Решение по дело №671/2019 на Административен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

 

№

 

гр. Русе, 08.07.2020 г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Административен съд - Русе, VI-ти състав, в публично заседание на девети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

СЪДИЯ:       ЕЛИЦА ДИМИТРОВА

 

при секретаря       БИСЕРКА ВАСИЛЕВА             като разгледа докладваното от съдия         ДИМИТРОВА       адм. дело № 671 по описа за 2019 година, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на 268 от ДОПК.

Образувано е по жалба на Х.Р.И. *** против Решение № 206/27.06.2019 г. на Директора на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без уважение като неоснователна жалба вх. № 27543/18.06.2019 г. срещу разпореждане № С190018-137-0005189/31.05.2019 г. на публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, ИРМ Русе. С разпореждането е отказано да бъде прекратено поради изтекла давност събирането по изп.д.№ 18030020486/2003 г. на публични задължения за данък върху доходите на физическите лица за периода 2005 г. – 2008 г., установени с Ревизионен акт № *********/11.10.2010 г.

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на административния акт, като постановен в нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на решението на Директора на ТД на НАП- Варна. Претендира се присъждането на сторените деловодни разноски.

Ответникът - Директорът на ТД на НАП - гр. Варна, чрез процесуалния си представител гл.юрисконсулт М. е на становище за неоснователност на жалбата и моли съда да я остави без уважение. Претендира се присъждане на следващото се юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като прецени процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата, събраните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, и доводите на страните прие за установено следното:

Жалбата е подадена в законоустановения срок и от лице, за което обжалваният акт е неблагоприятен, имащо правен интерес от обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е основателна.

На 31.05.2019 г. жалбоподателят Х.Р.И. подал до ТД на НАП – Варна, дирекция „Събиране“, ИРМ Русе, възражение вх. № С190018-000-0268634 (л. 8 от преписката), с което отправил искане на основание чл. 171 от ДОПК да бъдат отписани задълженията му по РА № *********/11.10.2010 г. в размер на 37 455,85 лв. плюс лихви, включени за принудително събиране по изп.д. № 18030020486/2003 г. поради изтекла погасителна давност. С разпореждане № С190018-137-0005189/31.05.2019 г. (л. 6-7 от преписката) на публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, ИРМ Русе е отказано на основание чл. 226, ал. 1 ДОПК погасяването на подробно изброени в табличен вид публични задължения по цитираното изпълнително дело в общ размер на 67 293,75 лв., всички основаващи се на РА *********/11.10.2010 г., включително лихви за периоди след 2011 г. Публичният изпълнител е мотивирал лаконично решението си, цитирайки разпоредбата на чл. 172, ал. 1, т. 1, т. 4 и т. 5 от ДОПК и посочвайки, че по отношение на процесните задължения са наложени обезпечителни мерки с постановления от 24.11.2011 г. и 13.02.2012 г. Цитирана е и нормата на чл. 172, ал. 2 от ДОПК. Посочено е, че към момента на издаване на разпореждането давностният срок по чл. 171, ал. 2 (10 години) не е изтекъл.

Разпореждането е обжалвано от Х.И. пред Директора на ТД на НАП гр. Варна, който е оставил без уважение жалбата. В жалбата си И. твърди, че публичните задължения за периода 01.01.2004 г. – 31.05.2008 г. са погасени по давност на основание чл. 171, ал. 2 от ДОПК.

Решението на ответния административен орган е мотивирано от правна страна отново с разпоредбите на чл. 172, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ДОПК, а от фактическа страна, с обстоятелството, че задълженията са установени в посочения РА от 11.10.2010 г., който е влязъл в сила на 15.11.2010 г. Именно тази дата била отбелязана в програмните продукти на НАП като дата на доброволно плащане, независимо, че задълженията се отнасят за периода 01.01.2004 г. – 31.12.2008 г. Според административния орган давностният срок за задълженията по РА № *********/11.10.2010 г. , влязъл в сила на 15.11.2010 г. започва да тече от 01.01.2011 г. като към момента давността е спряна и с налагане на обезпечителни мерки. Прието е, че не е изтекла абсолютната погасителна давност, съгласно чл. 171, ал. 1 от ДОПК.

От страна на ответника е приложена административната преписка, като са налице доказателства за връчване на ревизионния акт лично на жалбоподателя (л.35 от делото) и за връчване на постановление за налагане на обезпечителни мерки от 13.02.2012 г. на лицето Ш.Ш. (л. 15 от преписката). Ш.Ш. е разпитана по делото и заявява, че до 2006 г. е живяла с жалбоподателя на семейни начала, след което са се разделили, останала е да живее на адреса, но е продължила да получава кореспонденция на жалбоподателя, която обаче не му е предавала.

При така установеното от фактическа страна се налагат и следните правни изводи.

Административното производство по постановяване на оспореното решение, е осъществено по реда на чл. 267 от ДОПК от материално компетентен орган по смисъла на чл. 266, ал. 1 от ДОПК, и е завършило с издаването на оспорения в настоящото производство акт по смисъла на чл. 267, ал. 1, т. 5 от ДОПК, който е постановен в изискваната от закона форма.

Спорът по делото е правен, като противоположните становища, поддържани от страните в настоящото производство се отнасят до правилното приложение на материалния закон и се концентрира най-общо във въпроса изтекъл ли е 10-годишен давностен срок считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се платят публичните задължения за плащане на данък по чл. 38 от ЗОДФЛ (отм.) за 2005 г. и 2006 г. и по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007 г. и 2008 г., установени с РА № *********/11.10.2010 г.

Съгласно чл. 171, ал. 2 от ДОПК, в редакция към датата на подаване на искането за отписване на процесните задължения – доп. ДВ, бр. 94 от 2015 г., в сила от 1.01.2016 г., с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или изпълнението е спряно по искане на длъжника. С аналогично съдържание е и разпоредбата на чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.). С оглед на тези разпоредби релевантните факти, които следва да бъдат установени, за да може да се прецени погасени ли са задълженията по давност по реда на чл. 171, ал. 2 от ДОПК, респективно чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.) са следните:

На първо място следва да се установи началният момент (датата), от която започва да тече давностния срок за всяко от задълженията. Именно от тази дата се определя и момента, в който изтича давностния срок и от който задълженията се считат погасени по давност.

На второ място следва да се установи налице ли е отсрочване или разсрочване на задължението, съответно хипотезите на чл. 152 и чл. 153 от ДПК (отм.), в които случаи абсолютната давност не тече, както и има ли спиране на изпълнението по искане на длъжника.

От съдържанието на нормата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК, респ. чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.) е видно, че спирането и прекъсването на давността (освен при отсрочване, разсрочване или по искане за спиране на изпълнението от длъжника) са ирелевантни обстоятелства по отношение на абсолютната давност на публичните задължения. 

В настоящия случай предвидените в чл. 171, ал. 2 от ДОПК и чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.) изключения безспорно не са налице, при което относим, а и спорен е единствено въпросът от кой момент започва да тече давността за установените с РА № *********/11.10.2010 г. задължения за данък по чл. 38 от ЗОДФЛ (отм.) и чл. 48 от ЗДДФЛ. Тезата на ответния административен орган е, че задълженията, установени в ревизионния акт не произтичат от подадени декларации от задълженото лице, а са установени с ревизионния акт и е следвало да се платят след неговото издаване, т.е. след влизането му в сила на 15.11.2010 г. При това положение органът е приел, че давностният срок е започнал да тече от 1 януари на следващата година, т.е. от 01.01.2011 г., при което изтича едва на 01.01.2021 г.

От приложения по делото ревизионен акт № *********/11.10.2010 г. (л. 33-34) е видно, че установените с акта задължения за довнасяне са в общ размер на 29 968,56 лв. и лихви за просрочия към тях в общ размер на 14 766,66 лв. като касаят задължения за данък по чл. 38 от ЗОДФЛ (отм.) и лихви, както и за данък по чл. 48 от ЗДДФЛ и съответните лихви.

Съгласно чл. 38 от ЗОДФЛ (отм.) данъкът за доходите по глава седма се заплаща ежемесечно съгласно таблица, като се удържа месечно от работодателя или възложителя и се внася по реда на чл. 50. От разпореждането на публичния изпълнител № С190018-137-0005189/31.05.2019 г. се вижда обаче, че фактически става въпрос за „Данък върху доходите на ФЛ – свободни професии, граждански договори и др. по Ревизионен акт № *********/11.10.2010 …“, поради което очевидно за периода преди 01.01.2007 г. става въпрос за данък по ЗОДФЛ (отм.), но по реда на чл. 35 и чл. 36, ал. 1 вр. ал. 3, т. 2 от ЗОДФЛ (отм.). Съгласно чл. 51, ал. 1 от ЗОДФЛ (отм.) авансовите плащания от лицата по чл. 36, ал. 3, т. 2 се извършват за всяко тримесечие до 15-о число на месеца, следващ тримесечието. По силата на чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ (отм.) данъчно задължените по този закон лица подават годишна данъчна декларация за облагаемия си доход по чл. 14, включително и за дохода, обложен с еднократен годишен (патентен) данък, в срок до 15 април на следващата година, а съгласно чл. 54, ал. 1 от същия закон в този случай лицето внася дължимия данък по сметката на териториалната дирекция на Националната агенция за приходите по постоянен адрес в 30-дневен срок след подаване на декларацията.

Анализът на всички цитирани до тук разпоредби, касаещи задължения за данък по ЗОДФЛ (отм.) на жалбоподателя за 2005 г. и 2006 г., сочи, че крайният момент в който задълженията за данък върху доходите му следва да бъде платен е 30 дни от подаване на годишната данъчна декларация, кой може да е най-късно до 15 май на годината, следващата годината, в която е получен облагаемият доход. При това положение по отношение на задълженията, отнасящи се за 2005 г. давността по чл. 140 от ДПК (отм.) ще започне да тече от 01.01.2007 г., респективно за задълженията, касаещи 2006 г. – от 01.01.2008 г. Съответно на основание чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.) и чл. 171, ал. 2 от ДОПК абсолютната давност за тези задължения е изтекла на 01.01.2017 г. (за задълженията за 2005 г.) и на 01.01.2018 г. (за задълженията за 2006 г.).

За периода 2007 г. и 2008 г. приложение намират разпоредбите на ЗДДФЛ и както се сочи и в самия ревизионен акт с него са установени задължения по чл. 48 от ЗДДФЛ. С тази разпоредба се определя размера на данъка, който се изчислява върху годишна данъчна основа, след което се приспадат внесените авансово вноски за данък. Съгласно чл. 67, ал. 5 (предишна ал. 4) от ЗДДФЛ дължимият данък по чл. 48 се внася до 30 април на годината, следваща годината на придобиване на дохода. Така по отношение на задълженията за 2007 г. и 2008 г., които е следвало да бъдат платени съответно до 30.04.2008 г. и 30.04.2009 г., давността по чл. 171 от ДОПК ще започне да тече съответно от 01.01.2009 г. и от 01.01.2010 г., при което абсолютната давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК при липса на предвидените в тази норма изключения изтича на 01.01.2019 г. (за задълженията за 2007 г.) и на 01.01.2020 г. (за задълженията за 2008 г.).

Неправилно ответният административен орган е приел, че за процесните задължения за данък по ЗОДФЛ (отм.) и ЗДДФЛ давността започва да тече от влизане в сила на ревизионния акт, той като задълженията не били определени по декларация, а именно с ревизионния акт. Съгласно цитираните по-горе разпоредби на чл. 140 от ДПК (отм.) и на чл. 171 от ДОПК давността започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, в която е следвало да се плати публичното задължение. Както вече се посочи процесните задължения са за период 2005 г. – 2008 г. и съгласно анализираните до тук разпоредби същите е следвало да бъдат платени в годината, следваща годината, за която се отнасят като законовоуреденият момент на тяхното плащане не е обвързан с начина на установяването им – по декларация или чрез ревизионен акт. В унисон с този извод е например нормата на чл. 55, ал. 2 от ЗОДФЛ (отм.), според която когато не е подадена данъчна декларация или с ревизионен акт се определи по-голям данък от текущо или авансово внесения, лихвата по ал. 1 се дължи от деня, следващ този, в който най-късно е следвало да се плати данъкът, т.е. установяването по-късно с ревизионен акт на дължим данък не изменя датата, на която този данък е следвало да бъде платен, въпреки, че не е бил деклариран. Така също, ако се приеме тезата на административния орган, че давността за процесните задължения започва да тече едва от влизане в сила на ревизионния акт, тъй като от този момент възниква задължението за плащане на установения данък, то в този случай не би следвало органът по приходите да начислява лихви върху невнесените задължения за периоди преди влизане в сила на ревизионния акт, което не е така. Напротив с ревизионния акт са начислени лихви върху установените данъчни задължения, очевидно от датата, на която органът е приел, че е следвало да бъдат платени до датата на ревизионния доклад, като отделно видно от издадено разпореждане на публичния изпълнител по изпълнителното дело са доначислени лихви за периода след 2010 г.

Действително по силата на чл. 172, ал. 2 и ал. 3 от ДОПК давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение като от прекъсването на давността започва да тече нова давност. Това обаче не означава, че това е началният момент на давността , който е изрично дефиниран в нормата на чл. 171 от ДОПК и е обвързан единствено с момента, в който задължението е следвало да бъде платено, т.е. е възникнало. С оглед на това и доводите на административния орган, свързани със спирането на давностния срок са ирелевантни при преценката дали е изтекла абсолютната погасителна давност.

Всичко изложено до тук сочи, че за данъчните задължения на жалбоподателя Х.Р.И. по ЗОДФЛ (отм.) и ЗДДФЛ за 2005 г., 2006 г. и 2007 г. по Ревизионен акт № *********/11.10.2010 г. абсолютната давност по чл. 140, ал. 2 от ДПК (отм.) и чл. 171, ал. 2 от ДОПК е изтекла към момента на постановяване на оспореното в настоящото производство Решение № 206/27.06.2019 г. на директора на ТД на НАП – Варна.

Съдът констатира, че към настоящия момент този давностен срок е изтекъл и по отношение на задълженията за 2008 г., което налага отмяна на решението и потвърденото с него разпореждане, и връщане на преписката на публичния изпълнител за ново произнасяне, при което публичният изпълнител следва да приложи разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от ДОПК, задължаваща го служебно да отпише тези публични вземания, за които е изтекъл срокът по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, като отчете, че задълженията за лихва следват съдбата на главницата и независимо от начина на погасяване на последната – чрез доброволно плащане, чрез принудително изпълнение или по давност, с настъпването на абсолютната давност отпадат и всички начислени лихви без значение за какъв период са те.

При този изход на делото е основателно искането на жалбоподателя за присъждане на разноски за производството. На основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК, следва да бъде осъдена ТД на НАП - Варна да заплати на жалбоподателя сумата от 10 лв. заплатена държавна такса. По делото липсват данни, жалбоподателят да е извършил разноски за адвокатски хонорар за представляващия го адвокат.

 

Воден от горното, на основание чл. 268 от ДОПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ по жалба на Х.Р.И. ***.06.2019 г. на Директора на ТД на НАП – Варна, с което е оставена без уважение като неоснователна жалба вх. № 27543/18.06.2019 г. срещу разпореждане № С190018-137-0005189/31.05.2019 г. на публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, ИРМ Русе, с което е отказано да бъде прекратено поради изтекла давност събирането по изп.д.№ 18030020486/2003 г. на публични задължения за данък върху доходите на физическите лица за периода 2005 г. – 2008 г., установени с Ревизионен акт № *********/11.10.2010 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ Разпореждане № С190018-137-0005189/31.05.2019 г. на публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Варна, ИРМ Русе, с което е отказано да бъде прекратено поради изтекла давност събирането по изп.д.№ 18030020486/2003 г. на публични задължения за данък върху доходите на физическите лица за периода 2005 г. – 2008 г., установени с Ревизионен акт № *********/11.10.2010 г.

ИЗПРАЩА административната преписка на публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, за произнасяне по искането на Х.Р.И. за погасяването на публични задължения по изп. дело № 18030020486/2003 г., установени с Ревизионен акт № *********/11.10.2010 г., в съответствие с дадените в настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА ТД на НАП Варна да заплати на Х.Р.И. ***, ЕГН ********** разноски в размер на 10,00 (десет) лева.

 

Решението е окончателно.

 

 

 

СЪДИЯ: