,
които членовете на семейството са имали при моменти на трудност в живота на
някои от тях.
В процесния случай се претендира
заплащане на обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на сина на
ищцата.
В тази връзка съставът на ПАС
намира за нужно да посочи, че връзката между дете и родител започва от момента
на раждането и с всяка изминала година до пълнолетието същата се заздравява и
задълбочава. В хода на тези отношения първоначално родителите са тези които
осигуряват физически и материални грижи за децата си, участват при формиране на
техните морални ценности и виждания за живота. Така при нормално развитие на
отношенията дете-родител за ПАС така създадената връзка не само не отслабва, но
е логично да се задълбочава, защото с напредване на възрастта отношенията се
обръщат и децата са тези, които полагат грижи от всякакво естество за своите
родители особено при влошено от възрастта физическо състояние на същите или
влошаване на здравословното им такова.
Внезапното прекъсване на така
изградените отношение на любов, обич , уважение, близост, подкрепа и взаимопомощ
/морални и икономически/ е логично да създаде рязък дискомфорт във всяко едно
семейство, при който семейните отношения са били от типа посочен по- горе. Още
по силно е стресовото състояние от преустановяване на тази близост в случаите, при
които прекъсването е следствие внезапната смърт на един от членовете му. Нарушаване
на нормалната психика идва не само от загубата на близък човек и състоянието на
празнота и безпомощност, но и от факта, че в бъдеще той няма да е до теб, няма
да го виждаш, докосваш, да споделяш с него и да получаваш бащина или съпружеска
подкрепа.
В хода на тези разсъждения следва
да се спомене и че определянето на размера на обезщетението при смърт не е
математическа операция по събиране, изваждане, умножение или делене на
константи, а сложен процес по анализ на човешки съдби воден от мястото, което
починалия е заемал в живота на увреденото лице респ. всичко това съобразено и с
икономическите условия в страната като цяло.
По конкретното дело от показанията на
разпитания свидетел се установя, че ищцата и починалия са живеели в едно
домакинство. Видно е и че между тях са съществували отношения на близост и
разбирателство. Ищцата е разчитала за всичко в живота си на покойния. Той е бил
нейна опора и подкрепа. Загубата му се е отразила на нейното психическо
състояние и същата все още не може да приживе същата и продължава да тъжи и
плаче.
Така ПАС изхождайки от изложеното
и икономическите условия в Б. счита, че на размерът на дължимото обезщетение
следва да бъде определен на 130 000 лв. От тази сума следва да се
приспаднат доброволно изплатените 28 000 лв. и съответно ответника да бъде
осъден да заплати сумата от 102 000 лв.
Съгласно чл. 492, ал. 2, т.2 от КЗ в застрахователното обезщетение се включват
и лихви за забава, когато
застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице. Посочено е че същите се дължат
при условията посочени в ал. 3 на чл. 429 от КЗ. В тази алинея е предвидено, че
те се плащат от застрахователя в рамките на
лимита на отговорност и считано от по - ранната дата измежду датата на уведомяването от застрахования за
настъпването на застрахователното събитие по реда на чл.
430, ал. 1, т. 2 или тази на уведомяване или на
предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице.
При отговорността по чл. 45 от ЗЗД деликвента дължи законна лихва от момента на увреждането. Това сочи, че
тази законна лихва се дължи и от застрахователя съответно считано от посочения
в чл. 429, ал.3 от КЗ начален момент и е част от общото задължение на
застрахователя при процесния тип застраховка да отговаря за причинените от застрахования на трети лица имуществени и неимуществени
вреди
По тази причина задължението за
плащане на същата не следва да се свързва с това посочено в чл.497 от КЗ по
причина, че с тази разпоредба се предвижда самостоятелна отговорност на застрахователя
във връзка със забавеното плащане на обезщетението.
Това сочи, че случая присъденото
с настоящето решение обезщетение следва да се заплати със законната лихва от **********г.,
тъй като видно от направеното пред Сз ОС признание от самия ответник това е
датата, на която е уведомен от застрахования за настъпване на застрахователното
събитие.
Горното води до извод, че законна
лихва от тази дата следва да се начисли и върху доброволно платеното обезщетение
, т.е. предявения от ищеца иск за заплащане на същата за времето до
привеждането й по нейна сметка е основателен. В случая размера на законната лихва за времето
до датите на извършване на двата превода от 10 000 и 18 000 лв. е в
размерите посочени в исковата молба , т.е. този иск следва да се уважи изцяло.
В горния смисъл е и постановеното
от Сз ОС решение, което налага същото да се потвърди.
Съответно застрахователят следва
да бъде осъден да заплати на адвоката на въззиваемата страна възнаграждение по
чл. 38, ал.2 от ЗА. Същото определено съобразно чл. 7, ал.2, т.5 от Наредба №1/
2014 г. е в размер на 3625, 63 лв. Към тази сума с оглед регистрацията на
адвоката по ЗДДС се дължи и този данък, т.е. същата следва да се увеличи с 725,
13 лв. или се дължат 4350, 76 лв.
Водим от това съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
постановеното от
С. окръжен съд по т. дело №30/2019 г. решение, с което „З.Д.Е.” АД, *** е осъдено да заплати на С.Т.Ж., ЕГН **********,*** З. сумите от :
- 102 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди в резултат от смъртта
на сина й - Т.Ж.А., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на уведомяването от виновния водач - 25.10.2017г. до окончателното
изплащане
- 2 781, 67 лв., представляващи изтекла мораторна лихва за
забава върху доброволно платената сума, от които 991, 67лв. равняващи се
на начислена законна лихва върху сумата от 10 000 лв. за периода от 25.10.2017г. до
16.10.2018г. и 1790лв., равняващи се на начислената законна лихва върху
сумата от 18 000 лв. за периода от **********г. до 17.10.2018г.,
както и в
частта, с която то е осъдено да заплати на адв. Ф.С.,*** адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 4 274, 26 лв.
съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „З.Д.Е.”
АД, *** да заплати
на адв. Ф.С.,***
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за процесуално представителство на С.Т.Ж. пред въззивната инстанция в размер на 4350, 76 лв. с ДДС.
Решението може да се обжалва в 1 месечен
срок от получаване на съобщението за изготвянето му пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.