ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 613
гр.
Пловдив, 13.04.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав в закрито съдебно заседание на
тринадесети април през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
като
разгледа докладваното от мл. съдия Узунов въззивно частно гражданско дело № 603 по описа на Окръжен съд - Пловдив
за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр.
с чл. 248, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по повод частна жалба от „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК *********, против определение № 1284/28.01.2020г. по гр.д.
№ 10587/2019г. по описа на РС-Пловдив, XVIII с-в. С обжалваното определение е
било изменено решение
№ 4992/30.12.2019г. по
същото дело в частта му за
разноските, като жалбоподателят е бил осъден да заплати на процесуалния
представител на ищеца по делото допълнително сумата от 321,50 лв. Счита се, че изводите
на първоинстанционния съд са неправилни. Сочи се, че в случая релевантна е
нормата на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ, съгласно която адвокатското възнаграждение се
изчислява върху материалния интерес, без значение от броя на предявените
оценяеми искове, тъй като правопораждащият юридически факт е един. Моли се да
бъде постановен акт, с който да се отмени обжалваното определение.
Насрещната страна, адв. Б., оспорва частната жалба,
като сочи, че обжалваното определение е правилно. Моли жалбата да се остави без
уважение. Излага подробни съображения.
ОС-Пловдив намира, че частната жалба е подадена от
легитимирано лице, в законоустановения срок и е насочена срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество, същата е неоснователна поради следните съображения:
РС-Пловдив е образувал гр.д. №
10587/2019г. по повод искова молба на А.Г.А., ЕГН **********, чрез пълномощника
му адв. Д.Б., против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* с искане за осъждане
на ответното дружество да заплати 100 лв. недължимо платена по клауза за
възнаградителна лихва по договор за паричен заем от 19.04.2017г. и 150 лв.
недължимо платена по клауза за неустойка по същия договор, ведно със законните
лихви върху двете суми от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното им изплащане. Процесуалното представителство на ищеца се
осъществявало от адвоката му при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата,
съгласно представения договор за правна помощ от 25.06.2019г. В първото
заседание по делото съдът допуснал изменение в размера на исковете съгласно
молбата от процесуалния представител на ищеца, представена в същото съдебно заседание,
като били увеличени исковете, както следва – за връщане на недължимо платени
суми по нищожна клауза за възнаградителна лихва – за сумата от 800,72лв.; за
връщане на недължимо платени суми по нищожна клауза за неустойка – за сумата от
657, 57лв. Съдът с решението си уважил и двете претенции в пълен размер, като
осъдил ответникът да ги заплати на ищеца. По отношение на разноските, определил
сумата от 398,50 лв. да бъде заплатена от ответното дружество на адв. Б., на
основание чл. 38 от ЗАдв.
С молба по чл. 248 от ГПК било поискано изменение на
решението в частта за разноските, като се присъди допълнително сумата от още
321,50 лв., тъй като се считало, че са предявени два отделни кумулативно
съединени иска и съответно е приложима нормата на чл. 2, ал. 5 от НМРАВ. Съдът
уважил молбата и с обжалваното определение увеличил определеното възнаграждение
с исканата сума.
Обжалваното определение е правилно. В случай, че бъдат
предявени два или повече обективно съединени искове, съгласно изричната норма
на чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, адвокатско възнаграждение се дължи за всеки един от
предявените искове. От ищеца зависи какъв е видът и обемът на търсената защита,
която ще поиска от съда. В случай, че предявява неоснователни претенции, той
рискува исковете му да бъдат отхвърлени и да заплати на ответника дължимо адвокатско
възнаграждение за всеки един от отхвърлените искове на основание същата
разпоредба. В настоящия казус ищецът е предявил два кумулативно съединени иска
– за връщане на недължимо платено по клауза за възнаградителна лихва по договор
за паричен заем и за връщане на недължимо платено по клауза за неустойка по
същия договор. Така и съдът се е произнесъл и по двете претенции, като е била
формирана СПН по отношение и на двата иска. В тази връзка действително приложима е
разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от НМРАВ и възнаграждение се дължи и по двата
иска, като първоинстанционният съд правилно е определил размера му на основание
чл. 7, ал. 2, т. 1 от НМРАВ.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че с
оглед на обстоятелството, че правопораждащият ЮФ е един, се дължи едно
възнаграждение за всички претенции, изчислено съгласно чл. 7, ал. 2 от НМРАВ.
На първо място, чл. 2, ал. 5 от НМРАВ не разграничава исковете, като е без
значение дали съединяването е кумулативно или евентуално, нито държи сметка за
това какви са правопораждащите ЮФ. На следващо място, дори в случая
правопораждащият ЮФ не е един и същ. Макар и действително претенциите да са въз
основа на договор за паричен заем, юридическите факти, които са от значение за
уважаването на претенцията, са направените плащания по договора. Именно те се
претендират от ищеца като недължимо платени. Така юридическият факт на
заплащането на сумата за възнаградителната лихва се различава от юридическият
факт на заплащането на сумата за предвидената в договора неустойка. Дори
основанията на извършените плащания са различни – в първия случай става дума за
прозтичащо от характеристиката на договора за потребителски кредит задължение
за заплащане на възнаградителна лихва, а вторият случай е следствие на
неизпълнение на договорно задължение.
Следва да се отбележи, че по различен начин от
Наредбата се разглежда въпросът при определянето на дължимата държавната такса.
Така в чл. 72, ал. 1 от ГПК е уредено, че за предявените с една молба искове в
защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес
независимо от броя на ответниците, тоест дори и в исковата молба да са
предявени няколко съединени иска, ако интересът на ищеца е един, то и
държавната такса, която ще следва да се събере, е като за един иск.
Разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от ГПК касае обаче единствено дължимата държавна
такса в отношенията между страните и съда, и не променя вида, характера или
броя на предявените искове. В чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, регламентираща отношенията
между страната и нейния адвокат, не се държи сметка за наличието или липсата на
един интерес, респ. на един правопораждащ ЮФ, а от значение е единствено броят
на предявените искове.
С оглед на посоченото, обжалваното определение
следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА
определение
№ 1284/28.01.2020г. по гр.д. № 10587/2019г. по описа на РС-Пловдив, XVIII с-в., с което е било изменено решение № 4992/30.12.2019г. по същото дело в частта му за разноските, като „Изи
Асет Мениджмънт” АД, ЕИК ********* е бил осъден да заплати на адвокат Д.Г.Б. по делото сумата от още 321,50 лв., представляващо адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Определението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.