РЕШЕНИЕ
№ 260008
гр. Перник, 21.01.2021 г.
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в открито съдебно заседание проведено шести
октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МЕТОДИ
ВЕЛИЧКОВ |
|
ЧЛЕНОВЕ:
АНТОНИЯ АТАНАСОВА - АЛЕКСОВА |
|
|
МЛ. СЪДИЯ
МАРИНЕЛА МАРИНОВА - СТОЕВА |
като
разгледа докладваното от съдия Атанасова-Алексова в. гр. д. № 320 / 2020 по описа на Окръжен съд Перник, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на Глава двадесета „ВЪЗЗИВНО ОБЖАЛВАНЕ”, чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
подадена
ОТ адв. Р.К. – особен представител
на Л.Н.Н. с ЕГН ********** с адрес ***
ПРОТИВ
РЕШЕНИЕ № 461 от 24.02.2020 г. постановено по
гр. дело № 1020 / 2019 г. по описа на Районен съд – Перник, с което
съдът е признал за установено по предявените от „Топлофикация – Перник“ АД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: *** срещу Л.Н.Н., с ЕГН: **********,
с постоянен и настоящ адрес: *** обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.
153 ЗЕ и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че Л.Н.Н. дължи на „Топлофикация – Перник“ АД сумата от 743,82
лв., представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за
периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г. до топлоснабден недвижим имот с
адрес: ***, с абонатен № ***, законната лихва за забава върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 22.08.2018
г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 131,54 лв.,
представляваща законна лихва за забава на месечните плащания за периода от
10.07.2016 г. до 26.07.2018 г., за които суми по ч. гр. дело № 05869/2018 г. по
описа на Районен съд – Перник, ГО, III-ти състав е издадена Заповед за
изпълнение на парични задължения по чл. 410 ГПК от *** г..
С жалбата
първоинстанционното решение се оспорва изцяло, като неправилно, необосновано и не кореспондиращо
със събраните по делото доказателства.
В подадената
въззивна жалба се излагат доводи, че било останало недоказано по делото. по
коректно сключен с конклудентни действия договор за продажба на топлоенергия,
по смисъла на чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), ответника да е придобил качеството на клиент и
потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал.1 и
§1, т.2а от ДР на ЗЕ и да е би бил страна по облигационно отношение с ищеца
„Топлофикация Перник“ АД. Сочи се, че по делото не било установено безспорно, ответника
Л. А. П. да има качеството на клиент по отношение на „Топлофикация Перник“ АД и
не е възникнала облигационна връзка, тоест оспорва се наличието на валидно
облигационно правоотношение между страните, относно услугата: пренос, доставка,
разпределение и ползване на топлинна енергия за топлофицирания имот.
В
законноустановения двуседмичен срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата
страна, чрез процесуалния си представител, е подала отговор на
въззивната жалба. Със същия моли да бъде потвърдено първоинстанционното
решение като правилно и законосъобразно и бъдат отхвърлени доводите на
жалбоподателя, като неоснователни, тъй като по делото не било спорно, че
ответникът притежава качеството на клиент на топлинна енергия за процесния
период и за процесния недвижим имот. Твърдят, че чрез приетите заключения на
съдебно-техническата и съдебно-икономическата експертиза е доказан размера на
вземането, който кореспондира с претенцията, обективирана в исковата молба.
В съдебно
заседание жалбоподателя, чрез особения си представител подържа така
депозираната въззивна жалба, като моли да бъде отменено първоинстанционното
решение по подробно изложени във въззивната жалба доводи.
Въззиваемата
страна, чрез процесуалния си представител в съдебното заседание моли да бъде
оставена жалбата без уважение, а решението на първоинстанционния съд, като
правилно и законосъобразно да бъде потвърдено по съображения, изложени в
отговора на въззивната жалба
Моли за присъждане направените разноски, посочени в представения списък на
разноските по чл. 80 ГПК.
Пернишки окръжен
съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
За да постанови решението си, районния съд е приел, че
от приетия като писмено доказателство Нотариален акт за покупко – продажба на
недвижим имот № ***, том *, дело № 2288/1998 г. по описа на нотариус Н. З.,
третите за процеса лица Ц. Н. К., Т. С. Н. и Ю. С. К., в качеството си на
продавачи, са прехвърлили на настоящата ответница Л.Н.Н., в качеството ѝ
на купувач, собствеността върху недвижим имот с административен адрес: ***.
Приел е, че искът е допустим, тъй като за процесните
суми е водено заповедно производство по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 5869/2018г.
по описа на Пернишкия районен съд,
относно вземането, предмет на исковото производство, срещу която е постъпило
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, като искът е предявен в
преклузивния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
Отбелязал е, че
съгласно разпоредбата на чл. 153, ал.1 от Закона за енергетиката - всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Отбелязал е, че Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2008г. са публикувани във
вестник „Новинар“ от 29. 04. 2008г. и те регламентират съдържанието на
правоотношението между доставчика на топлинна енергия и потребителя
/собственика или ползвателя на топлофицирания имот/.
Обосновал, е че тъй като в случая от писмените
доказателства, се установявало, че ответника е собственик на процесния имот, между
страните бил сключен договор за доставка на топлинна енергия и ответника дължал
претендираната от ищеца сума в пълен размер.
При определяне размера на процесното взема, съдът бил
съобразил заключението на вещото лице по допусната съдебно – икономическа
експертиза и приел, че стойността
на потребената топлинна енергия е 743.82 лева за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2017
г., а обезщетението
за забава е в размер на 131.54 лева, считано от 10.07.2016 г. до 26.07.2018 г.
След като взе
предвид направените с жалбата възражения и по реда на чл. 269 от ГПК,
Пернишкият окръжен съд, за да се произнесе взе предвид следното :
Въззивната жалба
се явява редовна и процесуално допустима – подадена е от активно легитимирана
страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за обжалване и
подлежи на разглеждане по същество.
Извършвайки служебно проверка за
валидността на обжалваното решение, по реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен
съд намира, че обжалваното решение се явява валидно. Същото е постановено от
съдия от Пернишкия районен съд, в рамките на неговата компетентност и в
предвидената от закона форма.
За
процесните суми е водено заповедно производство по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д.
№ 5869 / 2018г. по описа на Пернишкия районен съд. Тъй като заповедта за
изпълнение била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК на осн. чл.
415, ал.1,т.2 от ГПК съдът е дал указания до кредитора да предяви иск за
вземането си. В срока по чл. 415, ал.4 от ГПК е бил подадена исковата молба.
Следователно налице са били положителните процесуални предпоставки за
упражняване правото на иск и не са били налице отрицателните процесуални
предпоставки, водещи до неговото погасяване. Пернишкият районен съд се е произнесъл
именно по предявените искове.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
по въпросите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е
ограничен от изложеното в жалбата. Преценявайки изложените доводи, становището
на насрещната страна, както и събраните по делото доказателства Пернишкият окръжен съд намира следното :
Основните
доводи в жалбата са, че неправилно Районен съд Перник бил интерпретирал
доказателствата по делото, като бил приел, че именно ответника бил този, който е
клиент на топлинна енергия в процесния топлоснабден имот в процесния период и
дължал заплащане на цената на топлинна енергия. Респективно не бил ползвал
енергия.
С
тълкувателно решение ТР № 2/25.05.2017 г. по т.д. № 2/2016 г. на ВКС, ОСГТК
се даде
разрешение на спорен в съдебната практика въпрос, като се прие, че разпоредбите
на ЗЕ не противоречат на чл. 62, вр. § 1 от ДР на ЗЗП. За заварените от закона
топлоснабдени сгради е създадена възможност за отказ от ползването на централно
отопление, като за целта е необходимо съгласието понастоящем на 2/3 от етажните
собственици и титуляри на вещно право на ползване. Съгласно задължителните
указания в цитираното ТР, съгласието за доставката и нежеланието за
преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява „искане“ на
услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не
съществува противоречие. В този смисъл няма „принудителна продажба“ на
топлинната енергия по чл. 62 ЗЗП, защото законът урежда способ за невъзникване
на договорни отношения и за отказ от доставките. При доказателствена тежест на
ищеца няма данни да са спазени изискванията за спиране на топлоподаването в
сградата /чл. 153, ал.2 ЗЕ/ - колективно да се декларира писмено това пред
топлопреносното предприятие и да се поиска прекратяване на топлоснабдяването за
отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното
самостоятелно отклонение.
Съгласно
Решение № 5 от 22.04.2010 г. на КС по к. д. № 15/2009 г. на всеки собственик и
титуляр на вещно право в сграда - етажна собственост, предварително преди
придобиване на индивидуален имот в нея е известно, че сградата е с централно
топлоснабдяване и че в нея е изградена инсталация за отопление по одобрен
проект, поради което следва да сключи договор при обши условия или при
специални такива по чл. 150, ал. 3 ЗЕ с топлопреносното дружество и да заплаща
за топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, и тази за отопление на
уредите в общите части. Поради което настоящия съдебен състав счита, че
жалбоподателя, като собственик на имот в такава сграда е ползвал топлинна
енергия.
Относно
наведените във въззивната жалба доводи за липса на качеството „потребител на
топлинна енергия“ в лицето на ответника Л.Н.Н., наведени и като възражения с
отговора на исковата молба в първоинстанционното производство, следва да се
посочи, че действащата през исковия период нормативна уредба предвижда две
алтернативни основания, при които договорното отношение по продажба на
топлоенергия възниква - писмен договор по чл. 149 ЗЕ или наличие на право на
собственост или на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в
топлоснабдена сграда - етажна собственост - чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Последната хипотеза
е приложима обаче, доколкото относно доставката на топлинна енергия до
определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор /чл. 149 ЗЕ/, явяващ се
по правило основен източник на облигационните правоотношения, приложим и в
областта на продажбата на топлинна енергия, като чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ
изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на
писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна
енергия и клиентите /потребителите/ в сграда - етажна собственост. При
наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в
процесния имот, е без значение дали освен страната по така възникналото
договорно правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо
вещни права върху имота /в този смисъл е и ТР № 2 от 17.05.2018г. по т. дело №
2 / 2017 г. на ОС на ГК/. Следователно, за да бъде определено едно лице като
потребител на топлинна енергия за битови нужди е достатъчно да се установи, че
същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е
присъединен към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Не е
нужно за периода той реално да е ползвал, обитавал имота.
Видно от Нотариален
акт за покупко – продажба на недвижим имот № ***, том *, дело № 2288/1998 г. по
описа на нотариус Н. З., ответница Л.Н.Н. е придобила собствеността върху
недвижим имот с административен адрес: ***.
Поради което
съдът приема, че между ответника Л.Н.Н., в качеството й на собственик на
посочения в исковата молба топлоснабден имот и топлофикационното дружество е
създадена валидна правна връзка по продажба на топлинна енергия по силата на
закона.
Всички тези доказателства, преценени в своята
съвкупност, водят до извод, че ответника Л.Н.Н. е придобил качеството на клиент
на топлинна енергия и се е задължил да заплаща изцяло стойността на топлинната
енергия доставена до посочения в исковата молба топлоснабден имот. Съдържанието
на облигационната връзка е установено от Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Топлофикация-Перник“ ЕАД на потребители в ***, за
които на настоящата съдебна инстанция е служебно известно, че са публикувани в
един централен /в-к „ Новинар“ бр. 101/2008г./ и в един местен ежедневник /в-к
Съперник“, бр. 82/29.04.2008г./, тоест, че са влезли в сила.
Предвид
изложеното, въззивният съд приема, че по делото е доказано по несъмнен начин,
че до процесния имот реално е доставена топлинна енергия, поради което
оплакването на жалбоподателя, че не се доказва количеството на доставената ТЕ е
неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Поради
съвпадение на мотивите на Пернишкия окръжен съд, с тези на Пернишкия районен
съд, въззивната жалба се явява неоснователна, поради което обжалваното на
Пернишкия районен съд, следва да бъде потвърдено, като правилно и
законосъобразно.
По разноските за производството:
С оглед резултата от обжалването и оставянето без
уважение на въззивната жалба на осн чл. 273 във връз. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата
страна се дължат, направените в хода на въззивното производства, разноски за
които е представил и списък по чл. 80 от ГПК. На основание чл. 78, ал.8, вр. с
чл.37 от ЗПрП вр. с чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правната помощ, се
определя на въззиваемото дружество сумата 100.00 лв. - юрисконсултско
възнаграждение, предвид сложността на делото и неявяването в открито съдебно
заседание на процесуален представител на въззиваемия, които следва да бъдат
възложени в тежест на Л.Н.Н..
Съгласно разпоредбата на чл. 47, ал. 6 от ГПК
възнаграждението на особения представител се определя от съда съобразно
фактическата и правната сложност на делото, като се заплаща от ищцовата страна.
Съобразно задължителните указания, дадени в т. 6 от Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013 г. на ОСГТК, постановено по тълк. д. № 6/2012 г., при определяне на
това възнаграждение съдът следва да се съобразява с указаното в чл. 36, ал. 1
от Закона за адвокатурата, препращащ към Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Посоченият извод се обосновава с
обстоятелството, че особеният представител винаги е адвокат, а и
възнаграждението му се поема от ищеца, а не се финансира от държавата. Освен
това с оглед реда за присъждането му последното следва да бъде разграничавано и
от отговорността за разноски съобразно правния резултат по спора, която се
реализира при предпоставките на чл. 78 от ГПК. В тази връзка изрично е
разяснено, че процесуалното представителство, осъществявано от назначения
особен представител, е винаги възмездно, като на същия задължително се дължи
възнаграждение независимо от изхода на делото. Едва след като то бъде заплатено
от ищеца, като задължено лице по закон, е налице възможност заплащането му да
бъде възмездено като разноски съобразно изхода на делото по чл. 78 от ГПК.
На особения представител е изплатено възнаграждение в
размер на 300.00 лв., което е внесено от въззиваемата страна, предвид
изложеното настоящият съдебен състав констатира, че въззивника следва да бъде
осъден да изплати на въззиваемото дружество и сумата от 300.00 лв. –
възнаграждение за особен представител.
На основание
чл. 280, ал.2, предл. 1-во от ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Водим от изложеното
и в същия смисъл, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 461 от 24.02.2020 г. по
гр.д. № 1020 / 2019г. по описа на
Районен съд – Перник.
ОСЪЖДА Л.Н.Н. с ЕГН ********** с адрес ***
ДА ЗАПЛАТИ на „ТОПЛОФИКАЦИЯ -
ПЕРНИК” АД, ЕИК *********, ***, сумата 400.00
лв. / четиристотин лева / представляваща сторени съдебноделоводни разноски във
въззивното производство, от които 100.00 лв. юрисконсултско възнаграждение за
процесуално представителство по делото пред въззивния съд и 300.00 лв. –
възнаграждение за особен представител.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл.280, ал.3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.