Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, 15.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI-А
въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети февруари две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВИЛЕН СТАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Симова в. гр. д. № 10416 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 403923 от
10.05.2018 г., постановено по гр. дело № 60896/2012 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 120-ти състав, предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу ответниците М.Т.М.
и В.В.М. в условията на солидарност положителен установителен иск с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ е уважен за сумата
от 3480,27 лева, представляваща стойността на доставена в периода от 01.05.2009
г. до 30.04.2012 г. топлинна енергия, ведно със законната лихва върху
главницата за периода от 23.10.2012 г. до изплащане на вземането, като искът с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва в размер на 463,93 лв. е
отхвърлен за периода от 01.07.2009 г. до 11.09.2012 г. поради погасяването му чрез
плащане. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Н.и.“
ООД.
Срещу така постановеното
решение в частта, в която претенцията е уважена, е постъпила въззивна жалба на
ответниците в първоинстанционното производство М.Т.М. и В.В.М.. В жалбата са
изложени доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на първоинстанционния съдебен акт поради
нарушение на материалния закон, въз основа на които е отправено искане за
неговата отмяна и за отхвърляне в цялост на исковата претенция, а в условията
на евентуалност – за връщане на делото на първа инстанция за ново произнасяне в
обжалваната част. Жалбоподателите считат, че първоинстанционният съд неправилно
е изтълкувал молбата им за спиране на делото, подадена на 21.09.2017 г., като
признание на иска, като от нея може да се извлече единствено признание на факт.
Сочат, че не са били налице предпоставките за постановяване на решение при
признаване на иска, тъй като дори ищецът не е поискал постановяване на такова.
Въззивниците подчертават, че в хода на първоинстанционното производство са
проявили процесуално поведение несъвместимо с признание на иска, като от
молбата, с която са поискали разглеждане на делото в тяхно отсъствие в
заседанието на 20.02.2018 г., също било видно оспорването на иска.
В законоустановения двуседмичен срок не
са постъпили отговори по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемата страна-ищец в
производството „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Н.И.“ ООД.
Софийски градски съд,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт и след заплащане на дължимата държавна такса, поради което същата е
процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно. На първо място, неоснователен е доводът на въззивниците за
нищожност на обжалваното съдебно решение. Нищожността е възможно най-тежкият
порок на съдебния акт. В закона не са посочени хипотези на нищожност, но същите
са изведени в доктрината и съдебната практика. Нищожно е съдебно решение,
постановено от лице, което няма съдийска правоспособност или от незаконен
състав, постановено по предмет, по който съдът не разполага с правораздавателна
власт, както и решение по спор, който е извън пределите на личната и
териториална компетентност на българския съд, тъй като е в изключителната
компетентност на чуждестранен съд. Нищожно е устно постановеното решение или
решението, изготвено в писмена форма, но останало неподписано, когато липсата
на подписи се дължи на отказ на съдиите, образуващи мнозинство от членовете на
съдебния състав да го подпишат, както и решението постановено при липса на
мотиви, когато то е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече
дори при тълкуване – в този смисъл е ТР
№ 1 от 10.02.2012 г. по тълкувателно дело № 1/2011 г. на
ОСГТК на ВКС. Обжалваното в настоящото производство решение не страда от
сочените пороци, поради което същото е валидно.
На
следващо място, настоящата инстанция намира, че решението е и допустимо в
обжалваната част. Недопустимо е решението, постановено при липса на процесуална
предпоставка или при наличие на процесуална пречка. Недопустимо би било
постановено на основание чл. 237 ГПК решение при признаване на иска, при което
съдът не е провел съдебно дирене и в мотивите си се е позовал на извършеното
признание, без обаче да са били налице предпоставките за постановяване на
такова решение. Настоящата инстанция обаче намира, че въпреки формалното
позоваване в мотивите на чл. 237, ал. 4 ГПК, обжалваното решение по съществоне
следва да се квалифицира като такова постановено при признание на иска,
доколкото са обсъждани събрани по делото доказателства. В случая не се
констатира липса на процесуална предпоставка, нито наличие на процесуално
пречка за постановяване на решението, поради което неоснователен се явява
доводът на въззивниците в тази насока.
Относно
релевираните в подадената жалба доводи за незаконосъобразност на атакувания
съдебен акт, въззивният съд намира следното:
От фактическа страна:
От
приложения по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 141,
том I,
рег. № 1103, дело № 94 от 10.05.2004 г. на нотариус Р.Е., се установява, че
ответниците, като съпрузи, са придобили недвижим имот, представляващ апартамент
№ 14, находящ се в гр. София, район „Люлин“, ж.к. „*******.
Представено
е и заявление-декларация от ответника В.В.М., с която заявява, че желае на
негово име да бъде открита партида съгласно общите условия на „Т.С.“ ЕАД.
Третото
лице помагач на страната на ищеца е представило по делото справки от
изравнителни сметки на ответника за процесния период и документи за главен
отчет на уредите.
По
делото е представена молба на ответниците (л. 74 по първоинстанционното дело), в която е обективирано изявление
за наличие на сключено с ищеца споразумение за погасяване на сумите по делото,
към която е приложено и копие от касов бон за заплащане на първата вноска.
Въз
основа на депозирана от ищеца молба от 21.09.2017 г. производството по делото е
било спряно с протоколно определение от 26.09.2017 г. на основание чл. 229, ал.
1, т. 1 ГПК, като вследствие на последваща молба от 22.12.2017 г. на ищеца,
производството по делото е възобновено с разпореждане от 10.01.2018 г., като
същото е обявено за решаване в проведеното последно съдебно заседание от
30.04.2018 г. въз основа на събраните по делото до момента доказателства.
При така установеното
от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ за установяване
дължимостта на сумата от 3480,27 лева, представляваща стойността на
доставена в периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2012 г. топлинна енергия, ведно
със законната лихва върху главницата за периода от 23.10.2012 г. до изплащане
на вземането. Дължимостта на така посочената сума „Т.С.“ ЕАД
претендира от ответниците при условията на солидарност, като твърди, че те са
потребители на топлинна енергия в качеството им на собственици на процесния
имот в рамките на релевирания период.
За
уважаването на предявената искова претенция с посоченото правно основание
ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване
кумулативното наличие на следните предпоставки, а именно наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответниците като потребители
на топлинна енергия през процесния период,
използването от тях на претендираното количество топлинна енергия,
стойността на същата и изискуемостта на претендираното вземане.
Действащата
нормативна уредба в областта на енергетиката, и по-конкретно чл. 153, ал. 1 ЗЕ
предвижда, че всички собственици и титуляри на ограничено вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатната станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при публично
известни общи условия, утвърдени от ДКЕВР /към настоящия момент – КЕВР/, които
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ. Доколкото
по делото няма твърдения, нито данни ответниците да са упражнили правото си на
възражение срещу общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ, следва да се
заключи, че приетите от „Т.С." ЕАД и одобрени от комисията общи условия за
процесния период са влезли в сила 30 дни след първото им публикуване и са
обвързващи за тях. Явно е, следователно, противно на твърденията, изложени от
въззивниците, че между страните е доказано принципното съществуване на
облигационно правоотношение. То произтича от договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди през процесния период, а на основание чл. 155 ЗЕ
ответниците, като потребители на топлинна енергия, дължат заплащането на цената
на отдадената за собствения им недвижим имот такава.
По
отношение на обстоятелството, че през процесния период до жилището на
ответниците е доставяна топлинна енергия и нейният обем и стойност в случая е
налице признание. В тази връзка настоящата инстанция съобрази молбата на
ответниците, депозирана на л. 74 по първоинстанционното дело, в която е
обективирано изявление за наличие на сключено с ищеца споразумение за
погасяване на сумите по делото, към която е приложено и копие от касов бон за
заплащане на първата вноска. Действително, както сочат въззивниците, така
формулираното изявление не следва да се тълкува като признание на иска,
доколкото признанието следва да бъде изрично и по съдържание да представлява
признание основателността на исковата претенция. Не само това изявление не може
да се тълкува като признание на иска, но и липсва изявление на ищеца по смисъла
на чл. 237, ал. 1 ГПК за постановяване на решение при признаване на иска, което
е необходима предпоставка за постановяване на такова решение, при което
съдебното дирене се прекратява, а в мотивите е достатъчно да се посочи, че решението се основава на
направеното признание. Поради това неправилно е направеното от съда позоваване
на нормата на чл. 237, ал. 4 ГПК, съгласно която признанието на иска не може да
бъде оттеглено. Същото обаче настоящата инстанция намира за формално, доколкото
същевременно с позоваването на чл. 237, ал. 4 ГПК, в мотивите си съдът не се е
позовал на направено признание на иска, а е изследвал налични по делото
доказателства относно установяване собствеността върху процесния имот и писмените
доказателства във връзка с установяване размера на задължението, като по
отношение на стойността и количеството на доставяната до него топлинна енергия
се е позовал на извършеното в посочената молба признание. Макар същото да не
представлява признание на иска, то има значението на признание на факт, както и
самите въззивници сочат. При липса на направено признание на иска, съдът
основава решението си на база представените по делото доказателства. Като
такова на основание чл. 175, ал. 1 ГПК следва да се цени и извършено признание
на неизгоден за страната факт, което се ползва с висока доказателствена
стойност. Ето защо, макар и да липсва признание на иска, правилни са изводите
на първоинстанционния съд за доказаност по делото на обстоятелството, че до имота
на ответниците е доставяна топлинна енергия, нейният обем и стойност.
Обстоятелството,
че цената на доставената топлинна енергия се дължи на условията на солидарност,
произтича от нормата на чл. 32, ал. 2 СК.
По разноските:
С
оглед изхода на спора разноски за настоящото производство поначало се дължат в
полза на въззиваемата страна, която претендира такива. По делото обаче не е
представен отговор на въззивната жалба, като въззиваемото дружество не е взело
участие в проведеното открито съдебно заседание, поради което настоящата
инстанция намира, че не следва да му бъдат присъждани разноски за
производството пред въззивния съд.
Така
постановеното въззивно решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК, с оглед цената на предявения иск.
По
изложените съображения, Софийски градски съд, IІ-А въззивен състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 403923 от 10.05.2018 г., постановено по гр. дело № 60896/2012 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 120-ти състав.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.“
ЕАД – „Н.и.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.