№ 1311
гр. София, 15.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100515135 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №20031079 от 02.02.2021г., постановено по гр.д. №7170/2019г., СРС, 28
състав, е уважен предявеният от В. В. Г. срещу „Ю.Б.“ АД, М. В. Г. и „М. 2001“ ЕООД
пасивно субективно съединен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 440,
ал. 1 ГПК за признаване на установено, че М. Г. В. не е собственик на ½ ид.ч. от следния
недвижим имот: апартамент №40, находящ се в гр. София, ул. *******, съставляващ
съгласно кадастрална карта и кадастрални регистри одобрени със Заповед РД-18-
15/06.03.2019г. на Изпълнителния директор на АГКК самостоятелен обект с идентификатор
68134.4091.576.3.40, който самостоятелен обект се намира в сграда №3, разположена в
поземлен имот с идентификатор 68134.4091.576, върху който е насочено изпълнението по
изпълнително дело 20158510402983 по описа на ЧСИ с рег. № 851.
Със същото решение „Ю.Б.“ АД и „М. 2001“, ЕООД са осъдени да заплатят на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2 194, 00 лв., представляваща разноски в исковото
производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД, чрез
процесуалния му представител – адв. В. П., с надлежно учредена по делото представителна
власт с оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че
1
отказът от наследство има обратно действие от момента на откриване на наследството.
Посочва, че с оглед на наложената възбрана върху ½ ид.ч. от процесния недвижим на
25.07.2014г., направеният след почти две години отказ от наследство не би могъл да бъде
противопоставен на банката. Моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемите В. Г. В., М. Г. В. и „М. – 2001“ ЕООД не са подали в срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страни в процеса,
като жалбоподателят е заплатил дължимата ДТ за въззивно обжалване, поради което е
допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е
обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.
272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
По делото като безспорно е установено, че по отношение на ответниците „М. 2001
ЕООД“ и М. В., въз основа на изпълнителен лист, издаден на 11.04.2012г. по ч.гр.д. №
1264/2012г. по описа на СРС, 33 състав е образувано изп. дело №20127650401524 при ЧСИ
Г.И. рег. № 765, което на 23.11.2015г. е било прехвърлено на ЧСИ М.П., рег. № 851 и е
заведено под №20158510402983, както и че върху ½ ид. ч. от апартамент № 40, находящ се в
гр. София, ул. *******, са вписани три подред възбрани, последната от които е вписана на
25.07.2014г. с дв.вх. №36809, акт №63, том 15. Установено още, че М. В. е направил отказ от
наследството на наследодателката С. Г.а, вписан в специалната книга на съда под №
188/19.02.2016г., както и отказ от наследството на наследодателя Г. Г., вписан в специалната
книга на съда под № 189/19.02.2016г.
Съгласно наведените оплаквания във въззивната жалба и с оглед на очертания
2
предмет на въззивната проверка спорно в настоящето производство се явява
обстоятелството дали извършеният отказ може да бъде противопоставен на взискателя по
изпълнителното дело „Ю.Б.“ АД, тъй като същият е направен след вписването на възбрана
върху ½ идеална част от процесния недвижим имот.
Съгласно приложимата понастоящем система за приемане на наследството, същото се
открива от момента на смъртта на наследодателя, като от този момент то се намира в едно
висящо /латентно/ състояние и за да премине към патримониума на наследниците по закон
или завещание, съгласно разпоредбата на чл. 48 ЗН, е необходимо последните да извършат
приемане на наследство. В Закона за наследството са регламентирани и двете форми на
приемане на наследство – изрично чрез спазване на предвидената в закона форма или чрез
предприемане на конклудентно действие, което несъмнено предполага намерението на
наследника да приеме наследството. Едва с приемането му на наследството по реда на чл.
49, ал. 1 или ал. 2 ЗН призованият към наследяване става наследник и придобива
прехвърлимите права и задължения, включени в наследството.
С противоположно на приемането действие в разпоредбата на чл. 52 ЗН е уреден и
отказът от наследство, който за разлика от приемането, може да бъде извършен единствено
изрично при спазване на реда по чл. 49, ал. 1 ЗН. Отказалият се от наследството не
придобива имуществените права и задължения на наследодателя и именно затова частта му
преминава към другите наследници съгласно чл. 53 ЗН, ако те приемат наследството.
Отказалият се от наследство в нито един момент след откриването му не е имал право върху
него. До вписване на отказа от наследство в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН частта, припадаща се
на призования към наследяване, съставлява незаето (вакантно) наследство, поради което и в
закона е предвидено производството по чл. 51 ЗН, целящо да позволи да бъде изяснено кои
от призованите към наследяване приемат наследството.
С оглед на наведеното оплакване във въззивната жалба относно действието във
времето, което има извършеният отказ от наследство следва да бъде посочено, че както
приемането, така и отказът от наследство произвеждат действие от момента на откриване на
наследството - в този смисъл Тълкувателно решение №148/10.12.1986г. на ОСГК на ВКС . В
действителност, необходима предпоставка, за да бъде валидно извършен отказът от
наследство и да породи действие е същият да бъде вписан в особената книга на съда за
приемане и отказ от наследство по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН, което обаче обстоятелство не
променя извода, че отказалият се от наследство в нито един момент от периода на
откриването на наследството до момента на валидно извършения отказ не е придобил
наследството като съвкупност от права и задължения. Независимо, че вписването на отказа в
процесния случай е било извършено на 17.02.2016г., същият е произвел действие още към
момента на смъртта на наследодателите, тъй като отреклият се от наследство в нито един
момент не е придобил правата, включени в наследството, и в нито един момент не е имал
право върху тях.
Безспорно в съдебната практика е прието, че обезпечителната мярка възбрана на
недвижим имот се налага чрез вписването и в нотариалните книги по партидата на
3
ответника – съгласно чл. 36, ал.1 от Правилника за вписванията, в партидната книга се
нанасят последователно накратко под името на всеки собственик и на определената за него
страница, извършените вписвания, отбелязвания и заличавания, които се отнасят до него,
като се посочва и съответната книга, томът и страницата, където е подреден актът. Видно от
данните по изпълнително дело №20158510402983 по описа на ЧСИ М.П. възбрана върху ½
ид. част от процесния недвижим имот е била вписана на 25.07.2014г. с вх. №36809, акт №63,
том 15.
Съгласно т. 5 на Тълкувателно решение №6 от 14.03.2014г. по тълк. д. № /2013г.,
ВКС, ОСГТК вписаната възбрана поражда действие съгласно чл. 453 ГПК и извършените
след вписването разпоредителни сделки с имота не могат да бъдат противопоставени на
взискателя по изпълнителното производство, само ако длъжникът в действителност е
собственик на възбранения имот. Следователно в конкретния случай, макар и върху ½ ид. ч.
от процесния недвижим имот да е била вписана възбрана, същата не е породила
предвиденото в чл. 452 действие, тъй като в хода на производството не са ангажирани
доказателства, въз основа на които да бъде прието, че към момента на налагане на
възбраната длъжникът по изпълнителното дело е бил собственик на идеална част от
описания имот въз основа изрично приемане на наследството от негова страна, или поради
извършване на конклудентни действия по приемането му. Следва да се отбележи още, че
съгласно задължителните указания дадени в т. 5 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 6/2013 г.
на ОСГТК на ВКС на РБ принадлежността на имуществото, предмет на обезпечението, към
патримониума на ответника не е предпоставка за допускане на обезпечение чрез налагане на
възбрана.
Не би могло да бъде прието и че отказът от наследство е недействителен съгласно чл.
452 от ГПК, макар и да е извършен близо две години след вписването на възбрана върху
имота, и поради обстоятелството, че чл.452 ГПК визира единствено случаите на
разпоредителни действия, към които обаче не би могъл да бъде приравнен отказът от
наследство. Извършеният отказ би бил недействителен, ако се установи, че преди
извършването му длъжникът е приел наследството изрично или с конклудентни действия,
която хипотеза не е налице в конкретния случай.
За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че законодателят изрично е
предвидил възможност за случаите, в които взискателят счита, че с отказа от наследство се
накърнява и затруднява правото му на удовлетворяване да търси защита по реда на чл. 56
ЗН, която обаче не е предмет на настоящото производство.
Въз основа на изложеното въззивният съд приема, че в процеса на доказване бе по
несъмнен начин установено, че М. Г. В. не е собственик на ½ идеална част от апартамент
№40, находящ се в гр. София, ул. Васил Карагъозов, вх. 3, ет. 1, тъй като същият е извършил
валиден отказ на наследството на наследодатели си С. Г.а и Г. Г., вписани в специалната
книга на съда на 19.02.2016г.
Доколкото други оплаквания по правилността на обжалваното решение не са
изложени и с оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивният съд
4
достига съответстват на правните съждения на първоинстанционния съд, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК, а
въззивната жалба да се остави без уважение.
При този изход на спора въззиваемите имат право на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 273 ГПК да им бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски, но
доколкото искания за присъждане на разноски не са направени, то такива не следва да бъдат
присъждани.
С оглед предмета на спора – иск за собственост върху недвижим имот и по агр. от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК решението по процесното дело подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №20031079 от 02.02.2021г., постановено по гр.д.
№7170/2019г., СРС, 28 състав.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5