Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София 1.10.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІI-б
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,
в публичното заседание на двадесет и пети септември две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА
РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Д. Шулева, като разгледа докладваното от съдия ЯНЧЕВА гр. дело № 13097 по описа за 2017 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. от ГПК.
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно съединени искове с правно основание чл.415,
ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.232, ал.2, предл. първо
и второ от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от С.О.(СО) срещу Н.П.Г.: за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца сума в размер на 764.61 лв.,
представляваща стойността на неплатената наемна цена за периода м. октомври 2009
г. - м. април 2010 г. по договор за наем на общинско жилище № ЖН 267/3.10.1996 г.,
разходите по ползването на вещта за такса битови отпадъци (ТБО) в размер на
62.10 лв., дължими за същия период ; лихви за забава върху неплатената наемна
цена за периода 7.11.2009 г. - 13.05.2010 г. в размер на 0.55 лв., както и 0.04
лв. върху сумата за разноски за периода 7.11.2009 г. до 13.05.2010 г. Ищецът претендира
и направените по делото разноски.
Ищецът твърди, че страните (както и
майката на ответника Д.Н.Ц., починала на 27.08.2003 г.), сключили договор за
наем на общинско жилище, находящо се в гр. София, ул.
„*******. Поддържа, че договорът е без срок, като ответникът останал задължен
за посочените суми. Сочи, че месечната наемна цена възлиза на 109.23 лв. и е
нормативно определена по реда на чл.57 - чл.60 от Наредбата за реда и условията
за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична
община, приета с Решение № 466, Протокол № 53/14.07.2005 г. на СОС. Поддържа,
че консумативните разноски във връзка с ползването на наетата вещ, каквато е
ТБО, се дължат от наемателя. Ищецът твърди, че за претендираните
суми му била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която Н.Г.
подал възражение.
С отговора на исковата молба
ответникът оспорва исковете. Заявява, че не се намира в договорни отношения със
СО, както и че описаното в исковата молба жилище не е ползвано от него нито през
процесния период, нито през друг период от време.
Твърди, че имотът е ползван и се ползва от А.Я., а докато Д.Н.е била ползвател
на имота, тя е заплатила паричните суми
и е надплатила договорените суми по договора от 3.10.1996 г. Сочи, че претендираната сума за наем надхвърля многократно уговорената
с договора наемна цена. Г. твърди, че владее друга част от описания от ищеца
имот, която е придобил по реда на чл.72 от ЗС като добросъвестен владелец.
Прави възражение за прихващане на претендираните от
СО суми с недължимите от него суми, които той
е заплатил на СО като наемни вноски на Денна
Николова, както и с направените от него разходи за подобрения на имота в размер
на 250 000 лв.
СРС е уважил исковете изцяло, с
изключение на този за заплащане на ТБО, който е приел за основателен за сумата
от 60.48 лв. Въз основа на събраните доказателства съдът е заключил, че
страните са били обвързани за процесния период от
договор за наем на описания по-горе имот, представляващ общинска собственост,
като СО се явява изправна страна по договора. Посочил е, че ответникът не е
представил доказателства за заплащане на дължимите се суми по договора за наем.
Относно размера на претенциите се е позовал на заключението от назначената по
делото съдебно-счетоводна експертиза. СРС е приел за недоказано възражението за
прихващане.
Първоинстанционното
решение в частта, в която исковете са уважени, е обжалвано от Н.Г. с две въззивни жалби.
Жалбоподателят счита решението за
незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Твърди, че по делото не са
събрани годни доказателства за установяване размера на дължимия наем, като в
тази връзка сочи, че в договора е уговорена наемна цена от 645.10 лв. (стари) и
липсват данни за допълнителни споразумения за промяната й. Сочи, че
заключението на вещото лице не почива на надлежно събрани по делото
доказателства. Заявява, че не е отговарял на изискванията на закона за заемане
на общинско жилище през процесния период, поради
което наемното правоотношение между страните е било прекратено съобразно чл.46,
ал.1, т.7 от ЗОС и чл.33, ал.1, т.6 от Наредбата за реда и условията за
управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община, приета с Решение № 466 на
СОС по Протокол № 53 от 14.07.2005 г. Г. излага и че бракът между него и А.Я. е
бил прекратен, като процесният имот е бил предоставен
за ползване на Я.. Същевременно се позовава на чл.60 от горепосочената наредба,
съгласно който, когато имот се обитава от няколко наематели и същите не
представляват едно семейство или домакинство, наемната цена се разпределя между
наемателите. Твърди, че СРС незаконосъобразно не се е произнесъл по
възражението му за прихващане.
СО счита въззивните
жалби за неоснователни.
Пред СГС са събрани нови
доказателства.
След преценка доводите на страните и доказателствата по делото, въззивният съд намира за установено следното от фактическа
и правна страна:
Обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК въззивният съд следва да отговори на поставените от
жалбоподателя въпроси.
По делото се установява от
представения договор от 14.06.1996 г., че между СО и Н.П.Г. е възникнало
безсрочно наемно правоотношение за имот в гр. София, ул. „********, състоящ се
от две стаи, кухня и сервизи, с площ от 60.23 кв.м. Договорено е заплащане на
наемна цена от 645.10 лв. (стари), както и задължение на наемателя да заплаща
таксата за смет за имота. Договорът за наем съдържа подписи за наемодател и
наемател, като Н. Гоцев не е оспорил и доказал, че подписът за наемател не е
положен от него. Последният не е оспорил и че наемодателят му е предал наетата
вещ.
От приетия акт № 609/13.11.2001 г.
се установява, че дворното място и жилищната сграда в гр. София, ул. „******** са актувани като частна общинска собственост
на СО. Доказателствената сила на въпросния акт не е
оборена по делото.
От събраните доказателства не се
установява наемното правоотношение между СО и Г. да е било прекратено преди процесния период, за който се търси заплащане на наемна
цена и ТБО, по реда на чл.46 от ЗОС и чл.33 от горецитираната
наредба – със заповед на органа, издал настанителната заповед. В тази връзка
съдът счита, че законът не предвижда автоматично прекратяване на договора за
наем в случай, че са отпаднали условията за настаняване на наемателя в
общинското жилище, каквито доводи са изложени от жалбоподателя.
По делото е прието решение №
45/3.05.2006 г. на СРС, 84 състав, постановено по гр. дело № 2336/2004 г.,
влязло в сила на 30.06.2006 г., с което
е прекратен бракът между Н.П.Г. и А.Т.Я., като семейното жилище, находящо се в гр. София, ул. „********, е предоставено за
ползване на А.Я., на която е предоставено и упражняването на родителските права
по отношение на роденото от брака дете. По становище на въззивния
съд, предоставянето на семейното жилище от страна на бракоразводния съд на А.Я.
също не прекратява наемното правоотношение между Г. и СО за имота и не
освобождава жалбоподателя от задълженията му по договора за наем, нито създава
наемно правоотношение между СО и Я.. В този смисъл е налице съдебна практика –
напр. определение № 588/14.04.2011 г. по гр. дело № 1796/2010 г. на ВКС, Г.К.,
ІV Г.О., решение № 9072/28.11.2001 г. по адм. дело №
7706/2001 г. на V отд. на ВАС, решение №
12113/10.11.2016 г. по адм. дело № 13973/2015 г. на ІІІ
отд. на ВАС, в които е застъпено, че: решението на
брачния съд относно ползването на общинското жилище не изменя характера и обема
на съществуващите наемни отношения, като произтичащите от тях права и
задължения остават такива, каквито са установени с настанителната заповед; решението на брачния съд, с което семейното
жилище се предоставя за ползване на майката и непълнолетните й деца, не
представлява основание за ползването на общинския имот и не може да бъде
противопоставено на общината, която е предоставила имота за ползване на друго
лице; при положение, че титулярът на правото вече не
може да обитава жилището, въз основа на съдебното решение и при наличието на
установена по съответния ред жилищна нужда, компетентният орган следва да
издаде нова настанителна заповед на лицето, на което е предоставено ползването
на семейното жилище, както и да прекрати наемното правоотношение с титуляра на настанителната заповед.
По делото не са приети
доказателства, от които да се направи извод, че през процесния
период А.Я. е имала самостоятелни права на наемател на имота, изключващи тези
на Н.Г.. Обратното – налице са доказателства (заповед № РД-09-60/9.05.2011 г., разпореждане
от 5.07.2016 г., протокол за изземване на общински имот по чл.65 от ЗОС от
5.07.2016 г. и др.), че СО е предприела действия по изваждането на А.Я. от
имота, поради това, че го държи без правно основание, като й е отказано включване
в картотеката на нуждаещите от жилище.
Същевременно правно ирелевантно е обстоятелството дали Г. реално е ползвал
имота пред процесния период. Съгласно закона и
константната съдебна практика, след като наемният договор не е бил прекратен по установения за това ред, наемателят дължи
заплащането на наемна цена за
наетия недвижим имот и ако фактически не го е ползвал.
При така изложените съображения,
съдът приема, че СО е в правото си да търси за процесния
период изпълнение от страна на Н.Г. на задълженията му по договора за наем
между страните, в частност – заплащане на наемна цена и ТБО.
Наемното правоотношение за общинско
жилище възниква при сложен фактически състав, в който има и административни
елементи. По отношение на наемната цена отдаваната под
наем частна общинска собственост се подчинява на
нормативно установен
режим на определяне на наемната
цена (глава
седма от горепосочената наредба). При изменение
на базисните цени за тази
категория недвижими имоти новата цена намира приложение,
без да е необходимо предоговарянето й от страните по наемното правоотношение.
По делото е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, заключението от която въззивният съд кредитира като обективно и компетентно. При
изготвяне на заключението са спазени нормите на ГПК, като последните не
изключват възможността вещото лице да ползва и документи, които не са приобщени
като доказателства по делото. Експертът е посочил дължимите се наемна цена и
ТБО, като е съобразил нормите на Наредбата за
реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията
на С.О.досежно
размера на наемната цена, както и определената такса за битови отпадъци.
Посочените в заключението суми съответстват на тези, за които СРС е уважил
претенциите.
По делото няма доказателства Н.Г. да
е заплатил претендираните от СО суми.
Същевременно от ангажираните от Г.
доказателства не може да се направи извод за основателност на възражението му
за прихващане. Същият е представил три броя фактури, в които като купувач не
фигурира Н.Г.; не е ясно дали и в кой имот са вложени стоките и материалите по
фактурите.
Предвид изложеното и поради
съвпадане в изводите, въззивният съд следва да
потвърди решението на СРС в обжалваната му част.
Съдът не обсъжда останалите събрани
доказателства по делото, тъй като същите не могат да променят горните изводи.
СО не е поискала присъждане на
разноски пред въззивната инстанция.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.01.2015 г. на СРС, І Г.О., 35 състав, постановено по гр. дело № 3982 по описа за 2012 г., в частта, в която исковете са уважени.
В останалата част решението е влязло в сила.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.