№ 832
гр. Варна , 29.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и
девети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Елина П. Карагьозова
Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Христина З. Атанасова
като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно гражданско дело
№ 20213100500498 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба с вх. №
282606/18.11.2020 г. от „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище гр. София, бул. „Витоша“ № 89Б чрез адв. П. П.-Д.а,
против Решение № 260769/20.10.2020 г., постановено по гр.д. № 2600/2020 г.
по описа на ВРС, XLVIII-ми състав, с която се атакува решението в неговата
цялост, с което е осъден въззивникът „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД
да заплати на Г. Д. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Варна, ул. „**“
№ *** сумата от 20 000 лв., представляваща неизплатено застрахователно
обезщетение за претърпени неимуществени вреди – психически травми и
физически увреждания, вследствие на ПТП от 26.08.2014 г., причинено от
застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ по застрахователна
полица № 06113002953169, с водач на „***“, с рег. № * **** **, ведно със
законната лихва от 23.08.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, на
осн. чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.); законната лихва върху сумата от 20 000 лв.
/заплатено на 03.09.2019 г. обезщетение за претърпени неимуществени вреди/
за периода от 03.09.2016 г. до 03.09.2019 г.; сумата от 499,08 лв.,
представляваща претърпени имуществени вреди вследствие на ПТП от
26.08.2014 г., причинено от застрахован по застраховка „Гражданска
отговорност“ по застрахователна полица № 06113002953169, с водач на
„***“, с рег. № * **** **, ведно със законната лихва от 23.08.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата; сумата в размер на 2 500 лв.,
представляваща сторените от ищеца разноски на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Със
съдебното решение ответното дружество е осъдено да заплати на ВРС и
сумата от 900 лв., представляваща държавна такса, както и направените
разноски от бюджета на съда в размер на 600 лв. на осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК.
В жалбата си въззивникът „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД
излага становище за неправилност и необоснованост на обжалваното съдебно
решение, като постановено в пълно противоречие със събраните по делото
доказателства. Навеждат се доводи за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на пострадалото лице Г.Д., като се твърди, че в нарушени
на правилата на ЗДвП и ППЗДвП /чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 2, чл. 114, т. 1 и т. 2
от ЗДвП/, същият е предприел неправилно пресичане на пътното платно на
бул. „Приморски“ до дом № 45, вх. А на необозначено за пешеходци място.
Сочи, че пресичането било предприето от пострадалия без да се огледа за
приближаващи превозни средства, а също така и че събраните от ВРС
1
доказателства са в подкрепа на тези твърдения. Твърди се, че с това си
поведения пострадалият Г.Д. значително е увеличил обема на причинените му
вреди, както и че е налице пряка причинна връзка между настъпилия
вредоносен резултат и неговото собствено поведение, независимо от вината
на прекия причинител. Поради това въззивникът претендира съответно
намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
Застрахователното дружество изразява несъгласие със становището на
ВРС, че поради непълнолетието на пострадалото лице към датата на ПТП, то
не следва да се уважава възражението за съпричиняване. Посочва, че
пострадалият, макар и непълнолетен към процесния момент на ПТП, е могъл
да формира воля, да разбира свойството и значението на постъпките си и да
ги ръководи и че съгласно практиката на ВС и на ВКС на РБ, съпричиняване
може да е налице и като резултат от поведението на непълнолетно и
недееспособно лице, щом на практика е налице пряка причинно-следствена
връзка между поведението на това лице и настъпването на вредоносния
резултат.
Твърди се, че тъй като не е потърсило достатъчна и навременна
психологична помощ за преодоляване на психологичната травма от
процесното събитие, пострадалото лице не следва да черпи облаги от
собственото си пасивно поведение. Твърди се също и че не е спазен
принципът на справедливост, прогласен в чл. 52 от ЗЗД, тъй като не е
постигнат справедлив баланс между претърпените в резултат на деликта
вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда. По изложените
съображения, моли за отмяна на решението изцяло, както и за присъждане на
сторените пред двете инстанции разноски, в това число и тези за заплатеното
адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Г. Д. Д., представляване от адв. Ц.З., в
депозирания в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК отговор оспорва подадената
въззивна жалба по съображения, че не е налице съпричиняване каквото
твърди въззивникът, тъй като от събраните и кредитирани от ВРС
доказателства се установява, че липсва нарушение на посочените в жалбата
разпоредби на ЗДвП – пострадалият Г. Д. Д. и св. П. П. са предприели
пресичане на пътното платно след като са били пропуснати от автомобил,
движещ се в противоположна посока на автомобила на деликвента Б. М..
Сочи се, че не е допуснато ненужно удължаване на пътя и времето на
пресичане, както и за спиране без необходимост на пътното платно. Твърди
се, че пострадалият не е предприел внезапно навлизане в пътното платно и че
пресичането не е осъществено при ограничена видимост. Посочва, че
нарушение на ЗДвП е извършено от деликвента при недостатъчно проявено
внимание и предпазливост с оглед възможността за предприемане на
своевременно намаляване на скоростта и при необходимост спиране /чл. 20,
ал. 2, чл. 116 и чл. 117 от ЗДвП/.
Относно твърденията на въззивника за неположена достатъчна грижа за
психическото здраве на пострадалия се сочи, че неправилно е анализирано
заключението на вещото лице от въззивника и че при крехката възраст на
пострадалия от процесното ПТП, а именно 14 г., това би причинило
допълнителен стрес. Твърди се, че пострадалият е получил грижа от
семейството си, а също така, че евентуалното продължаване на
психологичното лечение не би гарантирало подобряване на състоянието на
пострадалия Г.Д.. Моли се за постановяване на решение, с което да бъде
потвърдено изцяло първоинстанционното като правилно и обосновано.
Не са направени доказателствени искания.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните
отношения, съдът приема следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е редовна и допустима, подадена от лице,
легитимирано с правен интерес от обжалване акта на ВРС и подлежи на
разглеждане по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК, правомощията на въззивния
съд са служебното му произнасяне по валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение в неговата цялост, с оглед цялостното
обжалване на съдебния акт, а във връзка с останалите въпроси – налице е
ограничение по отношение на посоченото в жалбата.
Постановяването на първоинстанционното решение от надлежен
съдебен състав в рамките на предоставената му компетентност обуславя
2
валидността на това решение.
Допустимостта на обжалвания първоинстанционен акт е предпоставена
от съществуването на всички положителни и липсата на отрицателните
предпоставки, свързани с наличието и упражняването на правото на иск към
момента на постановяване на съдебното решение.
Производството пред ВРС е образувано по искова молба, подадена от Г.
Д. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Варна, ул. „**“ № *** против
„ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр.
София, бул. „Витоша“ № 89Б, за сумата от 20 000 лв., представляваща
неизплатено застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени
вреди – психически травми и физически увреждания, вследствие на ПТП от
26.08.2014 г., причинено от застрахован по застраховка „Гражданска
отговорност“ по застрахователна полица № 06113002953169, с водач на
„***“, с рег. № * **** **, ведно със законната лихва от 23.08.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата, на осн. чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.);
законната лихва върху сумата от 20 000 лв. /заплатено на 03.09.2019 г.
обезщетение за претърпени неимуществени вреди/ за периода от 03.09.2016 г.
до 03.09.2019 г.; сумата от 499,08 лв., представляваща претърпени
имуществени вреди вследствие на ПТП от 26.08.2014 г., причинено от
застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ по застрахователна
полица № 06113002953169, с водач на „***“, с рег. № * **** **, ведно със
законната лихва от 23.08.2016 г. до окончателното изплащане на сумата;
сумата в размер на 2 500 лв., представляваща сторените от ищеца разноски на
осн. чл. 78, ал. 1 ГПК; сумата от 900 лв., представляваща държавна такса,
както и направените разноски от бюджета на съда в размер на 600 лв. на осн.
чл. 78, ал. 6 от ГПК.
Настоящият съдебен състав счита, че с оглед изяснената фактическата
обстановка по делото от първоинстанционния съд, същата не следва да бъде
преповтаряна в настоящото производство. Не е налице спор между страните,
а и е установено от събраните по делото доказателства, че към датата на ПТП
/26.08.2014 г./ между застрахователното дружество и водачът на л.а. „***“, с
рег. № * **** ** Б. Х. М., е съществувала валидно сключена застраховка
„Гражданска отговорност“ по застрахователна полица № 06113002953169,
както и че на 03.09.2019 г. „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД е
изплатило в полза на пострадалото лице Г.Д. сума в размер на 20 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие
на процесното ПТП.
Спорни по по делото остават дължимостта на присъдения от
първоинстанционния съд размер на обезщетение 20000 лева, както и дали е
налице съпричиняване от страна на пострадалия, което да е основание за
намаляване на претендираното обезщетение.
Преди разглеждане на възражението за съпричиняване, следва да се
прецени размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. При
определянето на дължимият размер настоящият състав съобрази на първо
място характера и интензитета на претърпените от ищеца страдания,
претърпени в резултат от физическите травми, които се установяват от
събраните по делото писмени и гласни доказателства. Следва да се има
предвид ранната възраст на пострадалия към момента на настъпване на ПТП,
а именно 14-годишна – възраст, в която все още няма изградени стратегии да
се справя със стреса от подобни събития, поради което преодоляването на
случилото се е изключително трудно за него, травмите се изживяват по един
много по-тежък начин и оставят по-тежки последици върху психиката на едно
дете, отколкото това би се случило в една по-зряла възраст. Възраженията, че
пострадалият не е провеждал последователно психотерапевтично лечение,
съдът взема предвид, но съобразява, че това е не само въпрос на приоритет, с
оглед утежненото му общо състояние, но и на материални възможности,
поради което този факт не може да му се вменява във вина. Видно е от
показанията на свидетелите по делото, че болките и страданията претърпяни
от пострадалия след инцидента са изключително сериозни, а част
последиците /като обезобразяването на лицето/ са трайни и предполагат не
само адекватна медицинска намеса, но и финансови възможности.
Освен серозните и многобройни наранявания, подробно описани от
СМЕ и свидетелите, пострадалият е претърпял и психически травми,
оставили трайни последици върху неукрепналото му съзнание.
За да се очертае въздействието на инцидента върху пострадалия е
необходимо да се съпоставят данните за живота му преди и след
катастрофата. Съдът взема предвид, че към датата на инцидента ищецът е бил
3
комуникативно дете, което е спортувало, било е в добро здраве и е водило
нормален за един тийнейджър социален живот. Вследствие на инцидента е
получил многобройни контузии, отшумели с различна продължителност и
успех, но и трайно загрозяване на лицето.
Обезщетението за неимуществени вреди се намалява по правилото на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато самият пострадал е допринесъл за тяхното
настъпване, като от значение е наличието на причинно-следствена връзка
между поведението на пострадалото лице и настъпилия вредоносен резултат,
но не и вината на последния. В случая за вина не може да се говори,
доколкото се касае за непълнолетен, чиято вменяемост към датата на
инцидента не е изследвана. Няма спор, че пострадалият е пресякъл на
необозначено за целта място, но фактът че е дете налага съдът да съобрази
значително завишената отговорност на водачите на моторни превозни
средства, спрямо тази на пешеходците и изрично вмененото им задължение
по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Законодателят е обективирал засилена защита по
отношение на определена категория лица в нормата на чл. 116 и чл. 117
ЗДвП, в която категория попада и пострадалият с оглед възрастта му към
момента на произшествието /14 г./. Показанията на свидетелите и
извършената автотехническа експертиза /ДП №379/10.11.2014 г.; л. 15-29/
налагат извода на съда за липсата на пречки, обуславящи ограничена
видимост и невъзможността за своевременно намаляване на скоростта, респ.
спиране при необходимост от страна на водача на л.а. „***“, с рег. № * ****
**, с оглед на което намира претенцията на въззивната страна за
съпричиняване за неоснователна.
Настоящият въззивен състав не споделя и възражението, че при
наличието на получена навременна професионална помощ, би била налице
положителна промяна в психичното състояние на пострадалия, поради което
счита наведените от страна на застрахователното дружество твърдения в тази
насока за неоснователни. От заключението на извършената комплексна
съдебномедицинска и психиатрична експертиза /л. 35-45 от гр.д. № 2600/2020
г. по описа на ВРС, XLVIII-ми състав/ и разясненията, дадени от психиатър в
о.с.з., следва, че съобразявайки се с крехката юношеска възраст на
пострадалия към датата на ПТП и разбиранията на тази възрастова група за
получаването на специализирана психиатрична помощ, заедно с всички
настъпили отрицателни промени в живота на пострадалия /невъзможност за
явяване в Спортната академия; невъзможност да следва мечтата си да стане
летец; рязко спиране на спортната му активност; страх от шофиране;/ не би
могло да се определи евентуалният положителен ефект при наличие на по-
продължителна терапия от получената психиатрична помощ.
Предвид съвпадане на крайните изводите на настоящия състав с тези на
ВРС, съдът намира, че първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в неговата цялост.
С оглед изхода на спора на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на
въззиваемата страна се следват сторените в настоящото производство
разноски. Съобразно представения по делото списък по чл. 80 ГПК,
въззивната страна е направила възражение за прекомерност на заплатеното
адвокатско възнаграждение от страна на въззиваемия. В съответствие с
правилата на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и с оглед фактическата сложност на спора, съдът счита, че
възнаграждението от 2 000 лв. за процесуално представителство не следва да
бъде намалявано.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260769/20.10.2020 г. на Варненски
районен съд, XLVIII-ми състав, постановено по гр.д. № 2600/2020 г. по описа
на ВРС.
ОСЪЖДА „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК ********* ,
със седалище гр. София, бул. „Витоша“ № 89Б, ДА ЗАПЛАТИ на Г. Д. Д.,
ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Варна, ул. „**“ № *** сумата от 2
000 (две хиляди) лева заплатено адвокатско възнаграждение на осн. чл. 78,
4
ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по аргумент от чл. 280, ал.
3, т. , пр. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5